Андрей Платонов
Чевенгур (1)

Има в старите провинциални градове вехти покрайнини. Там хората идват да живеят направо от природата. Появява се човек с будно и до болка изнемощяло лице, който всичко може да поправи и уреди, но самият той е преживял живота си неуредено. Какви ли не изделия — от тиганчета до будилници — са минавали на времето през ръцете на този човек. Не се е отказвал и подметки да слага, вълчи сачми да лее и да щампова фалшиви медали за продажба по селските панаири. А за себе си никога нищо не е направил — нито семейство, нито жилище. Лете живееше чисто и просто сред природата, слагаше инструментите си в торбата, а торбата използваше за възглавница — повече за да си пази инструментите, отколкото да му е меко. От сутрешното слънце се вардеше, като още от вечерта слагаше на очите си листо от лопуш. А зиме живееше с остатъка от припечеленото през лятото, за квартирата плащаше на клисаря, като нощем оповестяваше с камбаната, колко е часът. Нищо не го интересуваше специално — нито хората, нито природата, а само разните изделия. Затова към хората и полетата се отнасяше с равнодушна нежност и не посягаше на интересите им. В зимните вечери понякога майстореше ненужни предмети: кули от тел, кораби от парчета покривна ламарина, лепеше хартиени дирижабли и други подобни — изключително за собствено удоволствие. Често дори забавяше нечия случайна поръчка — например даваха му да стегне новите обръчи на каче, а той се занимаваше с направата на дървен часовник и смяташе, че часовникът трябва да върви без курдисване — от въртенето на Земята.

Тези безплатни занимания не се харесваха на клисаря.

— Ще просиш на старини, Захар Палич! Колко дни вече стои качето, а ти докосваш земята с дървото — един Господ знае защо.

Захар Павлович мълчеше, за него човешката реч беше като шума на гората за горския жител — не я чуваше.

Клисарят пушеше и продължаваше спокойно да гледа — от честите богослужения той не вярваше в Бога, но знаеше със сигурност, че Захар Павлович нищо няма да направи — хората живеят отдавна на света и вече всичко са измислили. А Захар Павлович смяташе обратното — хората далече не са измислили всичко, щом като природното вещество си живее, непипнато от ръце.

През четири години на петата половината село отиваше в мините и градовете, а половината — в гората — случваше се неплодородие. Открай време се знае, че на горските поляни дори в сушави години добре зреят тревите, зеленчуците и житото. Останалата на място половина от селото хукваше към тези поляни, за да спаси собственото си зеленище от моменталното му разграбване от тълпите скитници. Но този път сушата се повтори и на следната година. Селото залости къщите си и на два отряда излезе на друма — единият отряд тръгна по просия към Киев, другият — към Луганск, да търси работа; а някои свиха към гората и обраслите с храсталаци дерета, почнаха да ядат сурова трева, глина и кори и подивяха. Заминаха почти само възрастните — децата сами предварително измряха или се пръснаха да просят. А майките кърмачки сами постепенно умориха кърмачетата, като не им даваха да сучат до насита.

Имаше една баба — Игнатиевна, която лекуваше малолетните от глад. Тя им даваше гъбена отвара със сладка трева и децата кротко замираха със суха пяна на устата. Майката целуваше детето по състареното набръчкано челце и шепнеше:

— Отърва се, милото. Слава тебе, Господи!

Игнатиевна стоеше до нея:

— Предаде Богу дух, горкото, като живо лежи, сега в рая слуша сребърните ветрове…

Майката се любуваше на детето си, защото вярваше в облекчаването на горчивата му участ.

— Вземи старата ми пола, Игнатиевна, нямам какво друго да ти дам. Благодаря ти.

Игнатиевна разпъваше полата към светлината и говореше:

— Че поплачи си малко, Митревна, така ти се полага. А полата ти е носена-преносена, прибави поне една забрадчица или ми подари ютийката…

Захар Павлович остана в селото сам — хареса му безлюдието. Но живееше повече в гората, в землянка, заедно с един бекярин, хранеха се с чорба от треви, ползата от които бекяринът предварително беше изучил.

