Андрей Платонов
Чевенгур (13)

Никита седеше в кухнята на волошинското училище и ядеше тяло на кокошка, а Копьонкин и другите военни хора спяха на пода. Най-напред се събуди Соня. Тя отиде до вратата и повика Дванов. Но Никита й отговори, че Дванов не е нощувал тук, той вероятно е продължил напред по работата си за новия живот, щом като е комунист. Тогава Соня влезе боса в помещението на пазача Пьотър.

— Защо вие лежите и спите тук, а Саша го няма? — каза тя.

Копьонкин отвори най-напред едното си око, а второто се отвори, когато той беше вече на крака и с шапка.

— Петруша — каза той, — свари вода за всички, а аз ще замина за половин ден!… Защо не ми казахте през нощта, другарко? — упрекна Соня Копьонкин. — Той е млад човек, свободно нещо е, ще погине в полята, а е и с рана. Върви той сега нанякъде и вятърът избива от очите му сълзи по лицето.

Копьонкин излезе на двора при коня си. Конят имаше тежко телосложение и беше способен по-лесно да носи греди, отколкото човек. Свикнал със стопанина си и с гражданската война, конят се хранеше с млади плетища, със слама от покривите и се задоволяваше с малко. Обаче, за да се наяде както трябва, конят изяждаше по осмина парцел млада гора и изпиваше по цял вир-вода в степта. Копьонкин уважаваше коня си и го ценеше трети поред: Роза Люксембург, революцията и след това коня.

— Здравей, Пролетарска сило! — поздрави Копьонкин пръхтящия от преяждане на груб фураж кон. — Да вървим към гроба на Роза!

Копьонкин се надяваше и вярваше, че всички дела и пътища в живота му неизбежно водят към гроба на Роза Люксембург. Тази надежда сгряваше сърцето му и предизвикваше необходимостта от всекидневни революционни подвизи. Всяка сутрин Копьонкин заповядваше на коня да тръгва към гроба на Роза и конят така беше свикнал с думата „Роза“, че я възприемаше като подканяне да върви напред. Чуеше ли звуковете „Роза“, конят веднага започваше да движи краката си, независимо дали пред него имаше тресавище, гъста гора или бездна от снежни преспи.

— Роза, Роза! — мърмореше от време на време по пътя Копьонкин и конят напрягаше дебелото си тяло. — Роза! — въздишаше Копьонкин и завиждаше на облаците, които се носеха по посока на Германия. Те ще минат над гроба на Роза и над земята, която тя е тъпкала с обувките си. За Копьонкин посоките на всички пътища и ветрове водеха към Германия, но дори да не водеха, те щяха да обиколят Земята и да попаднат в родината на Роза.

Ако пътят беше дълъг и не се срещаше враг, Копьонкин се вълнуваше по-дълбоко и по-сърдечно.

Горещата скръб съсредоточено се трупаше в него и не се появяваше подвиг, за да утоли самотното тяло на Копьонкин.

— Роза! — жално възкликваше Копьонкин, плашейки коня, и в пустите места плачеше с едри неволни сълзи, които после сами изсъхваха.

Пролетарска сила се уморяваше обикновено не от пътя, а от собственото си тегло. Конят беше израснал сред лъките в долината на река Битюг и когато понякога си спомнеше разнообразните сладки треви в родния край, от устата му капеха слюнки.

— Пак ли искаш да плюскаш? — забелязваше от седлото Копьонкин. — Следващата година ще те пусна в отпуск сред буренака за цял месец, а после веднага ще заминем заедно на гроба…

Конят изпитваше благодарност и с усърдие набиваше крайпътната трева в земната й основа. Ако пътят неочаквано се разделяше на две, Копьонкин не насочваше особено коня. Пролетарска сила самостоятелно предпочиташе единия път пред другия и винаги стигаше там, където имаше нужда от въоръжената ръка на Копьонкин. А Копьонкин действаше без план и маршрут, напосоки и по волята на коня. Той смяташе общия живот за по-умен от собствената си глава.

Бандитът Грошиков дълго търси Копьонкин и все не можеше да се срещне с него точно поради това, че Копьонкин сам не знаеше накъде ще тръгне, а пък Грошиков — още по-малко.

След като се отдалечи на пет-шест версти от Волошино, Копьонкин стигна до едно селце от пет къщи. Той извади сабята и с върха й почука последователно на всички къщи.

От къщите изскачаха безумни баби, приготвили се отдавна за смъртта.

— Какво искаш, драги, белите си отидоха, а червените не се крият!

— Излизай навън с цялото семейство, и то веднага! — дебело командваше Копьонкин.

В края на краищата излязоха седем баби и двама старци — децата не изведоха, а мъжете си скриха по кьошетата.

Копьонкин огледа народа и заповяда:

— Разпръсни се по къщите! Залови се с мирен труд!

Дванов явно го нямаше в това селце.

— Да вървим по-близко до Роза, Пролетарска сило — обърна се пак към коня Копьонкин.

Пролетарска сила започна да тъпче почвата по-нататък.

— Роза! — убеждаваше той душата си и подозрително оглеждаше някакъв гол храст: тъгува ли той така за Роза. Ако не е така, Копьонкин насочваше към него коня и съсичаше храста със сабята. Ако не ти е нужна Роза, за друго не съществувай, няма нищо по-необходимо от Роза.

В шапката на Копьонкин беше зашит плакат с образи на Роза Люксембург. На плаката тя беше нарисувани с бои така красива, че никоя жена не можеше да се сравни с нея. Копьонкин вярваше в точността на плаката и за да не се вълнува, се страхуваше да го разшие.

До вечерта Копьонкин язди по пустите места и оглежда долчинките, да не би там да спи умореният Дванов. Но навсякъде цареше тихо безлюдие. Привечер Копьонкин стигна до едно дълго село на име Малко и започна къща по къща да проверява населението, търсейки Дванов сред селските семейства. На края на селото настана нощта; тогава Копьонкин се спусна в един дол и преустанови хода на Пролетарска сила. И двамата — човекът и конят — млъкнаха в покой за цяла нощ.

На сутринта Копьонкин остави време на Пролетарска сила да се наяде и отново потегли с нея, накъдето трябваше да върви. Пътят вървеше по пясъчни наноси, но Копьонкин дълго не спря коня…

От трудното движение потта на Пролетарска сила взе да излиза на мехури. Това стана по пладне край едно село от няколко къщи. Копьонкин влезе в селото и даде на коня почивка.

