Андрей Платонов
Чевенгур (12)

Соня Мандрова пристигна с каруца в село Волошино и заживя в училището като учителка. Нея я викаха да бабува при раждане, да ходи на седенки, да лекува рани и тя вършеше това, доколкото можеше, без никого да обижда. В това малко село край дол всички имаха нужда от нея, а Соня се чувстваше важна и щастлива да утешава мъката и да лекува болестите на населението. Но нощем оставаше сама и чакаше писмо от Дванов. Беше дала адреса си на Захар Павлович и на всички познати, за да не забравят да пишат на Саша къде се намира тя. Захар Павлович обеща да направи каквото тя иска и й подари снимка на Дванов.

— А пък ти — каза той — ще ми върнеш снимката, когато му станеш съпруга и заживееш при мене.

— Ще я върна — каза му Соня.

Тя гледаше към небето от прозореца на училището и виждаше звездите над нощната тишина. Там цареше такова безмълвие, като че ли в степта имаше само пустота и нямаше въздух за дишане, затова звездите падаха. Соня си мислеше за писмото — дали ще успеят да й го препратят безопасно през полята. Писмото се превърна за нея в подхранваща живота й идея; каквото и да правеше, Соня вярваше, че някъде писмото върви към нея, но в скрит вид пази само за нея необходимостта от по-нататъшно съществувание и весела надежда и Соня с още повече грижа и с по-голямо усърдие работеше, за да намали нещастието на селските хора. Тя знаеше, че писмото е отплата за всичко.

Но по онова време писмата се четяха от чужди хора. Писмото на Дванов до Шумилин беше прочетено още в Петропавловка. Пръв го прочете пощальонът, после всичките му познати, интересуващи се от четене: учителите, дяконът, вдовицата на бакалина, синът на псалта и още неколцина. Тогава библиотеките не работеха, книги не се продаваха, а хората бяха нещастни и търсеха душевна утеха. Затова къщата на пощальона беше станала библиотека. Особено интересните писма изобщо не се изпращаха на адресата, а се оставяха за препрочитане и постоянно удоволствие.

Пощальонът веднага отделяше настрана държавните писма — всички предварително знаеха тяхното съдържание. Читателите извличаха най-голяма поука от писмата, които минаваха през Петропавловка транзит — непознатите хора пишеха тъжно и интересно.

Пощальонът запечатваше прочетените писма и ги изпращаше по маршрута им.

Соня още не знаеше това, иначе щеше да тръгне пеша през всички селски пощи. Оттатък печката, в ъгъла, тя чуваше хъркането на пазача, който служеше в училището не за заплата, а заради това, имуществото да бъде вечно. Той искаше училището да не се посещава от децата, те драскат чиновете и цапат стените. Пазачът беше предвидил, че без грижите на учителката ще умре, а селяните ще разграбят училището за домашни нужди. Соня по-лесно заспиваше, когато чуваше живеещия наблизо човек, внимателно изтриваше краката си с постилката и си лягаше в белеещото се от хладина легло. Някъде, обърнали муцуни към тъмната степ, лаеха верните кучета.

Соня се сви, за да чувства тялото си, и започна да заспива. Тъмните й коси тайнствено се разпиляха по възглавницата, а устата й се отвори от внимание към сънищата. Тя видя как по тялото й се появиха черни рани, събуди се и бързо и несъзнателно провери тялото си с ръка.

На училищната врата грубо заудря тояга. Пазачът вече беше скочил от мястото, където спеше, и се разправяше с ключалката и резето в антрето. Той ругаеше неспокойния човек отвън.

— Какво блъскаш с камшика? Тук жената си почива, а дъската е цяла талпа. Какво искаш?

— А какво е тук? — попита отвън спокоен глас.

— Училище — отвърна пазачът. — А ти да не си мислиш, че е хан?

— Значи тук живее само учителката?

— А къде трябва според длъжността да се намира? — учуди се пазачът. — И за какво ти е тя? Да не мислиш, че ще те пусна при нея? Нахалник такъв!

— Покажи ни я…

— Ако тя пожелае, ще я видиш.

— Пусни го, кой е там? — извика Соня и излезе от стаята си в антрето.

Двамина слязоха от конете — Мрачински и Дванов.

Соня отстъпи назад. Пред нея стоеше Саша, брадясал, мръсен и тъжен.

Мрачински гледаше София Александровна снизходително — жалкото й тяло не заслужаваше вниманието и усилията му.

— Има ли още някой с вас? — попита Соня, не чувствайки още щастието си. — Саша, повикайте другарите си, аз имам захар и ще пиете чай.

