Андрей Платонов
Чевенгур (24)

Симон Сербинов пътуваше с трамвай из Москва. Той беше уморен, нещастен човек с мекушаво бързо сърце и циничен ум. Сербинов не си беше взел билет за трамвая и почти нямаше желание да съществува, изглежда, той действително и дълбоко се разлагаше и не успяваше да се почувства щастлив син на епохата, който предизвиква всеобща симпатия. Той чувстваше само внушаващата скръб енергия на своята индивидуалност. Сербинов обичаше жените и бъдещето и не обичаше да стои на отговорни постове, забол лице в яслите на властта. Наскоро се беше завърнал от една проверка на социалистическото строителство в далечните открити равнини на съветската страна. Четири месеца беше пътувал бавно в дълбоката природна тишина на провинцията. Сербинов седеше в околийските изпълкоми и помагаше на тамошните болшевики да помръднат живота на селянина от едноличния му корен и четеше на глас Глеб Успенски в селските библиотеки. Селяните живееха и мълчаха, а Сербинов продължаваше напред из съветите, за да открие за партията точната истина за трудещия се живот. Подобно на някои изнурени революционери, Сербинов не обичаше работника или селянина — предпочиташе да ги има като маса, а не поотделно. Затова Сербинов с щастието на културен човек отново обикаляше скъпите за него кътчета в Москва, разглеждаше изящните предмети в магазините, слушаше безшумното движение на скъпоценните автомобили и дишаше изгорелите им газове като възбуждащ парфюм.

Сербинов пътешестваше из града като из бална зала, където се намира очакващата го дама, само че запиляна надалече сред топлите млади тълпи, без да вижда своя заинтересован кавалер, а кавалерът не може да стигне до нея, защото има обективно сърце и среща други достойни жени, до такава степен изпълнени с нежност и недостъпност, че става необяснимо как се раждат децата на този свят, но колкото по-често Сербинов срещаше жени и виждаше предмети, за чието създаване майсторът трябва да се отвърне от всичко долно и нечистоплътно в тялото си, толкова повече тъгуваше. Не го радваше женската младост, макар че и той беше млад — предварително беше уверен, че необходимото му щастие е недостижимо. Вчера Сербинов беше на симфоничен концерт; музиката пееше за прекрасния човек, говореше за изгубените възможности и отвикналият Сербинов през антрактите ходеше в тоалетната, за да му мине там вълнението и да си избърше незабелязано сълзите.

Докато мислеше, Сербинов нищо не виждаше и пътуваше в трамвая механично. Щом престана да мисли, той забеляза една съвсем млада жена, която стоеше близо до него и го гледаше в лицето. Сербинов не се засрами от погледа й и също я погледна, защото жената го наблюдаваше с такива непринудени и трогателни очи, каквито всеки може да издържи без смущение.

Жената беше облечена с хубаво лятно манто и чиста вълнена рокля. Дрехите покриваха неизвестния уютен живот на тялото й — вероятно работническо тяло, защото жената нямаше затлъстели, пищни форми, тя беше дори изящна и съвсем лишена от обичайната сладострастна привлекателност. Сербинов най се трогна от факта, че жената беше щастлива от нещо и гледаше към него и около себе си доброжелателно и със симпатия. Това накара Сербинов веднага да се намръщи — за него щастливите бяха чужди, той не ги обичаше и се страхуваше от тях. „Или аз се разлагам — искрено се опитваше да се разбере Сербинов, — или щастливите са безполезни за нещастните.“

Странно щастливата жена слезе на Театралния площад. Тя приличаше на самотно издръжливо растение на чужда земя, което от доверчивост не разбира, че е самотно.

На Сербинов веднага му стана скучно в трамвая без нея; омацаната и ожулена от чуждите дрехи кондукторка записваше номерата на билетите в контролния лист, провинциалистите с торби пътуваха към Казанската гара, дъвчейки храна за из дългия път, а електромоторът пъшкаше под пода, затворен без другарка в теснините на метала и съединенията. Сербинов скочи от трамвая и се уплаши, че жената е изчезнала завинаги от него в този многолюден град, където може да живее с години без срещи и самотен. Но щастливите не бързат да живеят — онази жена стоеше до Малий театър и държеше разтворена шепа, където вестникарят постепенно нареждаше десетачетата от рестото.

Сербинов се приближи до нея, решен на смелост от страх пред тъгата.

— А пък аз мислех, че вече съм ви загубил — каза той. — Вървях и ви търсех.

— Малко сте ме търсили — отвърна жената и преброи точно ли са парите.

Това се хареса на Сербинов — самият той никога не проверяваше рестото, защото не уважаваше нито своя, нито чуждия труд, с който се изкарват парите, а в тази жена откри непознатата за него прибраност.