Захар Павлович постоянно работеше, за да забравя глада, и се научи да прави от дърво всичко, което по-рано беше правил от метал. А бекяринът цял живот не беше правил нищо, сега пък съвсем — до петдесетата си година само беше наблюдавал около себе си кое как и защо става и беше чакал какво в края на краищата ще стане от общото неспокойствие, та веднага след успокояването и изясняването на света да започне да действа: животът никак не го влечеше и изобщо не си беше помръднал пръста нито за брак с жена, нито за някое общополезно деяние. Още при раждането беше се учудил и така беше доживял до старини — със сини очи на младоликото лице. Когато Захар Павлович правеше дъбов тиган, бекяринът страшно се чудеше, че на него тъй или иначе нищо няма да може да се изпържи. Но Захар Павлович наливаше в дървения съд вода и на тих огън правеше така, че водата кипваше, а тиганът не гореше. Бекяринът примираше от учудване:

— Страшна работа. Къде ти, братлета, човек може всичко да знае…

И ръцете на бекярина се отпускаха пред съкрушителните всеобщи тайни. Или никой нито веднъж не бе обяснил на бекярина простотата на явленията, или пък той беше съвсем глупав. Наистина, когато Захар Павлович се опита да му обясни защо духа вятърът, а не стои на едно място, бекяринът още повече се учуди и нищо не разбра, макар че точно чувстваше произхода на вятъра.

— Ами? Кажи де! Значи от припичането на слънцето! Хубава работа!…

Захар Павлович му обясни, че припичането не е хубава работа, а чисто и просто жега.

— Бре, жега! — учуди се бекяринът. — Я гледай каква дяволия!

Учудването на бекярина само се местеше от предмет на предмет, но в съзнанието му нищо не се променяше. Вместо с ум той живееше с чувство на доверчиво уважение.

През лятото Захар Павлович отново направи от дърво всички изделия, които познаваше. Землянката и мястото, което й принадлежеше като двор, бяха покрити с предметите на техническото изкуство на Захар Павлович — пълен комплект селскостопански инвентар, машини, инструменти, начинания и житейски приспособления — всичките само от дърво. Странното беше, че нямаше нито един предмет, който да повтаря природата — например кон, колело или нещо друго.

През август бекяринът се завря в сянката, легна по корем и каза:

— Захар Павлович, умирам, вчера изядох един гущер… На тебе ти донесох две гъбки, а аз си изпекох гущера. Помахай ми отгоре с лопуш — обичам вятъра.

Захар Павлович му помаха с лопуш, донесе вода и напои умиращия.

— Няма да умреш. Само така ти се струва.

— Ще умра, Бога ми, ще умра, Захар Палич — уплаши се да излъже бекяринът. — Шкембето ми нищо не задържа, в мене живее грамаден глист, той ми изпи всичката кръв… — Бекяринът се обърна по гръб: — Как смяташ, да се страхувам ли или не?

— Не се бой — положително му отвърна Захар Павлович. — И на мене ми иде сега да умра, ама нали знаеш, все се занимавам с разни изделия…

Бекяринът се зарадва на съчувствието и до вечерта умря без уплаха. Когато умря, Захар Павлович беше отишъл да се къпе в рекичката и завари бекярина вече мъртъв, задушен от собствения си зелен бълвоч. Бълвочът беше плътен и сух, беше се струпал като тесто около устата на бекярина и в него действаха бели малокалибрени червеи.

През нощта Захар Павлович се събуди и чу, че вали дъжд — вторият дъжд от месец април. „Ама щеше да се чуди бекяринът“ — помисли си Захар Павлович. Но бекяринът киснеше сам в тъмното под равномерно падащите от небето потоци и бавно се подуваше.

През сънния и тих дъжд нещо глухо и тъжно засвири — толкова далече, че там, където свиреше, нямаше дъжд и беше ден. Захар Павлович веднага забрави и бекярина, и дъжда, и глада и стана. Свиреше далечна машина, жив, работещ локомотив. Захар Павлович излезе навън и постоя на открито под топлия дъжд, който тихо пееше за мирен живот, за обширната дълга земя. Тъмните дървета дремеха, разперили клони, прегърнати ласкаво от спокойния дъжд; беше им толкова хубаво, че те, отмалели, без вятър помръдваха клонките си.

