Ан Стюарт
Рози в полунощ (4)

Глава 4

— Давам едно пени, за да разбера какво мислиш в момента — прошепна нежен, мелодичен глас в ухото на Елън и я върна към действителността. Тя седеше с брат си в Шекспировата градина на Медоулендс. Като чу думите, погледна нагоре и срещна топлите сиви очи на Антъни Уилтън-Грининг.

— Тони! — изпищя тя и се хвърли към него. В жестовете й имаше и кокетство, но и доста моминска срамежливост.

— Честно, Елън, като че ли си на дванайсет години, а не мома за женене — гневно каза брат й, Кармайкъл. — Престани да се буташ в Тони, остави и нас останалите да го поздравим.

Когато гневните думи на брат й стигнаха до нея, тя се засрами, обзе я стеснителност и объркване, бледото й лице почервеня и тя се опита да побегне. Но Тони, милият, сладкият Тони хвана ръката й и я обви около кръста си, притисна я плътно до себе си.

— На мен пък ми харесва Елън да се бута в мен — бавно каза той. — Освен ако не мислиш да ме целуваш, Кармайкъл, има достатъчно място и всички могат да ме поздравят. Аз съм доста голям, нали знаеш.

— Цяла планина.

Кармайкъл беше нисък на ръст, това го огорчаваше и той избягваше подобни теми. На него и сега му стана неприятно, но поздрави Тони с радост и ентусиазъм.

— Радвам се да те видя, Тони.

— И аз се радвам да те видя, Кармайкъл. И особено се радвам да видя Елън — отвърна той, протегна ръката си и с голямата си длан повдигна брадичката на Елън, и обърна лицето й към своето. — Как си, скъпа? Като че ли от векове не съм те виждал в града. Какво прави през всичкото това време?

— Бях отседнала на село, Тони. Градът не е подходящо място за мен. Там все още има много жени, които си търсят съпрузи. Не искам да се включвам в този списък.

— Господи, Елън, да не би следващото нещо, което ще чуя, да е още по-ужасно? Да не би да ми кажеш, че си носила копринена шапчица, седяла си в ъгъла и си клюкарствала със старите моми? — попита той и поклати глава. — Обещай ми, че никога няма да стигнеш дотам.

— Обещавам — каза тя и му се усмихна.

Той действително беше грамаден като планина. Огромен, с тромави крайници, беше по-висок от всички мъже в Лондон, с изключение на Хари де Куинси, но Хари де Куинси не се броеше, той беше много дебел. Тони нямаше грам излишна тлъстина, беше жилав и мускулест и не се нуждаеше от подплатяване на добре ушитите си жилетки. Беше един много едър, много красив и много ленив мъж. Тя усещаше плътта му под дланта си — топла и твърда. Изведнъж почувства как отново я обземат смущение и срам.

Този път той й позволи да се отдалечи, но я проследи с въпросителен поглед до мястото й. Тя отново седна на пейката и загърна раменете си с шала. Лицето му беше дори по-красиво от тялото му. Пленително, с ленив израз, чертите му излъчваха предизвикателност. Носът му беше орлов, брадичката ясно изразена, скулите — изпъкнали, а веждите му, неизвестно защо, бяха много тъмни и контрастираха с русата му коса. Широката му уста почти постоянно беше разтеглена в усмивка и му придаваше вид на най-очарователния от мъжете. Елън нямаше основание да не вярва, че това наистина е така. Само инстинктът й подсказваше, че е способен и на непоколебима твърдост. Инстинктът и напрегнатият израз, който понякога се появяваше в иначе кристално ясните му, усмихващи се сиви очи.

Той седна до нея.

— И така, защо си дошла на посещение на Кармайкъл? Не си могла да преодолееш копнежа по компанията на скъпия си брат?

И двамата, Елън и Кармайкъл, прихнаха в неудържим смях.

— Просто нямах избор, Тони — каза тя. В смущението си диплеше роклята си с цвят на орхидея. — Кармайкъл реши да позволи на Никълъс Блекторн да остане в Ейнсли Хол, докато се види резултата от последния му дуел. А на мен не разреши да остана. Абсурдно е, когато жената стане на определена възраст, да продължава да бъде обект на компрометиране, но Кармайкъл реши да бъде тесногръд и старомоден.

