Андрей Платонов
Чевенгур (19)

След като научи какво е станало в Чевенгур, Копьонкин реши засега да не наказва никого, а да дочака пристигането на Александър Дванов, още повече че пешеходецът Луй в момента върви по пътя си.

Луй наистина през тези дни беше извървял много земя и се чувстваше читав, сит и щастлив. Когато му се ядеше, влизаше в някоя къща и казваше на домакинята: „Жено, изпечи ми една кокошчица, аз съм уморен човек.“ Ако на жената й досвидеше кокошката, Луй й казваше довиждане и поемаше по пътя си през степта, като вечеряше корени, които си растяха от слънцето, а не от жалкото домашно усърдие на човека. Луй никога не просеше и не крадеше; ако му се случеше дълго време да не яде, той знаеше, че все някога ще се наяде, и не се измъчваше от глада.

Нощес Луй нощува в зимника на една тухлена барака; до губернския град бяха му останали само четирийсет версти настлан път. Луй смяташе това за дреболия и дълго се излежава след съня. Лежеше и си мислеше как да си свие цигара. Тютюн имаше, а хартия нямаше; отдавна вече беше изпушил документите си — единствена хартия му оставаше писмото на Копьонкин до Дванов. Луй извади писмото, изглади го с ръце и го прочете два пъти, за да го запомни наизуст, а след това си направи от писмото десет празни цигари.

— Ще му разкажа писмото със собствения си глас, така ще излезе гладко! — разсъдливо заключи Луй и потвърди пред самия себе си: — Така е, разбира се! Че как иначе?

След като си запали цигара, Луй излезе на шосето и тръгна към града по страничната мека ивица край платното. Нависоко и в мътната мараня от разстоянието — на вододела между две чисти реки — се виждаше старинен град: с кули, балкони, храмове и дълги сгради на училища, съдилища и учреждения. Луй знаеше, че в този град отдавна живеят хора и пречат на други да живеят. Настрани от града — в покрайнините му — димяха четирите комина на завода за селскостопански машини и инвентар, за да помагат на слънцето да произвежда жито. На Луй му се хареса далечният дим на комините и свиренето на движещия се локомотив през безмълвните, раждащи тихи треви полета.

Луй щеше да заобиколи губернията и нямаше да занесе писмото, ако губернският град не стоеше на пътя му към Петроград и брега на Балтийско море — от този бряг, от студените пусти равнини на революцията корабите потегляха към тъмните морета, за да завоюват по-късно топлите буржоазни страни.

В този час Хопнер се спускаше от градския хълм към река Полски Айдар и виждаше настлания път, прокаран през степта към продоволствените села. А по същия път вървеше невидимият оттук Луй и си представяше балтийския флот в студеното море. Хопнер мина през моста и седна на другия бряг да лови риба. Той набучи на куката мъчещия се жив червей, хвърли конеца и се загледа в тихото шаване на течащата река; прохладата на водата и миризмата на свежи треви възбуждаха у Хопнер дишането и мисълта. Той слушаше говора на реката и мислеше за мирния живот, за щастието отвъд хоризонта на земята, накъдето се носят реките, а него не го вземат, и постепенно отпускаше сухата си глава във влажните треви, преминавайки от своя мисловен покой в сън. На въдицата се хвана малка рибка — млада платика; четири часа платиката се напъва да избяга в дълбоките свободни води и кръвта от устните й със забучената в тях кукичка се смеси с кръвния сок на червея. Платиката се умори да се мята и за да придобие сила, глътна парче от червея, а после отново започна да дърпа режещото лютиво желязо, за да изтръгне от себе си кукичката заедно с хрущяла от устните си.

От високия шосиран бент Луй видя, че на брега спи един уморен мършав човек, а до краката му от само себе си мърда пръчката на въдицата. Луй отиде при човека и измъкна въдицата с платиката. Платиката затихна в ръката на пешеходеца, отвори хриле и взе да умира от уплахата и умората.

— Другарю — каза Луй на спящия. — Вземи си рибата! Спи като заклан!

Хопнер отвори налетите си с питателна кръв очи и взе да размишлява за новопоявилия се човек. Пешеходецът седна да изпуши една цигара и да погледа постройките на противоположния град.

— Дълго разглеждах нещо насън, а не можах да го довърша — заговори Хопнер. — Събудих се, а ти стоиш като изпълнение на желанията…

Хопнер почеса брадясалото си гладно гърло и почувства униние — в съня бяха загинали хубавите му размишления и дори реката не можеше да му напомни за тях.