Дванов викна от входната площадка и се върна. Дойдоха Никита и още един човек — дребен на ръст, мършав и с очи без внимателност в тях, макар че той още от вратата видя жената и веднага почувства влечение към нея — не за обладаване, а за защита на угнетената женска слабост. Наричаше се Степан Копьонкин.

Копьонкин се поклони на всички, като с напрегнато достойнство наведе глава, и предложи на Соня кисел бонбон, който беше получил неизвестно от кого и два-три месеца го влачеше в джоба.

— Никита — каза Копьонкин с рядко говорещ, заплашителен глас. — Възври вода в кухнята, проведи операцията заедно с Петрушка. Потърси в торбата си мед, нали грабиш всякакви боклуци — аз ще те съдя в тила, гадина такава!

— Откъде знаете, че пазачът се казва Пьотър? — плахо и учудено попита Соня.

Копьонкин се надигна от искрено уважение.

— Аз, другарко, лично го арестувах в имението на Бушински за съпротива на революционния народ при унищожаването на отявленото имущество!

Дванов се обърна към уплашената от тези хора Соня:

— Ти знаеш ли кой е този? Той е командир на полевите болшевики, той ме спаси да не ме убие ей този човек! — Дванов посочи Мрачински. — Този човек говори за анархия, а се страхуваше от продължаването на живота ми.

Дванов се смееше, той не се сърдеше на миналото.

— Аз търпя тази паплач до първото сражение — заяви Копьонкин за Мрачински. — Разбирате ли, намерих Саша Дванов гол и ранен в едно селце, където този бухал крадеше кокошки с отряда си! А те били търсели безвластие! Какво, питам аз. Анархия, викат те. Ах, чумата да ни тръшне, всички ще бъдат без власт, а те — с пушки! Същинска глупост! Аз имах петима души, а те бяха трийсет и пак ги плених. Те са кокошкари, а не воини! Оставих в плен него и Никитка, а останалите пуснах под честна дума за трудолюбие. Ще го видя дали ще се хвърли срещу бандитите така, както срещу Саша или по-бавно. Тогава ще му направя равносметката.

Мрачински чистеше с тресчица ноктите си. Той се държеше скромно, като несправедливо победен.

— А къде са останалите членове от войската на другаря Копьонкин? — попита Дванов Соня.

— Копьонкин ги пусна за две денонощия при жените им, смятайки, че военните поражения се получават поради това, че войниците не са виждали жените си. Той иска да създаде семейни армии.

Никита донесе мед в една бирена бутилка, а пазачът — самовар. Медът миришеше на газ, но все пак го изядоха до капчица.

— Кучи син, машинист! — ядоса се Копьонкин на Никита. — Краде мед в бутилка, ти повечето си го разлял. Не можа ли да намериш гърне?

И изведнъж Копьонкин въодушевено се промени. Той вдигна чашата с чай и каза на всички:

— Другари! Хайде да пием, за да съберем сили за защита на всички младенци на Земята и в памет на прекрасната девойка Роза Люксембург! Кълна се, че моята ръка ще просне на гроба й всички нейни убийци и мъчители!

— Отлично! — каза Мрачински.

— Всички ще изтрепем! — подкрепи го Никита и преля от чашата в чинийката. — Недопустимо е жените да се раняват смъртоносно.

Соня седеше уплашена.

Чаят беше изпит. Копьонкин обърна чашата нагоре с дъното и чукна с пръст по нея. В този момент той забеляза Мрачински и си спомни, че той не му харесва.

— Приятелю, ти сега върви в кухнята, а след час ще напоиш конете… Петрушка — викна Копьонкин на пазача. — Ти ги попази! Ти също върви там — каза той на Никита. — Не изливай горещата вода, че може да ни потрябва. Да не си в топлите страни?

Никита веднага глътна водата и престана да е жаден. Копьонкин мрачно се замисли. Неговото международно лице не изразяваше сега определено чувство, освен това човек не можеше да си представи произхода му — ратай ли е бил или професор — чертите на личността му бяха се изгладили от революцията. И погледът му веднага блясваше от въодушевление, той можеше с убеждение да изгори цялото недвижимо имущество на Земята, та в човека да остане само преклонението пред другаря.

Но спомените правеха Копьонкин отново неподвижен. Понякога той поглеждаше към Соня и още повече обикваше Роза Люксембург — и двете имаха черни коси и жалко тяло. Копьонкин виждаше това и любовта му продължаваше нататък по пътя на спомените.

