Андрей Платонов
Чевенгур (18)

Чевенгур се събуждаше късно; жителите му си почиваха от вековете гнет и не можеха да си починат. Революцията беше извоювала за Чевенгурска околия сънищата и беше направила душата главна професия.

Чевенгурският пешеходец Луй отиваше в губернията с пълен ход, защото носеше писмо за Дванов, а на второ място — сухари и канче от брезова кора с вода, която се сгряваше от тялото му. Той потегли, когато бяха станали само мравките и кокошките, а слънцето не беше заголило небето чак до последните места. От ходенето и упойната свежест на въздуха всички мисловни съмнения и въжделения бяха напуснали Луй; пътят го изразходваше и го освобождаваше от излишния вреден живот. Още на младини той със собствени сили беше стигнал до мисълта, защо лети камъкът: защото от радостта на движението става по-лек от въздуха. Без да познава буквите и книгите, Луй се беше убедил, че комунизмът трябва да бъде непрекъснато движение на хората по земното ширине. Колко пъти той беше говорил на Чепурни да обяви комунизма за странстване и да вдигне Чевенгур от вечната му заседналост.

— На кого прилича човекът, на коня или на дървото? Кажете ми честно! — питаше той в ревкома, измъчвайки се от късите улични пътища.

— На нещо по-висше! — измисли го Прокофий. — На открития океан, драги другарю, и на хармонията на схемите!

Луй не беше виждал друга вода освен реките и езерата и познаваше само една хармоника — двуредната.

— А според мене човекът повече прилича на коня — заяви Чепурни, спомняйки си познати коне.

— Разбирам — каза Прокофий, продължавайки чувството на Чепурни. — Конят има гърди със сърце и благородно лице с очи, а у дървото няма такова нещо!

— Точно така, Проша! — зарадва се Чепурни.

— И аз така казвам! — потвърди Прокофий.

— Абсолютно вярно! — заключително одобри Чепурни.

Луй беше доволен и предложи на ревкома незабавно да задвижи Чевенгур напред. „Човекът трябва да се продухва от вятъра — убеждаваше го той, — иначе пак ще се залови с потискане на слабия или всичко ще изсъхне от само себе си и знаеш ли как ще залинее от мъка? А на път никой не може да мине без приятелство и за комунизма има предостатъчно работа!“

Чепурни накара Прокофий ясно да запише предложението на Луй, а после това предложение се обсъди на заседание на ревкома. Чепурни усещаше основателната правота на Луй, обаче не даваше на Прокофий ръководните си предчувствия и заседанието усилено се труди през целия пролетен ден. Тогава Прокофий измисли формален отвод на предложението на Луй: „Предвид предстоящата епоха на войни и революции движението на хората да се смята като неотложен признак на комунизма, а именно: цялото население на околията да се хвърли срещу капитализма, когато в него напълно узрее кризата, и занапред да не се спира победният път, като хората се закаляват в чувството за другарство по пътищата на цялото земно кълбо; а засега комунизмът трябва да се ограничава със завоюваната от буржоазията площ, за да има какво да управляваме.“

— Не, другари — не се съгласи разсъдливият Луй. — С уседналост комунизмът няма изобщо да се осъществи, той няма нито враг, нито радост!

Прокофий наблюдаваше внимателно слушащия Чепурни, като не можеше да отгатне неговите колебаещи се чувства.

— Другарю Чепурни — опита се да реши въпроса Прокофий. — Нали освобождението на работниците е дело на самите работници! Нека Луй си отиде и постепенно да се освобождава! Какво общо имаме ние?

— Правилно! — рязко заключи Чепурни. — Върви, Луй, движението е дело на масите и ние няма да се мотаем в краката им!

— Е, благодаря — поклони се на ревкома Луй и излезе да търси необходимост да потегли от Чевенгур за някъде.

Когато веднъж забеляза Копьонкин на дебелия кон, Луй веднага се запритеснява, че Копьонкин пътува за някъде, а той живее на неподвижно място; и Луй изпита още по-голямо желание да се махне по-надалече от града, а преди тръгването намисли да направи някакъв съчувствен жест на Копьонкин, но нямаше с какво, защото в Чевенгур нямаше предмети за подаръци — можеше само да напои коня на Копьонкин, но Копьонкин категорично не допускаше до него чужди хора и си го поеше сам. И сега Луй съжаляваше, че на този свят има много къщи и вещества, но липсват точно онези, които означават единение между хората.

