Ан Стюарт
Рози в полунощ (15)

Глава 15

Сър Антъни Уилтън-Грининг никога досега не беше мислил за себе си като за безмилостен човек. Да, разбира се, той знаеше какво иска и винаги успяваше да го получи, като не вдигаше особен шум около желанията си. Не беше мислил за себе си като за човек, който просто премахва всички препятствия по пътя си. Следователно планът му да извади от строя уважаемата мис Бинърстън учудваше и забавляваше дори самия него.

Тя не му вярваше и строго пазеше безпомощното си малко агънце от него. Не че Елън беше наистина безпомощна. През трите дена, през които бяха на път, той беше стигнал до заключението, че тя беше много по-способна, много по-опитна и много по-твърда, отколкото той беше предполагал. Но мис Бинърстън знаеше, че нейната прехрана зависи от Елън, от оставането на Елън неомъжена и зависима от нейното присъствие, и правеше всичко възможно, за да удължи сегашното състояние на нещата, което не беше особено добро за Елън. Та тя дори спеше в леглото с Елън — нещо, което изобщо не беше необходимо!

Може би трябваше да се ласкае от мисълта, че Бини го смята за достатъчно безчестен, за достатъчно опасен мъж, че го смяташе способен бързо да се вмъкне в моминското легло на Елън, но той беше ядосан, направо вбесен. За кого го вземаше тя, за Никълъс Блекторн? Антъни Уилтън-Грининг никога през живота си не беше правил нищо безчестно и позорно. До днес.

— Къде е Бини? — попита го Елън късно тази сутрин, след като той вече се беше качил в каретата.

Той придаде на изражението си дълбока загриженост.

— Замина си — отвърна й той кратко и ясно, като си спомни за жената, която беше оставил заключена горе да блъска по вратата на спалнята и да кряска като хищна птица.

— Не ставай смешен, Тони — благо го укори Елън. — Току-що я видях.

— Аз я успокоих, че сам ще ти съобщя ужасните новини. Получи съобщение, че сестра й е на смъртно легло.

Той успя да каже това сериозно, като сам се зачуди на актьорските си дарби.

— Сестра? Бини никога не е споменавала, че има сестра. Мислех, че е единствено дете.

— Полусестра — доизясни Тони, като си придаде важност.

— Но тя никога не е споменавала…

— Незаконородена — продължи той. — „Колко ли още подробности ще трябва да измисли?“ — Били са разделени заради моралното падение на майка им, но сега сестра й е на смъртно легло и Бини няма друг избор, освен да отиде да я види. Оставих я горе, докато тя си поръчваше карета, която да я закара до там, а Хигинс ще я придружи.

— Това е невероятно! Не може да бъде! — каза Елън.

— Не, само е тъжно — противопостави се Тони.

— И ти остави и прислужника си да замине?

— Хигинс настоя. Бини беше сломена от мъка, че ще трябва да те изостави в такъв тежък момент, но кръвта вода не става, нали знаеш.

Той все още беше, както подобава на случая, извънредно сериозен. Елън поклати глава.

— Невероятно — промърмори тя отново. — А защо е решила да се довери на теб?

Тони не беше сигурен как трябва да приеме това, но тъй като кочияшът вече беше потеглил и те бяха започнали последния преход до Шотландия, той можеше и да направи опит да разбере.

— Съмняваш ли се в мен?

— О, не, разбира се — Елън беше напълно искрена. Носеше рокля в не толкова крещящо жълто, а Бини беше успяла да вдигне косата й на кок, преди Хигинс да й беше устроил засадата. Както винаги, Елън беше дяволски съблазнителна. — Аз знам много добре, също както и ти, че моята репутация не е застрашена от теб — продължи тя, без да знае за похотливите мисли, които се въртяха в главата му.

— Какво искаш да кажеш?

В същото време той се чудеше, колко ли силно е пристегнат корсетът й под претрупаното й облекло. Чудеше се как ли би изглеждала в нещо по-просто, нещо свободно падащо, което да обгръща прекрасното й закръглено тяло. Чудеше се и как ли би изглеждала абсолютно гола.

