Андрей Платонов
Чевенгур (23)

Звънарят изкара на камбаните на чевенгурската църква великденска утринна служба, но не можа да изсвири „Интернационала“, макар че по произход беше пролетарий, а звънар — само според една от бившите си професии. Дъждът се изваля целият, във въздуха настана тишина и земята замириса на натрупания в нея сладостен живот. Музиката на камбаните, както и нощният въздух възбуждаха чевенгуреца да се откаже от състоянието си и да тръгне напред; и понеже човекът вместо имущество и идеали имаше само едно голо тяло, а пред него беше само революцията, песента на камбаните зовеше чевенгурци към тревога и желание, а не към милост и мир. В Чевенгур нямаше изкуство, за което Чепурни тъгува веднъж, така че всеки мелодичен звук, дори отправен нагоре към безответните звезди, свободно се превръщаше в напомняне за революцията, в тревога за несбъдналото се собствено и класово тържество.

Звънарят се умори и легна да спи на пода на камбанарията. Но в Копьонкин чувството можеше да се задържи дълго — цели години. Той не можеше да предаде на другите хора нищо от чувствата си, можеше да изразходва течащия в него живот само в тъга, утолявана със справедливи дела. След музиката на камбаните Копьонкин не можеше да очаква нещо повече — той яхна Пролетарска сила и завзе Чевенгурския ревком, без да срещне съпротива. Ревкомът се помещаваше в същата църква, откъдето биеше камбаната. Значи още по-добре. Копьонкин изчака в църквата да се съмне, а след това конфискува всички папки и книжа на ревкома; за целта той завърза в един пакет цялото деловодство и на най-горната хартия написа: „Действието за в бъдеще да се прекрати. Да се предаде за четене на пристигналите пролетарски хора. Копьонкин.“

До пладне никой не дойде в ревкома, а конят на Копьонкин цвилеше от жажда, но Копьонкин го накара да страда заради завземането на Чевенгур. По пладне в храма дойде Прокофий, в преддверието извади изпод пеша на палтото си чанта и се запъти с нея през учреждението да работи в олтара. Копьонкин стоеше на амвона и го чакаше.

— Дойде ли? — попита той Прокофий. — Спри на мястото си и ме чакай.

Прокофий се покори, той знаеше, че в Чевенгур липсва правилна държава и разумните елементи трябва да живеят сред изостаналата класа и постепенно да я подчиняват на своето ръководство.

Копьонкин иззе от Прокофий чантата и два дамски револвера, а после го заведе в олтара, за да го постави под арест.

— Другарю Копьонкин, нима ти можеш да правиш революция? — попита Прокофий.

— Мога. Виждаш, че я правя.

— А платил ли си членския си внос? Покажи ми партийния си билет.

— Няма да ти го дам. На тебе ти беше дадена власт, а ти не осигури на бедния народ комунизъм. Влизай в олтара, сядай и чакай.

Конят на Копьонкин зацвили от жажда и Прокофий се дръпна от Копьонкин в олтара. Копьонкин намери в шкафа за нафора съд с варено жито, подаде го на Прокофий, за да има какво да яде, и залости арестувания с кръста, като го провря през дръжките на вратата.

Прокофий гледаше Копьонкин през дупките на резбованата врата и нищо не продумваше.

— Пристигнал е Саша, ходи из града и те търси — изведнъж каза Прокофий.

Копьонкин почувства, че от радост му се дояде, но с усилие запази спокойствие пред лицето на врага.

— Щом Саша е пристигнал, веднага излизай навън, той знае какво да прави с вас. Ти вече не си страшен.

Копьонкин измъкна кръста от дръжките на вратата, яхна Пролетарска сила и веднага препусна в галоп през преддверието и вратата към Чевенгур.

Александър Дванов вървеше по улицата и още нищо не разбираше — виждаше само, че в Чевенгур е хубаво. Слънцето сияеше над града и степта като единствен цвят сред безплодното небе и с раздразнения натиск на презрялата си сила набиваше в земята светлата жега на своя цъфтеж. Чепурни придружаваше Дванов и се опитваше да му обясни комунизма, но не можеше. Най-после забеляза слънцето и го посочи на Дванов:

— Ето я нашата база, гори и не изгаря.

— Къде е вашата база? — погледна го Дванов.

— Ето я. Ние не мъчим хората, живеем от излишната сила на слънцето.

— Защо излишна?

— Ами защото, ако не беше излишна, слънцето нямаше да я пуска долу и щеше да стане черно. А щом е излишна, дай я на нас, а ние помежду си ще се заловим с живот! Разбра ли ме?

— Искам лично да видя — каза Дванов. Той вървеше уморен и доверчив и искаше да види Чевенгур не за да го провери, а за да почувства по-добре неговото сбъднало се местно богатство.

Революцията отмина като ден; в степите, в окопите, в цялата руска затънтена провинция за дълго стихна стрелбата и постепенно тревясаха пътищата на армиите, конете и цялото руско болшевишко пешеходство. Пространството на равнините и страната лежеше пусто, тихо, предало дух като ожъната нива, и късното слънце самотно се топеше от мъка в дремещите висини над Чевенгур. Никой вече не се показваше в степта на боен кон — един беше убит и трупът му не беше намерен, а името му забравено, друг бе укротил коня си и водеше напред бедняците в родното си село, но вече не към степта, а към по-доброто бъдеще. И дори някой да се показваше в степта, хората не го гледаха с подозрение, това беше безопасен и мирен човек, който минаваше тъдява по своя работа и грижа. Когато стигнаха с Хопнер до Чевенгур, Дванов видя, че в природата я няма предишната тревога, а в селата по пътя им — опасности и бедствия. Революцията беше отминала тези места и беше освободила полята за мирна мъка, отишла беше кой знае къде, сякаш се беше скрила във вътрешната тъмнина на човека, уморена от изминатите пътища. В света беше като вечер и Дванов почувства, че и вътре в него настъпва вечер, времето на зрелостта, времето на щастието или съжалението. В една такава вечер от живота си бащата на Дванов беше се скрил завинаги в дълбините на езерото Мутево с желание преждевременно да види бъдещото утро. Сега започваше друга вечер. И може би вече беше преживян денят, чието утро беше искал да види рибарят Дванов, и синът му отново преживяваше вечерта. Александър Дванов не особено дълбоко обичаше себе си, за да се стреми да спечели комунизъм за своя личен живот, но вървеше напред заедно с всички, защото всички вървяха и страшно беше да останеш сам, искаше да е с хората, защото нямаше баща и собствено семейство. А с Чепурни беше обратно — комунизмът го измъчваше, както тайната на живота след смъртта беше измъчвала бащата на Дванов, и Чепурни не изтърпя тайната на времето и сложи край на дължината на историята чрез бързото изграждане на комунизъм в Чевенгур — така, както рибарят Дванов не изтърпя своя живот и го превърна в смърт, та предварително да изпита красотата на онзи свят. Но бащата беше скъп на Дванов не заради неговото любопитство и Чепурни му хареса не заради страстта му към незабавен комунизъм — бащата сам по себе си беше необходим на Дванов като първия изгубен приятел, а Чепурни като безроден другар, когото хората без комунизъм няма да приемат. Дванов обичаше баща си, Копьонкин, Чепурни и мнозина други за това, че всички те като баща му ще загинат от нетърпение да живеят, а той ще остане сам сред чуждите.

Дванов си спомни стария, едва живеещ Захар Павлович. „Саша — ще каже понякога той, — направи нещо на този свят, виждаш, хората живеят и умират. Че то на нас нещо съвсем малко ни трябва.“

И Дванов реши да стигне до Чевенгур, за да разбере комунизма в него и да се върне при Захар Павлович, та да помогне на него и на другите, които едва живееха. Но комунизмът в Чевенгур не беше отвън, навярно беше се скрил в хората — Дванов никъде не го видя, — в степта беше безлюдно и самотно, а близо до къщите тук-там седяха сънливите разни други. „Свършва моята младост — мислеше си Дванов, — тихо е в мене и в цялата история настъпва вечер.“ В онази Русия, където живееше и ходеше Дванов, беше пусто и уморено, революцията беше отминала, жетвата й прибрана, сега хората мълчаливо ядяха узрялото зърно, та комунизмът да стане постоянна плът на тялото.

— Историята е тъжна, защото е време и знае, че ще я забравят — каза Дванов на Чепурни.

— Вярно е — учуди се Чепурни. — Как не съм го забелязал! Затова е вечер и птиците не пеят, а само щурците, но тяхното песен ли е! Ето при нас щурците пеят постоянно, а птиците са малко — значи нашата история се е свършила! Кажи, моля ти се — ние не знаехме признаците!

Копьонкин настигна Дванов отзад. Той се загледа в Саша с жаждата на приятелството си към него и забрави да слезе от коня. Пролетарска сила първа зацвили към Дванов, тогава и Копьонкин слезе на земята. Дванов стоеше с мрачно лице — той се срамуваше от прекаленото си чувство към Копьонкин и се страхуваше да го изрази и да не сбърка.

И Копьонкин имаше съзнание за тайните отношения между другари, но го окуражи развеселеният цвилещ кон.

— Саша — каза Копьонкин. — Сега ли дойде?… Дай да те целуна малко, че да не се мъча повече.

След като се целуна с Дванов, Копьонкин се обърна към коня и започна тихо да разговаря с него. Пролетарска сила гледаше Копьонкин хитро и недоверчиво, тя знаеше, че разговарят с нея ненавреме и не му вярваше.

— Недей ме гледа, виждаш, че се развълнувах! — тихо разговаряше Копьонкин. Но конят не сваляше сериозния си поглед от Копьонкин и мълчеше. — Уж си кон, а си глупак — каза Копьонкин на коня. — Вода ли искаш, защо мълчиш?

Конят въздъхна. „Спукана ми е работата — помисли си Копьонкин. — Тази гадина въздъхна от мене!“

— Саша — обърна се Копьонкин към приятеля си. — Колко години минаха, откакто умря другарката Люксембург? Стоя и си спомням за нея — отдавна живя тя.

— Отдавна — тихо рече Саша.

