Андрей Платонов
Чевенгур (10)

Дванов обикаляше губернията, вървеше по пътищата на уездите и общините. Гледаше да се държи по-близо до селищата и затова трябваше да върви по речните долини и по долове. Когато излизаше на вододелите, вече не виждаше нито едно село, никъде не се вдигаше дим от печки и по тези степни височини рядко се сееше жито. Тук растеше чужда трева и гъстият буренак даваше приют и храна на птици и насекоми.

От вододелите Русия изглеждаше на Дванов ненаселена, но в дълбоките валози и по бреговете на маловодните потоци навсякъде имаше села — виждаше се, че хората са се заселвали покрай водите, съществували са като пленници на водоемите. Отначало Дванов нищо не видя в губернията, тя му се стори навсякъде еднаква, като видение на болно въображение, но една вечер нямаше място за нощуване и го намери едва сред топлия буренак на високия водораздел.

Дванов легна и порови с пръсти почвата под себе си. Земята се оказа напълно плодородна, но никой не я ореше и Александър си помисли, че тук няма коне, и си заспа. На разсъмване се събуди от тежестта на друго тяло и измъкна револвера.

— Не се плаши — каза долепилият се човек. — Бях премръзнал, докато спях, гледам, че ти лежиш, хайде да се прегърнем, за да се сгреем, и да спим.

Дванов го прегърна и двамата се стоплиха. На сутринта, без да изпуска човека, Александър го попита шепнешком:

— Защо не я орат тази земя? Тя е чернозем. Дали коне нямат?

— Чакай — отвърна с пресипнал пушачески глас стоплилият се пешеходец. — Бих ти казал, но без хляб умът ми не работи. По-рано имаше хора, сега станаха усти. Разбра ли какво ти казах?

— Не, а какво? — смути се Дванов. — Цяла нощ се гря в мене, а сега се обиждаш!…

Пешеходецът стана на крака.

— Вчера беше вечер, човече субект! А човешката мъка върви по пътя на слънцето — вечер то залязва в нея, а сутрин излиза оттам. Та и аз мръзнех вечерта, а не сутринта.

В джоба на Дванов сред боклуците имаше малко средина от хляб.

— Я — даде му той хляба, — нека умът ти работи в корема, а аз и без теб ще науча каквото искам.

По пладне същия ден Дванов намери едно далечно село в действащ дол и каза в селсъвета, че искат да заселят в тяхната степна земя преселници от Москва.

— Нека се заселват — съгласи се председателят на селсъвета. — Тъй или иначе там ще изпукат, вода няма и е далече. Ние самите почти никога не сме пипали тази земя… А ако имаше там вода, щяхме да се оставим да ни изцедят, но целината щяхме да държим със задоволство…

Дванов продължаваше още по-навътре в губернията и не знаеше къде да спре. Мислеше си за времето, когато по високите сухи вододели ще заблести вода и това ще бъде социализъм.

Скоро пред него се показа тясната долина на някаква древна пресъхнала река. Долината се заемаше от село Петропавловка — огромно стадо жадни дворове, скупчени на тесен водопой.

На улицата на Петропавловка Дванов видя грамадни камъни, донесени някога тук от ледниците. Сега камъните лежаха край къщите и служеха за столове на старците.

Дванов си спомни за тези камъни после, когато седеше в петропавловския съвет. Той се отби там, за да му дадат подслон за наближаващата нощ и за да напише писмо на Шумилин. Дванов не знаеше как се започват писмата и съобщи на Шумилин, че природата няма особена дарба да твори, тя надвива с търпение: от Финландия през равнините и досадната дължина на времето, върху езика на един ледник, в Петропавловка е допълзял камък. От редките степни долове, от дълбоката земя трябва да се изведе вода във високата степ, за да се създаде в нея обновен живот. Това е по-близко, отколкото да се довлече камък от Финландия.

Докато Дванов пишеше, край масата му чакаше селянин със своенравно лице и психическа, собственоръчно подстригана брадичка.

— Всички се стараете! — каза този човек, уверен във всеобщото заблуждение.

— Стараем се! — разбра го Дванов. — Че трябва да ви изкараме кирливите ризи в степта!

Селянинът сладострастно се почеса по брадичката.

— Я го виж ти! Значи сега се появиха най-умните хора! Че то без вас нямаше да се сетим как най-добре да се храним.