Захар Павлович не обърна внимание на радостта на природата, него го развълнува замлъкналият неизвестен локомотив. Когато отново си легна, той си помисли, че дъждът, дето е дъжд, и той работи, пък аз спя и се крия в гората без полза. Щом умря бекяринът, ще умреш и ти; той през целия си живот не беше направил нито едно изделие — все се заглеждаше, все се канеше, на всичко се чудеше, във всяко най-просто нещо виждаше чудо и не помръдваше ръка, за да не развали нещо; само гъби береше, но и тях не умееше да ги намира; и така си умря, без с нищо да накърни природата.

На сутринта пекна страшно слънце и гората запя с цялата сила на гласа си, пропускайки утринния вятър под долните си листа. Захар Павлович забеляза не толкова утрото, колкото смяната на работниците — дъждът беше заспал в почвата, беше го заместило слънцето, а от слънцето беше започнала шетнята на вятъра, бяха се разчорлили дърветата, бяха се разбъбрили тревите и храсталаците и дори самият дъжд, още непочинал, се беше изправил на крака, разбуден от гъделичкащата го топлина, и събираше тялото си в облаци.

Захар Павлович наслага в торбата дървените си изделия, колкото се побраха, и потегли по женската гъбарска пътечка. Той не погледна бекярина — умрелите не са за гледане; макар че Захар Павлович познаваше един човек, рибар от езерото Мутево, който разпитваше за смъртта мнозина и се измъчваше от любопитството си. Този рибар обичаше рибата не толкова като храна, а като особено същество, което навярно знае тайната на смъртта. Той показваше на Захар Павлович очите на мъртвите риби и говореше: „Гледай каква мъдрост! Рибата стои между живота и смъртта и затова е няма и гледа безизразно; телето, дето е теле, и то мисли, а рибата — не, тя вече всичко знае.“ Рибарят с години съзерцаваше езерото и си мислеше все едно и също: колко е интересна смъртта. Захар Павлович го раздумваше: „Нищо особено няма там, само нещо такова тясно.“ След година рибарят не издържа и се хвърли от лодката в езерото, като предварително си върза краката с въже, да не би ненадейно да заплува. Тайно в себе си той изобщо не вярваше в смъртта, но главно искаше да погледне какво има там, може би е много по-интересно за живеене, отколкото на село или на брега на езерото. Той виждаше смъртта като друга губерния, разположена под небето, все едно на дъното на студена вода, и тя го влечеше. Някои селяни, на които рибарят говореше за намерението си да живее в смъртта и да се върне, го раздумваха, а други се съгласяваха с него: „Ами от опит глава не боли, Митрий Иванич. Опитай, после ще ни разкажеш.“ Дмитрий Иванич опита; след три дни го извлякоха от езерото и го погребаха до оградата на селските гробища.

Сега Захар Павлович минаваше покрай гробищата и сред гората от кръстове търсеше гроба на рибаря. На гроба на рибаря нямаше кръст; той не огорчи със смъртта си нито едно сърце, нито една уста не го поменуваше, защото не бе умрял от болест, а от любопитния си ум. Рибарят не остави жена — беше вдовец, синът му беше невръстен и живееше при чужди хора. Захар Павлович ходи на погребението, повел хлапето за ръка, едно такова нежно и разумно момче, не можеш разбра на майка си ли или на баща си прилича. Къде ли е сега това момче? Сигурно като кръгло сираче първо е умряло през тези гладни години. Момчето вървеше след ковчега на баща си без скръб и благоприличие.

— Чичо Захар, нали татко нарочно е легнал така?

— Не нарочно, Саша, а от глупост и тебе те вкара в беля. Няма скоро да иде за риба.

— А защо плачат лелите?

— Защото са оплаквачки.

Когато поставиха ковчега до гроба, никой не искаше да се прости с покойника. Захар Павлович коленичи и докосна с устни влажната четинеста буза на рибаря, измита на езерното дъно. После Захар Павлович каза на момчето:

— Прости се с баща си, той е мъртъв вовеки веков. Погледай го, да го запомниш.

Момчето полегна до тялото на баща си, до старата му риза, от която лъхаше на жива плът, защото му я бяха облекли за погребението — баща му се беше удавил в друга. Момчето попипа ръцете му, от тях миришеше на рибешка влага, на единия му пръст беше сложен оловният венчален пръстен в чест на забравената майка. Детето извърна глава към хората, уплаши се от чуждите и сграбчило ризата на баща си като защита, жално заплака; скръбта му беше безмълвна, без съзнание за сетнешния живот и затова неутешима; то така скърбеше по умрелия си баща, че мъртвецът можеше да бъде щастлив. И всички, които стояха край ковчега, заплакаха от жал за момчето и от преждевременно съчувствие към самите себе си, че всеки ще трябва да умре и да бъде оплакан така.