Копьонкин едва чу гласа му и уплашено се обърна. Дванов мълчаливо плачеше, без да докосва лицето си с ръце, а сълзите му от време на време капеха на земята — нямаше накъде да се обърне гърбом към Чепурни и Копьонкин.

— Конят може да прости — упрекна Чепурни Копьонкин. — А ти си човек и не можеш се измъкна!

Копьонкин напразно обиди Чепурни — Чепурни през цялото време стоеше като виновен и искаше да се досети с какво да помогне на тези двама души. „Нима комунизмът им е малко, та и в него тъгуват?“ — наскърбен размишляваше Чепурни.

— Така ли ще стоиш? — попита Копьонкин. — Аз днес ти отнех ревкома, а ти ме наблюдаваш!

— Вземи го — с уважение отвърна Чепурни. — Аз самият исках да го закрия — при такива хора за какво ни е власт?

Фьодор Фьодорович Хопнер се наспа, обиколи целия Чевенгур и поради липсата на улици се заблуди в околийския град. Никой от населението не знаеше адреса на председателя на ревкома Чепурни, но знаеха къде се намира сега и отведоха Хопнер при Чепурни и Дванов.

— Саша — каза Хопнер, — тук не виждам никакъв занаят, няма смисъл трудовият човек да живее тук.

Чепурни отначало се засегна и изпадна в недоумение, но после си спомни с какво трябва да живеят хората в Чевенгур и се постара да успокои Хопнер.

— Тук, другарю Хопнер, всички имат една професия — душата, а вместо занаяти сме въвели живот. Какво ще кажеш, горе-долу няма да е зле?

— Не само зле, а направо гадно — веднага отговори Копьонкин.

— Нека да е горе-долу — каза Хопнер. — Само че не зная как тогава хората ще се държат един за друг. Със слюнка ли си ги залепил, или само с диктатура ги държиш?

Като честен човек Чепурни започваше вече да се съмнява в пълния комунизъм на Чевенгур, макар че трябваше да е прав, защото беше направил всичко според собствения си ум и според колективното чувство на чевенгурци.

— Не пипай глупавия човек — каза Копьонкин на Хопнер. — Тук той е организирал слава вместо добро. Тук едно дете почина от неговите общи условия.

— Кои са ти работническата класа? — попита Хопнер.

— Над нас грее слънцето, другарю Хопнер — с тих глас съобщи Чепурни. — По-рано експлоатацията го закриваше със сянката си, а при нас няма експлоатация и слънцето се труди.

— Значи смяташ, че при тебе се е завъдил комунизъм? — пак попита Хопнер.

— Нищо друго освен комунизъм, другарю Хопнер — тъжно му разясни Чепурни, като усилено мислеше, да не би да сбърка.

— Засега не го чувствам — каза Хопнер.

Дванов гледаше Чепурни с такова съчувствие, че усещаше болка в тялото си по време на тъжните, напрегнати отговори на Чепурни. „На него му е трудно и непознато — виждаше Дванов, — но той върви накъдето трябва да върви и както може.“

— Ние не познаваме комунизма — рече Дванов, — затова няма да можем да го видим тук веднага. И не бива да измъчваме другаря Чепурни, защото нищо не знаем по-добре от него.

Яков Титич дойде да послуша; всички го погледнаха и разсеяно замълчаха, за да не обидят Яков Титич — на всички им се стори, че Яков Титич може да се обиди, че са приказвали без него. Яков Титич постоя, постоя и каза:

— Народът не може да си свари елдена каша, никъде няма грухана елда… А аз съм бил ковач, искам да пренеса ковачницата по-нататък на шосето, ще работя за минаващите пътници и може би ще спечеля за булгур.

— Навътре в степта елдата сама си расте, бери и яж — посъветва го Чепурни.

— Докато стигнеш, докато набереш, още повече ще ти се дояде — съмняваше се Яков Титич, — по-възможно е като ковач да направя нещо.

— Нека пренесе ковачницата, не откъсвай човека от работата — каза Хопнер и Яков Титич тръгна между къщите към ковачницата.

В огнището на ковачницата отдавна беше изкарал лопуш, а под лопуша имаше кокоше яйце, навярно последната кокошка се бе скрила тук от Кирей, за да снесе, а последният петел бе умрял някъде в тъмната барака от мъжка мъка.

Слънцето вече преваляше далече след пладне, от земята замириса на изгоряло, настъпваше онази вечерна тъга, когато всеки самотен човек изпитва желание да иде при приятел или просто в полето, за да мисли и ходи сред стихналите треви, успокоявайки по този начин своя разстроен през деня живот. Но разните други в Чевенгур нямаше къде да идат и нямаше кого да чакат — те живееха неразделни и още през деня успяваха да обходят всички околни степи, за да търсят хранителни растения, и никой нямаше къде да бъде в самота. В ковачницата Яков Титич го обзе някаква умора — покривът беше нагрят, навсякъде висяха паяжини и много паяци бяха вече умрели, виждаха се леките им трупчета, които в края на краищата падаха на земята и се превръщаха в непознаваем прах. Яков Титич обичаше да прибира по пътищата и задните дворове разни частички и да ги разглежда. Какво са били по-рано? Чие чувство ги е обожавало и ги е пазило? Може би късчета от хора или паячета, или пък безименни земни комарчета и нищо не е останало цялостно, всички някога живели твари, обичани от децата, са били унищожени на безподобни части и останалите да живеят след тях и да се мъчат няма над какво да си поплачат. „Нека умира всичко — мислеше си Яков Титич, — но поне мъртвото тяло да остава цяло, та да има какво да се държи и да се помни, а пък то духат ветровете, тече водата и всичко изчезва и се разпада на прах. Мъка е това, а не живот. И който е умрял, умрял е за нищо, и сега не можеш да намериш някого, който е живял някога, всички са чиста загуба.“

Вечерта пролетариите и разните други се събраха заедно, за да се развеселят един друг и да се позабавляват преди лягане. Никой от другите нямаше семейство, защото преди всеки живееше с такъв труд и съсредоточаване на цялата си сила, че не му оставаше телесен излишък за размножаване. За семейство е необходимо да имаш семе и силата на собствеността, а хората изнемогваха от поддържане на живота само в тялото си, а времето, необходимо за любов, изразходваха за сън. Но в Чевенгур те усетиха покой и достатъчно храна, а от другарите вместо задоволство — тъга. По-рано другарите им бяха скъпи от мъка, необходими за стопляне по време на сън и студ в степта, за взаимна охрана при намиране на храна — единият ако не намери, другият ще донесе; най-сетне другарите бяха добри, за да ги имаш винаги до себе си, щом като нямаш нито жена, нито имущество, нито пък с кого да удовлетвориш и да изразходваш постоянно натрупващата се душа. В Чевенгур имущество имаше, имаше диво жито в степите и в градините растяха зеленчуци чрез зараждане от миналогодишните остатъци от плодовете в почвата — в Чевенгур нямаше мъчнотии с храната, нямаше мъки от спането на голата земя и разните други взеха да скучаят — те изгубиха интерес един към друг и се гледаха с безразличие, станаха безполезни за самите себе си, между тях вече нямаше никакво вещество от полза. Един от другите, по прякор Карпий^[1], каза същата вечер на всички в Чевенгур:

— Искам семейство. Всяка гадина се държи на семето си и живее спокойно, а аз не живея на нищо — неочаквано. Каква е тази пропаст под мене?

Старата просякиня Агапка също се натъжи:

— Вземи ме мене, Карпий — каза тя, — аз и ще ти раждам, и ще те пера, и ще ти варя чорба от зеле. Макар и да е чудно, хубаво е да си жена — живееш си в грижите като в кълчища, и мъката ще ти е малко, и сама ще почнеш да не се забелязваш! А това живот ли е — все като че ли стърчиш сама пред себе си!

— Ти си нахалница — отказа Карпий на Агапка. — Аз обичам далечните жени.

— А помниш ли как еднъжки се сгрява с мене — напомни му Агапка, — тогава далечна ли ти бях, та ми се притискаше до болния корем!

Карпий не се отказваше от истината, само поправи времето на събитието:

— Това беше преди революцията.

Яков Титич каза, че сега в Чевенгур има комунизъм, всекиму е дадено според акъла му: по-рано простият народ нямаше нищо в туловището си, а сега яде всичко, което расте на земята, какво друго има да иска? Време е да живеем и над нещо да се замислим — в степите много червеноармейци умряха от войната, те се съгласиха да умрат, та бъдещите хора да станат по-добри от тях, а ние сме бъдещи, но сме лоши, вече искаме жени, вече скучаем, време е да започнем в Чевенгур труд и занаят! Утре трябва да изнесем ковачницата извън града, че тук никой не се отбива.

Другите не го слушаха и се пръснаха безредно, защото чувстваха, че на всеки му се иска нещо, но не се знае какво. Рядко някои от новодошлите чевенгурци са били временно женени, те помнеха и говореха, че семейството е хубаво нещо, защото като имаш семейство, вече нищо не ти се иска и по-малко се вълнуваш душевно, искаш само спокойствие за себе си и щастие в бъдеще — за децата; освен това ти е жал за децата и от тях ставаш по-добър, по-търпелив и по-равнодушен към всичко, което става в живота.

Слънцето стана грамадно и червено и се скри зад края на земята, като остави на небето своята изстиваща жар — като дете всеки от другите беше си мислил, че това е баща му, който избягал от него и на един голям огън си пече картофи за вечеря. Единственият труженик в Чевенгур се успокои за цяла нощ; вместо слънцето — светилото на комунизма, топлината и другарството, на небето постепенно изгря луната — светилото на самотните, светилото на скитниците, които безполезно се лутат. Лунната светлина плахо озари степта и пространствата се изправиха пред погледа, сякаш се намираха на онзи свят, където животът е умислен, бледен и безчувствен, където от треперливата тишина сянката на човека шумоли по тревата. Дълбоко в настъпилата нощ от комунизма към неизвестността потегляха няколко души. Те бяха дошли в Чевенгур заедно, а се разотиваха сами — някои отиваха да си търсят жени, за да се върнат и живеят в Чевенгур, други бяха отслабнали от растителната чевенгурска храна и тръгваха по други места, за да ядат месо, а един от заминалите тази нощ — момче по възраст — искаше да намери някъде по света родителите си, затова тръгна.