— Благодари на господ за това — мързеливо отрони Тони. — Ти все още можеш да бъдеш компрометирана, Елън, и е сигурно, че щеше да бъдеш, ако беше останала у дома си. Надявам се, че няма да хукнеш да си заминаваш сега, само защото аз съм пристигнал. Донесъл съм ти подаръци.

— Подаръци? — изненада се тя.

Още от дете беше ненаситна, очакваше подаръците с голямо нетърпение. Сега детските й чувства се върнаха отново. Когато беше малка, Тони никога не се появяваше без кутия френски шоколадови бонбони и без куп други кутии, и всичките — за нея. Въпреки че тя порастваше, кутията с бонбони продължаваше да й бъде поднасяна, но сега вместо детски книжки получаваше френски романи.

— Кутия от най-добрите шоколадови бонбони. Този път съм ти донесъл две кутии, защото пропуснах рождения ти ден.

— Редно е да се пропускат рождените дни на моята напреднала възраст. Освен това мисля, че не бива да ям толкова много шоколадови бонбони — тя с неодобрение погледна закръгленото си тяло. — Постоянно моля Джили да готви диетични ястия, а тя продължава да ми сервира сосове, които са толкова вкусни, че не мога да им устоя.

— Ние се надяваме, че тя ще продължава да прави това — каза Тони и протегна неимоверно дългите си крака. — Ти си съвършена такава, каквато си, скъпа. Едно апетитно, чудесно малко парче. Не би ми харесала по-слаба.

— Не е вероятно тя да отслабне — отбеляза Кармайкъл нетактично. — Какви са новините от града? Имаше ли скандали? Умрял ли е някой? Кой се е сгодил, кой се е оженил вече?

— София Паркинсън ще се омъжи за графа на Хампстед — каза Тони и махна въображаема прашинка от жълтата си сатенена жилетка. Тони беше гиздав като паун, обичаше богатите цветове и скъпите материи. Дрехите му винаги бяха безукорни.

— Не говориш сериозно! — възкликна Елън. — Мислех, че тя ще успее да те впримчи! Та тя те преследва толкова дълго!

Тони сви рамене.

— Дори най-упоритите млади дами, най-накрая се отказват от мен. Знаят, че сърцето ми вече е дадено другиму — той й се усмихна. — То принадлежи на теб, скъпа.

— Разбира се — насмешливо се съгласи Елън. — Какво друго?

Той се поколеба.

— Добри новини за теб и лоши новини за мен, струва ми се. Има и скандал, има и смърт.

— Джейсън Харгроув е умрял? — предположи Кармайкъл.

— Да. Вдовицата му най-сетне е напълно щастлива. Предполагам, че Никълъс Блекторн ще замине за континента, веднага щом научи новината.

— И аз ще мога да се върна вкъщи — каза Елън.

Вълна на облекчение я заля.

— Можеш да се върнеш вкъщи — съгласи се Тони. — Но аз бих предпочел да не го правиш.

— И защо? — изненадано го погледна тя.

— Защото не съм те виждал от Коледа, а тогава ти два пъти ме би на шах. И тъй като аз смятам, че играя шах повече от задоволително, да бъда победен два пъти от някого, особено пък от някакво си момиче, е тежък удар за моето самочувствие. Ще трябва да ми дадеш възможност да защитя честта си. Аз се упражнявах упорито.

Тя се разкъсваше на две. Щеше да бъде чудесно да прекарва часове наред с Тони над шахматната дъска. Тези мигове щяха да бъдат най-спокойните и най-щастливите в живота й. Той вероятно щеше да й позволи да спечели битката. Но тя се тревожеше за Джили и за Ейнсли Хол, тревогата й беше прекалено силна.

— Наистина трябва да се върна там — каза тя, въпреки че се колебаеше.

— Но защо? Никълъс Блекторн отдавна ще си е заминал, а персоналът ти е чудесен. Ще се справят и без теб. Няма причина да бързаш да се връщаш.

Тя обмисли думите му. Тони беше напълно прав — тревожеше я всъщност присъствието на Никълъс Блекторн. Щом него го няма, щом той напусне страната, тя нямаше да има повод за паника. И без това щеше да бъде късно да се намеси, ако той беше откраднал сребърните прибори или пък дъщерята на иконома. Освен това Тони беше най-добрия, най-скъпия й приятел. Когато беше до нея, вече не мислеше, че е дебела, срамежлива или непохватна. В негово присъствие цъфтеше. Имаше нужда от мощните слънчеви лъчи на неговата личност. Те я озаряваха и стопляха.