— Не, нямаше да се сетите! — равнодушно въздъхна Дванов.

— Ей, побърканият, я се махай оттука! — викна председателят на съвета от другата маса. — Нали си Бог, какво се занимаваш с нас!

Оказа се, че този човек се смята за Бог и всичко знае. По свое убеждение зарязал земеделската работа и се хранел направо с пръст. Разправял, че щом житото става от пръстта, пръстта има самостоятелна ситост, само стомахът трябва да се приучи към нея. Хората смятали, че ще умре, но той продължаваше да живее и пред всички чоплеше пръстта, набита между зъбите му. Заради това донякъде го почитаха.

Когато секретарят на съвета поведе Дванов за нощувка, богът стоеше на вратата и трепереше от студ.

— Боже — каза секретарят, — заведи другаря при Кузя Поганкин, кажи му, че е техен ред.

Дванов тръгна с бога.

Срещна ги един сравнително млад мъж и каза на бога:

— Здрасти, Никанорич, време е да станеш Ленин, стига си бил Бог!

Но богът се сдържа и не отвърна на поздрава. Едва когато се отдалечиха, богът въздъхна: ама че държава!

— Какво — попита Дванов, — не признават Бог?

— Не — искрено си призна богът. — С очите си го виждат, с ръцете си го пипат и пак не вярват. А слънцето признават, макар че не са го докосвали лично. Нека се мъчат до корените, додето кората се обели.

До къщата на Поганкин богът остави Дванов и без да се сбогува, се върна обратно.

Дванов не го пусна:

— Чакай, какво смяташ да правиш сега?

Богът мрачно гледаше към селското пространство, сред което беше самотен човек.

— Ами една нощ ще обявя, че земята им се отнема, тогава от страх ще повярват.

Богът се съсредоточи духом и помълча малко.

— А през друга нощ ще им я раздам отново и както му е редът, болшевишката слава ще бъде моя.

Дванов изпроводи бога с поглед, без ни най-малко да го осъжда. Богът се отдалечаваше, без да избира път — без шапка, само по сако и бос. Храна му беше пръстта, а надежда — мечтата.

Поганкин посрещна Дванов неприветливо — той се притесняваше от бедността. През гладните години децата му бяха остарели и като големи те мислеха само как да намерят хляб. Двете момиченца вече приличаха на жени — носеха дългите поли и блузи на майка си, имаха фиби в косите и клюкарстваха. Странно беше човек да гледа тези мънички, умни и угрижени жени, които постъпваха напълно целесъобразно, но още нямаха чувство за размножение. Този пропуск караше Дванов да гледа на момичетата като на някакви досадни и срамни същества.

Щом се свечери, дванайсетгодишната Варя сръчно свари чорба от картофени обелки и лъжица грухано просо.

— Татенце, слез да вечеряш! — повика Варя. — Мамче, викни децата от двора, какво мръзнат там, сини дяволи!

Дванов се притесни: какво ще излезе в бъдеще от тази Варя?

— А ти се обърни — каза Варя на Дванов. — Човек не може да ви нахрани всичките; и своите са цяла тайфа!

Варя си прибра косите и си оправи блузата и полата, сякаш под тях имаше нещо неприлично.

Дойдоха двете момчета — сополиви, свикнали с глада и все пак щастливи от детството. Те не знаеха, че става революция, и смятаха картофените обелки за вечно ядене.

— Колко пъти съм ви казвала да идвате по-рано? — развика се Варя на братята си. — Ух, непрокопсаници! Веднага си свалете дрехите, откъде други!

Момчетата си съблякоха вехтите кожухчета, но под кожухчетата нямаше нито панталони, нито ризи. После се покатериха голи на пейката до масата и клекнаха там. Вероятно сестрата беше научила децата да си пазят дрехите по този начин. Варя събра оръфаните кожухчета на едно място и почна да раздава лъжиците.

— Гледайте татко, не гребете по-често! — обясни на братята си реда на яденето Варя, а тя седна в ъгъла и подпря бузата си с ръка, нали стопанките ядат после.

Момчетата внимателно наблюдаваха баща си — щом той извадеше лъжицата от паницата, те веднага бъркаха там и моментално гълтаха чорбата. После пак дежуреха с празни лъжици и чакаха баща си.

— Ах, вие, ах, вие! — заплашваше Варя, когато братята й бързаха да бръкнат с лъжици едновременно с бащата.