Въпреки цялата си скръб Захар Павлович помнеше какво трябва да се прави по-нататък.

— Стига си вила, Никифоровна! — каза той на една жена, която плачеше, хълцаше и припряно нареждаше. — Не ревеш от мъка, а за да ти поплачат, когато и ти умреш. Я по-добре вземи хлапето, имаш ги шестима, все ще се прехрани криво-ляво още един.

Никифоровна веднага си направи женската сметка и свирепото й лице стана сухо — тя плачеше без сълзи, само с бръчките.

— Само това ми липсва! Ама че го рече — щял криво-ляво да се прехрани! Сега е такъв, ами като порасне! Като почне да лапа и панталони да къса — не мож му смогна!

Момчето беше взето от друга жена, Мавра Фетисовна Дванова, която имаше седем деца. Детето й подаде ръка, жената изтри лицето му с полата си, изсекна носа му и поведе сирачето към къщата си.

Момчето си спомни за въдицата, която баща му беше му направил, а то я метна в езерото и я забрави там. Сега сигурно вече се е хванала риба и то може да я изяде, за да не му се карат чуждите хора, задето ги подяжда.

— Лельо, на мойта въдица във водата се е хванала риба — каза Саша. — Нека ида да я взема и ще си я ям, да не ме храните вие.

Мавра Фетисовна внезапно намръщи лице, изсекна носа си в края на забрадката и не пусна ръката на момчето.

Захар Павлович се замисли, искаше му се да тръгне като скитник, но остана. Страшно го потресе скръбта и сирашката неволя — в душата му се появи някаква непозната съвест и му се дощя да ходи без умора по земята, да среща скръбта във всички села и да плаче на чуждите гробове. Но го възпряха новите изделия: кметът му даде за поправка стенния си часовник, а свещеникът — да настрои рояла. Захар Павлович никога през живота си не беше чувал никаква музика — веднъж в уездния град беше видял грамофон, но селяните го бяха разбили и не свиреше. Грамофонът се намираше в кръчмата, стените на кутията бяха счупени, за да се види измамата и кой пее там, а в мембраната беше забита обикновена игла. Той цял месец настройва рояла, опитваше меланхоличните звуци и разглеждаше механизма, изработващ такава нежност. Захар Павлович удряше по клавиша — тъжната мелодия се издигаше и отлиташе; Захар Павлович гледаше нагоре и чакаше звукът да се върне — твърде хубав беше, за да се разпилее безследно. На свещеника му омръзна да чака настройването и каза: „Чичо, недей да дрънкаш напразно, гледай да свършиш по-скоро работата и не се мъчи да разбереш нещо, което не ти е нужно.“ Захар Павлович се обиди до дъното на своето майсторство и направи в механизма един секрет, който можеше да се отстрани за секунда, но не можеше да се открие без специални познания. После попът всяка седмица викаше Захар Павлович: „Ела, приятелю, ела, тайнообразуващата сила на музиката пак изчезна.“ Захар Павлович направи секрета не заради попа и не за да ходи често да се наслаждава на музиката, беше го развълнувало друго — как е направено това изделие, което вълнува всяко сърце, прави човека по-добър; точно затова нагласи секрета си, който се вмесваше в благозвучието и го заглушаваше с вой. Когато след десет поправки Захар Павлович разбра тайната на смесването на звуците и устройството на вибриращата главна дъска, той извади от рояла секрета и завинаги престана да се интересува от звуците…

Сега, докато вървеше, Захар Павлович си спомняше своя минал живот и не съжаляваше за него. През изтеклите години лично беше проумял много апарати и предмети и можеше да ги повтори в своите изделия, стига да има подходящ материал и инструменти. Вървеше той през селото, тръгнал към неизвестните машини и предмети, които са отвъд чертата, където могъщото небе се сливаше с неподвижните селски ниви. Вървеше нататък със същото чувство, с което селяните вървят към Киев, когато секне вярата им и животът им се превърне в доживяване.

