Андрей Платонов
Чевенгур (2)

Една година преди лошата реколта Мавра Фетисовна забременя за седемнайсети път. Мъжът й, Прохор Абрамович Дванов, се зарадва по-малко, отколкото си е редно. Той всеки ден съзерцаваше нивите, звездите, огромния течащ въздух и си казваше: „За всички стига!“ И си живееше спокойно в къщата, която гъмжеше от дребни хора — неговото потомство. Жена му беше родила шестнайсет души, но оцеляха седмина, а осмият беше хранениче — син на удавилия се по собствено желание рибар. Когато жена му доведе за ръка сирачето, Прохор Абрамович не каза нищо срещу това:

— Какво пък, колкото са повече децата, толкова по-сигурно умират старците… Нахрани го, Мавруша!

Момчето взе хляба и млякото и заклати крака. Мавра Фетисовна го погледна и въздъхна:

— Нова мъка ни прати Господ… Сигурно ще умре невръстен, личи му, че не е издръжлив, само хляба ще яде напразно…

Но две години момчето не умря и дори нито веднъж не боледува. Ядеше малко и Мавра Фетисовна се примири със сирачето:

— Яж, яж, милото ми — говореше тя, — у нас ако не си хапнеш, и у другите няма да намериш…

Прохор Абрамович отдавна беше наплашен от нуждата и децата и на нищо не обръщаше внимание — боледуват ли децата, или се раждат нови, лоша ли е реколтата или сносна, и затова на всички изглеждаше добър човек. Само това, че жена му почти всяка година беше бременна, го радваше по-малко — децата единствени създаваха у него чувство, че животът му е солиден, те с малките си меки ръчички го караха да оре, да се занимава с домакинството и да се грижи за всичко. Той ходеше, живееше, работеше като насън, без да има излишна сила и без нищо да знае съвсем определено. Прохор Абрамович се молеше на Бога, но не изпитваше искрена привързаност към него: страстите на младостта — любов към жените, желание за хубаво ядене и други — в него не продължиха, защото жена му беше грозна, а храната от година на година — все по-еднообразна и нехранителна. Увеличаването на децата намаляваше в Прохор Абрамович интереса към самия него; от това на него му ставаше някак по-ведро и по-леко. Колкото повече живееше Прохор Абрамович, все по-търпеливо и по-безразлично се отнасяше към всички събития в селото. Ако всички деца на Прохор Абрамович вземеха да умрат за едно денонощие, той още на другия ден щеше да си събере толкова храненичета, а ако и храненичетата умреха, Прохор Абрамович моментално щеше да се откаже от земеделската си съдба, да освободи жена си и да тръгне бос накъдето му видят очите — някъде, където се стремят всички хора, където на сърцето е все така тъжно, но поне на краката е радостно.

Седемнайсетата бременност на жена му огорчи Прохор Абрамович по стопански причини — тази есен в селото се родиха по-малко деца, отколкото през миналата, а най-важното — не роди леля Маря, която двайсет години всяка година раждаше деца, без годините, които се падаха преди суша. Цялото село го знаеше и ако леля Маря не беше трудна, мъжете викаха: „Ей, Маря мома ходи, догодина ще има глад.“

Тази година Маря също ходеше слаба и свободна.

— Угариш ли, Маря Матвеевна? — с уважение я питаха минаващите мъже.

— Що пък не? — говореше Маря и от неудобство се срамуваше от яловото си положение.

— Нищо, де — успокояваха я. — Току-виж скоро пак си заченала син, ти лесно прихващаш.

— Че що да живея залудо? — ставаше по-смела Маря. — Само хляб да има…

— Виж, това е вярно — съгласяваха се мъжете. — Не е трудно жената да роди, но хлябът след нея не втасва… Ама ти си вещица, знаеш кога ти е времето.

Прохор Абрамович каза на жена си, че ненавреме е забременяла.

— Иих, Проша — отвърна Мавра Фетисовна, — аз ще родя, аз ще тръгна с торбата за тях, няма ти!

Прохор Абрамович млъкна и дълго мълча.

Дойде декември, а сняг нямаше, зимниците измръзнаха. Мавра Фетисовна роди близнаци.

— Снесе — каза й, застанал до кревата, Прохор Абрамович. — Слава Богу, ами какво ще правим сега? Тези сигурно ще бъдат жилави — бръчки на челцата имат и са свили ръчички в юмручета.