През лопушите се промъкваше жена с хубаво кожухче и малък шал.

— Коя си ти? — спря я Копьонкин.

— Аз ли? Акушерка.

— Нима тук се раждат хора?

Жената беше свикнала да е общителна и обичаше да разговаря с мъже.

— Да не би да не се раждат? Мъжете заприиждаха на тумби от войната и за жените стана страшно…

— Слушай, жено, днес тук пристигна с кон едно момче без шапка, жена му се мъчи да роди, сигурно тебе те търси. Я мини по къщите и поразпитай, той е тук някъде. После ще дойдеш да ми кажеш! Чу ли?

— Един такъв слабичък? Със сатенена риза? — разпитваше акушерката.

Копьонкин се напъна да си спомни, но нищо не можа да й каже. За него всички хора имаха само две лица — свои и чужди. Своите имаха сини очи, а чуждите — най-често черни и кестеняви, офицерски и бандитски. Копьонкин повече не се заглеждаше.

— Той е! — съгласи се Копьонкин. — Със сатенена риза и с панталони.

— Сега ще ти го доведа, при Фьоклуша е, тя му вари картофи…

— Доведи го при мене, жено, и аз ще ти кажа едно пролетарско благодаря! — рече Копьонкин и погали Пролетарска сила. Конят стоеше като машина — огромен, тръпнещ, стегнат от възлите на мускулите; с такъв кон целина може да се оре и да се изкореняват дървета.

Акушерката отиде при Фьоклуша.

Фьоклуша переше вдовишките си дрипи, оголила пълните си розови ръце.

Акушерката се прекръсти и попита:

— А къде е твоят квартирант? Търси го ей там един конен.

— Спи — каза Фьоклуша. — Малък е и едва диша, няма да го будя.

Дванов беше спуснал от печката дясната си ръка и по нея се виждаше дълбокият и рядък ритъм на дишането му.

Акушерката се върна при Копьонкин и той отиде пеша до Фьоклуша.

— Събуди госта си! — еднозначно заповяда Копьонкин.

Фьоклуша подръпна Дванов за ръкава. Той бързо заговори от сънната уплаха и показа лицето си.

— Да вървим, другарю Дванов! — помоли Копьонкин. — Учителката каза да те заведа.

Дванов се събуди и си спомни:

— Не, никъде няма да мръдна оттук. Върви си обратно.

— Твоя работа — каза Копьонкин. — Щом си жив, всичко е наред.

На връщане Копьонкин пътува чак до тъмно, но по по-прекия път. Чак през нощта той забеляза мелницата и осветените прозорци на училището.

Пазачът Пьотър и Мрачински играеха на „Дама“ в стаята на Соня, а учителката седеше в кухнята до масата и подпряла главата си с ръце, тъгуваше.

— Той не ще да идва — доложи Копьонкин. — Лежи на печката при една жена самотница.

— Нека лежи — отрече се от Дванов Соня. — Той все мисли, че аз съм момиченце, но и аз изпитвам от нещо тъга.

Копьонкин отиде при конете. Членовете на отряда му още не се бяха върнали от жените си, а Мрачински и Никита живееха без работа, сити и пресити от народната храна.

— Така ние ще опустошим яденето във всички села като на война — направи си заключение Копьонкин. — Няма да ни остане никаква тилова база, мога ли да стигна тогава до Роза Люксембург.

Мрачински и Никита се въртяха без полза на двора и показваха на Копьонкин готовността си за всякакъв вид усърдие. Мрачински се беше качил на старото бунище и го трамбоваше с крака.

— Вървете в стаята — каза им Копьонкин, като размишляваше бавно. — А утре и двамата ще ви пусна на свобода. Какво ще влача подире си разстроени хора? Какви врагове сте вие, вие сте хрантутници. Вече знаете, че съществувам, и край.

През това трудно за живота му време Дванов седеше в уютното жилище и наблюдаваше как хазяйката му простира бельото на въжетата до печката. Конската лой гореше в една паничка с езиците на ада от околийските картини, хората от селото вървяха по улицата към изоставените места в околността. Гражданската война лежеше там във вид на остатъци от народния имот — умрели коне, каруци, бандитски забуни и възглавници. Възглавниците заменяха на бандитите седлата, затова в бандитските отряди имаше команда: „По възглавниците!“ В отговор на това червеноармейските командири викаха от препускащите след бандите коне:

— Дай възглавниците на жените!

Селището Средни Болтай нощем излизаше по деретата и горичките и бродеше по следите на отминалите сражения, за да търси предмети за стопанството. Мнозина намираха едно-друго — това демонтиране на гражданската война не беше нерентабилен поминък. Напразни бяха разлепените заповеди на военното окръжие да се връща намереното военно снаряжение — оръдията за война се разглобяваха на части и се превръщаха в механизми за мирни занимания. Към картечницата с водно охлаждане се поставяше казанче и се получаваше система за варене на ракия, походните кухни се вграждаха в селските бани, някои части от полските оръдия влизаха в работа на даракчиите, а от затворите на топовете се правеха поставки за воденични камъни.

Дванов видя в един двор женска блуза, ушита от английското знаме. Тази блуза съхнеше на руския вятър и вече имаше дупки и следи, че я е носила жена.

Хазяйката Фьокла Степановна си свърши работата.

— Защо си един такъв замислен, момче? — попита тя. — Гладен ли си, или ти е скучно?

— Нищо — каза Дванов. — В твоята къща е тихо и аз си почивам.

— Почини си. Няма закъде да бързаш, още си млад и животът е пред тебе… — Фьокла Степановна се прозя, закривайки устата си с голямата си трудова ръка. — А аз… съм изживяла живота си. Мъжа ми го убиха в царската война, няма с какво да се живее, та съм доволна и от съня.

Фьокла Степановна се съблече пред Дванов, защото знаеше, че не е потребна на никого.

— Угаси лампата — каза босата Фьокла Степановна, — че утре няма с какво да стана.

Дванов духна към паничката. Фьокла Степановна се качи на печката.

— И ти тогава се качи тук… Сега не е такова време, няма да ми придиряш на срамотията.