След губернията Луй реши да не се връща в Чевенгур и да се добере чак до самия Петроград, а там да постъпи във флота, да тръгне на плаване и навсякъде да наблюдава земята, моретата и хората като постоянна храна за неговата братска душа. На вододела, откъдето се виждаха чевенгурските долища, Луй се обърна назад към града и утринната светлина.

— Сбогом, комунизъм и другари! Ако съм жив, ще си спомня всекиго от вас!

Копьонкин разхождаше Пролетарска сила извън града и забеляза Луй на височината.

„Сигурно е някой скитник, запътва се към Харков — реши мислено Копьонкин. — Ще изпусна заради него златните дни на революцията!“ — и пусна коня със степен ход към града, та още днес окончателно да провери целия комунизъм и да вземе собствени мерки.

От преместването на къщите улиците в Чевенгур бяха изчезнали — всички постройки бяха не на място, а в движение. Свикналата с правите плавни пътища Пролетарска сила се вълнуваше и потеше от честите завои.

Край килнат настрани заблуден хамбар под един кожух лежаха младеж и девойка — ако се съди по туловището, Клавдюша. Копьонкин внимателно обиколи с коня спящите — той се стесняваше от младостта и я уважаваше като царство на великото бъдеще. За същата тази младост, украсена с равнодушие към девойките, той някога с уважение беше обикнал своя спътник в революцията Александър Дванов.

Някъде сред къщите проточено изсвири човек. Копьонкин внимателно наостри уши. Свиренето секна.

— Ко-пьонкин! Другарю Копьонкин, да идем да се къпем! — викаше наблизо Чепурни.

— Свири, а аз ще вървя към звука! — ниско и оглушително отвърна Копьонкин.

Чепурни започна бурно да свири, а Копьонкин продължаваше да се промъква към него на коня си през теснините на преместения град. Чепурни стоеше на входа на бараката с шинел, облечен на голо, и бос. Двата му пръста бяха в устата, за да свири по-силно, а очите му гледаха към слънчевите висини, където се разиграваше слънчевата горещина.

Копьонкин затвори Пролетарска сила в бараката и тръгна след босия Чепурни, който днес беше щастлив като човек, окончателно побратимил се с всички хора. По пътя към реката срещнаха множество пробудили се чевенгурци, както навсякъде — обикновени хора, но бедни на вид и отнесени по физиономия.

— Лете денят е голям, с какво ще се занимават те? — попита Копьонкин.

— За тяхното усърдие ли питаш? — неточно го разбра Чепурни.

— Може и така да се каже.

— Ами душата на човека е основната му професия. А неин продукт са приятелството и другарството! Не е ли занимание това, кажи де?

Копьонкин се позамисли за предишния потиснат живот.

— Много хубаво е при тебе в Чевенгур — тъжно каза той. — Може би ще стане нужда да се организира малко мъка. Комунизмът трябва да е вкусен, та малко горчивина не е зле за вкуса.

Чепурни почувства в устата си нещо солено и веднага разбра Копьонкин.

— Май е вярно. Сега трябва нарочно да организираме мъка. Хайде още от утре да започнем, другарю Копьонкин!

— Аз няма, моята работа е друга. Нека по-напред дойде Дванов, той всичко ще разбере.

— Ще възложим тази работа на Прокофий!

— Престани с този Прокофий! Момъкът иска да се размножава с твоята Клавдюша, а ти го въвличаш!

— Май е тъй, ще почакаме твоя съратник!

Край брега на река Чевенгурка се вълнуваше неуморната вода. От водата лъхаше въздух, който миришеше на възбуда и свобода, а двамата другари започнаха да се събличат пред водата. Чепурни си свали шинела и веднага се почувства гол и жалък, затова пък от тялото му се понесе топла миризма на някакво отдавна буренясало, спекло се майчинство, което Копьонкин едва помнеше.

Слънцето с индивидуално внимание освети мършавия гръб на Чепурни, напъха се във всички потни пукнатини и грапавини на кожата, за да умъртви там с горещината си невидимите твари, от които тялото усеща постоянен сърбеж. Копьонкин с уважение погледна слънцето — преди няколко години то беше сгрявало Роза Люксембург, а сега помагаше на тревата на гроба й да расте.