— Искате да повървите с мене ли? — попита жената.

— Аз ви моля за това — без всякакви основания рече Сербинов.

Доверчиво щастливата жена не се засегна и се усмихна.

— Понякога срещнеш човек, и то изведнъж добър — каза жената. — После го изгубваш набързо, тогава потъгуваш и го забравяш. Аз ви се сторих добра, нали?

— Да — напълно се съгласи Сербинов. — Ако бях ви изгубил веднага, дълго щях да тъгувам.

— А сега, като не изчезнах веднага, ще потъгувате малко.

В походката и в цялото поведение на тази жена имаше рядка гордост, открита и спокойна, без ни най-малка нервност и самосъхранение пред другия човек. Тя вървеше, смееше се според настроението си, говореше и мълчеше и не следеше поведението си, не умееше да се приспособи към симпатиите на спътника си. Сербинов се опитваше да й се хареса, но нищо не излизаше, жената не променяше отношението си към него; тогава Сербинов се отказа от надеждата си и с покорна тъга си мислеше за времето, което сега бърза и приближава вечната му раздяла с тази щастлива, надарена с необичайно освежаващ живот жена — не биваше да я обича, но прекалено тъжно му беше и да се раздели с нея. Сербинов си спомни колко пъти беше преживявал вечна раздяла, без да я смята за такава. На колко другари и любими хора беше казвал веднъж, и то лекомислено, „довиждане“, и повече не ги беше виждал на този свят, и вече не можеше да ги види. Сербинов не знаеше какво трябва да направи, за да удовлетвори чувството си на уважение към тази жена, та по-леко да се сбогува с нея.

— Няма средства приятелите да се наситят един на друг, така че да станат равнодушни дори временно — каза Сербинов. — Приятелството не е брак.

— За другарите може да се работи — отвърна спътничката на Сербинов. — Когато се умориш, ти олеква, дори можеш да живееш сама, а за другарите остава ползата от труда. Няма да им дам себе си, искам да си остана цяла…

Сербинов усети в своята кратковременна приятелка някаква твърда структура — такава една самостоятелна, сякаш тази жена беше неуязвима за хората или пък беше краен резултат от някаква непозната, умряла социална класа, чиито сили вече не действаха в този свят. Сербинов си я представи като остатък от аристократичното племе; ако всички аристократи са били като нея, след тях историята не би могла да създаде нищо — обратното, те сами биха направили от историята необходимата им съдба. Сербинов отдавна беше забелязал, че цяла Русия е населена със загиващи и спасяващи се хора. Мнозина руснаци много усърдно се занимаваха с унищожаване на способностите и дарбите си за живот: едни пиеха водка, други седяха с полумъртъв ум сред дузина деца, трети излизаха в полето и там безрезултатно си въобразяваха нещо с фантазията си. А тази жена не беше погубила себе си, беше се създала. И може би точно затова тя развълнува чувството на Сербинов, защото той не можеше да направи себе си и загиваше, виждайки онзи прекрасен човек, който бе му обещала музиката. Или това е само тъга на Сербинов, усещане за собствената му вече недостижима необходимост, а спътничката му ще стане негова любовница и след една седмица ще му омръзне? Но тогава откъде е това трогателно лице пред него, защитено от гордостта си, и тази затвореност на една завършена душа, способна да разбере другия човек и безпогрешно да му помогне, без да иска помощ за себе си?

Продължаването на разходката нямаше смисъл, тя само щеше да изяви слабостта на Сербинов пред жената, и той й каза довиждане, защото искаше да остави в спътничката си достоен спомен за себе си. Тя също му каза довиждане и добави: „Ако ви бъде много скучно, елате, ще се видим.“

— А на вас случва ли ви се да ви е скучно? — попита Сербинов, съжалявайки, че се е сбогувал с нея.

— Разбира се, че ми се случва. Но аз разбирам от какво ми е скучно и не се измъчвам.

Тя каза на Сербинов къде живее и Сербинов се отдалечи от нея. Той започна да се връща назад. Вървеше сред гъстата улична навалица и се успокояваше, сякаш чуждите хора го защитаваха с блъсканицата си. После Сербинов ходи на кино и отново слуша музика на концерт. Той разбираше от какво му е тъжно и се измъчваше. Умът ни най-малко не му помагаше, изглежда се разлагаше. През нощта Сербинов лежа в тишината на прохладната хотелска стая и мълчаливо следеше работата на своя ум. Сербинов се учудваше, че при разлагането си умът отделя и истина — и Сербинов не го безпокоеше с тъжния спомен за срещнатата жена. Пред очите му с непрекъснатия поток на пътешествията минаваше Съветска Русия — неговата бедна, безмилостна към себе си родина, донякъде приличаща на днешната жена аристократка. Тъжният, ироничен ум на Сербинов бавно му припомняше бедните неприспособени хора, които глупаво приспособяват социализма към празните места в равнината и доловете.