Храненичето стоеше до тях и гледаше на неразбираемото за него с изкривено и остаряло лице. В него се надигна остър, парлив срам заради възрастните, любовта му към тях начаса изчезна и то почувства самотата си, поиска му се да избяга, да се крие в дола. Също така самотно, тъжно и страшно му беше, когато видя заклещени кучета, тогава два дни не яде и завинаги престана да обича кучетата. Край кревата на родилката миришеше на говеждо и на влажно теле сукалче, а самата Мавра Фетисовна от слабост не усещаше нищо, беше й задушно под разноцветното парцалено одеяло — тя отви пълния си крак, покрит със старчески бръчки и майчинска мас. На краката й се виждаха жълти петна от някакви зараснали рани и сини жили със съсирена кръв, силно набъбнали под кожата и готови да я спукат, за да излязат навън. По една жила, подобна на дърво, можеше да се усети как някъде бие сърцето, с напън и усилие блъска кръвта през тесните и рухнали клисури на тялото й.

— Какво се загледа, Саша? — попита Прохор Абрамович отслабналото си хранениче. — Родиха ти се две братчета, отрежи си комат хляб и тичай да играеш, днеска се позатопли…

Саша излезе, без да си вземе хляб. Мавра Фетисовна отвори белите си воднисти очи и повика мъжа си:

— Проша! Със сирачето са ни десет, а ти си дванайсетият…

Прохор Абрамович и сам си знаеше сметката.

— Да са ни живи, за повече усти повече жито расте.

— Хората говорят, че щяло да има глад. Не дай Боже такава страхотия! Къде ще се денем с тези кърмачета и малки деца?

— Няма да има глад — каза за успокоение Прохор Абрамович. — Ако зимниците не станат, ще изкараме с пролетниците.

Зимниците наистина не станаха, поизмръзнаха още през есента, а напролет окончателно се задушиха под полската поледица. Пролетниците ту плашеха, ту радваха, но криво-ляво узряха и дадоха три пъти повече, отколкото семена бяха посети. Най-големият син на Прохор Абрамович караше единайсет години и храненичето беше почти на толкова — един от тях трябваше да тръгне по просия, за да помогне на семейството с някой сух къшей. Прохор Абрамович мълчеше — жал му беше да изпрати своето, а за сирачето го беше срам.

— Какво седиш и мълчиш? — озлоби се Мавра Фетисовна. — Агапка седемгодишно дете изпрати, Мишка Дувакин е подготвил момичето си, а ти все седиш, дръвник нехаен! Просото няма да стигне до Коледа, а хляб от Преображение не сме видели!…

Цялата вечер Прохор Абрамович ши широка и удобна торба от старо зебло. Два-три пъти вика Саша и я мери на гърба му.

— Добре ли е? Тук не ти ли стяга?

— Добре е — отвръщаше Саша.

Седемгодишният Прошка седеше до баща си и вдяваше влажния конец в иглата, когато се измъкваше, понеже баща му не виждаше добре.

— Тате, нали утре ще изпратиш Сашка да проси? — попита Прошка.

— Какви ги дрънкаш? — сърдеше се баща му. — Като пораснеш, ти ще просиш.

— Няма да ида — отказа се Прошка, — аз ще крада. Нали помниш, ти казваше, че задигнали кобилата на чичо Гришка? Откраднали я и им е добре, а чичо Гришка пак си купи кон. А пък аз, като порасна, ще му открадна коня.

Вечерта Мавра Фетисовна нахрани Саша по-добре от родните си деца — след другите му даде отделно каша с масло и мляко, колкото изпие. Прохор Абрамович донесе от плевнята един прът и когато всички заспаха, издяла от него тояга за из пътя. Саша не спеше и слушаше как Прохор Абрамович стърже тоягата с кухненския нож. Прошка пухтеше и се гушеше от хлебарката, която лазеше по шията му. Саша махна хлебарката, но се побоя да я убие и я хвърли от печката на пода:

— Саша, не спиш ли? — попита Прохор Абрамович. — Спи, спи, защо не спиш?