Яков Титич видя как много хора мълчешката избягаха от Чевенгур и отиде при Прокофий.

— Върви да търсиш жени за народа — каза Яков Титич, — народът ги иска. Ти ни доведе, доведи сега и жени, народът си почива и казва, че без тях по-нататък е непоносимо.

Прокофий искаше да каже, че и жените са трудещи се и не им е забранено да живеят в Чевенгур, следователно нека самият пролетариат си доведе за ръка жени от други населени места, но си спомни, че Чепурни желае жените да бъдат слаби и изнемощели, за да не отвличат хората от взаимния комунизъм, и Прокофий отговори на Яков Титич:

— Ще навъдите тук семейства и ще народите дребна буржоазия.

— Защо да се боим от нея, щом като е дребна? — малко се учуди Яков Титич. — Дребната е слаба работа.

Дойде Копьонкин и с него Дванов, а Хопнер и Чепурни останаха навън. Хопнер искаше да изучи града — от какво е направен и какво има в него.

— Саша! — каза Прокофий. Той искаше да се зарадва, но не можа веднага. — При нас ли си дошъл да живееш? А аз дълго време те помнех, после почнах да те забравям. Отначало си спомнях, но после си виках: не, ти си умрял, и те забравях.

— А аз те помнех — отвърна Дванов. — Колкото повече живеех, все повече помнех и тебе, и Прохор Абрамович, и Пьотър Фьодорович Кондаев, и цялото село. Живи и здрави ли са те?

Прокофий обичаше роднините си, но сега вече всичките му роднини бяха умрели, нямаше кого повече да обича и той наведе главата си, работеща за мнозина и от почти никого не обичана.

— Всички умряха, Саша, сега настъпва бъдещето…

Дванов хвана Прокофий за потната трескава ръка и понеже почувства в него стеснителен срам за детското му минало, го целуна по сухите огорчени устни.

— Ще живеем заедно, Проша. Не се вълнувай. Ето го, Копьонкин е тук, скоро ще дойдат Хопнер и Чепурни… Тук при вас е хубаво — тихо, отвсякъде далече, навсякъде расте трева, аз никога не съм бил тук.

Копьонкин въздъхна за себе си, защото не знаеше какво трябва да мисли и говори. Яков Титич нямаше отношение и още веднъж напомни за общата работа:

— Какво ще кажеш? Сами ли да си търсим жени, или ти ще ни ги доведеш накуп? Някои вече тръгнаха.

— Върви събери народа — каза Прокофий, — аз ще дойда и там ще помисля.

Яков Титич излезе и тогава Копьонкин разбра какво трябва да каже:

— Няма какво да мислиш за пролетариата, той си има ум…

— Аз ще ида там със Саша — рече Прокофий.

— Щом е със Саша, иди и мисли — съгласи се Копьонкин, — аз пък мислех, че сам ще идеш.

Навън беше светло, сред небесната пустиня над степната пустош светеше луната с нейната изоставена задушевна светлина, почти пееща от сън и тишина. Светлината проникваше в чевенгурската ковачница през вехтите пролуки на вратата, в които още имаше сажди, натрупани през по-трудолюбиви времена. Към ковачницата отиваха хора — Яков Титич събираше всички на едно място, а той крачеше след всички, висок и наскърбен като пастир на преследвани. Когато вдигаше глава към небето, той чувстваше, че дъхът отслабва в гърдите му, сякаш осветената лека висина над него изсмукваше въздуха от него, за да го направи по-лек и да може той да полети натам. „Хубаво е да си ангел — мислеше си Яков Титич, — ако съществуваха ангели. На човек понякога му е скучно само с хората.“

Вратата на ковачницата се отвори и вътре влязоха хора, мнозина останаха отвън.

— Саша — каза Прокофий на Александър, — аз нямам свое домакинство на село, искам да остана в Чевенгур и да живея заедно с всички, иначе ще ме изключат от партията, подкрепи ме сега. Нали и ти нямаш къде да живееш, хайде да организираме тук всички в едно покорно семейство, ще направим от целия град едно домакинство.

Дванов видя, че Прокофий се измъчва, и обеща да му помогне.

— Докарай ни жени! — викаха на Прокофий мнозина от другите. — Доведе ни и ни заряза сами. Дай ни тук жени, нима ние не сме хора. Страшно е да стоим сами — човек не живее, а мисли! Ти говориш за другарство, а жената е за мъжа роден другар, защо не настаняваш в града жени?

Прокофий погледна Дванов и започна да говори, че комунизмът не е само негова грижа, а на всички съществуващи пролетарии, значи сега пролетариите трябва да живеят със собствения си ум, както беше решено на последното заседание на Чевенгурския ревком. Комунизмът ще произлезе сам, щом като в Чевенгур няма други, освен пролетариите — друго не може да стане.

— За какво ни е ум? — възкликна един от другите. — Ние искаме да живеем по желание!

— Живейте, моля — веднага се съгласи Чепурни. — Прокофий, заминавай утре да събираш жени!

Прокофий поговори още малко за комунизма: че той в края на краищата тъй или иначе ще настъпи напълно и по-добре е предварително да се организира, вместо да се мъчи, а жените, щом пристигнат в Чевенгур, ще завъдят много домакинства вместо един единен Чевенгур, където сега живее едно сиромашко семейство, където хората бродят, като сменят подслона си и свикват един с друг поради неразделност.

— Ти казваш, че комунизмът ще настъпи в края на краищата! — бавно произнесе Яков Титич. — Значи, в най-къс срок: където краят е близко, там е късо! Значи цялата дължина на живота ще минава без комунизъм, а защо тогава трябва да го желаем с цялото си туловище? По-добре е да живеем по погрешка, щом грешката е дълга, а истината е къса! Имай предвид човека!

Лунният унес се простираше от самотния Чевенгур до най-високата висина и там нямаше нищо и затова и лунната светлина така тъгуваше в пустотата. Дванов гледаше нататък и му се искаше веднага да затвори очи, за да ги отвори утре, когато слънцето изгрее и светът отново бъде тесен и топъл.

— Пролетарска мисъл! — изведнъж определи словото на Яков Титич Чепурни. Той се радваше, че сега пролетариатът сам мисли с главата си и за него не трябва нито да се мисли, нито да се полагат грижи.

— Саша! — смутено каза Прокофий и всички се заслушаха в думите му. — Старецът говори правилно! Ти помниш, че ние с тебе просехме. Ти просеше, за да ядеш, а никой не ти даваше, а аз не просех, а лъжех и мажех и винаги ядях готвено и пушех цигари.

Прокофий понечи да спре поради своята предпазливост, но после забеляза, че разните други зяпнаха от искрено внимание и не се побоя от Чепурни да продължи:

— Защо ни е толкова хубаво, пък ни е неудобно? Защото, както правилно се изказа тук един другар, защото всяка истина трябва да бъде малко, и то в самия край на краищата, а ние истината, тоест целия комунизъм, го изградихме сега, и от тази истина не ни е съвсем приятно! Защо при нас всичко е правилно, няма буржоа, навсякъде има солидарност и справедливост, а пролетариатът тъгува и иска да се жени?

Прокофий се уплаши от развитието на мисълта си и замълча. Вместо него я доизказа Дванов:

— Ти искаш да посъветваш другарите да пожертват правдата — тъй или иначе тя ще живее малко, и то в края, — а да се захванат с друго щастие, което ще живее дълго, чак до истинската правда!

— Ами че ти го знаеш — тъжно продума Прокофий и изведнъж целият се развълнува. — Ти знаеш как обичах семейството си и къщата си в нашето село! От обич към собствения си дом аз като буржоа те изпъдих да умираш, а сега искам тук да свикна да живея, искам да направя нещо за бедните и аз да се успокоя сред тях, а все не мога…

Хопнер слушаше, но нищо не разбираше. Той попита Копьонкин, но и той не знаеше кой какво иска тук освен жени.

— Виждаш ли — досети се Хопнер, — когато хората не работят, у тях се появява излишен ум, а той е по-лош от глупостта.

— Проша, отивам да ти подготвя коня — обеща Чепурни. — Утре в зори тръгвай, моля те, пролетариатът иска любов, значи той иска в Чевенгур да покори всички стихии, а това е отлично нещо!

Другите се разотидоха да чакат жените — вече нямаше да чакат дълго, — а Дванов и Прокофий излязоха заедно в околностите. Над тях като на онзи свят безплътно се влачеше луната, вече превалила към своя залез. Нейното съществувание беше безполезно — от него не живееха растенията, под луната мълчаливо спеше човекът. Слънчевата светлина, която озаряваше отдалече нощната сестра на Земята, съдържаше в себе си мътното, горещо и живо вещество, но тази светлина достигаше до луната вече прецедена през мъртвата дължина на пространството, всичко мътно и живо се разсейваше от нея по пътя и оставаше само истинската мъртва светлина. Дванов и Прокофий отидоха далече, гласовете им почти заглъхнаха от далечината и от това, че говореха тихо. Копьонкин видя отдалечаващите се, но се смущаваше да тръгне подире им — на него му се стори, че и двамата мъже говореха тъжно и сега е срамота да се приближава до тях.

Пътят под краката на Дванов и Прокофий беше скрит от мирните бурени, завладели земята около Чевенгур не от алчност, а от нуждата да живеят. Двамата мъже вървяха отделени по коловозите на някогашния път — всеки от тях искаше да почувства другия, за да помогне на своя неясен блуждаещ живот, но бяха отвикнали един от друг, беше им неловко и не можеха веднага да говорят без стеснение. На Прокофий му беше жал да даде Чевенгур за собственост на жените на пролетариите и разните други — само на Клавдюша не му беше жал да подари всичко, но не знаеше защо. Той се съмняваше дали е нужно сега да се изхаби, да се превърне във вехтория и загуба целият град и всичкото имущество в него само за да може някога, в края, за кратко време да настъпи една неизгодна правда. Не е ли по-добре целият комунизъм и всичкото щастие да се пазят грижливо като резерв, за да може от време на време и според класовата необходимост да бъде отпускан на масите на частични порции, като се пази неизчерпаемостта на имуществото и щастието.