И по скучните поля на забравяната Русия нещо вече започва да се появява — хора, необичащи да орат земята, за да сеят ръж за стопанството си, с търпеливо страдание засаждат градината на историята за вечността и за собствената си неразделност в бъдещето. Но овощарите като живописците и певците нямат солиден полезен ум, слабото им сърце се вълнува внезапно — и от съмнение скубеха току-що цъфналите растения и засяваха почвата с дребните треви на бюрократизма. Овощната градина изисква грижи и дълго очакване на плодовете, а тревата узрява наведнъж и за растежа й няма нужда нито от труд, нито се хаби душа за търпение. И след унищожаването на градината на революцията освободеният парцел беше оставен на трева самораслица, та всички да се прехранват без мъките на труда. И наистина, Сербинов виждаше колко малко хора работят, понеже тревата хранеше всички безплатно. И така ще продължава дълго, докато тревата не изяде цялата почва и хората останат на глината и на камъка, или докато отпочиналите си овощари не насадят отново прохладна градина върху обеднялата, изсушена от безлюдния вятър земя.

Сербинов заспа с обичайната си тъга, с притеснено, претръпнало сърце. На сутринта той се отби в партийния комитет и получи командировъчно за една далечна губерния, да изследва там съкращаването на посевната площ с 20 процента; трябваше да потегли още на другия ден. Останалата част от деня Сербинов прекара в градинката да чака вечерта и това очакване му се стори изтощителен труд, макар сърцето на Сербинов да биеше спокойно, без никаква надежда за щастие от собствена жена.

Вечерта той ще отиде при вчерашната си млада позната. И той тръгна към нея пеша, за да изхаби ненужното време в път и да си почине от очакването.

Адресът й беше вероятно неточен. Сербинов попадна в двор, застроен със стари и нови къщи, и започна да търси познатата си. Той се качва по много стълбища, стига на четвъртите етажи и оттам виждаше Москва-река в покрайнините, където водата миришеше на сапун, а бреговете й с наклякалите по тях голи бедняци приличаха на пътеки към нужник.

Сербинов звъня по непознати апартаменти, отваряха му възрастни хора, които се чувстваха обитатели, имащи нужда най-вече от спокойствие, и се чудеха на желанието на Сербинов да се види с човек, който не живее и не е регистриран тук. Тогава Сербинов излезе навън и започна планово детайлно обикаляне на всички жилищни помещения, понеже нямаше сили да остане тази вечер самотен; на другия ден щеше да му бъде по-лесно — той ще стигне чак до изчезналия площад, на който теоретически трябваше да растат бурени. Сербинов намери познатата си неочаквано — тя сама слизаше насреща му по стълбите, иначе Сербинов щеше да стигне до нея, след като обиколи двайсетина отговорни наематели. Жената въведе Сербинов в стаята си, а тя пак излезе от нея за известно време. Стаята беше празна, сякаш в нея не живееше човек, а само размишляваше. Ролята на креват изпълняваха три сандъка от кооперативни стоки, за маса служеше первазът на прозореца, а дрехите висяха на пирони по стените под прикритието на сиромашка завеска. През прозореца се виждаше все така обърканата Москва-река и по бреговете й продължаваха умислени да седят все същите голи туловища, които Сербинов беше запомнил още когато се намираше по скучните стълбища на тази сграда.

Една затворена врата отделяше съседната стая, където с равномерно четене на глас някакъв рабфаковец тъпчеше в паметта си политическата наука. Преди там навярно щеше да живее някакъв семинарист и щеше да изучава догмите на вселенските събори, та по-късно по законите на диалектическото развитие на душата да стигне до богохулството.

Жената донесе някои неща да почерпи своя познат: сладки, бонбони, парче торта и половин бутилка сладко църковно вино висант. Нима е толкова наивна?

Сербинов започна по малко да си хапва от тези ястия на сладката женска трапеза, докосвайки с уста местата, където ръцете на жената бяха държали храната. Постепенно Сербинов изяде всичко и остана доволен, а познатата му говореше и се смееше, сякаш се радваше, че е принесла в жертва храната вместо себе си. Тя грешеше — Сербинов само й се любуваше и чувстваше тъгата си на скучен човек в този свят. Сега вече не можеше да живее спокойно, да остане самотен и самостоятелно да се задоволява с живота си. Тази жена предизвика у него тъга и срам — ако излезеше от дома й навън, сред възбудения въздух на Москва, щеше да му олекне. За пръв път в живота си Сербинов нямаше собствена оценка за човека пред себе си и не можеше да му се надсмее, за да стане свободен и да излезе оттук предишният самотен човек.