Децата се събуждаха рано и започваха да се бият помежду си в тъмното, когато петлите още дремеха, а старите се събуждаха едва след втори петли и чешеха изтръпналите от лежане места. В село още не скърцаше нито едно резе и нищо не врещеше в полето. По това време Прохор Абрамович изведе храненичето си извън селото. Момчето вървеше сънено, доверчиво хванало ръката на Прохор Абрамович. Беше влажно и прохладно, клисарят в църквата отбелязваше часа и от тъмния звън на камбаната момчето се развълнува. Прохор Абрамович се наведе към сирачето.

— Саша, погледни нататък. Ето, виждаш ли, пътят от село тръгва нагоре, ти върви все по него, все по него. После ще видиш едно грамадно село и пожарна кула на хълма, не се плаши, а върви направо и ще стигнеш в града, а там има много хляб, на купчини. Като събереш пълна торба, ела си вкъщи да си починеш. Хайде, сбогом, детето ми!

Саша държеше ръката на Прохор Абрамович и гледаше утринното сиво и бедно есенно поле.

— Там имало ли е дъждове? — попита Саша за далечния град.

— Силни! — потвърди Прохор Абрамович.

Тогава момчето пусна ръката на Прохор Абрамович и без да го погледне, бавно потегли сам, с торба и тояга, като разглеждаше пътя към върха, за да не обърка посоката. Момчето се скри зад църквата и гробищата и дълго не се виждаше. Прохор Абрамович стоеше на едно място и чакаше кога момчето ще се покаже оттатък дерето. Самотни врабчета рано-рано ровеха на пътя и явно трепереха от студ. „И те са сирачета — мислеше си за тях Прохор Абрамович, — кой ли ще им хвърли нещо.“

Саша влезе в гробищата, без да разбира какво иска. Сега за първи път помисли за себе си и се пипна по гърдите: ето тук съм аз — а навсякъде беше чуждо и не приличаше на него. Излиза, че къщата, в която живееше, където обичаше Прохор Абрамович, Мавра Фетисовна и Прошка, не е негова — изведоха го оттам сутринта на студения път. В тъжната му полудетска душа, неразредена още от успокояващата вода на съзнанието, се събра на топка цялата задавяща обида, която той усещаше на гърлото си.

Гробищата бяха покрити с умрели листа, по техния покой всеки крак веднага затихваше и стъпваше мирно. Навсякъде се издигаха селски кръстове, много от тях без имена и без спомен за покойника. Саша се заинтересува от онези кръстове, които бяха най-вехти и също се канеха да паднат и да умрат в земята. Гробовете без кръстове бяха още по-хубави — дълбоко в тях лежаха хора, станали завинаги сирачета — бяха умрели и майките им, а бащите на някои бяха се удавили в реките и езерата. Могилката върху гроба на баща му почти се беше изравнила — през нея минаваше пътечка, по която носеха нови ковчези към дъното на гробищата.

Баща му лежеше близко и търпеливо, не се оплакваше, че му е толкова зле и страшно да стои през зимата сам. Какво има там? Там е лошо, там е тихо и тясно, оттам не се вижда момчето с тоягата и с просешката торба.

— Татко, изпъдиха ме да прося, сега аз скоро ще умра и ще дойда при тебе, нали там ти е скучно сам, и на мене ми е скучно.

Момчето остави тояжката си на гроба и я покри с листа, за да се запази и да го чака.

Саша реши скоро да се върне от града, щом събере пълна торба с корички хляб; тогава ще си изкопае землянка до гроба на баща си и ще живее там, щом си няма къща.

На Прохор Абрамович вече му омръзна да чака храненика си и искаше да си тръгне. Но Саша мина през поточетата в дола и се заизкачва по глинестото възвишение. Вървеше бавно и вече уморено, но се радваше, че скоро ще си има свой дом и свой баща; нищо, че баща му лежи мъртъв и нищо не говори, но винаги ще лежи близко до него, той има риза, мокра от топла пот, има ръце, които прегръщаха Саша, когато двамата спяха заедно на брега на езерото; нищо, че баща му е умрял, но той е цял, еднакъв и същият.

„Къде ли се е дянала тояжката му?“ — гадаеше Прохор Абрамович.

Утрото стана влажно, момчето почти лазеше по хлъзгавото нанагорнище. Торбата се мяташе и въртеше насам-натам като чужда дреха.