— Те ще бъдат доволни — говореше убедено и почти радостен Прокофий. — Те са свикнали с мъката, тя е по-лека за тях, засега да им дадем малко и те ще ни обичат. Ако им дадем всичко наведнъж като Чепурни, ще изразходват цялото имущество и пак ще поискат, а няма да има какво да им дадем и те ще ни свалят и убият. А те не знаят какво има революцията, целият списък на града е само в мене. А Чепурни иска отведнъж нищо да не остане и да настъпи краят, стига този край да е комунизмът. А ние никога няма да позволим да се даде всичко до края, ще даваме щастие по малко и пак ще го натрупваме, и така ще имаме винаги достатъчно. Кажи, Саша, наистина ли така трябва да бъде?

Дванов още не знаеше доколко това е така, но искаше напълно да почувства желанието на Прокофий, да си го представи с тялото му и живота му, за да може самият той да види защо по неговото ще бъде правилно. Дванов се докосна до Прокофий и каза:

— Говори ми още, и аз искам да живея тук.

Прокофий огледа светлата, но мъртва степ и Чевенгур отзад, където луната блестеше в стъклата на прозорците, а зад стъклата спяха самотните другари и във всеки от тях имаше живот, за който сега трябваше да се грижат, за да не излезе той от тясното тяло и да се превърне в странично действие. Но Дванов не знаеше какво се крие във всяко човешко тяло, а Прокофий знаеше почти точно — той силно подозираше безмълвния човек.

Дванов си спомняше много села и градове и много хора в тях, а Прокофий пътем с паметта на Александър му сочеше, че скръбта в руските села не е мъка, а обичай, че отделеният от бащиното домакинство син никога вече не идва при баща си и не скърби за него, синът и бащата не са били свързани от чувството, а от имуществото; рядко ще се намери някоя странна жена, която да не е задушила през живота си поне едно свое дете, и то съвсем не от бедност, а за да може още да си поживее свободно и да се люби с мъжа си.

— Ето, сам виждаш, Саша — убедително продължаваше Прокофий, — че от удовлетворяването на желанията те пак се повтарят и дори ти се иска нещо ново. И всеки гражданин иска по-скоро да изпълни чувствата си, та по-малко да чувства себе си от мъченията. Но така не можеш им угоди — днес му дай имущество, утре жена, после денонощно щастие — и историята не може да се справи с това. По-добре е постепенно да се свиква човекът, а той ще свикне — така или иначе трябва да страда.

— А какво искаш да направиш, Проша?

— Искам да организирам разните други. Вече съм забелязал, че където има организация, там винаги мисли най-много един човек, а останалите живеят без грижи и следват само първия. Организацията е най-умното нещо — всички се знаят, но никой не се притежава. И на всички им е добре, само на първия му е зле — той мисли. При организацията много излишни неща могат да се отстранят от човека.

— Защо е необходимо това, Проша? Та на тебе ще ти е трудно, ще бъдеш най-нещастният, ще ти бъде страшно да живееш сам и отделно, над другите. Пролетариатът живее взаимно, а с какво ще живееш ти?

Прокофий погледна към Дванов практично: такъв човек е безполезно същество, той не е болшевик, той е просяк с празна торба, той е от разните други. По-добре ще е да поговори с Яков Титич — той поне знае, че човек всичко ще изтърпи, ако му се дават нови, непознати мъчения — него изобщо не го боли: човекът изпитва скръб само поради социалния обичай, а не я измисля внезапно самият той. Яков Титич щеше да разбере, че работата на Прокофий е напълно безопасна, а Дванов само излишно чувства човека, но не може старателно да го измери.

И гласовете на двамата мъже млъкнаха далече от Чевенгур в грамадната лунна степ. Копьонкин дълго чака Дванов, но не го дочака, легна от умора в близкия буренак и заспа.

Той се събуди чак призори от трополенето на каруца — всички звуци в чевенгурската тишина се превръщаха в гръм и тревога. Чепурни беше тръгнал да търси Прокофий в степта с готовата каруца, за да заминава за жени. А Прокофий беше съвсем наблизо, той отдавна се връщаше с Дванов в града.

— Какви да докарам? — попита Чепурни Прокофий и се качи в каруцата.

— Не особени! — заръча му Чепурни. — Жени, моля ти се, но нали знаеш — горе-долу, само да има в тях разлика от мъжа — без увлечения, докарай само сурова стихия!

— Разбрах — каза Прокофий и подкара коня напред.

— Ще успееш ли? — попита Чепурни.

Прокофий обърна своето умно уверено лице:

— Голямо чудо! Ще ти докарам каквито искаш, ще сплотя в една маса най-различни, никой няма да остане да скърби самотен.

И Чепурни се успокои — сега пролетариатът ще бъде утешен, но изведнъж хукна след потеглилия Прокофий, вкопчи се в задния капак на каруцата и попита:

— И за мене докарай, Проша! Нещо ми се приискаха прелести! Бях забравил, че и аз съм пролетарий! Клавдюша нещо не я виждам!

— Отиде при леля си в околията — съобщи Прокофий, — ще я докарам обратно.

— А пък аз не знаех — рече Чепурни и пъхна в носа си щипка тютюн, за да почувства тютюна вместо мъка от раздялата с Клавдюша.

Фьодор Фьодорович Хопнер беше се вече наспал и наблюдаваше от камбанарията на чевенгурския храм града и заобикалящото го място, където уж било настъпило бъдещото време и бил напълно направен комунизмът — оставаше само човек да живее и да се намира тук. Едно време, на младини, Хопнер работеше по ремонта на магистралата на англо-индийския телеграф и там местността приличаше на чевенгурската степ. Това време беше отдавна и тогава Хопнер в никакъв случай не можеше да се досети, че ще живее при комунизма в един смел град, през който Хопнер може би беше минавал на връщане от англо-индийския телеграф, но не го беше запомнил по пътя — жалко, по-добре е било още тогава да остане завинаги в Чевенгур, макар че не се знае — говори се само, че тук добре живеел обикновеният човек, но Хопнер засега не го усеща.

Долу вървяха Дванов и Копьонкин, които не знаеха къде да си починат и седнаха до оградата на гробищата.

— Саша! — викна отгоре Хопнер. — Тук прилича на англо-индийския телеграф, също се вижда надалече и мястото е чисто!

— Англо-индийския ли? — попита Дванов и си представи онази далечина и тайнственост, където телеграфът минава.

— Той виси на чугунени подпори, Саша, а на тях има фирми — и жицата върви през степи, планини и топли страни!

Дванов го заболя коремът — това при него се повтаряше винаги, когато мислеше за далечни, недостижими краища, наречени с привлекателни звучни имена — Индия, Океания, Таити и островите Уединение, които се намират сред синия океан и се опират до неговото коралово дъно.

Яков Титич също се разхождаше тази сутрин. Той ходеше на гробищата всеки ден, че те единствено приличаха на дъбрава, а Яков Титич обичаше да слуша тъжния звук на дървото, страдащо от вятъра. Яков Титич се хареса на Хопнер — мършав стар човек, кожата на ушите му посиняла от опъване също като на Хопнер.

— Добре ли ти е тук или средна хубост? — попита Хопнер. Той вече беше слязъл от камбанарията и седеше сред купчината хора до оградата.

— Трае се — каза Яков Титич.

— От нищо ли нямаш нужда?

— Оправям се.

Настъпи свеж слънчев ден, дълъг като всички дни в Чевенгур; от тази дължина животът беше станал по-осезаем и Чепурни смяташе, че революцията е спечелила време за разните други.

— А какво ще правим днес? — попита всички Хопнер и всички се поразтревожиха, само Яков Титич стоеше спокоен.

— Тук няма с какво да се успокоиш — каза той, — очаквай нещо.

Яков Титич отиде на поляната и легна на слънце да се постопли. През последните нощи той спеше в къщата на бившия Зюзин и беше обикнал тази къща, защото в нея живееше самотна хлебарка и той я хранеше с каквото намереше. Хлебарката живееше незабелязано, без никаква надежда, обаче живееше търпеливо и непоколебимо, без да показва мъките си външно, и затова Яков Титич се отнасяше към нея грижливо и дори тайно оприличаваше себе си на нея, но покривът и таванът в къщата бяха овехтели и разнебитени, от тях върху тялото на Яков Титич капеше роса и той мръзнеше от нея, но не можеше да смени убежището си, защото жалеше хлебарката еднакво със себе си. По-рано Яков Титич живееше на голи места, където нямаше към какво да привикне и да се привърже освен към някой подобен на него попътен приятел, а Яков Титич имаше нужда да се привърже към жив предмет, та във вниманието и снизхождението към него да намери своето търпение да живее и от наблюденията си да разбере как трябва да живее по-лесно и по-добре; освен това в съзерцаването на чуждия живот от съчувствието се изразходваше животът на самия Яков Титич, защото нямаше къде да се дява — той съществуваше като остатък и излишък от населението на Земята. Още с пристигането си в Чевенгур разните други изгубиха другарството помежду си — те придобиха имущество и многоброен домашен инвентар, който често пипаха с ръце и не знаеха откъде се е появило това — струваше прекалено скъпо, за да може да се подари някому. Разните други пипаха предметите с плахи ръце, сякаш тези предмети бяха мъртвият, пожертван живот на техните загинали бащи или заблудилите се някъде в други степи братя. Новодошлите чевенгурци някога бяха строили къщи и копали кладенци, но не тук, а далече оттук — в сибирските колонизирани земи, през където някога беше минал кръговратът на техния жизнен път.

В Чевенгур Яков Титич беше останал почти сам, както след своето раждане, и понеже по-рано беше свикнал с хората, сега имаше хлебарката; живеейки заради нея в разнебитената къща, Яков Титич се събуждаше нощем от капещата през покрива хладна роса.