Над къщите, над Москва-река и над вехтите градски покрайнини сега светеше луната. Под луната като под угаснало слънце шумоляха жени и девойки — бездомната любов на хората. Всичко беше предварително благоустроено — любовта се проявява във вид на факт, на определено органично вещество, за да може да се осъществи и завърши. Сербинов не признаваше любовта като идея и дори като чувство, той смяташе любовта единствено за заоблено тяло, за нея дори не може да се мисли, защото тялото на любимия човек е създадено за забрава на мислите и чувствата, за безмълвен любовен труд и смъртна умора. Тъкмо умората е единствената утеха от любовта. Сербинов седеше с онова кратко щастие в живота, от което не можеш да се възползваш — то през цялото време намалява. И Симон не се опитваше да се наслаждава на нещо, той смяташе световната история за безполезно бюрократично учреждение, където от човека с прецизно усърдие се отнема смисълът и теглото на съществуването. Сербинов познаваше своето общо поражение в живота и наведе очи към краката на домакинята. Жената ходеше без чорапи и голите й розови крака бяха изпълнени с топла кръв, а леката й пола покриваше останалата пълнота на тялото, вече пламнало от напрежението на зрелия сдържан живот. „Кой ще те угаси такава горяща? — обмисляше Сербинов. — Не аз, разбира се, аз не съм достоен за тебе, в моята душа като в някоя околия е пущинак и страх.“ Той още веднъж погледна източените й крака и не можа ясно да разбере нищо; от тези свежи женски крака до необходимостта да бъдеш предан и верен на обичайната си революционна работа има някакъв път, но този път е прекалено далечен и Сербинов предварително се прозя от умствена умора.

— Как живеете? — попита Сербинов. — И как се казвате?

— Казвам се Соня, а цялото ми име е София Александровна. Живея много добре — или работя, или чакам някого…

— При срещите се случват малки радости — заяви за самия себе си Сербинов. — Когато навън си закопчаваш последното копче на палтото, въздъхваш и съжаляваш, че всичко е минало напразно и трябва пак да се занимаваш само със себе си.

— Но очакването на хората също е радост — каза София Александровна — и заедно със срещите радостта става дълга… Най-много обичам да очаквам хора и почти винаги ги очаквам…

Тя сложи ръцете си на масата, а после ги премести на узрелите си колена, без да съзнава, че прави излишни движения. Животът й отекваше наоколо като шум. Сербинов дори притвори очи, за да не се изгуби в тази чужда стая, изпълнена с чуждия за него шум и мирис. Ръцете на София Александровна бяха слаби и стари спрямо телосложението й, а пръстите й — сбръчкани като на перачка. И тези осакатени ръце донякъде утешиха Сербинов — той започна по-малко да я ревнува, че ще принадлежи на друг човек.

Почерпката на масата вече беше се свършила. Сербинов съжали, че е побързал да изяде всичко, сега трябваше да си ходи. Но не можеше да си тръгне, страхуваше се, че има хора, по-добри от него, и точно заради това беше дошъл при София Александровна. Още в трамвая Сербинов забеляза в нея онази излишна дарба за живот, която го развълнува и раздразни.

— София Александровна — обърна се към нея Сербинов. — Исках да ви кажа, че утре заминавам…

— И какво от това? — учуди се София Александровна. На нея явно не й беше жал за хората, тя умееше да се задоволява със собствения си живот, което Симон никога не съумяваше да прави.

Другите хора по-скоро й бяха необходими, за да изразходва излишните си сили, отколкото да получи от тях онова, което не й достигаше. Сербинов още не знаеше коя е тя, вероятно нещастна дъщеря на богати родители. Това излезе погрешно — София Александровна беше чистачка на машините в „Трьохгорная манифактура“, подхвърлено дете, изоставено от майка си на мястото на раждането. Но може би самата тя обичаше някого и раждаше деца — Сербинов наполовина питаше, наполовина се досещаше.

— Обичала съм, но не съм раждала — отвърна му София Александровна. — И без моите деца има достатъчно хора… Ако от мене можеше да израсне цвете, щях да го родя.

— Нима обичате цветята?! Но това не е любов, това е обида, че вие самата сте престанали да се раждате и да растете…

— Нищо. Когато имам в стаята цветя, никъде не излизам и никого не чакам. С тях се чувствам така, че бих искала да ги раждам. Без това цялата любов някак си не става…

— Без това тя няма да стане — каза Симон.