Дванов знаеше, че ако не беше тази жена в стаята, веднага щеше да избяга пак при Соня или да търси по-скоро социализъм някъде надалече. Фьокла Степановна защити Дванов, като го накара да свикне с женската й простота, сякаш беше сестра на починалата майка на Дванов, която той не помнеше и не можеше да обича.

Когато Фьокла Степановна заспа, на Дванов му стана трудно да стои сам. Те цял ден почти не разговаряха, но Дванов не чувстваше самота, Фьокла Степановна все пак някак мислеше за него, а и Дванов непрекъснато я усещаше, което го спасяваше от убийствената му съсредоточеност. Сега него го нямаше в съзнанието на Фьокла Степановна и Дванов почувства бремето на своя бъдещ сън, когато и той ще забрави всички. Топлината на тялото ще изтика разума някъде навън и там той ще остане като самотен тъжен наблюдател.

Старата вяра наричаше това изгонване на слабото съзнание от ангела пазител. Дванов още можеше да си спомни това значение и съжали ангела пазител, който излиза на студа от душевната тъма на живеещия човек.

Някъде в своята уморена тишина Дванов тъгуваше за Соня и не знаеше какво трябва да прави. Той имаше желание да я вземе на ръце и да тръгне напред, свеж и свободен за други, и то по-добри впечатления. Светлината навън изчезваше и въздухът в стаята стана задушен без течението.

Навън по земята шумоляха хората, които се връщаха от работата си за разоръжаване на войната. Понякога те влачеха тежести и изораваха тревата до почвата.

Дванов тихо се покатери на печката. Фьокла Степановна се чешеше под мишницата и се въртеше.

— Лягаш ли си? — в безучастния си сън попита тя. — Че какво ще правиш, хайде, спи.

От горещите тухли на печката Дванов още повече се развълнува и можа да заспи едва когато се умори от топлината и се оплете в бълнуването. Мъничките неща — кутийки, чирепчета, валенки, блузи, се превърнаха в тежки предмети с огромен обем и притиснаха Дванов. Той беше длъжен да ги пусне в себе си, те влизаха трудно и изпълваха кожата му. Дванов най-много се страхуваше, че кожата му ще се пръсне. Не бяха страшни задушаващите го предмети, а че кожата му ще се пръсне и той ще се задави от сухата гореща козина на валенката, заседнала в шевовете на кожата.

Фьокла Степановна сложи ръката си върху лицето на Дванов. На Дванов му се стори, че усеща миризма на увехнала трева, той си спомни сбогуването с жалката боса полудевойка край стобора и стисна ръката на Фьокла Ивановна. Успокоявайки се и прикривайки се от тъгата, той хвана ръката по-нагоре и се сгуши до Фьокла Степановна.

— Какво се натискаш, момче? — усети го тя. — Унеси се и спи.

Дванов не й отвърна. Сърцето му затупка, като твърдо и шумно се зарадва на свободата си вътре. Пазачът на живота на Дванов седеше в помещението си, той не се радваше и не скърбеше, а си гледаше службата.

С опитни ръце Дванов галеше Фьокла Степановна, сякаш предварително се беше учил. Най-сетне ръката му замря уплашена и учудена.

— Какво има? — с близък шумен глас прошепна Фьокла Степановна. — Това у всички е еднакво.

— Вие сте сестри — каза Дванов с нежността на ясния спомен, с необходимостта да направи добро на Соня чрез сестрата й. Самият Дванов не чувстваше нито радост, нито пълна забрава; през цялото време той внимателно слуша голямата точна работа на сърцето. Но сърцето не издържа, забави се, изтуптя и се затвори, но вече празно. То се отваряше прекалено широко и неочаквано изпусна своята единствена птица. Пазачът наблюдател погледна след отлитащата птица, която отнасяше лекото си до неясност тяло върху разперените натъжени криле. И пазачът заплака — той плаче веднъж в живота на човека, веднъж губи спокойствието си заради съжаление.

Равномерната нощна бледнина в стаята се стори на Дванов мътна, очите му се замрежваха. Предметите стояха по местата си мънички. Дванов не искаше нищо и заспа здраво.

Чак до сутринта Дванов не можа да си почине. Той се събуди късно, когато Фьокла Степановна палеше огън под пиростията пред отвора на пещта, но пак заспа. Чувстваше такава умора, сякаш вчера му беше нанесена изтощителна рана.

Към пладне пред прозореца спря Пролетарска сила. От гърба й за втори път слезе Копьонкин, за да намери приятеля си.

Копьонкин почука с канията по стъклото.

— Хазяйке, я изпрати госта си при мене.

Фьокла Степановна разтърси главата на Дванов.

— Момче, събуди се, вика те конният!

Дванов едва се събуждаше и виждаше непрогледна синя мъгла.

В стаята влезе Копьонкин с куртка и калпак.

— Ти, другарю Дванов, навеки ли заседна тук? Ето, учителката ти изпраща долното бельо.

— Аз ще остана тук завинаги — каза Дванов.

Копьонкин наведе глава без мисли, с които да си помогне.

— Тогава аз тръгвам. Сбогом, другарю Дванов.

Дванов видя в горната половина на прозореца как Копьонкин потегли навътре в равнината, към далечната страна. Пролетарска сила отнасяше оттук възрастния воин към онова място, където живееше живият враг на комунизма, и Копьонкин все повече се скриваше от Дванов — беден, далечен и щастлив.

Дванов скочи от печката и едва навън си спомни, че трябва после да запази ранения си крак, а сега нека потърпи и така.

— Защо дойде при мене? — попита го яздещият ходом Копьонкин. — Аз ще умра скоро, а ти ще останеш на коня сам!

И той качи Дванов отзад и го сложи върху задницата на Пролетарска сила.

— Дръж се за корема ми. Ще пътуваме заедно и ще съществуваме.

Чак до вечерта Пролетарска сила крачи напред, а вечерта Дванов и Копьонкин спряха да нощуват при един горски, на границата между горите и степта.

— Никой ли от разните хора не е идвал при тебе? — попита Копьонкин.

Но в къщурката на горския бяха нощували мнозина пътуващи хора и горският каза:

— Малко ли хора пътуват да търсят храна, де ще ги запомня всичките? Аз съм публичен човек, не мога да помня всяка мутра.

— А защо на двора ти мирише на изгоряло? — спомни си въздуха Копьонкин.