Фьодор Фьодорович Хопнер сред цялата маса разни други забеляза Яков Титич, той му се стори най-разстроен човек, който продължава да живее само поради инерцията от раждането си; но разстройството на Яков Титич беше се вече вкочанясало в него, той не го чувстваше като неудобно състояние и живееше, за да се унесе в нещо — преди Чевенгур той ходеше с хората и си измисляше разни мисли, че баща му и майка му са живи и той бавно върви към тях и когато стигне, ще му бъде добре; или приемаше друга мисъл, че пешеходецът, който върви до него, е негов собствен човек и в него има всичко най-важно, което засега липсва в Яков Титич, затова може да се успокои и да продължи пътя си с твърди сили; а пък сега Яков Титич живееше чрез хлебарката. А Хопнер, откакто беше дошъл в Чевенгур, не знаеше какво да прави, първите два дни ходи и видя, че градът е сметен от съботниците на една купчина, но животът в него е разложен на дреболии и нито една дреболия не знае за какво да се закачи, та да се задържи. Но самият Хопнер все още не можеше да измисли кое към кое да се нагоди в Чевенгур, та животът и прогресът в него да заработят, и тогава Хопнер попита Дванов:

— Саша, би трябвало да започнем да подреждаме.

— Какво да подреждаме? — попипа Дванов.

— Как какво? А за какво тогава дойдохме тук? Целия детайлен комунизъм.

Дванов не бързаше да отговори.

— Тук, Фьодор Фьодорович, не се намира комунизъм, тук живеят хора, не можем ги курдиса, докато сами не се подредят. Аз по-рано мислех, че революцията е локомотив, а сега виждам, че не е.

Хопнер искаше да си представи точно всичките тези неща — почеса се по ухото, където от почивката синината на кожата беше изчезнала, и си представи, че понеже няма локомотив, всеки човек трябва да си има своя парна машина в живота.

— Ами защо е така? — почти се учуди Хопнер.

— Сигурно за да е по-силно — каза накрая Дванов. — Иначе не може да тръгне напред.

Един син лист от дърво леко падна близо до Дванов, по краищата вече беше пожълтял, беше си изживял живота, умрял и сега се връщаше в земния покой. Свършваше късното лято, настъпваше есента — време на обилната роса и опустелите степни пътища. Дванов и Хопнер погледнаха към небето. То им се стори по-високо, защото вече се лишаваше от смътната сила на слънцето, която го правеше мъгливо и ниско. Дванов усети тъга по отминалото време, което постоянно тече и изчезва, а човекът си остава на едно място със своята надежда за бъдещето; и Дванов се досети защо Чепурни и болшевиките чевенгурци толкова желаят комунизма — той е край на историята, край на времето, времето върви само в природата, а в човека си стои тъгата.

Покрай Дванов мина тичешком един от другите — възбуден, бос, след него Кирей с кученце в ръцете, понеже кученцето не можеше да търчи със скоростта на Кирей; малко по-отзад тичаха още петима от разните други, които още не знаеха накъде тичат — петимата бяха вече хора на възраст, обаче се носеха напред като щастливи малолетни и насрещният вятър издухваше от дългите им сплъстени коси боклуци от нощуванията и бодли от репеи. Най-отзад шумно мина в галоп на улежалата се Пролетарска сила Копьонкин и махна с ръка на Дванов към степта. На хоризонта в степта като по билото на планина вървеше далечен висок човек — цялото му туловище беше обкръжено от въздуха, само подметките му едва се докосваха до земната черта, и към него тичаха чевенгурци. Но човекът все вървеше, вървеше и започна да се скрива отвъд видимостта, а чевенгурци минаха с тичане половината степ и започнаха да се връщат — пак сами.

Чепурни дотича едва после — развълнуван и разтревожен.

— Какво има там, кажете, моля ви се? — питаше той тъжно влачещите се назад разни други.

— Там вървеше човек — разказваха другите. — Ние мислехме, че идва при нас, а той изчезна.

А Чепурни стоеше и не виждаше каква нужда има от далечен човек, когато наблизо има толкова много хора и другари. И той каза за своето недоумение на приближилия се на коня Копьонкин.

— А да не мислиш, че аз зная? — рече Копьонкин от височината на коня. — Аз през цялото време виках подир тях: граждани, другари, глупаци, накъде тичате, спрете! А те си тичат, сигурно и на тях като на мене им се дощял интернационал, за какво им е един град на цялата земя!

Копьонкин изчака, докато Чепурни помисли, и добави:

— И аз скоро си заминавам оттук. Човекът тръгнал нанякъде в степта, а ти си стой тук и съществувай, поне да го имаше твоя комунизъм, а пък то жив дявол няма! Попитай Саша, и той тъгува.

В този момент Чепурни вече ясно почувства, че чевенгурският пролетариат желае интернационал, тоест далечни, туземни и другоплеменни хора, за да се обедини с тях, та целият разноцветен земен живот да расте в едно гнездо. В старо време през Чевенгур минаваха цигани и разни изроди и арапи — те биха могли да бъдат привлечени в Чевенгур, ако се появят някъде, но отдавна никой изобщо не ги бе виждал. Значи след като достави жените, Прокофий ще трябва да замине в южните робски страни и оттам да пресели в Чевенгур потиснати. А на онези пролетарии, които от слабост или от старост няма да могат да стигнат пеша до Чевенгур, да им се изпрати помощ в имущество и дори да се изпрати изцяло целият град, ако стане нужда за пролетариата, а ние самите можем да живеем в землянки и в топлите дерета.

След като се върнаха в града, другите от време на време се качваха на покривите на къщите и гледаха към степта: дали не идва оттам при тях някой човек, не идва ли Прошка с жените, няма ли да се случи нещо в далечината. Но над бурените стоеше само тих и пуст въздух, а по тревясалия друм към Чевенгур се търкаляше, духан от вятъра, бездомният трън ветрогон, самотното растение пътешественик. Къщата на Яков Титич беше поставена точно напреки на бившия главен път и югоизточният вятър беше натрупал по нея цяла преспа от тръни ветрогони. Яков Титич от време на време разчистваше къщата от купищата тръни, за да влиза през прозореца светлина и той да може да брои отминаващите дни. Освен поради тази нужда Яков Титич денем изобщо не излизаше от къщи, а хранителни растения си събираше нощем в степта. В корема му пак започнаха да куркат газове и потоци и той си живееше само с хлебарката. А хлебарката всяка сутрин се приближаваше пълзешком до стъклото на прозореца и гледаше към осветеното топло поле; мустачките й трептяха от вълнение и самота — тя виждаше горещата почва и апетитните планини от храна върху нея, а около тези планини тлъстееха дребни същества и всяко от тях не се чувстваше от своето множество.

Веднъж при Яков Титич се отби Чепурни — Прокофий все още го нямаше и нямаше, и Чепурни вече изпитваше мъка за своя изгубен необходим приятел, и не знаеше къде да си намери място от дългото чакане. Хлебарката както преди стоеше близо до прозореца — беше ден, топъл и огромен над големите пространства, но въздухът вече беше станал по-лек, отколкото през лятото — приличаше на мъртъв дух. Хлебарката тъгуваше и гледаше.

— Титич — каза Чепурни. — Пусни я на слънце! Може би и тя тъгува за комунизма, но си мисли, че до него е далече.

— А аз какво ще правя без нея? — попита Яков Титич.

— Иди при хората. Виждаш, че аз дойдох при тебе.

— Не мога да ида при хората — каза Яков Титич. — Аз съм порочен и моят порок се разнася навсякъде.

Чепурни никога не можеше да осъди класов човек, понеже и той самият приличаше на него и не можеше да чувства повече.

— Какво е за тебе порокът, моля ти се? И комунизмът е произлязъл от порока на капитализма, та и от твоята мъка ще излезе нещо. А я си помисли за Прокофий — изчезна момчето.

— Ще си дойде — каза Яков Титич и легна по корем, понеже премаля от болката вътре. — Шест дни минаха, а жената обича да има време, все се опасява за нещо.

Чепурни излезе от къщата на Яков Титич — искаше му се да намери за болния някаква лека храна. На ковашкия камък, където едно време опъваха шините за колелата, седеше Хопнер, а до него по корем лежеше Дванов — почиваше си в следобедния сън. Хопнер държеше в ръцете си картоф и го опипваше и мачкаше във всички детайли, сякаш го изучаваше как така се е направил. Всъщност Хопнер се измъчваше и винаги когато се измъчваше, вземаше първите предмети и започваше да хаби върху тях вниманието си, за да забрави онова необходимо нещо, което му липсваше. Чепурни каза на Хопнер, че Яков Титич е болен и се мъчи сам с хлебарката.

— А ти защо го изостави? — попита Хопнер. — Трябва да му се свари някаква кашица. Подир малко и аз ще го намеря, проклет да е!

Отначало и Чепурни искаше да му се свари нещо, но откри, че наскоро в Чевенгур се е свършил кибритът, и не знаеше какво да се прави. Но Хопнер знаеше какво да се прави — трябваше да се пусне без вода дървената помпа, намираща се над плитък кладенец в една пренесена градина; в миналото помпата беше изкарвала вода за напояване на почвата под ябълковите дървета и се е движела от вятърната мелница. Хопнер беше забелязал веднъж този енергетичен механизъм, а сега реши водната помпа да добие огън чрез триене на буталото на сухо. Хопнер нареди на Чепурни да покрие дървения цилиндър на помпата със слама и да пусне вятърната мелница, а после да чака дървеният цилиндър да почне да тлее и сламата да пламне от него.

Чепурни се зарадва и си отиде, а Хопнер започна да буди Дванов:

— Саша, ставай по-бързо, трябва с тебе да се поразшетаме. Мършавият старец умира, градът има нужда от огън… Саша, и без това е скучно, а ти спиш.