Той започна да се надява, че ще утоли ревността си, и очакваше, че в края на краищата София Александровна ще излезе също такъв нещастен, замрял посред живота човек, какъвто беше и Сербинов. Той не обичаше преуспяващите или щастливи хора, защото те винаги заминават за далечни свежи места в живота и оставят близките си самотни. Сербинов вече беше загубил много приятели и някога се беше прикачил към болшевиките от страх да не остане най-отзад, но и това не помогна — приятелите на Сербинов продължаваха напълно да се разпиляват покрай него и Сербинов не успяваше да струпа от тях някакви чувства за себе си, тъй като те го изоставяха и влизаха в своето бъдеще. Сербинов им се надсмиваше, осъждаше дребните им намерения, говореше, че историята отдавна е свършила и сега само се извършва трамбовка между хората, а когато се върнеше у дома, съсипан от мъката на раздялата, незнаещ къде го обичат и очакват, заключваше вратата и сядаше напряко на кревата, облегнат на стената. Сербинов седеше мълчаливо и слушаше прекрасния звън на трамваите, които возят хората един към друг на гости покрай топлите летни градинки; и в очите на Сербинов постепенно бликаха сълзи от жал към самия себе си, той следеше как сълзите разяждат мръсотията по бузите му и не палеше лампата.

По-късно, когато улиците стихваха и приятелите и любовниците заспиваха, Сербинов се успокояваше — в този час мнозина бяха вече самотни — кой спеше, кой се беше уморил от разговор или от любов и лежеше сам — и Сербинов също се съгласяваше да бъде сам. Понякога изваждаше дневника си и записваше там с поредни номера мисли и проклятия: „Човекът е не смисъл, а тяло, пълно със страстни сухожилия, теснини с кръв, хълмове, отвори, наслади и забрави“; „Странен бых, но смирихся зело — означава странен бик, но се смири от коза“; „Историята е започната от несретник, който е бил подъл и е измислил бъдещето, за да се възползва от настоящето — размърдал всички от мястото им, а той останал отзад на удобното за живеене затоплено място“; „Страничен продукт съм от майка си като менструацията й — затова нямам възможност да уважавам нещо. Страх ме е от добрите — ще ме захвърлят мене, лошия, страх ме е, че ще замръзна най-отзад. Проклинам текущото население, искам общество и членство в него!“; „И в обществото няма да бъда член, а изстиващ крайник.“

Сербинов с подозрителна ревност наблюдаваше всеки човек: не е ли по-добър от него? Ако е по-добър, трябва да го възпреш, иначе ще те изпревари и няма да ти стане равен приятел. София Александровна му се стори по-добра, следователно изгубена за него, а Сербинов искаше да трупа хора като пари и средства за живот, дори си беше завел старателен отчет на познати и постоянно водеше в главната домашна книга специална графа за печалбите и загубите.

София Александровна ще трябва да бъде записана като загуба. Но Симон пожела да намали вредите си с един похват, който по-рано не беше прилагал в човешкото си стопанство и затова винаги в края на краищата получаваше дефицит. Какво ще стане, ако прегърне тази София Александровна и заприлича на нежно-безумен човек, който желае да се ожени точно за нея? Тогава Симон би могъл да развие в себе си страст, да надвие това упорито тяло на по-висшия човек, да остави в него следа от себе си, да осъществи поне за малко своя трайност с хората и да излезе навън спокоен и обнадежден, за да продължи по-нататък успешния си лов на хора. Някъде с неравен трясък се носеха трамваи, натъпкани с отдалечаващи се от Сербинов хора. Симон се приближи до София Александровна, вдигна я под мишниците и я изправи пред себе си в цял ръст, при което тя се оказа тежка жена.

— Какво искате? — без уплаха, с внимателно напрежение рече София Александровна.

Сърцето на Сербинов се разтуптя от близостта с нейното чуждо тяло, нагрято от недостъпния срещнат живот. В този момент Сербинов можеха да го секат с брадва и нямаше да усети болка. Той се задъхваше, в гърлото му клокочеше, усещаше слабата миризма на пот от подмишниците на София Александровна и изпитваше желание да смуче с уста коравите косми, похабени от потта.

— Искам мъничко да ви подържа — каза Симон. — Направете ми удоволствието, аз ей сега ще си ида.

От срам пред измъчващия се човек София Александровна вдигна ръце, та на Сербинов да му е по-удобно да я държи в слабите си обятия.

— Нима от това ви олеква? — попита тя и вдигнатите й ръце изтръпнаха.

— А на вас? — попита Сербинов, заслушан в разсейващия глас на локомотива, който пееше за труда и спокойствието сред летния свят.

— На мене ми е все едно.