Чувствата му към Роза Люксембург така развълнуваха Копьонкин, че очите му се натъжиха, изпълниха се със скръбни сълзи. Той неуморно крачеше и заплашваше буржоазията, бандитите, Англия и Германия заради убийството на любимата му.

— Моята любов сега блести на сабята и в пушката, но не в горкото ми сърце — заяви Копьонкин и извади сабята. — Аз ще кося като бурен враговете на Роза, на бедняците и жените!

Влезе Никита с гърне мляко. Копьонкин размахваше сабята.

— Ние вече нямаме дневна дажба, а той плаши ланските мухи! — тихо, но недоволно го упрекна Никита. После високо доложи: — Другарю Копьонкин, донесох ти за обяд течно ядене. Ще ти намеря каквото щеш, но ти пак ще се караш. Тук мелничарят вчера е клал овен, позволи ми да взема военния пай! Полага ни се походна дажба.

— Полага ли се? — попита Копьонкин. — Тогава вземи военен пай за трима, но го премери на кантара. Над нормата не вземай!

— Тогава ще бъде контрареволюция! — потвърди Никита със справедливост в гласа. — Зная държавната норма, кокал няма да взема.

— Не буди населението, утре ще вземеш храната — каза Копьонкин.

— Утре, другарю Копьонкин, те ще я скрият — предвиди Никита, но не тръгна, защото Копьонкин не обичаше да влиза в разсъждения и можеше внезапно да действа.

Вече беше късно. Копьонкин се поклони на Соня, пожела й спокоен сън, а те четиримата отидоха да спят при Петрушка в кухнята. Петимата легнаха в една редица на сламата и скоро лицето на Дванов побледня от съня. Той заби глава в корема на Копьонкин и притихна, а Копьонкин, който спеше със сабя и в пълна бойна униформа, сложи ръка върху него за защита.

След като изчака всички да заспят, Никита стана и огледа най-напред Копьонкин.

— Ух, че пухти, дяволът! А е добър мъж!

И излезе да търси някоя кокошка за закуска. Дванов се замята неспокойно — той се уплаши насън, че сърцето му спира, и седна събуден на пода.

— А къде е социализмът? — спомни си Дванов и погледна в тъмната стая, търсейки своя предмет; стори му се, че вече го е намерил, но го е загубил насън сред тези чужди хора. Уплашен от бъдещото наказание, Дванов без шапка и по чорапи излезе навън, видя опасната, безответна нощ и затича през селото към своята далечина.

Така той тича по сивата зазоряваща се земя, докато не видя утрото и дим от локомотива на една степна гара. Там стоеше влак, преди да потегли по разписание.

Без да се опомни, Дванов се навря през товарния вагон в душещата го тълпа. Зад него вървеше един усърден човек, който също искаше да пътува. Той така натискаше тълпата, че дрехите му се късаха от триенето, но всички, които бяха пред него — и Дванов между тях — неочаквано попаднаха на спирачната площадка на товарния вагон. Човекът беше принуден да качи предните, та и той да се качи. Сега се смееше от успеха си и четеше на глас мъничкия плакат на стената на площадката:

„Съветският транспорт е път за локомотива на историята.“

Читателят напълно се съгласи с плаката. Той си представи себе си като хубав локомотив със звезда отпред, който пътува празен по релсите в неизвестна посока. Лишените от стойност неща сега ги возят износените локомотиви, а не локомотивите на историята. Плакатът не се отнасяше за пътуващите сега.

Дванов затвори очи, за да се отдели от всякакво зрелище и безсмислено да преживее пътя до онова, което беше изгубил или забравил да види по предишния си път.

След два дни Александър си спомни защо живее и къде е пратен. Но в човека още живее мъничкият зрител — той не участва нито в постъпките, нито в страданията — винаги е хладнокръвен и еднакъв. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека и не се знае защо съществува самотно. Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека, познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той понякога е тъжен, но винаги учтив, самотен и квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.

Докато Дванов като обезумял пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с Дванов, но не беше Дванов.

Той съществуваше като мъртъв брат на човека — в него всичко човешко беше налице, не му достигаше само нещо мъничко и главно. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява — така, когато един обитател излиза от къщата и оставя жена си, никога не я ревнува от портиера.

Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше свидетел.