— Всички в обществото знаят, че сър Антъни Уилтън-Грининг е безупречен джентълмен. Никой никога не би дори помислил, че можеш да извършиш нещо безчестно. А пък и ти си ми като чичо.

Тони само се вторачи в нея. Гневът му беше толкова силен, че той онемя за миг.

— Чичо? — успя да произнесе най-накрая, но вместо да звучи сериозно, гласът му прозвуча като писък и беше лишен от достойнство.

Тя се усмихна.

— Е, добре, като по-възрастен брат — поправи се тя. — Не е в твоята природа дори да замисляш нещо безчестно, камо ли да го извършиш. Просто не е в характера ти да бъдеш негодник.

Всеки мъж тайничко смята себе си за негодник. Като чу как правото му да бъде негодник грубо е отречено, и то от тази, която беше целта на безчестните му домогвания, Тони кипна.

— Аз, разбира се, не съм Никълъс Блекторн — каза той с коприненомек глас, въпреки че гневът клокочеше в него.

Елън се засмя.

— Наистина не си! Точно това харесвам в тебе, Тони, ти си толкова спокоен и мил. Не трябва да спазваме формалностите, когато сме заедно. Докато Никълъс несъмнено е… човек, който заплашва реда и спокойствието. Дори и на далечната си братовчедка.

Тони стисна зъби. Искаше той да бъде този, който заплашва душевното й спокойствие. Искаше той да бъде този, който я вълнува така, както тя вълнуваше него.

— Може би ще мога да развия в себе си някои от ексцентричностите на Блекторн. Не искам да ме мислят за ужасно уравновесен и скучен.

Той зачака нейния протест.

— Удобно уравновесен и скучен — каза Елън и нежно се засмя, а смехът й го подразни силно. — Признавам, че не съжалявам, че Бини е изпълнила дълга си и е заминала при сестра си, макар да съжалявам за причината, която й е наложила пътуването.

Това вече звучеше много по-обнадеждаващо.

— Защо не съжаляваш?

— Смешните й прекалени грижи за мен бяха започнали да ми досаждат. От една страна, аз й съчувствам. Тя знае, че за да осигури бъдещето си, трябва да бди над мен и да ме държи зависима от себе си. Все ме предупреждаваше да внимавам по отношение на теб. Предполагам, тя се е страхувала, че притежаваш достатъчно мъжественост и че може да позволиш на мъжките си инстинкти да се проявят. Което, разбира се, би било обидно за мен. Чувал ли си някога нещо по-смешно?

— Смешно?! — простена Тони.

— Тя, разбира се, не е имала кой знае каква възможност да опознае мъжете и си мисли, че те всички са долни зверове, които, само като погледнат жена, и биват обладани от животинска похотливост. Опитах се да й обясня, че ти си напълно безопасен, но тя не искаше и да ме чуе.

— Напълно безопасен!? — като ехо се обади Тони.

Красивото чело на Елън внезапно се сбърчи от тревога.

— Добре ли се чувстваш, Тони? Гласът ти звучи малко… малко странно. Като че ли си обезпокоен от нещо.

Не обезпокоен, направо бе обезумял, помисли си той, но успя да запази спокойствие. Лицето му остана все така безизразно и сериозно. Беше изпълнен с похотливи мисли, със страст, с вълчи апетит спрямо нея, беше вбесен и разочарован. Чудеше се какво ли би направила неговата сладка Елън, ако я обгърнеше с ръцете си и започнеше да й показва точно до каква степен е безопасен. И точно тогава, чувството му за хумор, което беше здравата разтърсено, се прояви и го спаси. Той й се усмихна иронично.

— Трябва да ти призная, Елън, ангел мой, че дори най-флегматичните мъже не обичат да бъдат смятани за уравновесени, скучни и напълно безопасни.

Тя се сгуши по-удобно на мястото си и му отвърна с чаровна усмивка:

— Но, Тони, ти нали не искаш да храня романтични чувства към теб? Само какво неудобство би ни причинило това!

Той се замисли над думите й. За колко верни би ги приел само преди няколко дена? Тогава искаше да има покорна, вярна и предана съпруга, която ще пристъпва към съпружеското легло бавно, ще бъде нежна и всеотдайна в него и няма да проявява силна страст, силни чувства и невъзможни искания.