Симон я пусна.

— Време е да си вървя — каза той равнодушно. — Къде ви е тоалетната, днес не съм се мил.

— Където влязохте, вдясно. Там има сапун, но няма кърпа, дадох я за пране и се бърша с чаршафа.

— Дайте ми чаршафа — съгласи се Сербинов.

Чаршафът миришеше на нея, на София Александровна. Изглежда, тя старателно се бършеше сутрин с чаршафа, освежавайки спеченото си от съня тяло. Сербинов намокри уморените си горящи очи, които винаги се уморяваха първи в тялото му. Той не си изми лицето и припряно сгъна чаршафа на удобен пакет, а след това пъхна пакета в страничния джоб на палтото си, което висеше в коридора срещу тоалетната. Понеже губеше човека, Сербинов искаше да запази за него безспорен документ.

— Окачих чаршафа на калорифера да се суши — каза Сербинов, — намокрих го. Сбогом, тръгвам си…

— Довиждане — приветливо отвърна София Александровна и не можа да пусне човека без внимание. — Къде заминавате? — попита тя. — Нали казвахте, че заминавате?

Сербинов й каза губернията, където бяха изчезнали 20 процента от посевните площи, той отиваше да ги търси.

— Аз съм прекарала там целия си живот — каза София Александровна за тази губерния. — Там имах един прекрасен другар. Ако го видите, поздравете го.

— Какъв човек е той?

Сербинов си мислеше как ще се върне в квартирата си и ще седне да записва София Александровна като загуба за душата си в графата за невъзвратимото имущество. Ще настане късна нощ над Москва, неговите многобройни любими ще си легнат да спят и насън ще виждат тишината на социализма, а Сербинов ще ги записва, щастлив от окончателното сбогуване, и ще слага знак за разход над имената на изгубените приятели.

София Александровна извади от една книжка мъничка снимка.

— Той не ми беше мъж — каза тя за човека от снимката — и аз не съм го обичала. Но без него тъгувах. Когато живеех в един град с него, бях спокойна… Аз винаги живея в един град, а обичам друг…

— А пък аз не обичам нито един град — рече Сербинов. — Обичам само където винаги има много хора на улиците.

София Александровна гледаше снимката. На нея беше изобразен човек на около двайсет и пет години с хлътнали, сякаш мъртви очи, приличащи на уморени стражи; като се обърнеш, вече не можеш да запомниш останалата част от лицето му. На Сербинов му се стори, че този човек мисли две мисли едновременно и в двете не намира утеха, затова такова лице не се спира в покой и не се запомня.

— Той не е интересен — забеляза равнодушието на Сербинов София Александровна. — Затова пък с него много леко се общува! Той чувства вярата си и другите се успокояват от него. Ако такива бяха повече в света, жените щяха рядко да се омъжват…

— А къде ще го срещна? — попита Сербинов. — Може би вече е умрял? Защо нямаше да се омъжват?

— Ами защо? Ако се омъжат, ще има прегръдки, ревност, кръв — била съм един месец омъжена, а и вие знаете. С него навярно няма нужда от нищо, трябва само да се облегнеш на него и да ти бъде добре.

— Ако го срещна, ще ви изпратя картичка — обеща Сербинов и тръгна по-скоро да си облече палтото и да изнесе с него чаршафа.

От площадката на стълбите Сербинов видя московската нощ. На брега на реката вече нямаше никого и водата се лееше като мъртво вещество. Вървейки, Симон шепнеше, че ако осакати София Александровна, тя би го привлякла към себе си и той щеше да обикне това стълбище; всеки ден с радост щеше да чака вечерите, у него щеше да има място за утоляване на закъсняващия му живот — срещу него щеше да седи друг човек и Симон щеше да живее в забрава от него.

София Александровна остана сама — да спи скучен сън до сутрешната си работа. В шест часа сутринта при нея идваше едно вестникарче, пъхаше под вратата „Работнически вестник“ и за всеки случай чукаше: „Соня, време е да ставаш! Днес е десети път — дължиш ми трийсет копейки. Ставай, чети фактите!“

Вечерта след смяната София Александровна отново се изми, но този път се избърса с калъфката на възглавницата, и отвори прозореца към помръкващата топла Москва. В тези часове тя винаги очакваше някого, но никой не идваше при нея — едни бяха заети по събрания, на други им беше скучно да седят и да не се целуват с жената. Когато се стъмнеше, София Александровна лягаше по корем на перваза и задрямваше в своето очакване. Долу минаваха каруци и автомобили и тихо биеше камбаната на сгушената осиротяла черквичка. Пред очите на София Александровна вече минаха много пешеходци и тя следеше всеки с очакване, но всички отминаваха външната врата на къщата й. Само един постоя пред входа, хвърли на паважа запалената си цигара и влезе в къщата. „Не е при мене“ — реши Соня и притихна. Някъде по най-долните етажи неуверено вървеше човек и често спираше да си поеме дъх или да поразмисли. Стъпките спряха пред вратата на Соня Александровна. „Върви нагоре“ — прошепна Соня. Но човекът почука на нейната врата. Без да усети кога измина пътя от прозореца до вратата по малкия коридор, София Александровна отвори. Беше Сербинов.