Копьонкин отдавна не беше влизал в река и дълго трепери от студ, докато свикне. А Чепурни плуваше смело, отваряше очи във водата и изваждаше от дъното разни кости, големи камъни и конски глави. От средата на реката, докъдето неопитният Копьонкин не можеше да стигне, Чепурни силно пееше песни и ставаше все по-приказлив. Копьонкин се потопи на едно плитко място, опипваше водата и си мислеше: и тя си тече нанякъде, където й е добре!

Чепурни се върна съвсем весел и щастлив.

— Знаеш ли, Копьонкин, когато съм във водата, ми се струва, че съвсем точно зная истината… А когато се завра в ревкома, все нещо ми се мержелее и представя…

— Ами работи на брега.

— Тогава дъждът ще намокри губернските тезиси, калпав човек си ти.

Копьонкин не знаеше какво е тезис, помнеше отнякъде тази дума, но напълно безчувствено.

— Щом вали дъжд, а после грее слънце, не жали тезисите — успокояващо каза Копьонкин. — Тъй или иначе ще порасне жито.

Чепурни усилено взе да брои наум и помогна на ума си с пръсти.

— Значи, ти обявяваш три тезиса?

— Няма нужда от нито един — отвърна Копьонкин. — На хартия трябва само песни да се пишат, за да не се забравят.

— Че как така? Слънцето е един тезис! Водата — два, а почвата — три.

— А вятъра забрави ли?

— С вятъра са четири. И това е всичко. Значи е правилно. Само че знаеш ли, ако не отговаряме на тезисите в губернията, че при нас всичко е наред, оттам ще ни ликвидират целия комунизъм.

— В никакъв случай — отрече такова предположение Копьонкин. — И там хората са такива като нас!

— Че са такива, такива са, само че пишат неразбираемо и все молят повече да проверяваме и по-твърдо да ръководим. А какво да се проверява в Чевенгур и за какво място да се ръководят хората?

— А ние къде сме? — учуди се Копьонкин. — Нима ще позволим на гадовете да минат? Зад нас живее Ленин!

Чепурни разсеяно се намъкна в тръстиката и набра бледи, с болнав нощен вид цветя. Направи го за Клавдюша — малко я притежаваше, но въпреки това изпитваше към нея грижовна нежност.

След цветята Чепурни и Копьонкин се облякоха и тръгнаха по брега на реката, по влажната тревна покривка. Оттук Чевенгур изглеждаше топъл край — виждаха се осветени от слънцето боси хора, които гологлави се наслаждаваха на въздуха и свободата.

— Днес е приятно — приповдигнато продума Чепурни. — Цялата топлина на човека е навън! — и посочи с ръка към града и към всички хора в него. После Чепурни пъхна два пръста в уста, свирна и замаян от горещия вътрешен живот, отново нагази във водата, без да си сваля шинела; измъчваше го някаква черна радост от изобилие на тяло и се хвърли през тръстиката в чистата река, за да се освободи там от неясните мъчителни страсти.

— Той мисли, че е оставил целия свят на волята на комунизма, радва се, горкият! — осъди постъпката на Чепурни Копьонкин. — А пък аз нищо не виждам тук!

В тръстиките стоеше лодка и в нея мълчаливо седеше гол човек. Той умислено разглеждаше отвъдния бряг на реката, макар че можеше да стигне дотам с лодката. Копьонкин видя слабото му тяло с прозиращи ребра и болнавите му очи.

— Ти Пашинцев ли си, или не си? — попита Копьонкин.

— Да, че кой може да е? — веднага отвърна човекът.

— Тогава защо си оставил поста в революционния резерват?

Пашинцев тъжно наведе укротената си глава.

— Аз бях подло отстранен оттам, другарю!

— Ами да беше хвърлил бомбите…

— Излиза, че рано ги изпразних, и затова се скитам без уважение, като драматичен психопат.

Копьонкин изпита презрение към далечните бели негодници, ликвидирали революционния резерват, и респективна мъжествена сила в себе си.

— Не се ядосвай, другарю Пашинцев, на тези бели ще им видим сметката, без да слизаме от коня, а революционния резерват ще го поставим на чисто място. Какво ти остана сега на тебе?

Пашинцев вдигна от дъното на лодката плетена рицарска ризница.

— Малко е — прецени Копьонкин. — Тя предпазва само гърдите.

— Главата да върви по дяволите — не я ценеше Пашинцев. — На мене сърцето ми е най-скъпо… Имам по нещо и за главата, и за ръката — Пашинцев показа и още един малък доспех — челно забрало с навеки занитена червена звезда, и последната празна бомба.