„Ама че съм я ушил, не като за просяк, а с лакомия — укоряваше се със закъснение Прохор Абрамович. — Ако я напълни с хляб, няма да може да я донесе… Но сега няма значение, нищо, все някак…“

На върха, където пътят се пречупваше към отвъдната, невидимата страна на пътя, момчето спря. В изгрева на бъдещия ден, на чертата на селския хоризонт то стоеше като над дълбока пропаст на брега на небесното езеро. Саша уплашено гледаше към пустата степ — височината, далечината, мъртвата земя бяха влажни и големи, затова всичко му изглеждаше чуждо и страшно. Но Саша много искаше да оцелее и да се върне долу в селото, на гробищата — там е баща му, там е тясно и всичко е мъничко и тъжно, пръстта и дърветата му пазят завет от вятъра. И той забърза към града за корички хляб.

На Прохор Абрамович му стана жал за сирачето, което сега изчезваше зад спускащия се път. „Ще отслабне момчето от вятъра, ще легне в канавката и ще умре — широкият свят не е семеен дом.“

На Прохор Абрамович му се поиска да настигне сирачето и да го върне, та всички да умрат вкупом и спокойни, ако трябва да се умира, но вкъщи бяха собствените му деца, жена му и последните остатъци от пролетниците.

„Всички сме простаци и негодници!“ — правилно определи себе си Прохор Абрамович и от тази правилност му поолекна. Вкъщи той мълчаливо тъгува цяло денонощие, зает с ненужна работа, с дърворезба. Винаги, когато го сполетеше тежка неволя, той си отвличаше вниманието с дърворезба, изрязваше смърчови клонки или несъществуващи гори — по-далече изкуството му не се развиваше, защото ножът беше тъп. Мавра Фетисовна плачеше на почивки за заминалия храненик. Бяха й умрели осем деца и за всяко беше плакала край печката по три дни на почивки. За нея това беше същото, каквото беше дърворезбата за Прохор Абрамович. Прохор Абрамович предварително знаеше колко още време е останало на Мавра Фетисовна да плаче, а на него да изрязва неравното дърво — ден и половина.

Прошка гледа, гледа и взе да ревнува родителите си:

— Защо плачете, Сашка сам ще се върне. Ти, тате, по-добре ми стегни валенките, та тебе Сашка не ти е син, а сираче. А ти си седнал да хабиш ножчето, стар човек си.

— Боже мили! — смаяна спря да плаче Мавра Фетисовна. — Като голям дрънка, още е гнида, а седнал да кори баща си!

Но Прошка беше прав, сирачето се върна след две седмици. И донесе толкова много парчета хляб и сухи симиди, сякаш самото то нищо не беше яло. Саша нищо не опита и от това, което донесе, защото привечер легна на печката и не можа да се стопли — ветровете по пътищата бяха издухали цялата му топлина. В унеса си той бълнуваше за тоягата под листата и за баща си — баща му да пази тоягата и да го чака в землянката край езерото, където растат и падат кръстовете.

След три седмици, когато храненичето оздравя, Прохор Абрамович взе въже и тръгна пеша към града — да стои по площадите и да хване някоя работа.

Прошка два пъти ходи подир Саша на гробищата. Той видя, че сирачето само си копае с ръце гроб и не може да го изкопае дълбоко. Тогава той донесе на сирачето бащината си лопата и каза, че с лопатата се копае по-лесно — така копаят всички мъже.

— Тъй или иначе, тебе ще те изпъдят от къщи — съобщи му бъдещето Прошка. — Баща ми есента нищо не зася, а мама през лятото ще снесе — дано този път не ги роди три. Истина ти казвам!

Саша взе лопатата, но тя беше голяма за него и той бързо се уморяваше от работата.

Прошка стоеше, мръзнеше от редките капки остър късен дъжд и го съветваше:

— Не го копай широк, нямаш пари за ковчег, така ще легнеш. По-скоро се оправяй, че мама ще роди и ти ще бъдеш едно гърло в повече.

— Аз копая землянка и ще живея тук — каза Саша.

— Без нашето ядене ли? — попита Прошка.

— Ами да, без нищо. Ще си набера през лятото корени и ще си ям.

— Тогава живей — успокои се Прошка. — А у нас недей идва да просиш, нямаме какво да ти дадем.

Прохор Абрамович изкара в града пет пуда брашно, пристигна с чужда каруца и легна на печката. Когато изядоха половината брашно, Прошка вече мислеше какво ще стане по-нататък.

— Мързеливец — каза той веднъж на баща си, който наблюдаваше от печката еднакво плачещите близнаци. — Ще излапаме брашното, а после ще умираме от глад. Като си ни създал, храни ни сега!