Облегна се назад, протегна дългите си крака и успя да скалъпи подобие на усмивка.

— Наистина, би било много неудобно — съгласи се той, — особено като се има предвид в какво непредвидено положение се намираме.

— А ти си най-спокойният и уравновесен мъж на света и не обичаш неудобствата.

Това вече беше прекалено много дори и за него. Той скочи от мястото си и тъкмо щеше да я сграбчи, когато каретата влезе в една голяма дупка на пътя, Тони загуби равновесие и падна отново на мястото си. Докато приключи с ругатните по адрес на кочияша, отново беше успял да възстанови спокойствието си.

— Да, аз съм най-спокойния и уравновесен мъж на света — съгласи се той, като се подсмиваше при мисълта за засадата, която беше устроил на мис Бинърстън. Реши да промени темата, преди да я е отегчил: — Ако все така имаме късмет, ще ги хванем, преди да е паднала нощта. Те ще изпълняват ролята на компаньонката за нас, а ние — за тях и няма да има дори намек за неблагоприличие.

— Казах ти…

— Моля те, не ми го повтаряй пак. Направо се трогвам до сълзи, като слушам колко съм безопасен и безвреден. Остави ми някакви илюзии. Отиваме направо в ловджийската хижа на Блекторн, хващаме готвачката ти, а след това ще отидем в една малка странноприемница само на няколко мили. Вече съм запазил стаи в нея. Денят ще бъде уморителен и дълъг, но краят му ще бъде добър.

— А ако той не я пусне да се върне с нас? — тихо запита Елън.

— А какво, ако тя не иска да тръгне? — противопостави й се той.

— Казах ти, тя мрази мъжете.

— Никълъс може да бъде много убедителен. През петте дена, през които вече са заедно, той може и да я е накарал да се влюби в него.

— Не го допускам — тя беше категорична.

Той се усмихна. Изведнъж се почувства по-самоуверен. Учудващо беше, колко много може да го нарани откровеността на Елън и колко разрушително действаше тя върху мъжкото му самолюбие. Би му доставило огромно удоволствие да й покаже, че съвсем не е безобиден. И да я научи колко примамлива е физическата любов.

— Ще се заемем с този проблем, когато възникне — каза той. — Нямам намерение да позволя на Никълъс Блекторн да държи в плен жената, която е отвлякъл. А освен това той очевидно не знае, че го търсят за убийството на Джейсън Харгроув. Струва ми се, че когато узнае това, ще бъде по-загрижен да замине за континента, отколкото да се отдава на плътски удоволствия.

— Надявам се да си прав — със съмнение в гласа каза Елън. — Не искам да пострадаш, Тони.

Тони отново стисна зъби.

— Мога да се справя доста добре при един дуел, скъпа.

— Но Никълъс понякога е безмилостен.

Вниманието му беше привлечено от движението на гърдите й под жълтата рокля. Това движение беше извънредно примамливо.

— Също така — рязко отвърна той — и аз.

Лейди Елън Фицуотър се разкъсваше от съмнения и колебания. Това не беше необичайно събитие в живота й, разбира се. Винаги се беше възхищавала на решимостта на Джили. Тя самата имаше окаяната склонност да премисля нещата по няколко пъти, да ги оглежда от всички страни, като винаги се страхуваше да не предприеме нещо погрешно. Когато се поддадеше на импулса си и извършеше нещо необмислено, резултатите обикновено бяха отчайващи.

Например, когато прие снизходителното предложение на уважавания Алвин Пърсър. Беше се съгласила веднага, без да се замисли, защото му беше благодарна и копнееше да има деца. Знаеше, че за нея Тони ще си остане недостижим, и реши да бъде практична и да хване щастието, което й се предлагаше. Едва ли щеше да има втора възможност.

Въпреки че не искаше да го признае дори пред себе си, имаше известна утеха, като знаеше, че ще се омъжи за по-нискостоящ от нея съпруг. Алвин беше от достатъчно добро потекло, беше по-младия син в семейството и можеше да разчита единствено на свещеническия сан. Бракът с дъщерята на благородник за него беше добра възможност да се издигне, а нейната гордост щеше да бъде поласкана от факта, че тя е с по-високо положение в обществото.