— Е, това ти е напълно достатъчно — рече Копьонкин. — Но кажи ми какво стана с твоя резерват, нима ти беше толкова отслабнал, че селяните свободно го присвоиха?

Настроението на Пашинцев беше тъжно и той едва говореше от скръб.

— Нали ти казвам, че го определиха за широка организация на совхоз. Какво току ме опипваш по голото тяло?

Копьонкин още веднъж огледа голото тяло на Пашинцев.

— Тогава обличай се, ще идем заедно да обследваме Чевенгур, тук също не стигат фактите, а хората виждат.

Но Пашинцев не можеше да бъде спътник на Копьонкин — оказа се, че освен ризницата и забралото той няма други дрехи.

— Върви така — окуражи го Копьонкин. — Да не мислиш, че хората не са виждали живо тяло? Гледай ти, голяма работа, ами същото и в ковчега го слагат!

— Не, разбираш ли ме каква беля стана? — приказваше Пашинцев и подръпваше металната си дреха. — От революционния резерват мене ме пуснаха както трябва — макар и опасен, но жив и облечен. А в селото моите си селяни, като видяха, че идва някакъв бивш човек и най-важното — победен от армията, веднага ми смъкнаха всичките дрехи — хвърлиха ми само два предмета, та нощем да се топля в ризницата, а бомбата аз си я задържах.

— Нима срещу тебе настъпи цяла армия? — учуди се Копьонкин.

— Да, че как иначе? Сто души конници излязоха срещу един човек. А в резерв стоеше готова гаубица. И пак цяло денонощие не се предавах, плашех цялата армия с празните бомби, ама Грунка — има там една курва — им обадила, мръсницата.

— Аха — повярва му Копьонкин. — Хайде да вървим, дай ми твоите железа в едната ръка.

Пашинцев излезе от лодката и тръгна по сигурните стъпки на Копьонкин в пясъка.

— Ти не се бой — успокояваше Копьонкин голия си другар. — Не си се съблякъл сам, тебе полубелите са те обидили.

Пашинцев се досети, че върви гол-голеничък заради беднотията комунизъм и затова не се стесняваше от бъдещите срещани жени.

Първа срещнаха Клавдюша. Тя набързо огледа тялото на Пашинцев и закри със забрадката очите си като татарка.

„Ужасно мършав мъж — помисли си тя, — целият е покрит с бенки, но е чист, няма загрубяла кожа!“ — и каза високо:

— Тук, граждани, не е фронт, не е съвсем прилично да се ходи гол.

Копьонкин помоли Пашинцев да не обръща внимание на такава жаба, тя е буржоазка и вечно кряка: ту й трябвало шалче, ту Москва, а сега пък не оставя на мира един гол пролетарий. Все пак Пашинцев се позасрами и си сложи ризницата и челното забрало, като остави по-голямата част от тялото си навън.

— Така е по-добре — прецени той. — Ще си помислят, че това е формата на новата политика.

— Че какво ти е? — погледна го Копьонкин — Сега си почти облечен, само дето ще ти е студено от желязото.

— То ще се стопли от тялото, нали кръвта се лее вътре.

Но желязото на ризницата не охлаждаше тялото на Пашинцев — в Чевенгур беше топло. Хората седяха на редици по уличките между преместените къщи и водеха помежду си тихи разговори. От хората също идваше топлина и дихание, не само от слънчевите лъчи. Пашинцев и Копьонкин минаваха през постоянен задух — струпаните къщи, слънчевата горещина и вълнуващата миризма на хора правеха живота подобен на сън под юрган.

— Нещо ми се дреме, а на тебе? — попита спътника си Копьонкин.

— А на мене, общо взето, нищо особено не ми е! — отвърна Пашинцев, който не можеше да разбере положението си.

До постоянната тухлена къща, където Копьонкин беше отседнал първия ден след пристигането си, самотен седеше Пиюся и неопределено гледаше всичко.

— Слушай, другарю Пиюся! — обърна се към него Копьонкин. — Налага ми се да обиколя и разузная целия Чевенгур. Придружи ни по маршрута!

— Може — съгласи се Пиюся, без да става от мястото си.

Пашинцев влезе в къщата и взе от пода един стар войнишки шинел — образец 14-а година. Шинелът беше голям номер и веднага успокои цялото тяло на Пашинцев.

— Сега си направо като гражданин облечен! — оцени го Копьонкин. — Само че по-малко приличаш на себе си.

