Андрей Платонов
Чевенгур (11)

После заваля дълъг дъжд и Дванов тръгна по хълмистия път едва привечер. Долу се простираше дрезгавата долина на бавната степна река. Но се виждаше, че реката умира — бяха я засипали наносите от деретата и тя не течеше толкова надълго, колкото се разширяваше в блата. Над блатата вече цареше нощната тъга. Рибите се бяха спуснали към дъното, птиците бяха отлетели в гнездата си, насекомите се бяха стаили в цепнатините на изсъхналата острица. Живите твари обичаха топлината и дразнещата светлина на слънцето, техният тържествен звън се беше свил в ниските дупки и стихнал до шепот.

Но на Дванов му се счуваха във въздуха неразбираемите строфи на дневната песен и искаше да си възстанови думите им. Той познаваше вълнението на повторения, умножен по околното съчувствие живот. Но строфите на песента се разсейваха и разкъсваха от слабия вятър и пространството, смесваха се със здрачните сили на природата и ставаха беззвучни като глината. Той чуваше движение, което не приличаше на чувството му за съзнание.

В този затихващ, клюмнал свят Дванов разговаряше сам със себе си. Той обичаше да си приказва сам в откритите места, но ако някой го чуеше, Дванов щеше да се засрами като любовник, заварен в тъмнината на любовта с любимата си. Само думите превръщат течащото чувство в мисъл, защото размишляващият човек разговаря. Но разговорът със себе си е изкуство, разговорът с другите — забава.

— Затова човек отива при другите, за забава, както водата по склона — направи заключение Дванов.

Той направи с главата си полукръг и огледа половината от видимия свят. И отново заговори, за да мисли.

— Природата все пак е делово събитие. Тези възпети хълмчета и поточета не са само полска поезия. С тях може да се поят почвата, кравите и хората. Те ще станат доходни и така е по-добре. От земята и водата се хранят хората, а аз трябва да живея с тях.

После Дванов започна да се уморява и вървеше, усещайки скуката вътре в тялото си. Скуката на умората изсушаваше вътрешностите му, триенето на тялото ставаше все по-тегаво — без влагата на мислената фантазия.

Щом се показаха пушеците на село Каверино, пътят тръгна над дола. Въздухът в дола се сгъстяваше в тъмнината. Тук съществуваха някакви мочурливи тресавища и може би се криеха някакви странни хора, избягали от разнообразието на живота заради еднообразието на размисъла.

Богът от село Петропавловка имаше живи подобия по тези села на губернията.

От дълбините на дола се зачу пръхтене на уморени коне. Минаваха някакви хора и конете им затъваха в калта.

В челото на конния отряд запя млад безстрашен глас, но думите и мелодията на песента бяха родени далече оттук.

Има нещо далеч,

там на другия бряг,

тъй мечтано насън,

но е в нашия враг…

Ходът на конете се оправи. Отрядът в хор заглуши предния певец посвоему и с друга мелодия:

Бързай, ябълко,

златна ти узрей,

с чук и сърп съветът

ще те среже на две…

Самотният певец продължаваше в дисонанс с отряда:

Тук са моят меч и душа,

щастието там…

Отрядът заглуши с припева края на куплета:

Ех, ябълко,

ароматна си,

паднеш ли се в дажбата,

с теб е свършено…

На дървото ти растеш,

там е красотата ти,

а в съвета, щеш не щеш,

с номер и печат си…

Хората изведнъж засвириха и завършиха песента необуздано:

Их, ябълко,

дръж за свободата:

ни Съвети, ни царе,

ти народа гледай…

Песента стихна. Дванов се спря, заинтересуван от шествието в дола.

— Ей ти, горният! — викнаха на Дванов от отряда. — Слез при безначалническия народ!

Дванов спря на място.

— Позабързай се! — звучно каза един плътен глас, вероятно онзи, който започна песента. — Иначе брой до половината и кацай на мушката!

Дванов си помисли, че Соня едва ли ще оцелее в такъв живот, и реши да не се пази.

— Излезте вие насам, тук е по-сухо! Защо морите конете в дола, кулашка гвардийо?