Но гордостта й пострада много, когато той я отхвърли и причина за това беше фактът, че всъщност той не я смяташе достойна за себе си. Ако тя изпитваше ясно съзнание за това, че го превъзхожда, измяната нямаше да я засегне толкова жестоко. Нямаше да се чувства и наполовина толкова засрамена. Ала срамът, че такъв педантичен и непривлекателен свещеник я намира за недостойна, я гризеше жестоко отвътре.

Ударът, който гордостта й понесе, беше непоносим. А гордостта беше почти единственото, което притежаваше. Едва понасяше състрадателните погледи и снизходителните забележки и въобще всичко, свързано със случая. Затова се възползва от първата възможност за бягство.

В Париж, където обречената любов и силните чувства бяха нещо обичайно, единственият възможен и очевиден изход беше да сложи край на живота си. Елън не беше мислила, че има мелодраматична нагласа. Но изгледите да се върне в Лондон и да се изправи срещу презрението на обществото бяха повече, отколкото можеше да понесе. Беше оставила винаги преданата й Бинърстън и тръгна като сляпа по улиците на Париж, без да се интересува какви опасности може да срещне там. Опитваше се да събере кураж, за да извърши онова, което смяташе за правилно. Най-накрая се озова сама на един мост в най-западналата част на града. Стоеше на моста, взираше се в бързотечащите мътни води на Сена и се питаше колко време ще е необходимо, за да се удави.

Тъкмо се качваше на каменните перила, когато през мъглата до нея достигна глас. Стори й се, че й говори небесен ангел. Но думите му бяха доста груби.

— Няма нищо по-глупаво на света от самоубийството — каза гласът на безупречен английски с едва доловим френски акцент. — Особено ако е извършено заради някой мъж.

Елън се спря. Беше седнала на каменните перила и представляваше смешна гледка. Чудеше се дали това не е гласът на съвестта й. И тогава от мъглата изникна една дребна, облечена в пелерина фигура и се приближи към нея. Изражението на лицето й беше строго.

— Веднага престани с тези глупости — сопна й се тя, но Елън пак не се помръдна и продължи да гледа напрегнато към дребната жена с невинно, необикновено красиво лице и мъдри кафяви очи. Жената беше облечена просто, с дрехи, каквито носеше работническата класа, но гласът й и отличното владеене на английски език я издаваха.

— Не разбирам защо се месиш. Това не е твоя работа — успя да каже Елън сковано.

— Много си смешна, като си седнала там горе. Наполовина горе, наполовина долу. Англичаните винаги оплескват работите. Ако искаш да умреш, направи го някъде, където хората няма да са длъжни да те гледат.

— Не знаех, че наоколо има някой.

— Улиците на Париж никога не са безлюдни. Дори в четири и трийсет сутринта.

Елън се стресна още повече.

— Нима е четири и половина сутринта? — глупаво запита тя.

Лицето на жената омекна и на него се изписа съчувствие, което, кой знае защо, не я обиди.

— Господи! Откога се мотаеш тук нещастна и загубена? Сега е само десет часът, но твоето време за лягане отдавна е минало. Слез оттам, мила, и ела с мен. Аз съм Жослин.

Елън хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед, към бързотечащите води на Сена Вонята, която идеше откъм реката, беше непоносима. И точно тя й помогна да вземе решение. Не искаше да умре сред такава мръсотия. Искаше смъртта й да бъде романтична: лицето й да бъде бледо и трагично, да бъде облечена в бяло, да бъде заобиколена от рози и всички да бъдат много, много нещастни, че са се отнесли лошо с нея. Вонящата прегръдка на Сена едва ли беше подходяща за тази цел.

— Много по-добре — каза Жослин, след като Елън стъпи обратно на моста. — Нито един мъж не заслужава да умреш заради него.

Жената се приближи до нея. Някак разсеяно Елън отбеляза, че тя е много крехка и по-дребна, отколкото си беше помислила отначало, ръцете й също бяха крехки и съвършено изваяни, дланите й бяха малки и чисти. Тя се протегна и загърна Елън по-плътно в пелерината й, която беше обточена с кожа.