По селските улици миришеше на изгоряло — миришеше от пепелта на пътя, в която не ровеха кокошки, защото бяха изядени. Къщите мълчаха, пълни с бездетна тишина; подивели и надраснали нормата си лопуши чакаха стопаните пред портите, по пътечките и по всички обработвани и отъпкани места, където преди никаква трева не се задържаше — полюляваха се като бъдещи дървета. От безлюдието плетищата също бяха цъфнали, обвити с хмел и повет, а някои колове и прътове се бяха прихванали и обещаваха да се превърнат в горичка, ако хората не се върнат. Кладенците по дворовете бяха пресъхнали, през дъсчените сандъци в тях свободно пълзяха и тичаха гущери, за да си отдъхват от жегата и да се размножават. Захар Павлович доста се учуди и от едно такова безсмислено произшествие — в нивите житото отдавна беше умряло, а по сламените покриви на къщите се зеленееше ръж, овес, просо и шумеше лобода — те се бяха прихванали от зърната в сламената покривка. В селото се прехвърлиха също жълто-зелените полски птици и живееха направо в стаите, а врабчетата се вдигаха пред краката му на облаци и през вятъра от крилата им долитаха техните песни на делови стопани.

Когато излезе от селото, Захар Павлович видя цървул; цървулът също беше оживял без хората и бе намерил съдбата си — от него бе поникнал ракитов филиз, а останалото му тяло гниеше в праха и пазеше сянка над коренчето на бъдещия храст. Под цървула навярно имаше по-влажна почва, защото през него напираха множество бледи тревички. От всички селски предмети Захар Павлович най-много обичаше цървула и подковата, а от постройките — кладенците. На комина на последната къща стоеше лястовица, която, щом видя Захар Попович, влезе в комина и там, в неговия мрак, прегърна с крила потомците си.

Вдясно остана църквата, а зад нея — чистото знаменито поле, равно като утихнал вятър. Малката камбана, пригласящата, се обади и удари пладне — дванайсет пъти. Поветът беше обхванал храма и се мъчеше да стигне до кръста. Гробовете на свещениците до стените на църквата бяха обрасли с бурен и ниските кръстове издъхваха в гъсталаците. Свършил работата си, клисарят още стоеше до преддверието и наблюдаваше хода на лятото; неговият будилник се беше заплел в дългогодишната сметка на времето, затова клисарят от старост беше започнал да усеща времето така остро и точно, както скръбта и щастието; каквото и да правеше, дори да спеше (макар че на старини животът е по-силен от съня — той е бдителен и ежеминутен), щом изтечеше един час, клисарят започваше да усеща някаква тревога или копнеж, тогава удряше часа и отново притихваше.

— Жив ли си още, дядо? — каза Захар Павлович на клисаря. — За кого броиш часовете?

Клисарят искаше да не отговори — за седемдесет години живот беше се убедил, че половината работи е свършил залудо, а три четвърти от всички думи е изрекъл напразно — от грижите му не бяха оцелели нито децата му, нито жена му, а думите бяха забравени като случаен шум. „Ще кажа на този човек една дума — упрекваше се клисарят, — а човекът ще измине една верста и няма да ме задържи във вечната си памет: какъв съм му аз — нито родител, нито помощник!“

— Залудо работиш! — упрекна го Захар Павлович.

На тази глупост клисарят отвърна:

— Как така залудо? През мое време селото десет пъти се пръска и после пак се заселва. И сега ще се върне, не може дълго да стои без човек.

— Ами твоят звън кому служи?

Клисарят познаваше Захар Павлович като човек, който се залавя за всякаква работа, но не знае цената на времето.

— Гледай го ти: кому служел звънът! С камбаната аз съкращавам времето и песни пея…

— Пей си ги — каза Захар Павлович и излезе от селото.

Встрани от селото беше се сгушила къщурка без двор, очевидно някой се бе оженил набързо, скарал се с баща си и се изселил. Къщурката също беше празна и вътре в нея беше ужасно. Само едно зарадва Захар Павлович на сбогуване — от комина на тази къща бе израснал слънчоглед, вече възмъжал и навел към изгрева зреещата си глава.