— Я го гледай дяволското копеле! — изруга отгоре Прохор Абрамович. — Май ти трябва да си бащата, а не аз, пикльо такъв!

Прошка седеше с много угрижено лице и мислеше как трябва да стане баща. Той вече знаеше, че децата излизат от корема на майка му — целият й корем беше покрит с белези и бръчки, — но тогава откъде се е взело сирачето? Прошка два пъти беше виждал нощем, когато се събудеше, че баща му самичък намачкваше корема на майка му, а после коремът се подуваше и се раждаха децата хрантутници. Той и за това напомни на баща си:

— А ти недей ляга върху мама, лежи си до нея и спи. Я виж баба Парашка, няма нито едно малко дете — дядо Федот не й е мачкал корема…

Прохор Абрамович слезе от печката, обу си валенките и почна да търси нещо. В стаята нямаше нищо излишно, тогава Прохор Абрамович взе метлата и перна с нея Прошка по лицето. Прошка не зарева, а веднага легна по очи на миндера. Прохор Абрамович почна мълчаливо да го пердаши, като се мъчеше да набере в себе си злоба.

— Не ме боли, не ме боли, още не ме боли! — повтаряше Прошка, без да показва лицето си.

След пердаха Прошка стана и каза:

— Тогава изпъди Сашка, за да няма едно гърло повече.

Прохор Абрамович беше се измъчил повече от Прошка и седеше с клюмнала глава до люлката на млъкналите близнаци. Той наби Прошка, защото Прошка беше прав: Мавра Фетисовна пак беше забременяла, а нямаше семе за зимниците. Прохор Абрамович живееше на света така, както тревите живеят на дъното на дерето — пролет ги заливат снежните води, лете — дъждовете, вятърът, пясъкът и прахта, зиме тежко и топло ги завива снегът; те всеки ден и час живеят под ударите и бремето на тежестите, затова тревите в деретата растат гърбави, готови да се сведат и да пуснат през себе си нещастието. Така и децата се трупаха върху Прохор Абрамович — по-трудно, отколкото сам да се роди, и по-често от добрата реколта. Ако нивата раждаше като жена му, а пък жена му не бързаше със своето плодородие, Прохор Абрамович отдавна да е станал сит и доволен стопанин. Но цял живот децата идваха като поток и като дере погребаха душата на Прохор Абрамович под глинените наноси на грижите — поради това Прохор Абрамович почти не усещаше собствения си живот и личните си интереси, а свободните бездетни хора наричаха това замаяно състояние на Прохор Абрамович мързел.

— Проша, ей, Проша! — повика Прохор Абрамович.

— Какво искаш? — мрачно каза Прошка — Биеш ме, а после Проша ме наричаш…

— Проша, тичай при леля Маря и погледни корема й подут ли е, или е слаб. Нещо отдавна не съм я срещал, да не би да се е разболяла?

Прошка не беше докачлив и за семейството си беше сериозен.

— Аз би трябвало да съм баща, а ти Прошка — оскърби баща си Прошка. — Какво ще й гледам корема? Не си сял зимниците и трябва глад да чакаме.

Прошка облече дрехата на майка си, но продължаваше да мърмори като стар стопанин.

— Плямпат си мъжете. Лани леля Маря беше празна, а валяха дъждове. Значи и тя се излъга, трябваше да роди хрантутник, а не роди.

— Зимниците измръзнаха, тя е усещала — тихо каза баща му.

— Всички малки сучат от майките си, хич хляб не ядат — възрази му Прошка. — А майката нека се храни с пролетници… Няма да ида при Маря… Ако има шкембе, ти няма да слезеш от печката. Ще кажеш, че тревите и пролетниците ще са добри. А ние не искаме да гладуваме: народили сте ни с мама…

Прохор Абрамович мълчеше. Саша също никога не говореше, когато не го питаха. Дори Прохор Абрамович, който пред Прошка приличаше на сираче в къщата си, не знаеше какво представлява Саша — добър ли е или не: може би ходи да проси само от страх, а не казва какво мисли. А Саша мислеше малко, защото смяташе всички възрастни и деца за по-умни от себе си и защото се страхуваше от тях. Той се плашеше от Прошка, който броеше всяка троха и не обичаше никого извън къщата си — плашеше се повече, отколкото от Прохор Абрамович.