Тримата се отправиха нататък — сред топлината на чевенгурските постройки. Насред пътя и в празните места тъжно стояха увехналите овощни градини — тях вече няколко пъти бяха ги пренасяли на гръб и пресаждали и те изнемощяха въпреки слънцето и дъждовете.

— Те това е факт! — посочи замлъкналите дървета Копьонкин. — Тези дяволи уредили за себе си комунизъм, а на дървото не му трябва!

Малкото деца, дошли отдругаде, които се срещаха по поляните, бяха тлъсти от въздуха, свободата и липсата на всекидневно възпитание. А за възрастните в Чевенгур не се знаеше как живеят — Копьонкин още не можеше да забележи в тях нови чувства; отдалече те му се струваха отпускари от империализма, но нямаше факти, какво им е отвътре и как се чувстват помежду си; Копьонкин смяташе, че доброто настроение е само на кръвта в тялото на човека, което не означава комунизъм.

Близо до гробищата, където се намираше ревкомът, имаше дълга хлътнавина от слегната земя.

— Тук лежат буржоата — каза Пиюся. — Ние с Чепурни допълнително им избихме душите.

Копьонкин с удовлетворение опита с крак слегналата се почва на гроба.

— Значи така е трябвало да постъпиш! — каза той.

— Нямаше как да не го направим — оправда факта Пиюся, — яви се необходимост ние да живеем…

А Пашинцев се ядоса, че гробът не е трамбован — трябвало е да се трамбова и да се пренесе тук на ръце старата овощна градина, тогава дърветата щели да изсмучат от земята остатъците от капитализма и като стопани да ги превърнат в зеленище на социализма, ама и самият Пиюся смяташе трамбоването за сериозна мярка, но не беше успял да я осъществи, защото от губернията незабавно го свалили от поста председател на чрезвичайката. Той почти не се беше обидил от това, защото знаеше, че за служба в съветските учреждения са необходими образовани хора, не такива като него, и буржоазията там принасяше полза. Благодарение на това си разбиране Пиюся след отстраняването му от длъжността революционер веднъж завинаги беше признал революцията за по-умна от себе си и се сля с масата на чевенгурския колектив. Пиюся най-много се плашеше от канцеларии и написани книжа — като ги видеше, млъкваше, цялото му тяло мрачно отслабваше и той чувстваше могъществото на черната магия на мисълта и писмеността. По времето на Пиюся самата чевенгурска чрезвичайка се помещаваше на градската поляна. Вместо протоколи за разправата с капитала Пиюся въведе всенародна очевидност и предлагаше заловените помешчици да бъдат убивани от самите техни ратаи, което и ставаше. А сега, когато в Чевенгур имаше окончателно развитие на комунизма, по личното мнение на Пиюся чрезвичайката беше закрита завинаги и на нейната поляна бяха преместени къщите.

Копьонкин стоеше замислен над общия гроб на буржоазията — без дървета, без могила и без памет. На него смътно му се струваше, че това е направено, та далечният гроб на Роза Люксембург да има дърво, могила и вечна памет. Само едно не се харесваше на Копьонкин — гробът на буржоазията не беше добре трамбован.

— Казваш, че допълнително сте избили душите от буржоата? — усъмни се Копьонкин. — А тебе затова са те анулирали — не сте били буржоазията наред и докрай! Даже не сте трамбовали пръстта!

Тук Копьонкин твърдо грешеше. Буржоазията в Чевенгур пребиха трайно, честно и дори задгробният живот не би могъл да я зарадва, защото след тялото беше разстреляна душата й.

След като поживя кратко време в Чевенгур, Чепурни започна да го боли сърцето от присъствието на много дребна буржоазия. И тогава взе да го боли цялото тяло — почвата за комунизъм в Чевенгур се оказа твърде тясна и задръстена от имущество и имотни хора, а комунизмът трябваше веднага да се обяви на жива база, но жилищата от памтивека бяха заети от странни хора, миришещи на восък. Чепурни нарочно излизаше в полето и гледаше чистите открити места. Дали да не започне комунизма тъкмо там? Но се отказваше, защото тогава щяха да бъдат загубени за пролетариата и селските бедняци чевенгурските здания и съдини, създадени от потиснатите ръце. Той знаеше и виждаше колко много се измъчва чевенгурската буржоазия от очакването да дойде Второто пришествие и лично нямаше нищо против него. След като стоя председател на ревкома два месеца, Чепурни се заизмъчва, че буржоазията живее, комунизъм няма, а както се казваше в губернските циркулярни писма, към бъдещето водят цял ред последователно-настъпателни степени, в които Чепурни подозираше с чувството си измама на масите.