Дванов с усилие се поразмърда и каза като че ли отдалече, от своя сън:

— Скоро ще се събудя, тате, спането също е скучно… Искам да живея навън, тук ми е тясно…

Хопнер обърна Дванов по гръб, за да диша от въздуха, а не от земята, и провери как бие сърцето на Дванов в съня. Сърцето биеше силно, бързо и точно — беше страшно, че няма да издържи тази скорост и точност и ще престане да бъде белег за протичащия в Дванов живот, почти беззвучен в съня. Хопнер се замисли за спящия човек: каква равномерна защитна сила звучи в сърцето му, сякаш родителят на Дванов завинаги или за дълго беше заредил сърцето му с надеждата си, но надеждата не може да се сбъдне и се блъска вътре в човека — ако се сбъдне, човекът ще умре; ако ли не се сбъдне, човекът ще остане, но ще се измъчи и сърцето ще се блъска в своето безизходно място сред човека. „По-добре да живее — гледаше дишането на Дванов Хопнер, — а пък ние все някак си няма да му дадем да се мъчи.“ Дванов лежеше на чевенгурската трева и накъдето и да се стремеше животът му, целите на този живот трябваше да бъдат сред дворовете и хората, защото извън тях нищо нямаше освен трева, поникнала в безлюдното пространство, и освен небе, което със своето равнодушие разкриваше сирашката самотност на хората на Земята. Може би сърцето тъкмо за това бие, защото се страхува да остане самотно в този зейнал и навсякъде еднакъв свят, с туптенето си сърцето е свързано с дълбините на човешкия род, който го е изпълнил с живот и смисъл, а неговият смисъл не може да бъде далечен и неразбираем, той трябва да бъде непосредствено близо до гърдите, за да може сърцето да бие, иначе то ще изгуби усещането си и ще замре.

Хопнер огледа с жадни очи Чевенгур: нищо, че е лош, нищо, че в него къщите са струпани в непроходима купчина, все пак в него му се живее повече, отколкото в някое далечно и пусто място.

Дванов протегна тялото си, стоплено от съня и почивката, и отвори очи. Хопнер със сериозна угриженост погледна Дванов — той рядко се усмихваше и в моменти на съчувствие ставаше още по-мрачен, защото се страхуваше да не загуби онзи, комуто съчувстваше, и този негов ужас изглеждаше като мрачност.

В това време Чепурни вече беше пуснал мелницата и помпата. Буталото на помпата, движейки се в сухия дървен цилиндър, започваше така да скърца, че целият Чевенгур ехтеше, но пък получаваше огън за Яков Титич. Хопнер слушаше квиченето на изнемогващата машина с икономическо трудово сладострастие и в устата му се събираше слюнка от предчувствието за ползата за Яков Титич, когато за стомаха му ще сварят гореща полезна храна.

Вече цели месеци бяха минали в Чевенгур в пълна тишина и сега за пръв път в него заскърца една трудеща се машина.

Всички чевенгурци се събраха около машината и гледаха с какво усърдие работи само за един мъчещ се човек. Те се учудваха на нейната трудолюбива грижа за слабия старец.

— Ех, вие, мизерни воини — каза Копьонкин, който пръв беше дошъл да види тревожния звук. — Нали не друг, а пролетарий я е измислил и я е монтирал, и то за друг пролетарий! Нямало какво да подари на другаря си и той направил духалото и тази самосмукачка.

— А! — казаха всичките други. — Сега виждаме.

Чепурни не се отделяше от помпата, опитваше я на топлина, цилиндърът се нагряваше, но бавно. Тогава Чепурни нареди на чевенгурци да налягат около машината, та отникъде към нея да не духа студен вятър. И те лежаха до вечерта, докато вятърът съвсем стихна, а цилиндърът изстина, но пламък не пламна.

— Ни веднъж не се нагря така, че ръцете да не я търпят — каза Чепурни за помпата. — Може би утре още от сутринта ще започне буря и тогава отведнъж ще напомпаме огън.

Вечерта Копьонкин намери Дванов, понеже отдавна искаше да го пита какво е това в Чевенгур — комунизъм или обратното, да остане ли тук, или да си тръгва, и сега го попита.

— Комунизъм — отвърна му Дванов.

— Защо аз нещо не го виждам? Или той не се увеличава? Аз трябва да чувствам тъга и щастие, че сърцето ми бързо отслабва. Мен ме е страх дори от музиката — понякога момчетата като засвиреха с хармониката, аз седях и тъгувах, целият в сълзи.

— Ами че нали си комунист — каза Дванов. — След буржоазията комунизмът произхожда от комунистите и се намира сред тях. Къде го търсиш, другарю Копьонкин, когато го държиш в себе си? В Чевенгур нищо не пречи на комунизма, затова си се ражда сам.

Копьонкин отиде при коня си и го пусна да пасе през нощта в степта. Той никога не беше постъпвал така, а пазеше коня близо до себе си всеки момент.

Денят свърши, сякаш от стаята излезе човек събеседник, и на Дванов му стана студено на краката. Той стоеше сам сред пущинака и очакваше да види някого. Но не забеляза никого, разните други си лягаха рано, те нямаха търпение по-скоро да дойдат жените и искаха по-скоро да се преборят с времето в сън. Дванов излезе извън града, където звездите светят по-надалече и по-спокойно, защото не са разположени над града, а над степта, вече опустошавана от есента. В последната къща разговаряха хора; къщата от едната страна беше затрупана с трева, сякаш вятърът наред със слънцето беше започнал да работи за Чевенгур и сега докарваше насам трева, за да затрупа с нея къщите за през зимата и да създаде в тях защитена топлина.

Дванов влезе в къщата. На пода по корем лежеше Яков Титич и се мъчеше от своята болест. На едно столче седеше Хопнер и се извиняваше, че днес е духал слаб вятър и било невъзможно да се получи огън, а за утре трябвало да се очакват ветрове — слънцето се скрило в далечни облаци и там бляскали светкавиците на последната лятна буря. А Чепурни стоеше прав и мълчаливо се вълнуваше.

Яков Титич не толкова се мъчеше, колкото тъгуваше по живота, който сега вече не му беше мил, но си знаеше в ума, че е мил, и тихо страдаше по него. Той се срамуваше от дошлите хора, че не можеше сега да изрази своето благоразположение към тях — в момента му беше безразлично дори дали ще ги има на този свят. И хлебарката му се махна от прозореца и живееше някъде сред покоя на предметите — беше сметнала, че е по-добре да избере забравата сред тясно струпаните топли неща вместо нагрятата от слънцето, но прекалено просторна и страшна земя зад стъклото.

— Ти, Яков Титич, напразно обикна хлебарката — каза Чепурни. — И затова се разболя. Ако беше живял в границите на хората, от тях щяха да ти действат социалните условия на комунизма, а като си сам, ясно е, че се разболя — цялата микробна гад се нахвърли върху тебе, иначе щеше да е върху всички и на тебе щеше да се падне малко.

— Защо не бива да обича хлебарката, другарю Чепурни? — неуверено попита Дванов. — Може би е възможно. Може би който не иска да има хлебарка, никога няма да пожелае да има и другар.

Чепурни веднага, и то дълбоко се замисли — в такъв момент у него като че ли спираха всички сетива и той още повече нищо не разбираше.

— Тогава, моля ти се, нека си привлича хлебарката — каза той, за да се опре на Дванов. — Неговата хлебарка също живее в Чевенгур — с утешение каза Чепурни.

Някаква преградна ципа в стомаха на Яков Титич толкова силно беше се опънала, че той, от страх да не би ципата да се спука, предварително запъшка, но ципата пак се отпусна. Яков Титич въздъхна, защото му беше жал за собственото му тяло и за хората, които се намираха край него — той виждаше, че сега, когато му е толкова тъжно и болно, туловището му лежи самотно на пода и хората стоят близо до него, всеки със своето туловище, и никой не знае накъде да насочи тялото си, докато трае мъката на Яков Титич. Чепурни изпитваше срам повече от другите, той вече беше свикнал, че в Чевенгур имуществото е изгубило цената си, че пролетариатът е здраво съединен, но туловищата си живеят отделно и безпомощно страдат от мъчението, в тази част хората никак не са съединени и точно затова и Копьонкин, и Хопнер не можаха да забележат комунизма — той не беше станал още промеждутъчно вещество между туловищата на пролетариите. И Чепурни също въздъхна — поне Дванов да му беше помогнал, а той пристигна в Чевенгур и си мълчи; или пък самият пролетариат по-скоро да добие пълна сила, тъй като сега няма на кого да се надява.

Навън съвсем се стъмни, нощта взе да става все по-дълбока. Яков Титич очакваше, че всеки момент всички ще го напуснат и ще отидат да спят и той ще остане да се мъчи сам.

Но Дванов не можеше да изостави този слаб, изнемощял старец. Той искаше да легне до него и да лежи цяла нощ, цялата болест, както лежеше с баща си някога в своето детство, но не легна, защото изпитваше стеснение и разбираше колко ще му бъде срамно, ако някой легне до него, за да сподели с него болестта и самотната нощ. Колкото повече Дванов мислеше как да постъпи, толкова по-неусетно забравяше желанието си да остане при Яков Титич за през нощта, сякаш умът поглъщаше чувстващия живот на Дванов.

— Ти, Яков Титич, не живееш организирано — откри причината за болестта му Чепурни.

— Какви ги дрънкаш? — обиди се Яков Титич. — Организирай ме за туловището, щом е така. Ти тук само къщите с мебелите си размърдал, а туловището, както си е било, така се мъчи… Върви да почиваш, че скоро ще заръси росата.

— Аз ей сега ще я заръся, проклета да е! — мрачно каза Хопнер и излезе навън. Той се качи на покрива, за да види къде са дупките, през които влиза росата и простудява болния Яков Титич.

Дванов също се качи на покрива и се хвана за комина. Луната вече блестеше студено, влажните покриви светеха от безлюдна роса, а в степта беше тъжно и страшно за онзи, който беше останал сега там самичък. Хопнер намери в килера чукче, донесе от ковачницата ножици за желязо, два листа стара ламарина и започна да поправя покрива. Дванов долу режеше ламарината, изправяше гвоздеи и подаваше материала горе, а Хопнер седеше на покрива и Чевенгур ехтеше от неговото чукане. Това беше първият случай при комунизма в Чевенгур да затрака чук и като добавка към слънцето да започне да работи човек. Чепурни, който беше отишъл в степта да послуша дали не идва Прокофий, бързо се върна, щом чу чука. Другите чевенгурци също не издържаха и дойдоха учудени да погледат как така и защо изведнъж човекът работи.

— Не бойте се, моля — каза на всички Чепурни. — Той не работи за своя полза и богатство, а няма какво да подари на Яков Титич и се е заел да закърпи покрива над главата му, нека го кърпи!