Отрядът долу се спря.

— Никиток, продупчи го! — заповяда плътният глас.

Никиток опря пушката на рамото, но най-напред облекчи угнетения си дух за сметка на Бога.

— По мъдите на Исуса Христа, по реброто на Богородица и по цялото християнско семе — огън!

Дванов видя пламването на напрегнатия беззвучен огън и се търкулна от ръба на дола към дъното като ударен с лост по крака. Той не изгуби ясното си съзнание и чуваше страшния шум в населеното вещество на земята, като долепваше до него последователно ушите на търкалящата се глава. Дванов знаеше, че е ранен в десния крак — там се беше впила желязната птица и мърдаше бодливите осили на крилата си.

В дола Дванов сграбчи топлия крак на един кон и до този крак престана да се страхува. Кракът кротко трепереше от умора и миришеше на пот, на тревата по пътищата и на тишината на живота.

— Никиток, застраховай го от огъня на живота! Дрехите са твои.

Дванов чу. Той стисна крака на коня с две ръце, кракът се превърна в благоухаещото живо тяло на онази, която той не познаваше и нямаше да познае, но сега тя му стана неочаквано нужна. Дванов разбра тайната на косите, сърцето му се вдигна към гърлото, той извика в забравата на своето освобождаване и веднага почувства удовлетворение и спокойствие. Природата не пропусна да вземе от Дванов онова, за което беше роден в безсъзнанието на майка си — семето на размножението, та нови хора да станат семейство. Течеше предсмъртното време и в самоизмамата си Дванов дълбоко облада Соня. В своя последен час, прегръщайки пръстта и коня, Дванов за пръв път позна звънката страст на живота и неочаквано се учуди на нищожеството на мисълта пред тази птица на безсмъртието, докоснала го с обветреното си трептящо крило.

Приближи се Никиток и попипа Дванов по челото: топъл ли е още? Ръката му беше голяма и гореща. Дванов не искаше тази ръка да се дръпне скоро от него и той сложи върху нея галещата си длан. Но Дванов знаеше какво проверява Никиток и му помогна:

— Удряй в главата, Никита! Пръскай по-скоро черепа!

— А, значи си читав? Няма да го пръсна, а ще го разшия. Защо трябва да умираш веднага — или не си човек? Помъчи се, полежи, по-бавно ще умреш по-сигурно!

Приближиха се краката на коня на вожда. Плътният глас рязко прекъсна Никиток:

— Ако ти, мръснико, ако продължаваш да се гавриш с човека, тебе ще те навра в гроба. Казах ти, свършвай, дрехите са твои. Колко пъти ще ти приказвам, че отрядът не е банда, а анархия?

— Майката на живота, свободата и реда! — каза легналият Дванов. — Как ви е фамилното име?

Вождът се засмя:

— А на тебе сега не ти ли е все едно? Мрачински!

Дванов забрави за смъртта. Той беше чел „Приключенията на съвременния Ахасфер“ от Мрачински. Дали този конник е съчинил книгата?

— Вие сте писател! Чел съм вашата книга. На мен ми е все едно, само че вашата книга ми хареса.

— Ама нека сам се съблече! Какво ще се разправям с мъртвец, тогава човек не може го обърна! — на Никита му дотегна да чака. — Дрехата му е вталена, ще я скъсам, нищо няма да остане от нея.

Дванов започна да се съблича, за да не вкарва Никита в загуба — наистина дрехата не може да се свали от умрелия, без да се повреди. Десният му крак се беше вдървил и не можеше да се свива, но вече не го болеше. Никита забеляза това и другарски му помагаше.

— Тука ли те улучих? — попита Никита, като внимателно хвана крака.

— Тук — каза Дванов.

— Няма нищо, костта е цяла, а раната ще заздравее, ти не си стар човек. Родители ли ще оставиш?

— Ще оставя — отвърна Дванов.

— Нека останат — каза Никита. — Ще пожалят и ще забравят. Сега на родителите не им остава нищо друго, освен да жалят. Комунист ли си?

— Комунист.