— Не можах да замина — каза той. — Вътрешно се разтъжих за вас.

Симон, както и преди, се усмихваше, но сега по-тъжно отпреди. Той вече виждаше, че тук не го очаква щастие, а зад гърба му остана шумната хотелска стая и в нея книгата с изгубените другари.

— Вземете чаршафа си от палтото ми — каза Сербинов. — Той вече изсъхна и в него я няма вашата миризма. Извинете ме, че нощес спах на него.

София Александровна разбираше, че Сербинов е уморен, и мълчаливо, без да си въобразява, че с нещо може да заинтригува госта, отдели от вечерята си, за да го почерпи. Сербинов изяде вечерята й като нещо заслужено и след като се наяде, още по-силно почувства мъката от самотата си. Той имаше много сили, но те не бяха насочени наникъде и безполезно смазваха сърцето му.

— Защо не заминахте? — попита София Александровна. — Да не би от вчера да ви стана по-скучно?

— Ще замина да търся бурени в една губерния. По-рано въшката заплашваше социализма, а сега буренът. Елате с мен!

— Не — отказа му София Александровна. — Не мога да замина.

Сербинов изпита желание да легне да спи тук, никъде другаде не би спал с такова спокойствие. Той опита гърба и лявата си страна — вече няколко месеца откак нещо, преди меко и търпеливо, се превръщаше в твърдо и болезнено, вероятно застаряваха хрущялите от младостта, ставаха мъртва, постоянна кост. Тази сутрин беше починала неговата забравена майка. Симон дори не знаеше къде живее тя, някъде в предпоследната московска къща, от която започват околията и общината. В този момент, когато Сербинов със старание миеше зъбите си, освобождавайки устата си за целувки от гниещи остатъци, или когато той ядеше шунка, майка му беше умряла. Сега Симон не знаеше за какво да живее. Последният човек, когото смъртта на самия Сербинов щеше да остави неутешим завинаги, беше умрял. Сред останалите да живеят Симон нямаше никого, подобен на майка му — той можеше да не я обича, беше забравил адреса й, но живееше, защото някога, и то за дълго, тя го беше заградила с нуждата си да го има от множеството други хора, за които Симон изобщо не беше нужен. Сега тази ограда беше паднала, някъде в покрайнините на Москва, почти в провинцията, в ковчега лежеше старица, опазила сина си вместо себе си, и в пресните дъски на ковчега й имаше повече живот, отколкото в съсухреното й тяло. И Сербинов почувства свобода и лекота в останалия му живот — сега вече смъртта му няма да предизвика жал у никого, след смъртта му никой няма да умре от мъка, както му беше обещала веднъж майка му и би го изпълнила, ако беше надживяла Симон. Излиза, че Симон е живял, понеже е усещал жалостта на майка си към себе си и е пазил нейното спокойствие със своето съществуване на този свят. Тя, майка му, е служила на Симон за защита, за заблуда срещу всички чужди хора, благодарение на майка си той смяташе, че светът му симпатизира. И ето че майка му вече изчезна и без нея всичко се оголи. Вече не беше задължително да се живее, щом никой от живите не изпитва смъртна необходимост от Симон. И Сербинов беше дошъл при София Александровна, за да постои при жена — майка му също беше жена.

След като поседя, Сербинов видя, че София Александровна иска да си ляга, и се сбогува с нея. Сербинов нищо не й каза за смъртта на майка си. Той искаше да използва това като сериозна причина за ново посещение при София Александровна. На връщане Сербинов вървя шест версти, два пъти над него започваше да капе рядък дъжд и пак спираше. На един булевард Сербинов почувства, че ей сега ще заплаче, и в очакване на сълзите седна на една пейка, наведе се и нагласи лицето си, но не можа да заплаче. Заплака по-късно в една нощна бирария, където свиреше музика и танцуваха хора, но не заради майка си, а заради множеството недостижими за Сербинов артистки и хора.

И за трети път Сербинов дойде при София Александровна в неделя. Тя още спеше и Симон я почака в коридора, докато се облече.