Горският и Копьонкин излязоха навън.

— Чуваш ли? — рече горският. — Тревата звънти, а вятър няма.

— Няма — заслуша се Копьонкин.

— Едни пътници ми казваха, че белите буржоа давали сигнали по радиото. Усещаш ли, пак замириса на изгоряло.

— Не усещам — душеше Копьонкин.

— Носът ти се е запушил. Въздухът загаря от безжичните знаци.

— Махай с тоягата! — мигновено даде заповед Копьонкин. — Обърквай техния шум, нека нищо не разберат.

Копьонкин извади сабята и започна да сече вредния шум, докато опитната му ръка не се схвана в раменната става.

— Достатъчно — отмени заповедта Копьонкин. — Сега работата им ще излезе объркана.

След победата Копьонкин беше доволен. Той смяташе революцията за последен остатък от тялото на Роза Люксембург и я пазеше и в най-дребното. Замлъкналият горски даде на Копьонкин и Дванов по един комат хубав хляб и седна настрани. Копьонкин не обърна внимание какъв е вкусът на хляба — той ядеше, без да изпитва удоволствие, спеше, без да се бои от сънища, и живееше по най-близкото направление, без да робува на тялото си.

— Защо ни даваш ядене, може би сме вредни хора? — попита Дванов горския.

— Ами ти не яж! — упрекна го Копьонкин. — Житото само се ражда в земята, селянинът само я гъделичка с ралото, както жената вимето на кравата. Това не е пълен труд. Вярно ли е, стопанино?

— Да, сигурно е така — потвърди нахранилият ги човек. — Вие сте властта, вие по-добре знаете.

— Глупак си ти, кулашко мекере — изведнъж се разсърди Копьонкин. — Нашата власт не е страх, а народно размишление.

Горският се съгласи, че сега е размишление. Преди да легнат, Дванов и Копьонкин говориха за утрешния ден.

— Как смяташ — питаше Дванов, — скоро ли ще разселим селата по съветски?

Революцията беше убедила Копьонкин, че всеки враг е отстъпчив.

— Ами скоро! Ще кажем изведнъж, че иначе безводната земя ще се отстъпи на украинците… Чисто и просто с въоръжена ръка ще въведем трудова повинност за коларите за превозване на постройките. Щом е казано, че земята е социализъм, нека бъде.

— Отначало трябва да намерим вода в степите — досети се Дванов. — Там в това отношение е сухо място, нашите вододели са продължение на задкаспийската пустиня.

— Ами ще прокараме там водопровод — бързо утеши другаря си Копьонкин. — Ще изградим фонтани, в сушава година ще намокрим земята, жените ще завъдят гъски и всички ще имат пера и пух — прекрасна работа!

В този момент Дванов се унесе в сън. Копьонкин подложи под ранения му крак мека трева и също се успокои до сутринта.

А на сутринта те напуснаха къщурката в покрайнините на гората и се отправиха към степния край.

По отъпкания път насреща им вървеше пешеходец. От време на време той лягаше и се търкаляше лежешком, а после пак тръгваше на краката си.

— Какво правиш бе, щурчо? — спря пътника Копьонкин, когато се приближиха до него.

— Търкалям се, земляк — обясни му срещнатият. — Краката ми се умориха много, така че им давам почивка, и пък аз се движа напред.

Копьонкин нещо се усъмни:

— Ами че върви си нормално и стройно.

— Аз пътувам така чак от Батуми, две години не съм виждал семейството си. Почна ли да почивам, хваща ме мъката, а търкалянето е бавно, но мисля, че все пак се приближавам към дома…

— А какво е онова село, дето се вижда? — попита Копьонкин.

— Там ли? — странникът се обърна с мъртвешки бледо лице, той не знаеше, че през живота си е изминал разстоянието до Луната. — Там май че е Хански дворчета… Ама един Господ знае, из цялата степ все села живеят.

Копьонкин се постара да разбере по-добре този човек.

— Сигурно много обичаш жена си…

Пътникът погледна конниците със замъглени от дългия път очи.

— Разбира се, уважавам я. Когато тя раждаше, аз от мъка дори на покрива се качвах.

В Хански дворчета миришеше на храна, но селяните варяха от житото ракия. Във връзка с това тайно производство по улицата хукна някаква разпусната жена. Тя се втурваше във всяка къща и веднага изскачаше оттам.

— Вронто се връща! — предупреждаваше тя мъжете и тревожно се обръщаше към въоръжената сила Копьонкин и Дванов.

Селяните плискаха в огъня вода и от къщите излизаше пушек. Те припряно изнасяха грашата^[1] за водка в свинските корита и след като я излапваха, свинете се щураха замаяни из селото.

— Къде е тук съветът, честни човече? — обърна се Копьонкин към един куц гражданин.

Куцият гражданин вървеше с важна бавна походка, облечен в неизвестно достойнство.

— Наричаш ме честен? Отнехте ми крака, а сега ме наричате честен!… Няма тук селсъвет, а аз съм пълномощник на околийския ревком, бедняшка наказваща власт и сила. Не ме гледай, че съм куц, тук аз съм най-умният човек и всичко мога!

— Слушай ме, другарю пълномощник! — каза Копьонкин със заплаха в гласа. — Ето ти главния командирован от губернския изпълком! — Дванов слезе от коня и подаде ръка на пълномощника. — Той прави социализъм в губернията, в бойния ред на революционната съвест и в трудовата повинност на коларите. Какво има при вас?

Пълномощникът не се уплаши от нищо.

— Имаме много ум, а жито нямаме.

Дванов го хвана натясно:

— Затова пък водката се лее над отнетата от помешчиците земя.

Пълномощникът сериозно се обиди.

— Не говори празни приказки, другарю! Аз вчера съм подписал официална заповед: днес имаме общоселски молебен в чест на избавлението от царизма. Дал съм на народа своеволие за едно денонощие: днес кой каквото ще да прави, аз ходя без противодействие, а революцията си почива… Схващаш ли го?

— А кой ти е дал на тебе това самовластие? — намръщи се Копьонкин от коня.

— Ами аз тук съм все едно Ленин! — разясни очевидното куцият. — Днес кулаците черпят беднотията по моите квитанции, а аз проверявам изпълнението на същото.

— Провери ли? — попита Дванов.

— Къща по къща и по избор. Градусът е по-висок от предвоенния, безимотните са доволни.