— Ще остана. Достатъчно дълго, за да те убедя, че аз съм по-добрия играч на шах.

Потайна усмивка се появи върху красивото лице на Тони.

— Елън, скъпа моя, приготви се за дълга обсада.

 

 

Точно така би трябвало да се чувствам — мислеше си Жослин със забележителна безстрастност. Сигурно така се чувстват тези, които вървят по коридорите на парижкия затвор, тези, които се возят в колата, която откарва осъдените до гилотината, а също и онези, които са родени на улицата и са осъдени предварително. Сигурно така се чувстват тези, които вървят право към съдбата си с изправени рамене, с високо вдигната глава, смело, готови за ужаса, който ги чака, готови за смъртта.

Тя хвана здраво подноса с малките си ръце и го вдигна високо. Не обърна никакво внимание на слугата, който я следваше отблизо. Знаеше какво се крие под сребърните похлупаци. Обикновени, но хранителни английски блюда, точно тези, които биха се харесали на мъж като Блекторн. Яйчен крем, който да не затрудни храносмилането му. Горещи кифлички, намазани с прясно масло и пай със свинско месо. Парче ябълков сладкиш. И чаша горещ билков чай, съдържащ лайка, полезна за стомаха му, черен оман, подобряващ кръвообращението и арсеник, който да се погрижи за успеха на дългоочакваното отмъщение. Тя имаше нож в един от джобовете на широката си престилка. Не беше толкова голям, колкото й се искаше на нея, но касапските ножове бяха прекалено големи, за да се съберат в джоба й. Зрението на Кръчмаря беше остро, като това на невестулка, той щеше да забележи ножа, дори ако не видеше как й треперят коленете. Никълъс Блекторн може би презираше обикновените като билковия чай напитки, затова тя беше сложила отрова и в брендито.

Обутите й в пантофи крака стъпваха леко, но изведнъж тя се препъна и почти изтърва подноса. Кръчмаря я хвана точно навреме, положи яката си ръка под лакътя й и я изправи.

— Не искаме този разкошен обяд да се разбие на пода, нали, мис? — каза той със злобна усмивка, която разкри пожълтелите му зъби.

— Не, не искаме — едва чуто се съгласи тя.

Нямаше желание да го гледа как умира. Казваше си, че това е проява на разум от нейна страна. Ако имаше намерение да избяга от своето собствено справедливо наказание, трябваше да бъде далеч от Никълъс Блекторн, когато той застане лице в лице със смъртта. А и беше виждала доста много хора на смъртното им ложе. Може би все пак трябваше да наблюдава предсмъртната агония на Никълъс Блекторн, за да почувства, че е отмъстила за смъртта на родителите си и за похищението над нейната невинност. Но вече не искаше това. Смъртта му щеше да бъде напълно достатъчна.

Той все още беше в любимия розов будоар на Елън. Беше облечен небрежно, както и преди. Беше се изтегнал в един от тапицираните в сатен столове. Разтворената риза разкриваше гърдите му, бродираният му копринен пояс не беше завързан, а панталоните му бяха почти неприлично впити в плътта му. Черната му къдрава коса беше разбъркана. Тя си разреши да го погледне в очите. Сега беше по-блед отпреди, в тъмните му очи се долавяше гняв и все пак той се усмихваше. Усмивката му беше дяволска, съблазнителна.

— Не се срамувай, Мамзел — гласът му беше коприненомек, но криеше заплаха. Привличаше я, все по-близо и по-близо. — Обещавам, че повече няма да стоя на прага на смъртта. Но се нуждая от малко компания, а всички камериерки само се кикотят и заекват. Очаквам, че ти, с твоята очарователна враждебност, ще бъдеш далеч по-интересна.

Вратата се хлопна зад нея. Кръчмаря беше изчезнал. Изглежда, тази вечер той не държеше да сервира лично на своя господар. Това беше добре дошло за Жослин, тя щеше със собствените си ръце да му подаде чая. И отровата.