Пътят беше обрасъл със сухи, овехтели от прах треви. Когато Захар Павлович сядаше да изпуши един тютюн, той виждаше на земята уютни гори, където тревите бяха дървета — цял един мъничък жив свят със свои пътища, със своя топлина и пълно обзавеждане за всекидневните нужди на дребните угрижени твари. След като се загледа в мравките, Захар Павлович ги държа в главата си още три-четири версти от пътя и най-сетне си помисли: „Да имахме ума на мравките и комарите, веднага можехме да си уредим живота доста охолно, тези дребосъци много ги бива за задружен живот — човекът не може още да се мери с майстор като мравката.“

Появи се Захар Павлович в покрайнините на града, нае си килер при един многодетен вдовец — дърводелец, излезе навън и се замисли: с какво ли да се захване?

Дърводелецът хазаин се върна от работа и седна до Захар Павлович.

— Колко да ти плащам за помещението? — попита Захар Павлович.

Дърводелецът не се засмя, а искаше да го направи, но само някак изхриптя с гърло — в гласа му се чувстваше безнадеждност и примирено отчаяние, което се среща у докрай и завинаги огорчения човек.

— А ти какво работиш? Нищо? Добре де, живей така, докато моите момчета не ти откъснат главата…

И право каза човекът. Още първата нощ синовете на дърводелеца — момчета от десет до двайсет години — поляха спящия Захар Павлович с пикнята си, а вратата на килера залостиха с машата. Но трудно беше да бъде разсърден Захар Павлович, който никога не се интересуваше от хората. Той знаеше, че има машини и мощни сложни изделия, и по тях ценеше благородството на човека, а не по случайната простащина. И наистина на сутринта Захар Павлович видя как най-големият син на дърводелеца сръчно и сериозно правеше дръжка за брадва — значи главното в него не е пикнята, а сръчните ръце.

След седмица Захар Павлович така се разтъжи от безделието, че без покана започна да поправя къщата на дърводелеца. Потегна слабите шевове на покрива, пренареди стълбите за антрето и изчисти саждите от комините. Вечерно време Захар Павлович дялаше колчета.

— Какво правиш? — попита го дърводелецът, попивайки мустаците си с коричка хляб: той току-що беше обядвал, яде картофи и краставички.

— Може да влязат в работа — отвърна му Захар Павлович.

Дърводелецът дъвчеше коричката и мислеше.

— Стават за оградки в гробищата! Моите момчета постиха и всички гробове в гробищата нарочно омърсиха.

Тъгата на Захар Павлович беше по-силна от съзнанието, че трудът му е безполезен, и продължаваше да дяла колове до пълно нощно изтощение. Без занаята кръвта на Захар Павлович от ръцете преливаше в главата и той започваше така сериозно да мисли за всичко наведнъж, че в главата му ставаше само каша, а в сърцето му се появяваше мъчителен страх. Когато денем се щураше из слънчевия двор, не можеше да превъзмогне мисълта си, че човекът е произлязъл от червея, а червеят е обикновена страшна тръбичка и вътре в нея нищо няма, само празна воняща тъмнина. Наблюдавайки градските къщи, Захар Павлович откри, че те съвсем приличат на затворени ковчези, и се страхуваше да спи в къщата на дърводелеца. Животинската работоспособна сила не можеше да си намери място и разяждаше душата на Захар Павлович, той не се владееше и се измъчваше от най-различни чувства, които никога не се появяваха, когато работеше. Започна да сънува сънища: уж умира баща му, миньорът, а майка му го полива с мляко от цицата си, за да живее, но баща му сърдито й казва: „Остави ме поне свободно да се помъча, мръснице“, после дълго лежи и протака смъртта си, а майка му стои над него и пита: „Скоро ли ще умреш?“ Баща му ожесточено, като мъченик, плюе, ляга по очи и й напомня: „Погреби ме в старите панталони, тези ще ги дадеш на Захарка!“

Единственото, което радваше Захар Павлович, беше да седи на покрива и да гледа в далечината, където на две версти от града понякога минаваха бесни железопътни влакове. От въртенето на колелетата на локомотива и от бързото му дишане тялото на Захар Павлович радостно го сърбеше, а очите му леко овлажняваха от съчувствие към локомотива.

Дърводелецът гледа, гледа своя квартирант и започна да го храни безплатно на трапезата си. Синовете на дърводелеца още първия път хвърлиха в паницата на Захар Павлович сополи, но бащата стана, замахна и без да продума, направи върху скулата на големия си син цицина.