Първия час Дванов пътуваше мълчешком. Но където има човешка маса, веднага се появява вожд. Посредством вожда масата застрахова напразните си надежди, а вождът извлича от масата необходимото. Спирачната площадка, където се бяха побрали двайсетина души, призна за свой вожд човека, който наблъска всички на площадката, за да се качи и той. Този вожд нищо не знаеше, но за всичко съобщаваше. Затова хората му вярваха — те искаха да намерят някъде петнайсетина килограма брашно и трябваше предварително да знаят, че ще го намерят, за да имат сили да се мъчат. Вождът говореше, че всички непременно ще купят брашно — той вече е бил там, където хората отиват. Той познава онова богато село, където селяните ядат кокошки и симид. Там скоро ще има селски събор и всички дребни спекуланти непременно ще бъдат нагостени.

— В къщите е топло като в баня — окуражаваше ги вождът. — Ще си хапнеш тлъсто овнешко и лягай да спиш! Когато аз бях там, всяка сутрин изпивах по цяло гърне зелев сок, от което вътре в мене сега няма нито един глист. А на обяд се позагрееш от борша, после като почнеш да лапаш месо, после каша, после палачинки — ядеш, докато скулите ти не започнат да се схващат. А яденето ти стига чак до гърлото. Ама ти вземеш с лъжицата сланина и го замазваш, за да не се показва храната навън, и веднага ти се доспива. Хубаво!

Хората слушаха вожда, уплашени от опасната радост.

— Господи, дали ще се върне някога старото време? — почти блажено възкликна мършаво старче, което чувстваше недояждането си мъчително и страстно, както жената чувства умиращото дете. — Не, няма вече да се върне онова, което е било!… Ух, да ми е да си пийна сега една чашка, бих простил всичките грехове на царя!

— Какво, дядка, толкова ли ти се иска? — попита вождът.

— Не ми приказвай, драги! Какво ли не съм пил! И лак ли не щеш, и политура, и за одеколон луди пари съм давал. Ама залудо. Опива, ама не радва душата! А помниш ли как санитарно се приготвяше едно време тая мръсница водката? Прозрачна, същински Божи въздух — ни прашинка, ни миризма, като женска сълза. Бутилчицата идеална, етикетът правилен — изкусно нещо! Обърнеш му сто грама и веднага ти се струва, че има и равенство, и братство! Живот беше!

Всички слушатели въздъхнаха със съжаление за онова, което е минало и заминало. Полята бяха осветени от утринното небе и тъжните степни природни гледки сами искаха да влязат в душата, но не ги пускаха там и те се пръскаха с движението на влака, оставаха невидяни назад.

Хората в онова позабравено утро пътуваха сред жалби и мечти и не забелязваха, че един млад човек стои сред тях и спи прав. Той пътуваше без багаж и торба — вероятно имаше друг съд за хляба или чисто и просто се криеше. Според обичая вождът искаше да провери документите му и го попита закъде пътува. Дванов не спеше и каза една гара.

— Ей сега идва твоята спирка — съобщи му вождът. — Напразно заемаше място за такова късо разстояние, можеше да стигнеш пеша.

Гарата се осветяваше от газен фенер, макар че денят беше вече настанал, а под фенера стоеше дежурният помощник на началника. Пътниците хукнаха с чайници, плашейки се от всеки шум в локомотива — да не би да останат на тази гара завинаги, но можеха да си свършат работата и без бързане, защото влакът остана на тази гара цял ден и дори занощува.

Дванов дрема цял ден край железопътната линия, а вечерта отиде да преспи в просторната къща до гарата, където всеки човек срещу малко пари можеше да получи подслон през нощта. На пода на тази къща хан хората лежаха на етажи. Цялото помещение се озаряваше от отворената горяща печка. До печката седеше човек с мъртва черна брада и следеше действието на огъня. От въздишките и хъркането се вдигаше такъв шум, сякаш тук не се спеше, а се работеше. При тогавашния угрижен живот и сънят беше труд. Зад една дървена преградка имаше друга стая — по-малка и по-тъмна. Там имаше зидана руска печка, на нея седяха будни само двамина голи и си кърпеха дрехите. Дванов се зарадва на пространството върху печката и се качи там. Голите се посместиха. Но на печката беше толкова горещо, че можеха да се пекат картофи.

— Младежо, тук няма да заспите — каза единият от голите. — Тук могат само да се сушат въшки.

Дванов все пак легна. Стори му се, че с него има още някой — той виждаше едновременно и стаята за спане, и себе си, легнал върху печката. Той се отмести, за да направи място на спътника си, прегърна го и се унесе.

Двамината голи си оправиха дрехите. Единият каза:

— Късно е вече, я виж, момчето вече спи — и двамината слязоха на пода, за да си търсят място в теснините между спящите тела.

Печката на човека с черната брада угасна. Той стана, протегна ръце и каза:

— Ех, мъко моя! — а после излезе навън и вече не се върна.