Ръцете й дори не трепереха, докато поставяше подноса на елегантната сгъваема масичка, на която обикновено стоеше ръкоделието на Елън. Не беше сръчна с иглата. Бродерията, която беше изработила собственоръчно и която украсяваше салона, беше истинска катастрофа. Жослин се опита да съсредоточи вниманието си върху една особено грозна възглавничка, на която беше избродирана чапла, приличаща повече на магаре. Не искаше да мисли за отровата, докато сервира билковия чай. Направи опит да се оттегли към вратата, но погледът на Блекторн я закова на място.

— Не си отивай още, Мамзел. Не искаш ли да видиш как отдавам дължимото на завидното ти готварско умение?

— Аз… имам работа в кухнята… — самообладанието й не бе толкова добро, колкото се беше надявала. Затова събра всичките си сили и твърдо изрече: — Аз имам своите задължения, сър.

— По това време на денонощието всички трябва да ядат. Освен това, по-важни за теб би трябвало да бъдат господарите ти, а не твоите равни, слугите, нали така? Седни.

Нарочно беше избрал обидни думи и леден тон. Беше обмислил всичко. Пренебрежението му накара Жослин да се изчерви, но въпреки това тя не можеше да седне. Вратата зад нея се отвори и тежките ръце на Кръчмаря я обгърнаха. В жестовете му имаше изненадваща грубост. Той я блъсна върху един стол, а след това подаде на Блекторн една рошава черна топка. Отне й доста време, за да разбере какво всъщност представлява тази скимтяща черна топка. Едва тогава тя схвана и целия ужас на положението, в което се намираше.

— Много очарователно кученце — каза Никълъс, като вдигна пухкавото малко същество на нивото на очите си. За миг суровите му черти се отпуснаха, станаха по-нежни и Жослин си спомни какъв беше той на двайсет години — младеж, който все още имаше сърце. — Кръчмаря ми каза, че държиш своя любимец в кухнята. Той нарича кучетата мръсни животни. Но аз винаги съм бил привързан към тях. Как се казва това тук?

— Моля ви — каза тя, тя, която никога не се молеше, тя, която беше несломима.

— Името му? — повтори Блекторн търпеливо, с леден глас.

— Шарбон.

Дългите му пръсти погалиха къдравия гръб на Шарбон.

— Господарката ти те обича прекалено много, нали, малко кученце?

Жослин не беше в състояние да произнесе нито дума повече. Чу вратата да се затваря зад гърба й и разбра, че Кръчмаря ги е оставил сами. Тя наблюдаваше как Никълъс говори на кученцето и в същото време се опитваше да се скрие в черупката си, където никой не би могъл да я достигне.

— Някои хора не одобряват присъствието на животните край масата — измърмори той. — Но пък и това не е маса за прием, нали, Шарбон? Нашият случай е къде-къде по-неофициален и аз знам, че такова очарователно кученце като теб може да оцени готварските умения на господарката си. Какво ще кажеш да опиташ този чудесен яйчен крем? Господарката ти не казва нито дума, въпреки че е доста бледа. Мислиш ли, че ревнува?

Сините очи на Блекторн се впиха в нейните. В тях се четеше гняв, погледът му беше леден. А устата му се изви в чаровна усмивка.

— Но аз не се интересувам от твоите желания, стана ли ти ясно?

Той взе малко парче пастет и го задържа пред черното носле на Шарбон. Кучето го опита, замаха с опашка от удоволствие, а на Жослин й се искаше да изпищи.

— Хареса ти, нали? — измърмори Блекторн. — Тогава и аз ще го опитам — и той пъхна едно парче в устата си. — Вероятно проявявам глупост. Това, което се харесва на едно куче, може и да не се хареса на мен. Искаш ли да опиташ парче ябълков пай? Вкусно, нали? Господарката ти е превъзходна готвачка.

Тя искаше да крещи, но гърлото й беше като стегнато в хватка. Опитваше се да намери сили и да се противопостави, но не успяваше. Душата й беше открита, ранена, изпитваща болка. Дали отмъщението заслужаваше тази жертва? Беше загубила твърде много. Не можеше да загуби и единственото същество, което беше зависимо от нея, което й вярваше, чиято любов беше несъмнена. И що за чудовище беше този красив, усмихнат мъж, който спокойно си седеше тук и се канеше да отрови едно беззащитно, любящо малко кученце, което не беше му сторило нищо? Да отрови кученце, което беше достатъчно глупаво да размахва опашката си и да ближе дългите пръсти на Блекторн. Но той нямаше да нахрани кученцето с билков чай и бренди, осъзна най-после Жослин. Шарбон беше в безопасност. Но тя не беше. Кръчмаря нямаше да й позволи да избяга сега, след като Блекторн знаеше какво е намислила.