— Аз съм човек като човек — спокойно каза дърводелецът, като си седна, — но ти разбираш ли, такава паплач съм създал, че току-виж ме довършили. Я го виж Федка! Силен е като дявол и не мога да разбера къде се е налял така — от мънички живеят бедно…

Започнаха първите есенни дъждове — със закъснение, без полза, селяните отдавна бяха изчезнали по чуждите краища, а мнозина бяха измрели по пътищата, без да стигнат до мините и до южния хляб. Захар Павлович отиде с дърводелеца на гарата да си търси работа, дърводелецът имаше там познат машинист.

Намериха машиниста в дежурната стая, където спяха локомотивните бригади. Машинистът каза, че хора много, а работа няма; остатъците от близките села живеят все на гарата и вършат каквото им падне почти без пари. Дърводелецът излезе и донесе бутилка водка и един суджук. Пийнаха си водка и машинистът разказа на Захар Павлович и дърводелеца за локомотива и уестингхаузовата спирачка.

— Знаеш ли каква е инерцията по стръмнините при композиция от шейсет оси? — възмутен от невежеството на слушателите си говореше машинистът и пъргаво показваше с ръце силата на инерцията. — Охо! Отвориш спирачния кран, а от накладката под тендера излиза син пламък, вагоните натискат отзад, локомотивът пухти със затворена пара — тя от скоростта клокочи в комина! Ух, майката си трака!… Я сипи! Язък, че не си купил краставици, от суджука стомахът се задръства…

Захар Павлович седеше и мълчеше, той предварително не вярваше, че ще постъпи на локомотивна работа — къде ти ще се справи с нея след дървените тиганчета!

От разказите на машиниста интересът му към механичните изделия ставаше по-притаен и по-безнадежден, като несподелена любов.

— А ти какво се оклюма? — машинистът забеляза мъката на Захар Павлович. — Ела утре в депото, аз ще поговоря с ръководителя, може да те вземат за бърсач! Не се плаши, кучи сине, щом искаш да ядеш…

Машинистът спря, без да завърши някаква дума — започна да се оригва.

— Ох, мамка му, твоят суджук дава заден ход! Цял пуд за едно десетаче си купил, скръндза такава, по-добре да бях си замезил с конци за бърсане… Но — пак се обърна към Захар Павлович машинистът, — но ще ми лъскаш локомотива като огледало, да мога всяка част да пипна с бели ръкавици! Локомотивът не обича никаква прашинка, машината, брат, е госпожица… Жената не става за тая работа — една дупка повече, и машината няма да тръгне…

Машинистът задрънка отвлечени приказки за някакви жени. Захар Павлович слушаше, слушаше и нищо не разбираше — той не знаеше, че жените могат да се обичат особено и отдалече, той знаеше, че такъв човек трябва да се ожени. Можеше да се говори интересно за сътворението на света и за непознатите изделия, но да се говори за жени, както и да се говори за мъже, това не го разбираше и му беше скучно. Някога и Захар Павлович имаше жена, тя го обичаше, а той не я тормозеше, но кой знае каква голяма радост не видя от нея. Човек е надарен с много свойства, ако страстно се замисли за тях, може да цвили от възторг дори от собственото си ежесекундно дишане. Но какво излиза тогава? Забавление и игра със собственото тяло, а не сериозно външно съществувание.

Захар Павлович открай време не ги обичаше тези разговори.

След един час машинистът се сети за своето дежурство. Захар Павлович и дърводелецът го изпратиха до локомотива, който беше излязъл от зареждане. Машинистът още отдалеч викна със служебен бас на помощника си:

— Как е парата?

— Седем атмосфери — отвърна без усмивка помощникът, наведен през прозореца.

— Водата?

— Нормално ниво.

— Огънят?

— Продухвам го.

— Отлично.

На другия ден Захар Павлович дойде в депото. Машинистът ръководител, едно съмняващо се в живите хора старче, дълго се взира в него. Той така силно и ревниво обичаше локомотивите, че гледаше с ужас, когато те се движеха. Ако зависеше от него, щеше да остави всички локомотиви във вечен покой, за да не ги осакатяват с грубите си ръце невежите. Той смяташе, че хората са много, а машините малко; хората са живи и могат сами да се защитят, а машината е нежно, беззащитно, крехко същество и за да я кара както трябва, човек трябва най-напред да зареже жена си, да избие от главата си всички грижи, да топи хляба си в машинно масло — тогава вече може да бъде допуснат до машината, и то след десет години търпение!