Отначало той назначи комисия и тази комисия говореше на Чепурни, че е необходимо да настане второ пришествие, но тогава Чепурни не отговори нищо, а тайно реши да остави буржоазния дребосък, за да има с какво да се занимава революцията. А после Чепурни пожела да престане да се измъчва и извика председателя на чрезвичайката Пиюся.

— Да ми се очисти градът от потисническия елемент! — заповяда Чепурни.

— Може — съгласи се Пиюся. Той се канеше да изтрепе в Чевенгур всички жители и Чепурни с облекчение се съгласи.

— Разбираш ме, нали, така ще е най-добре! — увещаваше той Пиюся. — Иначе, братле, целият народ ще изпомре на преходните степени. И освен това сега буржоазията все едно не са хора. Чел съм, че човекът, като се родил от маймуната, веднага я убил. Помисли си само: щом има пролетариат, защо е нужна буржоазията? Това е направо грозно!

Пиюся познаваше буржоазията лично. Той помнеше чевенгурските улици и ясно си представяше по външност всеки собственик на къща: Шчокотов, Комягин, Пихлер, Знобилин, Шчапов, Завин-Дувайло, Перекрутченко, Сюсюкалов и всичките им съседи. Освен това Пиюся познаваше начина им на живот и препитание и беше съгласен да убие всекиго от тях с ръце, без дори да употребява оръжие. От деня, когато бе назначен за председател на чрезвичайката, той нямаше душевно спокойствие и постоянно се дразнеше, че дребната буржоазия всеки ден яде съветски хляб, живее в къщите му (дотогава Пиюся двайсет години беше работил като зидар) и стои на пътя на революцията като кротка мръсница. Най-възрастните щърбави личности буржоа превръщаха търпеливия Пиюся в уличен побойник. Срещнеше ли Шчапов, Знобилин и Завин-Дувайло, неведнъж ги удряше с юмруци, а те мълчаливо се бършеха, изтърпяваха обидата и се надяваха на бъдещето. Другите буржоа не попадаха в ръцете на Пиюся, а той нямаше желание да ходи нарочно у дома им, защото от честите дразнения на душата му ставаше задушно.

Обаче секретарят на околийския изпълком Прокофий Дванов не се съгласи буржоазията да се изтреби конспиративно и къща по къща. Той каза, че това трябва да се направи по-теоретично.

— Хайде, формулирай как! — предложи му Чепурни.

Прокофий в дълбоко размишление отметна назад замислените си есерски коси.

— Въз основа на техния собствен предразсъдък! — постепенно формулира Прокофий.

— Чувствам! — канеше се да мисли Чепурни, без да разбира.

— Въз основа на Второто пришествие! — точно се изрази Прокофий. — Те сами го искат и нека го получат, ние няма да сме виновни.

Чепурни, напротив, прие обвинението.

— Моля ти се, как така няма да сме виновни? Щом сме революция, напълно сме виновни! А ако го формулираш така за свое оправдание, върви си по пътя!

Като всеки умен човек Прокофий беше хладнокръвен.

— Абсолютно необходимо е, другарю Чепурни, да се обяви официално Второто пришествие. И на базата на него да се очисти градът за пролетарската уседналост.

— А ние тук ще действаме ли? — попита Чепурни.

— Общо взето, да! Само че после домашното имущество ще трябва да се разпредели, за да не ни потиска повече.

— Вземи имуществото за себе си — заповяда Чепурни. — Ръцете на пролетариата са здрави и прави. Какво си се разтъжил в такъв час за буржоазните ракли, кажи, моля те? Пиши заповед.

Прокофий кратко формулира бъдещето за чевенгурската буржоазия и подаде написания лист на Пиюся, а той трябваше по памет да прибави към заповедта списък с фамилните имена на имотните.

Чепурни прочете, че съветската власт предоставя на буржоазията цялото безкрайно небе, обзаведено със звезди и светила, с цел да се организира там вечно блаженство; що се отнася до земята, фундаменталните постройки и домашния инвентар, същите остават долу — в замяна срещу небето, — изцяло в ръцете на пролетариата и трудовото селячество.

В края на заповедта се посочваше срокът за Второто пришествие, което в организиран безболезнен ред ще отведе буржоазията в задгробния живот.