— Нека го кърпи — отговориха мнозина и стояха до полунощ, докато Хопнер не слезе от покрива и не каза: „Сега няма да протече.“ И всичките други въздъхнаха с удовлетворение, че сега вече нищо няма да прокапе върху Яков Титич и той ще може спокойно да си боледува — чевенгурци веднага почувстваха към Яков Титич интимно отношение, понеже се беше наложило да се закърпи цял покрив, за да остане здрав и читав.

През останалата част от нощта чевенгурци спаха и сънят им беше спокоен и пълен с утешение, че в края на Чевенгур има една къща, затрупана от цяла пряспа тръни ветрогони, и в нея лежи човек, който тази нощ отново им беше станал скъп и те тъгуваха за него в съня си. Така играчката става скъпа на малчугана, който спи и чака утрото, за да се събуди и да бъде с играчката, която го е приобщила към щастието в живота.

Тази нощ в Чевенгур не спяха само двамина — Кирей и Чепурни. И двамата страстно мислеха за утрешния ден, когато всички ще станат, Хопнер ще получи огън от помпата, пушачите ще запалят цигари от счукани лопуши и отново ще бъде хубаво. Лишени от семейство и труд, Кирей, Чепурни и всички спящи чевенгурци бяха принудени да одухотворяват хората и предметите, та по някакъв начин да умножават и облекчават своя насъбран и застоял в тялото им живот. Днес те одухотвориха Яков Титич и на всички им олекна, всички заспаха спокойно от интимното съчувствие към Яков Титич, като от умора. Към края на нощта и Кирей тихо се унесе, а Чепурни прошепна: „Яков Титич вече спи, а аз не спя“ и също полегна на земята с оклюмала глава.

Следващият ден започна със ситен дъжд, слънцето не се показа над Чевенгур. Хората се събудиха, но не излязоха от къщите. В природата настъпи есенната неясност, почвата за дълго задряма под безкрайния търпелив дъжд.

Хопнер правеше сандък за водната помпа, за да я скрие от ситния дъжд и все пак да получи огън. Четиримата от разните други стояха около Хопнер и си въобразяваха, че и те участват в неговата работа.

А Копьонкин отши от шапката си портрета на Роза Люксембург и седна да рисува от него картина — той искаше да подари нарисувания портрет на Роза Люксембург на Дванов. Може би и той ще я обикне. Копьонкин беше намерил картон и, седнал до кухненската маса, рисуваше с въглен. Беше изплезил своя шаващ насам-натам език и изпитваше особена спокойна наслада, която в миналия си живот никога не беше познавал. Той придружаваше всеки свой поглед към Роза Люксембург с вълнение и шепот наум: „Скъпа моя другарко жена“ — и въздишаше в тишината на чевенгурския комунизъм. По стъклото на прозореца се стичаха капки дъжд, понякога почваше да духа вятър и веднага изсушаваше стъклото, близкият плет стоеше като тъжно зрелище, Копьонкин въздъхваше пак, мокреше с език дланта си за упражнение и започваше да очертава устата на Роза. До нейните очи Копьонкин стигна напълно разчувстван, обаче скръбта му не беше мъчителна, а само слабост на неговото едва надяващо се сърце — слабост, защото силата на Копьонкин отиваше в старателното рисувателно изкуство. Сега той не можеше да се метне на Пролетарска сила и да препусне по степната кал към Германия, към гроба на Роза Люксембург, за да види могилката от пръст, преди да я отнесат есенните дъждове — сега Копьонкин можеше само от време на време да избърше с ръкава на шинела очите си, уморени от вятъра на войната и полетата. Той изразходваше скръбта си за трудово усилие, искаше неусетно да привлече Дванов към красотата на Роза Люксембург и да направи за него щастие, щом го е срам веднага да прегърне и обикне Дванов.

Двамина от другите, а с тях и Пашинцев, режеха ракита по пясъчния нанос в покрайнините на Чевенгур. Въпреки дъжда те не спираха и вече бяха натрупали доста голям куп трептящи пръчки. Чепурни още отдалече забеляза това чуждо занимание, още повече че хората бяха мокри и настиваха заради пръчките, и отиде да види какво става.

— Какво правите? — попита той. — Защо унищожавате храстите и се простудявате?

Но потънали в мислите си, тримата труженици напрегнато прерязваха с брадвите слабия живот на пръчките.

Чепурни седна на влажния пясък.

— Я виж, я виж! — пречеше той на Пашинцев да работи. — Реже ли, реже, но да го пита човек за какво?

— За огрев — каза Пашинцев. — Трябва да се подготвим за зимата.

— Аха, трябвало да се подготвиш за зимата! — с лукаво рече Чепурни. — Ами имаш ли предвид, че през зимата има сняг?

— Когато навали, има — съгласи се Пашинцев.

— А когато не навали, кажи, моля ти се? — все по-лукаво го укоряваше Чепурни, а после премина към пряко указание: — Нали снегът ще завие Чевенгур и под снега ще се живее на топло. За какво тогава са ти съчките и печките? Убеди ме, моля ти се, че аз нищо не чувствам!

— Ние не сечем за себе си — убеди го Пашинцев, — за другиго, който ще има нужда. А на мене никога през живота не ми е трябвала топлина, ще затрупам къщата със сняг и ще си стоя там.

— За другиго ли? — съмнявайки се, каза Чепурни и бе удовлетворен. — Тогава режи повече. А пък аз мислех, че ги сечете за себе си, но щом е за друг, правилно — това не е труд, а помощ даром. Тогава сечете. Само че защо си бос? На ти поне моите ботуши, че ще настинеш!

— Аз ли ще настина? — обиди се Пашинцев. — Ако аз някога се разболея, ти отдавна да си умрял.

Чепурни обикаляше и по погрешка наблюдаваше — често забравяше, че в Чевенгур вече нямаше ревком и той не е председател. Сега Чепурни си спомни, че не е съветска власт, и се отдалечи от секачите на съчки засрамен, страх го хвана да не би Пашинцев и двамината други да си помислят: „Я го виж най-умния и най-добрия, иска да стане богат началник на комунистическата беднотия!“ И Чепурни седна на един напречен плет, за да го забравят веднага и да не могат нищо да си помислят. В близката барака се чуваха ситни бързи удари по камък. Чепурни измъкна един кол от плета и отиде до бараката с кол в ръката и с желание да помогне с него в работата на трудещите се. В бараката на един воденичен камък седяха Кирей и Жеев и дълбаеха браздички по лицето на камъка. Оказа се, че Кирей и Жеев решили да пуснат вятърната мелница и от разни узрели зърна да смелят меко брашно, а от брашното намислили да изпекат нежни меденки за болния Яков Титич. След всяка браздичка двамината се замисляха да продължат ли да дълбаят камъка или не и като не стигаха до края на мисълта, продължаваха да дълбаят. Измъчваше ги едно постоянно съмнение: за камъка беше необходима желязна кръстачка, а в целия Чевенгур можеше да я направи само Яков Титич, който едно време беше работил като ковач. Но когато вече ще може да направи кръстачка, тогава ще оздравее и няма да има нужда от меденки — значи сега няма нужда да коват камъка, а когато Яков Титич оздравее и се изправи на крака, меденките няма да са нужни, както и мелницата, и кръстачката. И от време на време Кирей и Жеев спираха заради съмнението, а после пак работеха, за да изпитват удовлетворение от грижата си за Яков Титич. Чепурни ги гледа, гледа и също се усъмни:

— Напразно дълбаете — предпазливо изрази мнението си той, — вие сега чувствате камъка, а не другарите си. Като си дойде Прокофий, той на всички ви ще прочете на глас, как трудът ражда мръсницата на противоречието наравно с капитализма… Навън вали дъжд, в степта е влажно, а момчето все го няма и няма, аз през цялото време ходя и помня за него.

— Дали наистина не е напразно? — довери се на Чепурни Кирей. — Той и така ще си оздравее, комунизмът е по-силен от меденките. По-добре ще ида да дам на другаря Хопнер барут от патроните, той по-бързо ще направи огън.

— Ще го направи и без барут — прекъсна го Чепурни. — Природните сили са достатъчни за всичко: цели светила светят, та сламата ли няма да се запали?… Слънцето се скри за малко зад облаците и вие тръгнахте да работите вместо него! Трябва да живеете по-уместно, сега не ви е капиталът!

Но Кирей и Жеев не знаеха точно за какво работят сега и само почувстваха скучното време навън, когато станаха от камъка и оставиха върху него грижата си за Яков Титич.

Дванов и Пиюся отначало също не знаеха защо тръгнаха към река Чевенгурка. Дъждът над степта и над речната долина създаваше особена тъгуваща тишина в природата, сякаш самотните мокри полета искаха да се приближат към хората в Чевенгур. Дванов с мълчаливо щастие мислеше за Копьонкин, Чепурни, Яков Титич и за всичките разни други, които сега си живееха в Чевенгур. Дванов мислеше за тези хора като за части на единствения социализъм, обкръжен от дъжда, степта и мрачната светлина на целия чужд свят.

— Пиюся, мислиш ли нещо? — попита Дванов.

— Мисля — каза веднага Пиюся и леко се смути. Той често забравяше да мисли и сега нищо не мислеше.

— Аз също мисля — със задоволство му съобщи Дванов.

Под мислене той подразбираше не мисълта, а насладата постоянно да си представя любимите предмети. Такива предмети за него сега бяха чевенгурските хора — той си представяше техните жалки туловища като същина на социализма, който те с Копьонкин търсеха в степта и сега го намериха. Дванов чувстваше душата си напълно сита, той дори от вчера сутринта не искаше да яде и не помнеше за яденето. Сега той се страхуваше да не изгуби спокойното си душевно охолство и искаше да намери друга второстепенна идея, за да живее с нея и нея да хаби, а главната идея да остави като неприкосновен запас и само от време на време да се връща към нея за своето щастие.

— Пиюся — обърна се към него Дванов, — нали е вярно, че Чевенгур за нас с тебе е душевно имущество? Трябва да го пазим колкото може по-старателно и да не го пипаме всяка минута!

— Това може! — ясно потвърди Пиюся. — Само някой да го пипне, веднага ще му видя сметката!

— И в Чевенгур живеят хора, те трябва да живеят и да се хранят — продължаваше все по-успокоен да мисли Дванов.