— Късметлийка си, че не са я измъкнали от ръцете ти — жената беше искрена и говореше направо. — Да вървиш по улиците на Париж, облечена в пелерина, която може да осигури прехраната на цяло семейство за половин година, не е особено умно. Кога за последен път си яла?

— Аз… не знам — заекна Елън.

— Ще те заведа в странноприемницата, където работя. Аз съм готвачка, много добра готвачка. Няма да можеш да устоиш на моето рагу. Ще те нахраня, ще изслушам тъжната ти история и ще ти дам такъв добър съвет, какъвто можеш да очакваш само от майка си.

— Майка ми е мъртва.

Жослин сви рамене.

— И моята. Това не означава, че трябва да бързаш да се присъединиш към нея. Ела с мен, мадмоазел, и аз ще ти помогна да събереш сили.

И най-чудното в цялата история беше, че тя наистина бе успяла. Прекрасното рагу, пресният хляб и съчувствието й, й помогнаха да премине от състоянието на вцепенение и самосъжаление към друго, по-ведро състояние на духа. Беше почти пет часа сутринта, когато тя изпрати Елън до къщата й с наемен файтон. Оказа се абсолютно права — улиците на Париж бяха многолюдни дори и в този час.

Разбира се, Елън се беше върнала. Беше изненадала Жослин, беше изненадала и самата себе си. Беше се върнала заради говеждото рагу, заради здравия разум и приятелството, което Жослин й беше предложила и каквото Елън до този момент не познаваше. И когато настана време да се завърне в Англия, тя помоли Джили да я придружи. Беше изненадана и извънредно радостна, когато Джили прие. Но също така беше и дълбоко огорчена, защото Джили се беше съгласила да я придружи само като слугиня. И през цялата изминала година тя стриктно се придържаше към това положение и издигаше прегради помежду им, но също така беше разговаряла с нея както никой друг — прямо, честно, показвайки й нещата такива, каквито са. Сега те двете бяха на едно мнение — и двете мислеха, че Елън за малко щеше да сложи край на живота си заради мъж като Алвин Пърсър, който всъщност беше човек дребен и незначителен, че щеше да загуби всичко, заради нещо толкова празно и кухо като гордостта. И двете мислеха, че тогава Елън е била объркана и не е знаела какво прави. И двете нямаше да позволят на чувствата и емоциите да властват над разума.

Най-после на Елън се отдаде възможност да върне дълга си. Тя нямаше никаква представа, защо на Никълъс му е притрябвало да отвлича Джили. Беше сигурна единствено в това, че Джили е била принудена да тръгне против волята си. Джили беше учудващо постоянна в чувствата си към мъжете — тя ги мразеше и не им вярваше. И дори негодник с такъв опасен чар, като Никълъс Блекторн, не би могъл да завладее душата й.

И най-доброто, което връщането на дълга й предоставяше, беше присъствието на Тони. През тези няколко дена тя витаеше из облаците и се наслаждаваше на райски удоволствия. Но също така изпитваше и мъка. Рано или късно, Тони щеше да намери някоя хубавичка, нежна госпожица, току-що излязла от пансиона, и щеше да се ожени за нея. А тя ще бъде принудена да присъства на сватбата заедно с Кармайкъл и Лизи и да се усмихва насила.

Разбира се, тя щеше да го направи. Никога и с нищо нямаше да издаде, че сърцето й е разбито. Щеше да се справи, както се беше справила и през тези няколко дена. Нали не беше позволила, на каквото и да е да проникне под бронята. Нито веднъж не го беше погледнала с копнеж, нито една въздишка не се отрони от устните й, не изказа нито една мисъл, която да му се стори странна и да го наведе на мисълта, че тя страда и ревниво пази тайната си. С нищо не му беше подсказала, че още го обича, и че винаги щеше да го обича.