Като час за явяването на буржоазията на катедралния площад се определяше полунощ срещу четвъртък, а като основание за заповедта се смяташе бюлетинът на губернското метеорологично бюро.

Прокофий отдавна се увличаше по внушителната неразбираема сложност на губернските документи и със сладострастна усмивка използваше техния стил за околийския мащаб.

Пиюся нищо не разбра от заповедта, а Чепурни си смръкна енфие и се поинтересува само за едно: защо Прокофий е насрочил Второто пришествие срещу четвъртък, а не днес, в понеделник.

— В сряда е пост и те по-тихо ще се приготвят! — обясни Прокофий. — Освен това днес и утре се очаква облачно време, имам прогнозата за времето.

— Излишно облекчение — упрекна го Чепурни, но много-много не настоява за ускоряване на Второто пришествие.

А Прокофий заедно с Клавдюша обиколи всички къщи на имотни граждани и реквизира от тях необемистите ръчни предмети: гривни, копринени кърпи, златни царски ордени, пудра и други. Клавдия слагаше предметите в сандъчето си, а Прокофий устно обеща на буржоата удължаване на живота, стига само да се увеличи доходът на републиката. Буржоата стояха насред пода и покорно благодаряха. Чак до вечерта срещу четвъртък Прокофий не можа да се освободи и съжаляваше, че не насрочи Второто пришествие за нощта срещу събота.

Чепурни не се страхуваше, че у Прокофий се е събрало много имущество — то няма да се залепи за пролетария, защото забрадките и пудрата ще се изхабят на главата, безследно за съзнанието.

Още от вечерта срещу четвъртък чевенгурската буржоазия зае катедралния площад. Пиюся огради района на площада с червеноармейци, а сред буржоазната тълпа вкара двама мършави чекисти. По списъка не се явиха само трима буржоа — двама от тях бяха смазани от собствените им къщи, а третият беше умрял от старост. Пиюся веднага изпрати двама чекисти да проверят от какво са се съборили къщите, а самият той се зае да подреди буржоата в строг ред. Буржоата бяха донесли със себе си вързопи и сандъчета със сапун, пешкири, бельо, бели питки и семейната книжка поменик. Пиюся прегледа всичко това, като най-голямо внимание обърна на помениците.

— Прочети — помоли той един чекист.

Чекистът прочете:

— За успокоение на рабите Божи Евдокия, Марфа, Фирс, Поликарп, Василий, Константин, Макарий и всички роднини. За здраве — Агрипина, Мария, Косма, Игнатий, Пьотър, Йоан, Анастасия с чедата и всички роднини, и болния Андрей.

— С чедата? — попита Пиюся.

— С тях! — потвърди чекистът.

Зад веригата от червеноармейци стояха жените на буржоата и ридаеха в нощния въздух.

— Разкарай техните съучастнички! — заповяда Пиюся. — Няма нужда от наблюдатели.

— Би трябвало и тях да ги ликвидираме, другарю Пиюся! — посъветва го чекистът.

— Защо бе, умнико? Главният им член нали е отрязан!

Дойдоха двамата чекисти, проверявали рухналите къщи, и обясниха, че къщите са паднали, защото са се провалили таваните, натъпкани свръх мяра със сол и брашно. Брашното и солта са били необходими на буржоата за изхранване, докато трае Второто пришествие, за да изчакат благополучно да мине и да останат да живеят.

— Ах, така значи! — каза Пиюся и строи чекистите. — Трепайте ги, момчета! — и стреля с нагана си в черепа на най-близкия буржоа, Завин-Дувайло. От главата на буржоата излезе малко пара, после през космите бликна майчиното сиво вещество, подобно на восък за свещи, но Дувайло не падна, а седна върху домашния си вързоп.

— Жено, омотай ми гърлото с повоя! — търпеливо произнесе Завин-Дувайло. — Цялата ми душа тече там! — И падна от вързопа на земята, като я прегърна с разперени ръце и крака, както стопанин стопанката си.

Чекистите стреляха с наганите по безгласните, причестили се вчера буржоа и буржоата неловко и криво паднаха, извивайки тлъсти шии така, че чак си повреждаха гръбнаците. Краката на всеки от тях бяха се подкосили още преди да почувства раната, та куршумът да попадне на случайно място и там да зарасне в живо месо.

Раненият търговец Шчапов лежеше на земята с отмаляло тяло и молеше наведения над него чекист:

— Мили човече, остави ме да подишам, не ме мъчи. Повикай някоя жена да се простя! Или дай ми бързо ръка, не отивай далече, страх ме е сам.