Шарбон вече беше опитал всичко, което се намираше върху тежкия сребърен поднос. Всичко, освен чая и брендито. Погледът на Блекторн се премести от пъргавото малко тяло на Шарбон върху бледото, неподвижно лице на Жослин.

— Изглежда, всичко му хареса — измърмори той и пусна кученцето на пода.

Шарбон веднага се втурна към Жослин. Почти танцуваше от удоволствие. Тя искаше да се наведе и да го вдигне, да го притисне към себе си, но стоеше скована, замръзнала, неподвижна. Преди да успее да го хване, той отново изприпка до мъжа, който го беше нахранил толкова добре, и го погали нежно, готов за още обич и ласки.

— Сладко кученце — каза Блекторн. — То трябва да пийне нещо. Предполагам, че не обичаш чай — каза той, докато сипваше малко от ароматната течност в чаената чинийка, — но ако към него прибавя много мляко, може и да ти хареса…

Този път тя успя да се помръдне. Скочи толкова бързо, че се удари в масата, хвана чайника и го хвърли на пода, а след него и чинийката. Те се разбиха на парчета.

— Боже мой — едва чуто промълви Блекторн, очите му бяха потъмнели. Не се знаеше какви чувства изпитва в момента.

— Той не обича мляко — каза Жослин, без да се помръдне. Горещият чай се беше просмукал в роклята й, беше полепнал по кожата й, но тя не се и опитваше да го попие или почисти.

— Какъв срам. Изпотроши съдините. Страхувам се, че господарката ти ще има повод да ти ги удържи от заплатата. Само че твоя господарка е Елън, а тя е смешно добра и отстъпчива.

Той погледна бъркотията на пода.

— Никакъв чай не е останал.

Жослин се наведе и взе Шарбон преди той да е опитал вкуса на петното върху дебелия килим. Стисна го толкова здраво, че той заскимтя, за да изрази протеста си.

— Ще трябва да се задоволите с брендито — каза тя и се обърна към вратата.

Кръчмаря беше застанал там и преграждаше пътя й. Зла усмивка украсяваше мургавото му лице. Той се протегна и взе кученцето от нея. Тя нямаше избор. Пусна Шарбон. Видя, че Кръчмаря го държи нежно, и знаеше, че вече не може да го защити. Той хлопна вратата под носа й и тя остана там, като се опитваше да събере останалото й самообладание. Усещаше, че отмъщението се е изплъзнало от ръцете й.

Обърна се и го погледна. Лицето й беше спокойно. Не можеше да я развълнува дори видът на бутилката бренди и чашата, пълна наполовина със същото питие. Съдбата пак се беше намесила и тя не можеше повече да се бори с нея.

— Ти си бледа, Мамзел — тихо каза Блекторн. Стана и отиде до нея.

Беше забравила колко е висок. Извисяваше се над нейното крехко тяло. Движеше се с опасна грация, като избягваше парчетата от счупения чайник. Държеше здраво брендито.

— Мисля, че ти се нуждаеш от това бренди повече от мен.

Така да бъде. Ако имаше късмет, щеше да мине достатъчно време, преди симптомите да се проявят и може би той също щеше да пие, смятайки, че е безопасно. А ако не отпиеше, тя все пак имаше ножа.

— Може би — тя взе чашата от ръката му. Поднесе я към устните си, преди да е размислила.

Движението му беше бързо като на змия, хвърлила се към плячка. Изтръгна чашата от ръката й толкова внезапно, че отровното бренди се разля върху роклята й.

— Мислиш ли, че ще ти разреша да се измъкнеш толкова лесно? — извика той, като хвана китката й в здрава хватка. — Искам отговорите. Искам да знам, защо имаш намерение да ме убиеш. Какво съм направил, как съм ти навредил?

Тези думи бяха последната искра, която запали огъня на нейния гняв. Та той дори не си спомняше за нея, не си спомняше, че е погубил живота и семейството й, не изпитваше чувство за вина. Всичко това накара кръвта й да закипи. Тя се отскубна, протегна ръка към джоба си, за да извади ножа и да го забие в сърцето му. Ножът го нямаше.