Сербинов каза през вратата, че вчера са погребали майка му и той се е отбил при София Александровна, за да дойде тя с него на гробищата и да видят къде ще се намира майка му чак до края на света. Тогава София Александровна, необлечена, му отвори вратата на стаята си и без да се измие, тръгна с него за гробищата. Там вече започваше есента и върху могилките на погребаните хора падаха умрели листа. Сред високите треви и храсти стояха притаени кръстове за вечна памет, подобни на хора, които напразно са разперили ръце да прегърнат умрелите. На най-близкия до алеята кръст беше написана нечия беззвучна жалба:

Аз съм жив и плача,

а тя умря и мълчи.

Гробът на Симоновата майка, засипан с прясна земна прах, се намираше сред другите гробове, усамотен сред останалите отколешни могилки. Сербинов и София Александровна стояха под едно старо дърво; листата на дървото равномерно шумяха в потока постоянен висок вятър, сякаш ходът на отминаващото време беше започнал да се чува. В далечината сегиз-тогиз минаваха хора, които навестяваха умрелите си роднини, а наблизо нямаше никого. До Симон равномерно дишаше София Александровна, тя гледаше гроба и не разбираше смъртта — на нея нямаше кой да й умира. Искаше да почувства скръб и да пожали Сербинов, но й беше само малко скучно от дългия шум на влачещия се вятър и вида на изоставените кръстове. Сербинов стоеше пред нея като безпомощен кръст и София Александровна не знаеше как да му помогне в неговата скръб, за да му стане по-леко.

А Сербинов стоеше уплашен пред хилядите гробове. В тях лежаха покойници, които са живели, защото са вярвали във вечната памет и съжаление към тях след смъртта, но бяха ги забравили — гробищата стояха безлюдни, кръстовете заместваха ония живи, които трябваше да идват тук, за да помнят и жалят. Така ще бъде и с него — последната, която би идвала при него, когато легнеше под кръста, сега сама лежеше в гроба под краката му.

Сербинов докосна с ръка рамото на София Александровна, за да си спомни тя за него някога, след раздялата. София Александровна нищо не му отговори. Тогава Симон я прегърна отзад и допря глава до шията й.

— Тук ще ни видят — каза София Александровна. — Да идем на друго място.

Те излязоха на алеята и тръгнаха навътре в гробищата. Тук хората, макар и малко, все пак не свършваха — срещаха се някакви бдителни бабички, от тихите храсталаци неочаквано изскачаха гробари с лопати, звънарят от камбанарията се наведе и ги видя. Понякога попадаха на по-уютни и затънтени места и там Сербинов опираше София Александровна до дървото или я държеше почти на ръце до себе си, а тя неохотно го гледаше, но се дочуваше кашлица или скърцане на чакъла по пътечката и Сербинов отново повеждаше София Александровна.

Постепенно те обиколиха гробищата по широк кръг, без да намерят подслон — и се върнаха при гроба на Симоновата майка. И двамата се бяха уморили. Симон чувстваше колко е отслабнало от очакване сърцето му и колко му е необходимо да предаде мъката си и самотата си в друго, дружелюбно тяло и може би да вземе от София Александровна онова, което й е скъпо, та тя винаги да съжалява за загубата си, скрита в Сербинов, и поради това да го помни.

— За какво ви е това сега? — попита София Александровна. — Хайде по-добре да си поговорим.

Те седнаха на щръкналото от земята коренище на дървото и опряха краката си в пресния гроб на майка му. Симон мълчеше, той не знаеше как да сподели със София Александровна скръбта си, без преди това да е споделил с нея самия себе си — дори имуществото в семейството става общо едва след взаимната любов на съпрузите; откакто съществуваше, Сербинов винаги беше забелязвал, че размяната на кръв и тяло предизвиква след това размяна на други житейски предмети — обратното не се случва, защото само скъпото те принуждава да не жалиш евтиното. Сербинов беше съгласен и с това, че така мисли само неговият разложен ум.

— Какво да говоря! — каза той. — Сега ми е трудно, скръбта живее в мене като вещество и нашите думи ще останат отделно от нея.

София Александровна обърна към Симон своето изведнъж натъжено лице, сякаш страхуваща се от страданието, тя или беше разбрала, или нищо не беше схванала. Симон мрачно я прегърна и я пренесе от твърдия корен върху мекото хълмче на майчиния си гроб, с крака в долните треви. Той забрави има ли на гробищата хора, или вече всички са си отишли, а София Александровна мълчаливо се извърна от него към буците пръст, в които се съдържаше ситният прах от чуждите гробове, изваден с лопатата от дълбините.

След време Сербинов намери по дълбините на джобовете си малък продълговат портрет на суха старица и го скри в размекнатия гроб, за да не му напомня и да не се мъчи за майка си.