Чекистът искаше да му подаде ръката си.

— Потърпи, ти вече си си изпял песента!

Шчапов не дочака ръката му и сграбчи един лопуш, за да предаде своя доживян живот. Той не освободи растението чак докато не изгуби копнежа си по жената, с която искаше да се прости, а после ръцете му сами паднаха, защото повече нямаха нужда от приятелство. Чекистът го разбра и се развълнува — с куршум в тялото си и буржоата, както и пролетариатът искаха другарство, а без куршум обичаха само имуществото.

Пиюся докосна Завин-Дувайло.

— Къде тече душата ти, в гърлото ли? Аз ей сега ще я избия оттам.

Пиюся хвана шията на Завин-Дувайло с лявата си ръка, стисна я по-удобно и опря дулото на нагана под тила. Но шията на Завин все го сърбеше и той все я чешеше о сукнената яка на сакото.

— Не се чеши, глупчо. Почакай, аз ей сега ще те довърша!

Дувайло беше още жив и не се боеше.

— Ами хвани главата ми между краката си и я стисни, та да закрещя, че жена ми стои там и не ме чува!

Пиюся го удари с юмрук по бузата, за да усети тялото на този буржоа за последен път, и Дувайло завика с жален глас:

— Машенка, бият ме!

Пиюся почака, докато Дувайло провлече и докрай произнесе думите, а след това два пъти гръмна във врата му и отпусна в устата си нагорещените сухи венци.

Прокофий наблюдаваше отдалече това единично убийство и упрекна Пиюся:

— Комунистите не убиват отзад, другарю Пиюся!

От обида Пиюся веднага намери ума си:

— На комунистите, другарю Дванов, им е нужен комунизъм, а не офицерско геройство!… Затова си мълчи, че и тебе ще те изпратя на небето! Всяка курва си мисли, че като се закичи с червеното знаме, празното й място веднага ще обрасне с чест… Аз и през знамето ще те намеря с куршума!

Пристигналият Чепурни прекрати този разговор:

— Какво има, кажете, моля ви? Буржоата още дишат на земята, а вие дирите комунизъм в думите!

Чепурни и Пиюся тръгнаха лично да обследват мъртвите буржоа. Убитите лежаха на купчини — по трима, по петима и повече — очевидно са се старали да се сближат поне с части от тялото в последните минути на взаимната им раздяла.

— Аз допълнително избих душата от гърлото на Дувайло! — каза Пиюся.

— Правилно, нали душата е в гърлото! — спомни си Чепурни. — Защо, мислиш, кадетите ни бесят за гърлото? Точно затова, да ни прекъснат душата с въжето и тогава наистина напълно умираш! Иначе има да човъркаш, че то трудно се убива човек!

Пиюся и Чепурни опипаха всички буржоа и не се убедиха в окончателната им смърт — някои като че ли въздишаха, а очите на други бяха леко притворени и се преструваха, та през нощта да се измъкнат пълзешком и да продължат да живеят за сметка на Пиюся и другите пролетарии. Тогава Чепурни и Пиюся решиха допълнително да застраховат буржоата от продължаване на живота — те напълниха наганите и в последователен ред простреляха отстрани, през жлезата, гърлото на всеки лежащ имотен човек.

— Сега можем да сме спокойни! — изрече Чепурни, след като свърши. — Няма на света по-беден пролетарий от мъртвеца.

— Сега е сигурно — остана удовлетворен Пиюся. — Трябва да ида да освободя червеноармейците.

Червеноармейците бяха освободени, а чекистите — оставени да подготвят общ гроб за бившето буржоазно население на Чевенгур. Призори чекистите свършиха и нахвърлиха в трапа всичките мъртъвци заедно с вързопите им. Жените на убитите не смееха да пристъпят по-близко и очакваха отдалече завършването на изкопните работи. Когато чекистите разхвърляха излишната пръст по осветения от изгрева площад, за да избягнат натрупването на могила, а после забиха лопатите и запалиха цигари, жените на мъртвите започнаха да настъпват към тях от всички улици на Чевенгур.

— Плачете! — казаха им чекистите и отидоха да спят от умора.

Жените легнаха върху глинените буци на безследния равен гроб и искаха да поскърбят, но през нощта бяха настинали, мъката им беше претръпнала и жените на мъртвите вече не можаха да заплачат.