— Едно време Кръчмаря е бил джебчия — каза той. Лицето му беше непроницаемо. — Той те освободи от този малък, отвратителен нож, а ти дори не забеляза. Коя си ти, Мамзел? Какво искаш от мен?

Жослин не можеше да избяга. Той толкова здраво стискаше нежната й ръка със силните си дълги пръсти, че можеше да счупи костите й. Не че това имаше значение. Щяха да я обесят и със счупена ръка.

— Мисля, че е очевидно какво искам. Искам те мъртъв.

Объркването му беше непресторено.

— Но защо?

— Защото ти погуби родителите ми.

Изражението на лицето му не се промени. Едва доловима сянка се мерна в очите му, той леко стисна устни.

— Жослин — гласът му беше безизразен. — Трябваше да знам, че греховете ми вечно ще ме преследват.

 

 

— Не мога да разбера, защо си решила да си заминеш — провлечено каза Тони.

Беше се излегнал в източната всекидневна, в ръката си държеше чаша пълна с изключително добро вино „бордо“. Ръката му беше добре оформена, а дантелата на ръкавите му стигаше чак до пръстите.

— Ако има разум, Блекторн вече ще е заминал за континента, а трябва да кажа, че винаги съм го смятал за високоинтелигентен. Няма защо да бягаш към къщи, като подплашено зайче.

Елън поклати глава.

— Не мога да го преодолея, Тони. Неспокойна съм. Понякога ми се случва да се чувствам неспокойна, имам странното чувство, че нещо ужасно ще се случи. Така се чувствах, точно преди да убият родителите ни, а също и преди да умре бебето на Кармайкъл и Лизи. Трябва да се върна в Ейнсли Хол.

— Никой няма да умре, Елън. А и трябва да ме биеш на шах, преди да си тръгнеш. През последните три дена ти претърпя разгром. Трябва да се реваншираш.

— Не мога. Разсеяна съм и не мога да се концентрирам. Освен това сигурно ще спечеля, ако ти си в настроение да ми разрешиш.

— Да не би да ме обвиняваш в измама? Ако беше мъж, щях да те извикам на дуел — каза той, протегна своите дълги, дълги крака пред себе си и започна да се любува на бледолилавите си копринени чорапи. Кармайкъл им беше хвърлил само един поглед и беше избухнал в смях, но, както обикновено, Тони ни най-малко не се развълнува от присмеха му. Той просто информира приятеля си, че такава е последната мода. Каза още, че Кармайкъл е селски дръвник, който си няма понятие от мода. Елън също имаше известни резерви по отношение на лилавите чорапи, но обожаваше прекрасните му крака. Тя с всички сили се опита да се концентрира.

— Но аз не съм мъж — отбеляза тя.

— Забелязал съм — сухо отвърна той. На лицето му беше изписано странно изражение.

— А пък ти си служиш с измама, само когато искаш да загубиш. Това едва ли е смъртна обида.

— Каквато и неправда да се допусне в играта, тя може да бъде поправена единствено на дуел.

— Но ти не се дуелираш.

— Все някога ще трябва да го направя за първи път. Искаш ли да победя Никълъс Блекторн, ако той все още е в страната? Мога да го предизвикам, да пронижа с куршум черното му сърце и веднъж завинаги да приключа с него.

Изведнъж тя беше обзета от паника.

— Но това би било глупаво, Тони. По-вероятно е той да те убие.

— Не знаех, че моята смърт би те засегнала.

— А кой ще ми носи шоколадови бонбони? — попита тя с дяволита усмивка.

— И отвратителни френски романи? Много добре, ще внимавам да остана жив. Но няма ли да можем да си бъбрим още няколко дена?

— Няма да можем — каза тя, като задуши болката в сърцето си.

— Тогава поне ми разреши да те придружа до Ейнсли Хол. В наши дни пътищата са опасни, по тях има разбойници и други мошеници. А ако Никълъс не е заминал, аз поне ще го накарам да побърза.

— Няма да съм в състояние да проявя гостоприемството, което заслужаваш — предупреди го тя, но всъщност беше много доволна от предложението му.

Тони махна пренебрежително с ръка.

— Не го и очаквам. Означавали това, че третираш и мене като заплаха, и че ме приравняваш с Блекторн? Какъв комплимент!