В стаята започна да става студено. Излезе котка и се заразхожда по лежащите хора, закачайки весело с крака разчорлените бради.

Някой не разбра, че е котка, и каза сънливо:

— Минавай, момиче, и аз не съм ял.

Изведнъж насред пода се надигна и седна подпухнал младеж с кичури новопокарала брада.

— Мамо, мамо! Дай едно парче, стара гарго! Казвам ти, дай ми едно парче… Захлупи му котела на главата!

Котката изви гръбнак на дъга и зачака от младежа опасност.

Макар че съседният старец спеше, но от старост умът му работеше и насън.

— Легни, легни, глупчо — каза старецът. — Защо плашиш хората? За Бога, спи.

Младежът отново се повали без съзнание.

Звездното нощно небе изсмукваше от земята последната дневна топлина, започваше предутринното движение на въздуха нагоре. През прозореца се виждаше променилата се росна трева, подобна на горички в лунни долини. В далечината непрестанно свиреше бързащ влак — тежките пространства го стискаха и той с вопли се носеше през глухата теснина на някакъв пролом.

Отекна рязък звук от нечий спящ живот и Дванов се събуди. Той си спомни за сандъка, в който носеше кифли за Соня. В този сандък имаше множество дребни кифлички.

Сега сандъка го нямаше върху печката. Тогава Дванов внимателно слезе на пода и тръгна да търси сандъка си долу. Той целият трепереше от уплаха, че ще изгуби сандъка, всичките му душевни сили се превърнаха в мъка за сандъка. Дванов клекна и започна да опипва спящите хора, защото предполагаше, че те са скрили сандъка под себе си. Спящите се въртяха и под тях имаше само гол под. Сандъкът не се намери никъде. Дванов се ужаси от загубата и заплака от обида. Той отново се промъкваше по спящите, попипваше торбите им и дори надничаше в печката. Настъпи мнозина по крака, други одраска с подметките си по бузата или отмести целия човек. Седмина се събудиха и седнаха.

— Какво търсиш бе, дяволе? — с тихо ожесточение попита благообразен мъж. — Какво си сял тук, безсънен таласъмино?

— Прасни го с валенката, Степан, по-близко е до тебе! — предложи друг човек, заспал с калпак на тухлите.

— Не сте ли виждали сандъка ми? — попита Дванов заплашващите го хора. — Беше заключен, вчера го донесох, а сега го няма.

Един късоглед, но пък чувствителен човек опипа чантата си и каза:

— Ама че хитрец! Сандък! Че ти имал ли си сандък? Вчера дойде с празни ръце, аз седях и не спях. А сега сандък търси!…

— Удари го, Степан, поне веднъж, ръката ти е по-тежка от моята! — помоли човекът с калпака. — Направи ми удоволствие, моля те, изпосъбуди всички граждани, кучият му син! А сега будувай до утре.

Дванов стоеше смутен сред хората и очакваше помощ.

От другата стая, от руската печка, се чу нечий прегракнал глас:

— Изхвърлете го навън този хитрец, че като стана, ще изпотръшкам всичките. Оставете на мира съветския човек поне нощем.

— А какво има да се разговаря с него! — викна един широкочел младеж до вратата и скочи на крака. Той сграбчи Дванов през средата като паднал дънер и го изнесе навън. — Мръзни тук! — каза момъкът и си влезе вътре на топло, като тръшна вратата.

Дванов тръгна по улицата. Върволицата от звезди носеше над него своя бдителен труд. От звездите небето леко светлееше на отвъдната страна на света, а долу цареше прохладна чистота.

След като се измъкна от селището, Дванов искаше да побегне, но падна. Той забрави за раната на крака си, а от нея постоянно се цедеше кръв и гъста течност. В отвора на раната отиваше силата на тялото и съзнанието и на Дванов му се дремеше. Сега той разбра слабостта си, изми раната си с вода от една локва, обърна превръзката наопаки и внимателно тръгна нататък. Пред него наставаше нов, по-хубав ден; светлината от изток днес приличаше на подплашено ято бели птици, които се носеха по небето с кипяща скорост към смътните висини.

Вдясно от пътя на Дванов, върху размита от дъжда свлечена могила, бяха селските гробища. Бедните кръстове, извехтели от действието на вятъра и дъждовете, стояха вярно като на стража. Те напомняха на живите, лутащи се покрай кръстовете, че умрелите напразно са преживели живота си и искат да възкръснат. Дванов вдигна ръка към кръстовете, за да предадат съчувствието му на мъртвите в гробовете.