— Ех, проклет да си, събудих се — ядосваше се Хопнер, — пак ще ми бъде скучно.

— Реката тече, въздухът духа, рибата плува — провлечено и спокойно започна Луй, — а ти ръждясваш от скръб! Тръгни нанякъде, а вятърът ще ти надъха мисъл и ти ще научиш нещо.

Хопнер не отговори: какво ще отговаря на всеки минувач, какво разбира от комунизъм този селски гурбетчия?

— Не си ли чувал в коя къща живее другарят Александър Дванов? — попита Луй за онова, дето трябваше да свърши пътем.

Хопнер взе рибата от ръцете на новодошлия и я хвърли във водата. „Може и да си поеме дъх“ — обясни той.

— Вече няма да се съживи! — усъмни се Луй. — Трябва да видя този другар в очите…

— Защо трябва ти да го виждаш, когато аз ще го видя! — неопределено каза Хопнер. — Уважаваш ли го?

— Само заради името не се уважава, а аз не познавам работата му! Нашите другари казаха, че бил незабавно потребен в Чевенгур…

— А какво има там?

— Там другарят Копьонкин писа, че има комунизъм и обратното…

Хопнер погледна Луй изучаващо като машина, която има нужда от основен ремонт. Той разбра, че капитализмът е направил изтощение на ума у подобни хора.

— Та вие нямате квалификация и съзнание, проклети да сте! — рече Хопнер. — Че какъв може да стане комунизмът?

— Нищо няма при нас — оправда се Луй. — Остана ни да имаме само хора и затова се получи другарство.

Хопнер почувства в себе си прилив на отпочинали сили и след кратко размишление се изказа:

— Това е умно, проклет да съм, само че не е солидно, направено е без какъвто и да било резерв в сечението! Разбра ли ме, или и ти бягаш от комунизма?

Луй знаеше, че около Чевенгур няма комунизъм, има преходни стъпала и гледаше на града на хълма като на стъпало.

— Ти живееш на стъпало — каза той на Хопнер — и затова ти се струва, че бягам. А аз си ходя пеша, а после във флота ще отплувам към буржоазните държави, ще ги подготвям за бъдещето. Нали сега вече комунизмът ми е в тялото, няма отърване от него.

Хопнер попипа ръката на Луй и я разгледа на слънчевата светлина — ръката беше голяма, жилеста, покрита с незаздравяващи белези от бившия труд — тези рождени белези на всички угнетени.

„Може пък и да е истина! — помисли си Хопнер за Чевенгур. — Нали летят аероплани, по-тежки от въздуха, проклети да са!“

Луй още веднъж му заръча да предаде на Дванов устното писмо на Копьонкин, та Дванов без бавене да замине за Чевенгур, иначе там комунизмът може да отслабне. Хопнер го обнадежди и му посочи улицата, на която самият той живее.

— Върви там и се покажи на жена ми, нека те нахрани и напои, а пък аз сега ще се събуя и ще ида на бързея да се опитам да хвана с въдицата кленове: те, проклетниците, вечер кълват на бръмбар…

Луй беше вече свикнал бързо да се разделя с хората, защото постоянно срещаше други, и то по-добри; той навсякъде забелязваше над главата си светлината на слънцестоенето, от която земята натрупваше растения за храна и хора за другарство.

Гледайки след пешеходеца, Хопнер реши, че той прилича на овощно дърво; в тялото на Луй наистина нямаше единство между строежа и организираността — имаше някаква несъгласуваност между частите на тялото и крайниците, които бяха израснали отвътре като чепати клони и жилава, яка дървесина.

Луй изчезна на моста, а Хопнер легна да си почине още малко — беше в отпуск и се наслаждаваше на живота веднъж в годината. Но днес вече не можа да полови кленове, защото скоро задуха вятър, иззад градските кули се показаха купести облаци и Хопнер трябваше да си върви в квартирата. Но му беше скучно да седи в стаята с жена си, защото все го теглеше да ходи на гости при другарите си, най-често при Саша и Захар Павлович. И по пътя към дома си се отби в познатата дървена къща.

Захар Павлович лежеше, а Саша четеше книга, стискайки над нея сухите си, отвикнали от хората ръце.

— Чухте ли? — каза Хопнер, давайки им да разберат, че не е дошъл случайно. — В Чевенгур се организирал пълен комунизъм!

Захар Павлович престана да пухти равномерно с носа си, забави съня си и се заслуша. Александър мълчеше и гледаше Хопнер с доверчиво вълнение.