Връщането на дълга я беше довело и до сегашното затруднено и опасно положение. Друсането на бързо препускащата карета на брат й, което понасяше ден след ден, й беше причинило болки в костите, а също и в зъбите, които непрестанно тракаха. Мислите й бяха в безпорядък. Всичко това обаче нямаше значение, след като й даваше възможност да бъде с Тони. Щом слезе от каретата, ще трябва да напусне и него, и това кратко, лудо преживяване никога повече няма да се върне. Тя самата беше изненадана от силата на чувствата си, от силата на любовта си. Не знаеше, че любовта й към Тони е станала толкова силна. А още по-изненадана беше, че Господ е сметнал за необходимо да отстрани Бини. Как й олекна без нейното сковаващо присъствие! Сега, днес, Тони щеше да бъде изцяло неин. И тя имаше намерение да се наслади изцяло на присъствието му.

Странно, помисли си, той изглеждаше много недоволен, докато го уверяваше, че не изпитва никакви романтични чувства към него. Тя си мислеше, че той ще се зарадва да чуе тези дълго репетирани думи, които, разбира се, си бяха чиста лъжа. А той като че ли беше обиден, и то доста обиден.

Той не я желаеше и сигурно не беше чак толкова безочлив, че да очаква от нея да копнее по него, без надежда за неговите ответни чувства. Джили я беше предупредила, че повечето мъже са точно такива. Но тя винаги беше смятала, че Тони е над тези неща. А сега вече не беше сигурна.

Защото би могло да има само едно по-различно обяснение за недоволството, което беше проявил, когато тя, с толкова такт и разбиране, се беше опитала да го увери в своите чисто приятелски чувства. И това друго обяснение беше свързано с неговото емоционално състояние. Възможно ли беше, все пак, той наистина да я желае?

Незабавно отпъди тази мисъл. Той седеше срещу нея и безучастно гледаше през прозореца. Каретата се носеше толкова бързо, колкото окаяното състояние на пътищата позволяваше. Мълчанието им, както винаги, беше приятно — този факт не се беше променил поради дългото им пребиваване заедно. Той все още си беше същия Тони — много висок, с отпуснати крайници, елегантен и спазващ благоприличието. Можеше да има всяка жена, която пожелае. Всичко, което трябваше да направи е да се усмихне лениво, да погледне дамата с красивите си сиви очи и тя ще бъде изгубена завинаги. Както Елън си беше загубила ума преди цели десет години.

— Тони — колебливо и срамежливо се обърна тя към него.

— Да, любов — отвърна той много по-обезпокоен, отколкото тя очакваше.

— Страшно много се забавлявах през тези няколко дни.

Изрече го бързо, преди да се е уплашила от думите си, преди да е изпуснала възможността да ги изрече. Широката му, изразителна уста се изви в нежна усмивка и тя се запита какво ли ще почувства, ако тази уста я целуне. Позволи на мисълта да остане в ума й само за миг. Не биваше да се отдава на подобни мисли. Устата на Алвин Пърсър беше мека, отпусната и суха. Той рядко я целуваше, а целувките му бяха съвсем благоприлични и почтителни. Никой никога не беше я целувал страстно. Щеше да легне в гроба, без да е целувана страстно.

— Как можа да го кажеш? — изрази протест той. — Да се друсаш в тази карета безкрайно дълго, да отсядаш в посредствени странноприемници, да понасяш присъствието на сънливата мис Бинърстън и моя покорен слуга — това ли наричаш забавно? А аз си мислех, че си готова да закрещиш от досада.

Внезапна тревога я обзе.

— Ти отегчен ли си, Тони? — простосърдечно го запита тя.

— Не, не съм се отегчил нито за миг.

Повярва му. Глупаво от нейна страна — повярва му, защото й се искаше да е истина, защото й се искаше той да се радва на присъствието й. Докато бяха приятели, а ако зависеше от нея, щяха да останат такива цял живот, искаше той да я чувства близка на сърцето си и да търси компанията й.

— Как ще се справиш без камериера си? — запита го тя.

— Вярвам, че мога и сам да се облека и обръсна — както обикновено, той провлече думите. Не възрази срещу смяната на темата. — А ти как ще се справиш без мис Бинърстън? Можеш ли без камериерка? Да приемем, че ще хванем Жослин, преди да е паднала нощта.

— А има ли някакво съмнение в това?