— Разбира се, трябва — предполагаше съгласен Пиюся. — Още повече, че тук е комунизъм, а народът е слаб. Къде ти ще се задържи в тялото на Яков Титич комунизмът, когато той е мършав? Той самият едва се побира в тялото си!

Стигнаха до едно запустяло, отдавна тревясало дере; дерето беше обърнато с устието си към речището на Чевенгурка и постепенно изчезваше в долината. По широкото дъно на дерето пъплеше поточе, което се подхранваше от живия извор в дълбокия горен овраг на дола. Потокът имаше постоянно вода, непокътната дори в най-сухите години, и по бреговете на поточето винаги растеше зелена трева. Най-голямото желание на Дванов сега беше да осигури храна за всички чевенгурци, та те дълго и безвредно да си живеят на света и с присъствието си да дават покой на неприкосновеното щастие в душата и мислите на Дванов; всяко тяло в Чевенгур трябваше тайно да живее, защото само в това тяло комунизмът живее като веществено чувство. Дванов угрижено спря.

— Пиюся — каза той, — хайде да преградим поточето с бент. Защо водата тук трябва да тече безполезно покрай хората?

— Хайде — съгласи се Пиюся. — А кой ще пие водата?

— Земята през лятото — обясни му Дванов. Той реши да изгради в дерето изкуствено напояване, та през идващото лято съобразно сушата и нуждите да покрива с влага долината и да помага на житните растения и тревите да растат.

— Тук ще станат хубави зеленчукови градини — забеляза Пиюся. — Местата са тлъсти, а пролетно време водата донася тук от степите чернозем, а през лятото от жегата има само пукнатини и сухи паяци.

След един час Дванов и Пиюся донесоха лопати и започнаха да копаят вада, за да отбият водата от потока и да могат да строят бента на сухо място. Дъждът ни най-малко не преставаше и беше тежко да се реже с лопатата подгизналият тревист горен слой.

— Затова пък хората ще бъдат винаги сити — говореше Дванов и със страстно усърдие работеше с лопатата.

— Как не! — отвръщаше Пиюся. — Течността е голямо нещо.

Дванов вече престана да се страхува от загубване или повреждане на главната си идея — запазването на хората в Чевенгур. Той намери втора, допълнителна идея — напояването на дерето, да си отвлича вниманието с нея, чрез нея да помага за целостта на първата идея в себе си. Засега Дванов още се страхуваше да използва хората на комунизма, той искаше да живее по-тихо и да пази комунизма неповреден, във вид на първоначалните му хора.

По пладне Хопнер получи огън с водната помпа, в Чевенгур се вдигна радостна врява и Дванов и Пиюся също хукнаха нататък. Чепурни вече беше успял да запали огън и вареше на него едно котле супа за Яков Титич, тържествуващ заради заниманието си и от гордост, че пролетариите в Чевенгур успяха да хванат огън на влажно място.

Дванов каза на Хопнер за намерението си да направи напоителен бент на потока, та по-добре да растат зеленчуковите градини и зърнените храни. Хопнер му обърна внимание, че няма да мине без шпонтови талпи, трябва да се намери в Чевенгур сухо дърво и да започне да се прави бентът. И Дванов, и Хопнер до вечерта търсиха сухо дърво и така стигнаха до буржоазните гробища, които вече бяха останали извън Чевенгур поради сплотяването на града в куп при пренасянето на къщите през съботниците. На гробищата богатите семейства поставяха на починалите си роднини високи дъбови кръстове и кръстовете стояха десетки години над гробовете като дървено безсмъртие на умрелите. Хопнер намери, че тези кръстове са годни за преградната стена, ако се свалят от тях пречниците и главите на Исус Христос.

Късно вечерта Хопнер, Дванов, Пиюся и още петима от другите започнаха да къртят кръстовете. По-късно, след като нахрани Яков Титич, пристигна Чепурни и също се залови с къртенето в помощ на онези, които вече работеха за бъдещата прехрана на Чевенгур.

С безшумни стъпки сред звуците на труда откъм степта в гробищата влязоха две циганки. Никой не ги забеляза, докато не се приближиха до Чепурни и не се спряха пред него. Чепурни разкопаваше основата на един кръст и изведнъж усети, че нещо мирише с влажен и топъл дъх, който вятърът отдавна вече беше раздухал от Чевенгур. Той престана да копае и мълчаливо се притаи — нека неизвестното се разкрие с още нещо, но то беше тихо и миришеше.

— Какво търсите тук? — скочи Чепурни, без да е видял циганките.

— Едно момче ни срещна и ни прати — каза едната циганка. — Дошли сме да се главяваме за жени.

— Проша! — усмихна се Чепурни, като си спомни. — Къде е той?

— Ами там — отвърнаха циганките. — Той ни опипа да не сме болни и ни изпрати. А ние вървяхме, вървяхме и стигнахме, а вие копаете гробове и си нямате хубави моми за женене…

Чепурни смутен огледа новодошлите жени. Едната беше млада и, изглежда, мълчалива. Малките й черни очи изразяваха търпение в мъчителния живот, а останалото й лице беше покрито с уморена тънка кожа. Тази циганка имаше върху тялото си червеноармейски шинел, а на главата си — кавалерийска фуражка, и черните й лъскави коси показваха, че е още млада и може да бъде хубава, но времето на живота й досега беше вървяло трудно и безполезно. Другата циганка беше стара и щърба, обаче гледаше по-весело от младата, понеже от дълги години беше свикнала с мъката и животът й се струваше все по-лек и по-щастлив — старата вече не чувстваше повтарящата се мъка, от повторението мъката се превръщаше в облекчение.

Благодарение на нежния вид на полузабравените жени Чепурни се развълнува. Той погледна към Дванов, та той да започне да говори с новодошлите жени, но от вълнение очите на Дванов бяха насълзени и той стоеше почти уплашен.

— А комунизма ще издържите ли? — попита циганките Чепурни, размекнат и възбуден от трогателните жени. — Че тук е Чевенгур, внимавайте, жени!

— Не ни плаши, хубавецо! — обиграна с хората, бързо отговори по-възрастната циганка. — И по-страшни работи сме виждали, а нищо женско не сме си похабили, донесохме си го тук. А ти какво искаш? Твоето момче ни каза, че всяка жива жена тук ще бъде младоженка, а ти викаш — няма да издържим! Онова, което сме го издържали, тук няма да го държим, по-леко ще ни е, годенико!

Чепурни я изслуша и си формулира извинението:

— Разбира се, ще издържиш! Аз ти го казах само за проба. Който е изтърпял през живота си капитализма, за него комунизмът е слабост.

Хопнер неуморно копаеше около кръстовете, сякаш двете жени изобщо не бяха идвали в Чевенгур, и Дванов също се наведе да работи, да не би Хопнер да сметне, че се интересува от жени.

— Вървете, жени, при населението — каза на циганките Чепурни. — Пазете там с грижите си хората, виждате, че и ние за тях се мъчим.

Циганките тръгнаха към мъжете в Чевенгур.

Разните други седяха по къщите, по прустовете и в бараките и правеха с ръцете си кой каквото можеше — едни рендосваха дъски, други с успокоена душа кърпеха чували, за да съберат зърна от степните класове, а трети ходеха от къща на къща и питаха: „Де има дупка?“ В дупките на стените и печките те търсеха дървеници и там ги смачкваха. Всеки от другите се грижеше не за своя полза, другият бе видял как Хопнер поправяше покрива на Яков Титич и понеже желаеше утеха в живота си, също започваше да смята за своя радост някой друг чевенгурец — и заради него започваше да събира зърна или да рендосва дъски, а от дъските може би щеше да скове някакъв подарък или предмет. А онези, които убиваха дървеници, още не си бяха намерили в определен човек единственото щастие, от което настъпва душевно спокойствие и човек изпитва желание само да работи за опазването на избрания човек от бедствия и нужди — те просто от изразходването на силите си чувстваха как умореното им тяло се освежава, обаче и те по мъничко се утешаваха, че дървениците вече няма да хапят хората, дори и водната помпа бързаше да работи, за да разпали огън за Яков Титич, макар че вятърът и машината не са хора.

Един от другите, на име Карчук, довърши дълъг сандък и легна да спи напълно удовлетворен, макар да не знаеше за какво ще послужи сандъкът на Кирей, когото Карчук беше започнал да чувства като своя душевна необходимост.

А Кирей, след като постави мелничния камък, тръгна да побие малко дървеници, а после и той отиде да си почине, понеже реши, че сега вече на бедния му е станало много по-добре — паразитите ще престанат да смучат мършавото му тяло. Освен това Кирей забеляза, че другите често гледаха към слънцето — любуваха му се, че ги храни, а днес всички чевенгурци наобиколиха въртяната от вятъра водна помпа и се любуваха и на вятъра, и на дървената машина. Тогава Кирей си зададе един ревнив въпрос: защо при комунизма хората обичат слънцето и природата, а него не го забелязват, и вечерта още веднъж отиде да бие дървеници по къщите, за да се труди не по-зле от природата и дървената машина.

Карчук, още недообмислил своя сандък, току-що беше заспал, когато в къщата влязоха двете циганки. Карчук отвори очи и безмълвно се уплаши.

— Здравей, годенико! — каза старата циганка. — Нахрани ни, а после ни постели да спим: хляба и любовта ще делим поравно.

— Какво? — попита полуглухият Карчук. — На мене не ми трябва, на мене и така си ми е добре, аз мисля за другаря си…

— За какво ти е другарят? — взе да спори възрастната циганка, а младата стоеше мълчаливо и срамежливо. — Ти ще разделиш тялото си с мене, няма да ти е жал за нещата, другаря си ще го забравиш, истина ти казвам!

Циганката си свали забрадката и понечи да седне на сандъка, който беше приготвен за Кирей.

— Не пипай сандъка! — развика се Карчук от страх да не развали сандъка. — Не е направен за тебе!

Циганката си взе забрадката от сандъка и по женски се обиди:

— Ех, ти, мършо! Защо си тръгнал трънки да ядеш, като те хваща скомина…

Двете жени излязоха и легнаха да спят в килера без брачна топлина.