— Твоя работа — всеки иска царство да има.

Вождът мълчаливо наблюдаваше. Останалите анархисти се грижеха за конете и пушеха, без да обръщат внимание на Дванов и Никита. Последната мъждива светлина угасна над дола — настъпи поредната нощ. Дванов съжаляваше, че вече няма да се повтори видението със Соня, а останалия си живот не помнеше.

— Значи моята книга ви е харесала? — попита вождът.

Дванов вече беше без мушама и без панталони. Никита веднага ги пъхна в торбата си.

— Казах ви вече, че ми хареса — потвърди Дванов и погледна завяхващата рана на крака си.

— А съчувствате ли на идеята на книгата? Помните ли я? — продължаваше да разпитва вождът. — Там има човек, който живее сам на чертата на хоризонта.

— Не — заяви Дванов. — Идеята съм забравил, но е измислена интересно. Така става. Вие там гледате на човека като маймуната на Робинзон, разбирате всичко наопаки и се получава интересно за четене.

От внимателно учудване вождът се надигна на седлото.

— Интересно… Никиток, ще вземеш комуниста до чифлика Лиманно, там ще си го получиш цял-целеничък.

— А дрехите? — наскърби се Никита.

Дванов се помири с Никита, като се съгласи да си доживее живота гол. Вождът не възрази и се ограничи само със забележка към Никита:

— Внимавай да не ми го развалиш на вятъра! Това е болшевишки интелигент, рядък тип.

Отрядът потегли. Дванов се хвана за стремето на коня на Никита и се мъчеше да върви само на левия си крак. Десният крак не го болеше, но стъпеше ли с него, той отново чувстваше изстрела и железните осили вътре.

Долът водеше навътре в степта, стесняваше се и се издигаше. Подухваше нощен вятър, голият Дванов усърдно подскачаше на един крак и така се сгряваше.

Никита грижливо преглеждаше бельото на Дванов на седлото.

— Напикал си се, дявол такъв! — каза без злоба Никита. — Гледам ви аз, също като малки деца сте! Не съм срещал нито един чист, всички моментално се насират, дори преди това да си ги пращал в клозета… Само един беше добър мъж, околийски комисар, стреляй, фас недопушен, сбогом, партийо и деца. Неговото бельо остана чисто. Специален мъж беше!

Дванов си представи този специален болшевик и каза на Никита:

— Скоро и вас ще ви разстрелват, с всичките ви дрехи и бельо. Ние не се обличаме с дрехите на покойници.

Никита не се обиди:

— А ти скачай, скачай! Не ти е дошло времето да дърдориш. Аз, братле, няма да намокря гащите, не съм от тях.

— Аз няма да гледам — успокои го Дванов. — Пък и да видя, няма да те осъждам.

— И аз не те осъждам — примири се Никита. — Човешка работа. Жал ми е за стоката.

До Лиманно се довлякоха след два-три часа. Докато анархистите ходиха да говорят със стопаните, Дванов трепереше на вятъра и се притискаше с гърди до коня, за да се сгрее. После започнаха да отвеждат конете и забравиха Дванов сам. Когато отвеждаше коня си, Никита му каза:

— Върви където искаш. На един крак няма да избягаш.

Дванов помисли да избяга, но седна от немощ на земята и заплака в селската тъмнина. Чифликът съвсем затихна, бандитите се настаниха и легнаха да спят. Дванов допълзя до една барака и там се завря в просената слама. Цяла нощ му се явяваха сънища, които се преживяват по-силно от живота и затова не се запомнят. Събуди се сред тишината на дългата спокойна нощ, когато според легендата децата растат. В очите на Дванов имаше сълзи от плача му насън. Той си спомни, че днес ще умре, и прегърна сламата като живо тяло.

С тази утеха отново заспа. На сутринта Никита едва го намери и отначало реши, че е умрял, защото Дванов спеше с широка неподвижна усмивка. Но така изглеждаше, защото неусмихващите се очи на Дванов бяха затворени. Никита смътно знаеше, че лицето на жив човек не се смее цялото: на него винаги остава нещо тъжно — или очите, или устата.