— Варка, татко гребе само гъстото, кажи му! — рече едно от момчетата, научено от сестра си да бъде справедливо.

Поганкин също малко се страхуваше от Варя, затова започна да гребе с лъжицата и по-рядкото.

Навън, на небето, което не приличаше на земята, зрееха примамливите звезди. Дванов намери Полярната звезда и си помисли от колко ли време тя търпи своето съществувание; той също трябва още дълго да търпи.

— Утре май бандитите пак ще налетят! — дъвчейки, каза Поганкин и хлопна по челото с лъжицата едно от момчетата, което изведнъж бе измъкнало парче картоф.

— Защо бандитите? — помъчи се да разбере Дванов.

— Небето се изясни, значи пътят ще се втвърди. При нас, когато е кално, има мир, изсъхне ли пътят — и войната започва!

Поганкин остави лъжицата и рече да се оригне, но нищо не излезе.

— Лапайте сега! — разреши той на децата. Децата заграбиха остатъците в паницата.

— От това ядене цяла година не съм хълцал! — съобщи на Дванов Поганкин. — А едно време, като се наобядваш, чак до вечерня от хълцане споменаваш родителите си. Вкусно беше!

Дванов си легна, за да заспи и по-скоро да стигне до утрешния ден. Утре ще тръгне към железопътната линия, за да се върне у дома.

— Сигурно скучно живеете? — попита Дванов, когато вече се успокояваше за сън.

— Ами да, не е весело! На село навсякъде е скучно. Точно защото е скучно, се плоди излишен народ. Щеше ли всеки да мъчи жена си, ако имаше друга занимавка?

— А защо не се преселите на горните тлъсти земи? — досети се Дванов. — Там може да се живее по-богато и ще ви е по-весело.

Поганкин се замисли.

— Къде ти, може ли човек да се премести с такава тайфа?… Деца, идете наповънка, преди да си легнете…

— А защо не? — подпитваше Дванов. — Ами ако пак ви вземат земята?

— Как така? Да не е излязло нареждане?

— Излезе — каза Дванов. — Защо залудо да се затрива най-хубавата земя? Цяла революция стана заради земята, дадоха ви я, а тя почти не ражда. Сега ще я дадат на преселници отдругаде и те ще я яхнат като кон… Ще изкопаят кладенци, ще направят по сухите дерета чифлици и земята ще почне да ражда. А вие ходите в степта само на гости…

Поганкин съвсем се угрижи. Дванов беше напипал страха му.

— Земята там е много хубава! — завидя Поганкин на своята собственост. — Каквото искаш ще ти роди. Нима съветската власт съди по усърдието?

— Разбира се — усмихна се Дванов в тъмното. — Ще надойдат заселници, селяни като вас. Но щом по-добре владеят земята, ще я дадат на тях. Съветската власт обича добрата реколта.

— Поне това да е вярно — натъжи се Поганкин. — Тогава ще й бъде по-сгодно да измъква наряда!

— Нарядите скоро ще бъдат забранени — измисляше Дванов. — Щом догори войната, няма да има наряди.

— И селяните така приказват — съгласяваше се Поганкин. — Ама търпи ли се такава нетърпима мъка? В нито една държава няма такова нещо… Или наистина е по-полезно да идем в степта?

— Иди, разбира се — настояваше Дванов. — Събери десетина стопани и тръгвай…

После Поганкин дълго разговаря с Варя и с болната си жена за преселването — Дванов им даде цяла душевна мечта.

На сутринта Дванов ядеше в селсъвета булгурена каша и пак видя бога. Богът се отказа от кашата. „Какво ще правя с нея — каза той, — и да я изям, пак няма да се наям завинаги.“

Съветът отказа да даде на Дванов каруца и богът му посочи пътя към село Каверино, откъдето до железопътната линия имаше двайсет версти.

— Помни ме — каза богът и погледът му се натъжи. — Ето, разделяме се завинаги и никой не може да разбере колко е тъжно това. От двама души остава по един! Но запомни, че човек расте от приятелството на друг човек, а аз раста от глината на душата си.

— Защото си бог ли? — попита Дванов.

Богът тъжно го гледаше като човек, който не вярва на факта.

Дванов реши, че този бог е умен, само че живее наопаки, но руснакът е човек на двустранното действие — може да живее и така, и обратно, но и в двата случая остава цял.