Ръководителят изучаваше Захар Павлович и се измъчваше: мазник е сигурно, където трябва да се пипне с пръст, това говедо ще тресне с каменарски чук, където трябва едва-едва да се забърше стъкълцето на манометъра, така ще натисне, че ще откъсне целия прибор заедно с тръбичката, нима е допустимо орач да се пусне до механизма?! Боже мой, Боже мой — мълчаливо, но искрено се ядосваше ръководителят, — къде сте вие, някогашни машинисти, помощници, огняри и бърсачи? Едно време хората трепереха до локомотива, а сега всеки мисли, че е по-умен от машината! Гадове, светотатци, мръсници, подлизурки! По принцип би трябвало движението веднага да се спре! Какви са сегашните машинисти? Катастрофа, а не хора! Това са скитници, циркаджии, файтонджии — на тях не бива болт да им се дава в ръцете, а те вече боравят с регулатора! Аз някога само нещо чуждо да тракне в локомотива при движение, нещо само да засвири в главния механизъм, без да мръдна, само с връхчето на нокътя го усещам, целият тръпна от болка и още на първата спирка с устни ще намеря дефекта, ще го излижа, ще го изсмуча, с кръвта си ще го смажа, но слепешката няма да тръгна… А този иска от нивата право на локомотива да се качи!

— Иди си вкъщи, най-напред си измий мутрата и после се приближавай до локомотива — каза ръководителят на Захар Павлович.

След като се изми, на другия ден Захар Павлович пак дойде. Ръководителят лежеше под локомотива и внимателно пипаше ресорите, като лекичко почукваше по тях с чукчето и слагаше ухо до звънкащото желязо.

— Мотя! — повика ръководителят шлосера. — Затегни тук гайката на половин косъмче!

Мотя завъртя гайката с разметния ключ на половин оборот. Ръководителят изведнъж така се обиди, че на Захар Павлович му дожаля за него.

— Мотюшка! — с тиха, сподавена тъга каза ръководителят, като обаче поскърцваше със зъби. — Какво направи, гад проклета? Нали ти казах: гайката! Коя гайка? Основната! А ти ми завъртя контрагайката и ме обърка! И пак въртиш контрагайката! Пак ми пипаш контрагайката! И какво да ви правя, гадове проклети? Махай се, говедо!

— Нека аз, господин машинист, върна контрагайката с половин оборот, а основната ще я затегна на половин косъмче! — помоли Захар Павлович.

— А? Ти забеляза ли, а? Та той, той е дървар, а не шлосер! Една гайка, една гайка не знае по име! А? Кажи какво да се прави? Държи се с локомотива като с жена, като с някаква курва! Господи Боже мой!… Хайде ела, ела насам, постави ми гайката, както казах…

Захар Павлович се пъхна под локомотива и направи всичко точно и както трябва. После до вечерта ръководителят се занимава с локомотивите и се кара с машинистите. Когато светнаха лампите, Захар Павлович напомни на ръководителя за себе си. Ръководителят се спря пред него и продължаваше да си говори своето.

— Бащата на машината е лостът, а майка — наклонената плоскост — нежно продума ръководителят, спомняйки си нещо свое, съкровено, което му даваше спокойствие нощем. — Опитай се утре да чистиш пещите, ела навреме. Но не зная, не ти обещавам — ще опитаме, ще видим… Това е много сериозна работа. Разбираш ли — пещ! Не какво да е, а пещ!… Хайде, върви си, върви!

Преспа Захар Павлович още една нощ в килера на дърводелеца, а на разсъмване, три часа преди започване на работата, пристигна в депото. Пред него лежаха излъсканите от колелата релси, стояха товарни вагони с надписи на далечни краища: Задкаспийска, Задкавказка, Усурийска железопътна линия. По коловозите ходеха особени, странни хора, умни и съсредоточени — стрелочници, машинисти, контрольори и други. Наоколо имаше здания, машини, изделия и инсталации.

Пред Захар Павлович се откри нов, майсторски направен свят — толкова отдавна обичан, сякаш открай време познат — и той реши навеки да остане в него.