— Всеки мъж представлява заплаха. А това вече е абсурдно смешно. Сигурен ли си, че искаш да ме придружиш, Тони? Все пак това ще скъси и твоето посещение тук. Мислех, че ще останеш две седмици при Кармайкъл.

Тони й се усмихна изключително мило.

— Откривам, че причината, поради която исках да остана тук, повече няма да съществува. Щом ти си заминаваш, аз няма за какво да стоя тук.

Думите му бяха двусмислени. Тя не знаеше какво всъщност иска да й каже. Дали имаше предвид това, което тя си мислеше? Страхуваше се дори да си зададе този въпрос. В този случай невежеството беше наистина благословено.

— Кога искаш да тръгнеш? — продължи да пита Тони очевидно, без да има понятие в каква посока са поели нейните мисли.

— Колкото е възможно по-скоро. Утре сутринта, още с пукването на зората. Не мога да се отърва от чувството, че нещо ужасно се е случило.

Тони пресуши чашата си с „бордо“.

— А аз ще бъда изключително доволен да ти докажа, че всичко е съвсем наред. Твоята превъзходна готвачка ще ми сервира чудесна храна, а нощта ще прекарам в местния хан. Това приемливо ли е за теб?

— Напълно. Дано…

Гласът й заглъхна. Беше неуверена, объркана. Щеше да каже: Дано Джили да е още там. После си помисли, че няма причина, поради която Джили би могла да напусне. Тя със сигурност нямаше да се хване на уловките на Никълъс Блекторн.

— Дано какво?

Тя успя да се усмихне лъчезарно.

— Дано поне, пак да ми разрешиш да те победя на шах.

— Така да бъде — в учудващото светлите му очи грееше странна топлина. — Трябва само да ме помолиш и аз ще бъда твой покорен слуга.

Беше свикнала да чува учтиви фрази от мъже, които всъщност не бяха искрени, когато ги произнасяха. Тони беше също толкова сладкодумен и думите му бяха също толкова лишени от смисъл. Само нейна беше грешката, че бе готова да му повярва.

 

 

Никълъс Блекторн се беше излегнал в шезлонга, а лицето му беше покрито със студена, мокра носна кърпа. Едва дишаше. Беше слаб, дяволски слаб. Устата му сипеше проклятия. Проклинаше жената, която сега лежеше по очи върху леглото в съседната стая, здраво завързана от Кръчмаря. Проклинаше също и себе си за това, че не успя да се справи с нея. Беше успяла да му причини достатъчно рани. Тя побесня, когато той произнесе името й. Очевидно беше решила да го убие с голи ръце, с малките си, здрави, причиняващи болка ръце, тъй като той я беше лишил от друго оръжие. Не беше си и помислял, че едно толкова нежно и крехко същество може да бъде толкова опасно, но той едва успя да я победи. Трябваше да употреби всичката останала му сила, за да я укроти. Борбата беше приключила, когато успя да я събори на пода и да седне върху нея, като се надяваше, че тя няма да се пореже върху парчетата от счупените прибори. Абсурдно беше, че го е грижа за нея и за подробност като тази. Жената беше твърдо решила да го убие, защо трябваше да го е грижа дали сега е добре?! Глупаво беше от негова страна да се тревожи. Ако имаше здрава кост в тялото си и сили, той щеше да избяга и да я остави в безизходното й положение, докато някой от другите слуги я открие. Беше стоял повече, отколкото беше необходимо, а все още нямаше новини от Джейсън Харгроув. Можеше да предположи, че старото куче все пак ще се възстанови. Той и Кръчмаря щяха да се отправят обратно към Лондон и към безчестните си приятели, обратно към игралните маси, обратно към прекрасното „бордо“ и към непримесеното с отрова бренди.

Но той нямаше да постъпи така. Ако просто си тръгнеше, мадмоазел Жослин де Лорни щеше да каже няколко благодарствени молитви и да сметне, че се е отървала. Той нямаше да допусне това. Никога преди не беше виждал толкова силна омраза. Тя щеше да го последва и той щеше да завърши земния си път с нож, забит в гърба, тогава, когато най-малко го очакваше.

Не, той ще напусне Ейнсли Хол, но няма да отиде в Лондон в своето топло и удобно жилище. Ще отиде в Шотландия, в полуразрушената ловджийска хижа, която беше част от завещаното му наследство. Не беше ходил там от десетгодишен. Някога обичаше това място. Той и Кръчмаря нямаше да заминат сами.