— А защо тогава оная жена тича уплашена? — предусещаше Копьонкин нещо лошо.

И куцият сериозно се възмути от това:

— Още й липсва съветска съзнателност. Страх ги е да посрещат другарите гости, по-добре е да излеят материала в буренака и да се преструват на държавни бедняци. Познавам аз всичките им шмекерии, целия смисъл на живота им виждам…

Куцият се казваше Фьодор Достоевски, така се беше преименувал сам в специален протокол, където беше казано, че пълномощникът на околийския ревком Игнатий Мошонков е разгледал заявлението на гражданина Игнатий Мошонков за преименуването му на Фьодор Достоевски, в памет на известния писател, и реши: да се преименува от началото на новото денонощие и завинаги, а в бъдеще да предложи на всички граждани да преразгледат презимената си — дали ги удовлетворяват, — като се има предвид необходимостта от съответствие с новото име. Фьодор Достоевски бе замислил тази кампания с цел да се самоусъвършенстват гражданите: който се нарече Либкнехт, нека живее като него, иначе славното име трябва да му се отнеме. Този ред за преименуване бяха минали двамина граждани: Степан Чечер стана Христофор Колумб, а бунарджията Пьотър Грудин — Франц Меринг, по прякор Мерин^[2]. Фьодор Достоевски беше протоколирал тези имена условно и спорно. Той изпрати до околийския ревком запитване дали Колумб и Меринг са достойни хора, та имената им да се вземат за образец в бъдещия живот, или Колумб и Меринг са безмълвни за революцията. Ревкомът още не беше изпратил отговор. Степан Чечер и Пьотър Грудин живееха почти безименни.

— Щом като сте се наименували — казваше им Достоевски, — правете нещо забележително.

— Ще направим — отвръщаха и двамата, — само ни утвърди и ни дай удостоверение.

— Устно се наричайте, а в документите засега ще се водите постарому.

— Съгласни сме дори устно да е — молеха заявителите.

Копьонкин и Дванов попаднаха при Достоевски в дните, когато той размишляваше за нови усъвършенствания на живота. Достоевски мислеше за другарския брак, за съветския смисъл на живота, може ли да се унищожи нощта, за да се увеличи реколтата, за организацията на всекидневното трудово щастие, какво представлява душата — жално сърце или ум в главата — и за много други неща се измъчваше Достоевски, та нощем не оставяше семейството си на мира.

В къщата на Достоевски имаше библиотека, но той вече знаеше книгите наизуст, те не го радваха и Достоевски си мислеше лично сам.

След като си хапнаха булгурена каша в дома на Достоевски, Дванов и Копьонкин поведоха с него неотложен разговор за необходимостта да се построи социализмът още идното лято. Дванов каза, че нуждата от такова бързане е доказана от самия Ленин.

Дванов убеждаваше Достоевски:

— Съветска Русия прилича на млада бреза, върху която се нахвърля козата на капитализма.

Той дори цитира един вестникарски лозунг:

Отглеждай бързо младата бреза, че дебне европейската коза!

Достоевски пребледня, представяйки си съсредоточено неизбежната опасност от капитализма. Наистина, представяше си той, белите кози ще ти огризат младата кора, ще се оголи цялата революция и ще измръзне.

— Тогава кого чакаме, другари? — въодушевено възкликна Достоевски. — Хайде да започнем още сега и може би до Нова година ще успеем да направим социализма! През лятото белите кози ще налетят, но кората на съветската бреза ще е застаряла.

Достоевски мислеше за социализма като за общество от добри хора. Той не познаваше предметите и съоръженията. Дванов веднага го разбра.

— Не, другарю Достоевски. Социализмът прилича на слънцето и изгрява през лятото. Трябва да го строим върху тлъстата земя на високите степи. Колко домакинства има във вашето село?

— Селото ни е малко, триста и четирийсет домакинства и петнайсет стопани настрани от селото — съобщи Достоевски.

— Много добре. Трябва да се разделите на пет-шест задруги — измисляше Дванов. — Обяви незабавно трудова повинност, засега нека копаят в целината кладенци, а напролет почни да прекарваш с влекове постройките. Имате ли в село бунарджии?

Достоевски бавно поемаше в ума си думите на Дванов и ги превръщаше във видими обстоятелства. Той нямаше дарба да измисля истината и можеше да я разбере само след като преобразеше мислите в събития от своя район, но в него това ставаше бавно: той трябваше мислено да си представи пустата степ, поименно да размести в нея домакинствата от своето село и да види какво ще излезе.

— Бунарджии има — каза Достоевски. — Например Франц Меринг, той усеща водата с краката си. Пообикаля по доловете, огледа хоризонтите и каже: „Копайте, момчета, на това място шест разтега.“ После водата блика оттам. Значи майка му и баща му са я издокарали тъй.

Дванов помогна на Достоевски да си представи социализма като селища задруги от по няколко домакинства с общи обработваеми парцели. Достоевски вече всичко прие, но му липсваше някаква обща радост над всички хармани, та представата му за бъдещето да се превърне в любов и топлота, съвестта и нетърпението да се надигнат като сила вътре в тялото му поради временната липса на социализъм в действителността.

Копьонкин слуша, слуша и се обиди:

— Абе що за гнида си ти? Нали ти се казва от губернския изпълком да завършиш до лятото социализма! Щом като при нас има желязна дисциплина, извади меча на комунизма. Какъв Ленин си ти тук, ти си съветски страж, само задържаш темпа на разрухата, нещастна душо!

Дванов продължаваше да увлича Достоевски:

— От културните треви земята ще се вижда по-ярко и по-ясно от другите планети. Ще се засили обмяната на влагата, небето ще стане по-синьо и по-прозрачно.

Достоевски се зарадва — той окончателно видя социализма. Това ще бъде синьото, леко влажно небе, което се храни от аромата на фуражните треви. Вятърът колективно едва вълнува ситите езера на нивите, животът е толкова щастлив, че е безшумен. Остана само да установи съветския смисъл на живота. За тази цел единодушно е избран Достоевски; и ето го, седи той четирийсет денонощия без сън и унесен в мислене; чистоплътни красиви девойки му поднасят вкусна храна — борш и свинско, но си я отнасят недокосната обратно — Достоевски не може да дойде на себе си от задълженията си.