— Цялото ни начинание е съмнително. Когато си имаш работа с човек като Никълъс Блекторн, нищо не е сигурно. Надявам се, че до довечера ще сме уредили нещата, но, естествено, няма никаква гаранция, че ще стане така.

Тя се съгласи с думите му, а и едва ли можеше да постъпи другояче.

— Сигурна съм, че ще мога да убедя някоя от слугините в странноприемницата да ми помогне с тоалета.

— И аз мога да ти помогна — хладнокръвно произнесе Тони.

Тя го стрелна с поглед, но не можа да прочете какво се крие зад спокойното му изражение и ясните му сиви очи. А така й се искаше да разбере! Беше невъзмутим и невинен, като че ли обсъждаха какво вино да пият с обяда. Но предложението му нямаше да изглежда така шокиращо, ако се приемеше за дадено, че той се отнася към нея само като към сестра. Дали беше така?

— Благодаря ти, но мисля, че мога да се справя и сама — каза тя, като се постара гласът й да прозвучи както винаги.

Той повдигна рамене и леко се усмихна.

— Както искаш. Ако промениш мнението си, обади ми се. Имам известен опит в освобождаването на дамите от техните тоалети.

Той се облегна невъзмутимо назад. Движенията му бяха все така лениви, но сега като че ли в тях се криеше известна опасност.

— Затвори си устата, Елън — каза й той.

И Елън затвори устата си, която беше зинала от изненада.

 

 

Дъждът започна да вали късно следобед — непрестанен и силен порой, който превърна високите планински пътища в море от кал. Дори отличният екипаж на Кармайкъл едва напредваше. Внимателно обмисленият план на Тони беше отнесен от пороя, който той наблюдаваше със завидно самообладание. Кочияшът беше опитен и вещо въртеше камшика. Нямаше съмнение, че ще се измъкнат и ще успеят да се подслонят някъде, дори небесата да се разтворят напълно. Бавното придвижване беше зло, с което трябваше да се примирят. Елън беше задрямала, приспана от непрестанното почукване на дъжда по покрива на каретата, и той я беше завил с едно одеяло, като беше овладял непристойното, но много силно желание да прокара ръка по гърдите й. Щеше да стане доста късно, докато стигнат до ловджийската хижа на Блекторн. Тони не вярваше особено в здравия разум на Блекторн, знаеше, че той е женкар и развратник, който не дава пукната пара за мнението на останалите хора, и предполагаше, че веднъж отвлякъл Жослин, едва ли щеше лесно да я пусне. Най-вероятно вече беше успял да я прелъсти. Други жени, включително и Елън, вече бяха говорили на Тони, че Никълъс е много привлекателен и знае как да въздейства на жените, че лудостта и опасността, които са свързани с него, само му придават допълнителен чар. Той може вече и да се е отегчил от нея. Беше известен и с това, че любовните му приключения никога не траеха дълго. Новината за смъртта на Харгроув сигурно щеше да избие всички други мисли от главата му.

Елън вероятно щеше да настоява да сподели една и съща стая с Жослин довечера. Никълъс вероятно ще протестира. Нещата бързо отиваха към своя край. Беше време Тони да направи решителната стъпка. Ако някой ще спи в една и съща спалня с Елън довечера, то това ще бъде самият той.

Тони дори си представи спалнята — облицована с ламперия стая, със запалена камина и огромно легло с чисти бели чаршафи. Слава Богу, че Блекторн си има своя собствена хижа там горе. На Тони вече му беше писнало от разни странноприемници.

Той погледна Елън. Високо вдигнатата й коса беше започнала да се изплъзва от фуркетите, с които беше закрепена, и златните кичури обрамчваха нежното й, бледо лице. Времето на предпазливост и благоразумие си беше отишло. Утре по това време, те сигурно ще пътуват обратно към Лондон. Той трябваше да направи така, че тя да се върне и да остане с него.

Очевидно беше, че тя вече не изпитва плахите нежни чувства, които толкова дълго беше таила в сърцето си. Очевидно беше, че ще трябва да й ги припомни и да направи така, че те да се възродят. Нежното и плахо флиртуване не беше довело до нищо. Време беше да вдигне залога.