Момите се влюбват в Достоевски, но всички до една са партийки и от дисциплина не могат да му признаят, а мълчаливо се измъчват от съзнателност.

Достоевски драсна с нокът по масата, сякаш разграничи епохата на две.

— Да живее социализмът! Преди ръжта да узрее, социализмът ще бъде готов!… А пък аз гледам, някаква мъка ме мъчи! А то — тъгувал съм за социализма.

— За него — кимна утвърдително Копьонкин. — Всеки има желание да обича Роза.

Достоевски обърна внимание на Роза, но не можа напълно да разбере, а само се досети, че Роза навярно е съкратено название на революцията или неизвестен на него лозунг.

— Абсолютно правилно, другарю! — с удоволствие каза Достоевски, защото главното щастие вече беше открито. — Но все пак аз отслабнах от ръководенето на революцията в нашия район.

— Ясно! Ти тук си на всички текущи манджи мерудия — подкрепи Копьонкин гордостта на Достоевски.

Обаче тази нощ Фьодор Михайлович не можа да заспи спокойно; въртеше се и провлечено мърмореше откъслеци от размишленията си.

— Какво мърмориш? — чу звуците на Достоевски незаспалият Копьонкин. — От скука почваш да скимтиш ли? По-добре си спомни жертвите на гражданската война и ще ти стане тъжно.

През нощта Достоевски събуди спящите. Още несъбуден, Копьонкин се хвана за сабята, за да посрещне внезапно нападналия ги враг.

— Събудих те заради съветската власт! — обясни му Достоевски.

— Тогава защо не ме събуди по-рано? — строго попита Копьонкин.

— Нямаме добитък — веднага заговори Достоевски. За половин нощ той бе успял да доизмисли социализма до края на живота си. — Кой гражданин ще ти отиде в плодородната степ, когато няма добитък? Защо тогава трябва да влачим постройките като багаж?… Съсипах се от вълнения…

Копьонкин почеса мършавата си остра адамова ябълка, сякаш искаше да разпори гърлото си.

— Саша! — каза той на Дванов. — Недей спа залудо, кажи на този елемент, че не познава съветските закони.

След това Копьонкин мрачно се взря в Достоевски.

— Ти си помагач на белите, а не районен Ленин! За какво взел да мисли. Ами изкарай утре всичкия жив добитък, ако е останал у някого, и го разпредели на глава от населението и по революционно чувство. Кръц и готово!

Копьонкин веднага пак заспа. Той не разбираше и нямаше душевни съмнения, защото ги смяташе за измяна на революцията; Роза Люксембург предварително и за всички беше измислила всичко — оставаха ни само подвизите с въоръжена ръка за съкрушаване на видимия и невидимия враг.

На сутринта Достоевски тръгна да обикаля Хански дворчета, като в къща по къща обявяваше обединената заповед на околийския ревком и на губернския изпълком за революционна подялба на добитъка без никакво изключение.

И хората извеждаха добитъка на площада при църквата, съпроводени от плача на целия състоятелен народ. Но и бедняците страдаха, като гледаха измъчващите се стопани и жалостивите баби, а някои от безимотните също плачеха, макар че щяха да получат дял.

Жените целуваха кравите, мъжете особено гальовно и хлабаво държаха конете си и ги окуражаваха като синове, заминаващи на война, и размишляваха дали да заплачат, или да минат без плач.

Един селянин, дълъг и тънък на ръст, но с малко кьосаво лице и женски глас, доведе ездитния си кон без упрек, дори утешаваше тъгуващите си съселяни.

— Чичо Митрий, какво правиш? — високо говореше той на един тъжен старец. — Хубаво размисли и се стегни, да не би да се разделяш окончателно с живота си? Голяма работа, че ще ти вземат коня, мътните го взели, друг ще си завъдим. Престани да скърбиш!

Достоевски познаваше този селянин, беше стар дезертьор. Още като дете беше дошъл отнякъде тук без никакви документи и не можаха да го вземат на нито една война: нямаше официална година на раждането и име и формално изобщо не съществуваше. За да го обозначават някак и за житейско удобство, съседите бяха нарекли дезертьора Недоправения, а в списъците на бившия селсъвет не се водеше. Имаше един секретар, който под всички имена беше написал: „Други — 1. Пол — съмнителен.“ Но следващият секретар не разбра каква е тази бележка и прибави още една глава към едрия рогат добитък, а думата „други“ изобщо зачерта. И Недоправения си живееше като фира от обществото, като изронено по пътя просено зърно.

Обаче наскоро Достоевски го вписа с мастило в списъка на гражданите под название „Отклоняващ се средняк без лично прието фамилно име“ и така солидно затвърди неговото съществувание, все едно той роди Недоправения за съветска полза.

Едно време степният живот се движеше по следите на добитъка и в народа беше останал страхът, че ще умре от глад без добитък, затова хората плачеха повече от предразсъдък, отколкото от страх пред загубата.

Дванов и Копьонкин пристигнаха, когато Достоевски беше започнал да разпределя добитъка по бедняците.

Копьонкин го провери:

— Да не сбъркаш, революционното ти чувство сега пълно ли е?

Гордият от властта си Достоевски показа с ръка от корема до шията си. Той беше измислил прост и ясен начин на подялба: най-бедните получаваха най-хубавите коне и крави; но понеже добитъкът беше малко, на средняците нищо не им се падна, само на някои по овца.

Когато работата благополучно отиваше към края си, излезе Недоправения и рече с пресипнал глас:

— Фьодор Михалич, другарю Достоевски, нашата работа, разбира се, е глупава, но ти не се обиждай на това, което ще ти кажа. Само не се обиждай!

— Говори, гражданино Недоправени, говори честно и безстрашно! — открито и поучително за всички разреши Достоевски.

Недоправения се обърна към скърбящия народ. Скърбяха даже бедняците, които уплашено държаха безплатните коне, а мнозина от тях тайно ги бяха върнали на имотните.

— Щом е така, слушайте ме, всички събрани! Аз ще ви попитам като глупак: а какво ще прави например Петка Рижов с моя кон? На него целият му фураж е в сламения покрив, в двора му един прът няма за запас, а в шкембето му още от оня ден се мели един картоф. И второ — ти не се обиждай, Фьодор Михалич, знаем, че твоята работа е революцията, — второ, какво ще стане после с приплода? Сега ние сме бедняците, следователно имащите коне трябва да отглеждат малки кончета за нас! А я попитай, Фьодор Михалич, ще пожелаят ли бедняците конепритежатели да отглеждат за нас жребчета и телета?

Народът се вцепени от този здрав разум.

Недоправения взе предвид мълчанието и продължи:

— Според мене след пет-шест години никой от нас няма да има добитък, по-голям от кокошка. Кой има желание да отглежда крави майки за съседа си? А и сегашният добитък няма да живее дълго, а ще пукне. В ръцете на Петка моят кон ще умре пръв — човекът през живота си не е виждал кон и друга храна освен колове няма. Зарадвай ме с нещо, Фьодор Михалич, само недей да таиш омраза към мен!

Достоевски веднага го зарадва:

— Вярно, Недоправени, подялбата пет пари не струва!

Копьонкин се измъкна на чистото сред застаналите в кръг хора.

— Как така не струва? Ти страната на бандитите ли вземаш? Тогава аз веднага ще те доправя! Граждани — със заплашителен и разтреперан глас каза на всички Копьонкин. — От това, дето го говори недоправеният кулак, нищо няма да стане. Социализмът ще дойде моментално и ще покрие всичко. Преди още нещо да е успяло да се роди, ще настане хубавото. А поради отвода предлагам конят от Рижов да се предаде на пълномощника на губернския изпълком другаря Дванов. А сега, другари бедняци, пръскайте се за борба с разрухата.

Бедняците неуверено тръгнаха с кравите и конете, бяха отвикнали да ги водят.

Недоправения гледаше вцепенен Копьонкин — вече го мъчеше не загубата на коня, а любопитството.

— А ще позволите ли да попитам нещо, другарю от губернията? — реши се най-сетне Недоправения да попита с детски глас.

— Власт не ти е дадена, тогава питай! — съжали се Копьонкин.

Недоправения вежливо и внимателно попита:

— Какво е социализъм, какво ще има там и откъде ще се увеличи там богатството?

Копьонкин му обясни без усилия:

— Ако беше бедняк, сам щеше да знаеш, а щом като си кулак, нищо няма да разбереш.

Вечерта Дванов и Копьонкин искаха да си заминат, но Достоевски ги помоли да останат до сутринта, за да научи окончателно откъде да започне и как да завърши социализма в степта.

Копьонкин скучаеше от дългото спиране и реши да тръгне през нощта.

— Казахме ти вече всичко — инструктира той Достоевски. — Добитък имаш. Класовите маси са на крак. Сега обяви трудова повинност, копай в степта кладенци и прави малки язовири, а напролет прекарай постройките. Внимавай до лятото социализмът да се подава вече от тревата! Аз ще те навестя!

— Тогава излиза, че ще работят само бедняците, защото имат коне, а заможните ще живеят без полза? — пак се усъмни Достоевски.

— И какво от това? — не се учуди Копьонкин. — Социализмът трябва да произлезе точно от чистите бедняшки ръце, а кулаците ще загинат в борбата.

— Вярно е — остана доволен Достоевски.

През нощта Дванов и Копьонкин заминаха, като още веднъж строго предупредиха Достоевски какъв да е срокът за изграждането на социализма.

Конят на Недоправения крачеше редом с Пролетарска сила. И на двамата конника им олекна, когато почувстваха пътя, който ги отвеждаше надалече от теснотията сред населението. Дори само за едно денонощие престой в сърцето на всеки от тях се събираше силна тъга, затова и Дванов, и Копьонкин се страхуваха от таваните в къщите и бързаха да излязат на пътищата, които изсмукваха излишната кръв от сърцата им.

Широкият околийски път се носеше към двамата конници, които подкараха конете си в степен тръс.

А над тях се издигаха високите нощни облаци, полуосветени от отдавна залязлото слънце, и опустошеният от дневния вятър въздух вече не помръдваше. От свежестта и безмълвието на оклюмалото пространство Дванов отслабна и взе да заспива върху коня.

— Ако срещнем къща, нека подремнем там до сутринта — каза Дванов.

Копьонкин посочи към близката ивица гора, която лежеше върху просторната земя с черната си тишина и уют.

— Там има кордон.

Едва навлезли в гъсталака от съсредоточени тъжни дървета, пътниците чуха отегчените гласове на домашните кучета, които пазеха в тъмното усамотения човешки покрив.

Горският надзирател, който охраняваше гората от любов към науката, по това време седеше над старинни книги. Той търсеше в миналото подобие на съветското време, за да узнае по-нататъшната мъчителна съдба на революцията и да намери начин за спасение на семейството си.

Баща му, също горски, му беше оставил библиотека от евтини книги на най-последните, нечетени и забравени съчинители. Той казваше на сина си, че решаващите за живота истини съществуват тайно в изоставените книги.

Бащата на горския надзирател сравняваше лошите книги с неродени деца, погинали в майчината утроба поради несъответствие на прекалено нежното им тяло с грубостта на света, която прониква дори в утробата.

— Ако десет такива деца можеха да оцелеят, те биха направили човека тържествено и възвишено същество — завеща бащата на сина си. — Но се ражда най-смътното в ума и най-нечувствителното в сърцето, което издържа резкия въздух на природата и борбата за суровата храна.

Днес горският надзирател четеше произведение на Николай Арсаков, издадено в 1868 година. Съчинението се наричаше „Второстепенни хора“ и сред скучните сухи слова надзирателят търсеше онова, което му беше необходимо. Надзирателят смяташе, че няма скучни и безсмислени книги, ако читателят зорко търси в тях смисъла на живота. Скучните книги идват от скучния читател, защото в книгите действа търсещата тъга на читателя, а не майсторството на съчинителя.

„Откъде идвате вие? — мислеше за болшевиките надзирателят. — Вас навярно някога ви е имало, нищо не се появява без подобие на нещо, без ограбване на съществувалото.“

Двете му малки деца и напълнялата му жена спяха мирно и несъзнателно. Поглеждайки ги от време на време, надзирателят подбуждаше мисълта си, призоваваше я на стража на тези три скъпи за него същества. Той искаше да открие бъдещето, та навреме да се ориентира и да не остави най-близките си роднини да погинат.

Арсаков пишеше, че само второстепенните хора създават бавно полза. Прекалено големият ум за нищо не става, той е като трева върху тлъста почва, която поляга, преди да узрее, и не става за косене. Ускоряването на живота от висшите хора го уморява и той губи онова, което е имал по-рано.

„Хората — учеше Арсаков — са започнали да действат твърде рано, без да са разбрали много неща. Трябва, доколкото е възможно, да се сдържат действията, за да се дава воля на съзерцателната половина на душата. Съзерцанието е самообучение от чуждите деяния. Нека хората колкото може по-дълго се учат от обстоятелствата на природата, за да започнат своите действия късно, но безпогрешно, солидно и с оръжието на зрелия опит в десницата. Нужно е да се помни, че всички грешки на човешката общност растат от намесата в нея на млади по ум мъже. Достатъчно е историята да се остави в покой, та всички без усилие да постигнат упоително благополучие.“

Кучетата дадоха с гласовете си тревога и надзирателят взе пушката си и излезе да посрещне късните гости.

Надзирателят преведе конете с Дванов и Копьонкин през шпалир от верни кучета и подрастващи кутрета.

След половин час тримата мъже седяха около лампата в дървения затоплен от дъх на човешки живот дом. Надзирателят сложи на гостите хляб и мляко.

Той беше нащрек и предварително беше се приготвил и за най-лошото от нощните хора. Но незапомнящото се лице на Дванов и неговите съсредоточени очи успокояваха надзирателя.

След като се наяде, Копьонкин взе отворената книга и с усилие прочете какво пишеше Арсаков.

— Какво смяташ? — Копьонкин подаде книгата на Дванов.

Дванов прочете.

— Капиталистическа теория: живей и не мърдай.

— И аз мисля така! — каза Копьонкин, като остави настрана порочната книга. — Ти ни кажи къде ще дяваме гората при социализма? — угрижено замислен, въздъхна Копьонкин.

— Кажете, другарю, какъв доход дава гората от една десетина? — попита надзирателя Дванов.

— Различно — затрудни се надзирателят. — Зависи каква е гората, на каква възраст и в какво състояние е, има много обстоятелства…

— Ами средно?

— Средно… Може да се смята десетина-петнайсет рубли.

— Само толкова? Ръжта сигурно дава повече?

Надзирателят взе да се плаши и се мъчеше да не сгреши.

— Ръжта малко повече… Селянинът ще получи двайсет-трийсет рубли чист доход от една десетина. Според мен не по-малко.

На лицето на Копьонкин се появи яростта на измамен човек.

— Тогава гората трябва веднага да се изсече и земята да се даде за оран! Тези дървета само заемат мястото на зимниците…

Надзирателят притихна и наблюдаваше със зорки очи вълнуващия се Копьонкин. Дванов пресмяташе с молив върху книгата на Арсаков загубата от лесовъдството. Той попита още колко десетини е тяхното горско стопанство и направи сметка.

— Селяните губят от тази гора десетина хиляди годишно — спокойно съобщи Дванов. — Ръжта май е по-изгодна.

— Разбира се, че е по-изгодна! — възкликна Копьонкин. — И горският ти го каза. Тази гора трябва да се изсече до корен и да се засее с ръж. Пиши заповед, другарю Дванов!

Дванов си спомни, че отдавна не се е свързвал с Шумилин. Макар че Шумилин няма да го упрекне за преки действия, от които има очевидна революционна полза.

Надзирателят се осмели малко да възрази:

— Искам да ви кажа, че и без това самоволното изсичане напоследък се е увеличило много и не трябва повече да се секат тези твърди растения.

— Още по-добре — враждебно отвърна Копьонкин. — Ние вървим по следите на народа, а не пред него. Народът, значи, сам чувства, че ръжта е по-полезна от дърветата. Саша, пиши заповед за изсичането на гората.

Дванов написа дълга заповед-обръщение към всички селяни бедняци от Верхнемотнинска околия. В заповедта от името на губернския изпълком се предлагаше да вземат удостоверение, че са бедняци, и срочно да изсекат гората на Битерманското горско стопанство. С това, се казваше в заповедта, наведнъж ще се прокарат два пътя към социализма. От една страна, бедняците ще получат дървен материал за изграждането на нови съветски градове във високата степ, а от друга — ще се освободи земя за засяване на ръж и други култури, по-изгодни от дълго растящото дърво.

Копьонкин прочете заповедта.

— Отлично! — оцени я той. — Я и аз да се подпиша отдолу, мене тук мнозина ме помнят, нали съм въоръжен човек.

И се подписа с пълната си титла:

„Командир на отряда на полевите болшевики «Роза Люксембург» от Верхнемотнински район Степан Ефремович Копьонкин.“

— Утре ще я отнесеш в най-близките села, а другите сами ще научат — Копьонкин връчи листа на горския надзирател.

— А какво ще правя аз след изсичането на гората? — попита надзирателят.

Копьонкин му посочи:

— Ами ори земята и се храни! За една година толкова заплата си получавал, че си изяждал по цял чифлик! Поживей сега като народа.

Беше вече късно. Дълбока революционна нощ лежеше над обречената гора. До революцията Копьонкин нищо не слушаше внимателно — горите, хората и гонените от вятъра пространства не го вълнуваха и той не се намесваше в тях. Сега беше настанала промяна. Копьонкин слушаше равномерния шум на зимната нощ и искаше тя да мине благополучно над съветската земя.

В сърцето на Копьонкин не съществуваше само любовта към покосената Роза — тя само лежеше в топлото си гнездо, но това гнездо беше свито от зеленината на грижите за съветските граждани, от трудната жалост за всички овехтели от мизерия и от яростни подвизи против ежеминутно срещаните врагове на бедняците.

Нощта доизпяваше последните си часове над Битерманския горски масив. Дванов и Копьонкин спяха на пода, протягайки насън уморените си от конете нозе.

Дванов сънуваше, че е малко момче и в детската си радост стиска гърдите на майка си, както бе виждал да ги стискат други, но не смееше и не можеше да вдигне поглед към лицето й. Той неясно съзнаваше страха си и се плашеше да не види на шията на майка си друго лице — също така любимо, но не родно.

Копьонкин не сънуваше нищо, защото всичко му се сбъдваше наяве.

В този час може би самото щастие търсеше своите щастливци, но щастливците си почиваха от дневните социални грижи и не помнеха родството си с щастието.