— Какво гледаш? — каза Хопнер. — Не летят ли криво-ляво аеропланите, а те, проклетите, са по-тежки от въздуха! Защо да не се организира комунизъм?

— А онзи козел, дето яде революцията все откъм краищата като зелка, къде са го дянали? — попита бащата на Дванов.

— Това са обективните условия — обясни Александър. — Баща ми говори за жертвеното агне.

— Те го изядоха това агне! — като очевидец съобщи Хопнер. — Сега сами ще си бъдат виновни в живота.

Зад стената от талпи изведнъж заплака човек, който все по-високо се заливаше от сълзи. Бирените шишета на масата, по която той удряше с оскърбената си глава, трепереха. Там живееше самотен комсомолец, който работеше като огняр в железопътното депо и никак не напредваше към по-високите длъжности. Комсомолецът поплака малко, после утихна и се изсекна.

— Разни мръсници се возят с автомобили, женят се за дебели артистки, а аз все така си живея! — говореше си комсомолецът в своето тъжно озлобление. — Още утре ще отида в районния комитет, нека и мене ме вземат в канцелария, знам всичките политически знания и мога да ръководя в цялостен мащаб! А те ме направиха огняр и отгоре на това ми сложиха четвърти разряд… Не виждат човека, мръсниците му…

Захар Павлович излезе на двора да се поосвежи и да види дали дъждът е редовен или от временен облак. Дъждът беше редовен — за цяла нощ или за денонощие; шумяха крайпътните дървета, обработвани от вятъра и дъжда, и лаеха кучетата в заградените дворове.

— Духа някакъв вятър, дъжд вали! — продума Захар Павлович. — А сина пак скоро няма да го има при мене.

В стаята Хопнер канеше Александър да идат в Чевенгур.

— Там ние — доказваше му Хопнер — ще измерим целия комунизъм, ще му направим точен чертеж и пак ще се върнем в губернията; тогава вече ще бъде лесно да направим комунизъм на цялата шеста част от земното кълбо, един път в Чевенгур да ни дадат шаблона в ръцете.

Дванов мълчаливо си мислеше за Копьонкин и неговото устно писмо: „Комунизъм и обратното.“

Захар Павлович слуша, слуша и каза:

— Внимавайте, момчета! Работникът е много слаб глупак, а комунизмът далече не е дреболия. Във вашия Чевенгур цялото отношение е нужно на хората — нима там наведнъж са се справили?

— А защо не? — убедено спореше Хопнер. — Властта по места неочаквано е измислила нещо ново и ето че се е получило, проклето да е! Какво особено има тук?

Захар Павлович все още доста се съмняваше:

— Че е така, така е, само че човекът не ти е гладък материал. Локомотивът с глупак няма да потегли, а ние и при царя сме живели. Разбра ли ме сега?

— За разбиране, разбрах те — разсъждаваше Хопнер, — но наоколо нищо подобно не виждам.

— Ти не виждаш, а пък аз виждам — засилваше недоумението му Захар Павлович. — От желязо ще ти направя каквото поискаш, а от човека комунист не мога да направя!

— Че там кой ги е правил, сами са се направили, проклетите! — възразяваше Хопнер.

Тук Захар Павлович се съгласяваше.

— Това е друго! Аз исках да кажа, че местната власт там няма нищо общо, защото може да се поумнее в изделията, а властта — това са вече най-умните хора, там от ума отвикват! Ако човекът не търпеше, а веднага се пукаше от нещастието като чугуна, тогава и властта щеше да е отлична!

— Тогава, татко, нямаше да има власт — каза Александър.

— Може и така да е! — потвърди Захар Павлович.

Чуваше се как мъчително заспа комсомолецът зад стената, без да се е отървал напълно от своя бяс. „Мръсници — вече примирено въздишаше той и мълчаливо пропускаше нещо особено важно в съня си. — Те спят двама на легло, а аз самичък на тухления миндер!… Позволи ми да полежа на мекичко, другарю секретар, че се съсипвам от черната работа… Толкова години плащам членски внос, нека и аз разбера нещо!… Какво става?…“

Нощта шумеше от потоците изстуден дъжд. Александър чуваше падането на тежките капки, които плющяха по уличните езера и потоци; едно го утешаваше в тази безприютна дъждовна влага — споменът за приказката за мехура, сламката и цървула, които едно време, тримата заедно превъзмогнали една също такава несигурна, също такава непроходима природа.

„Нали той е мехур, нали тя не е жена, а сламка, и другарят им — захвърлен цървул, но задружно вървели по разораните ниви и по локвите — с детско щастие, с чувство, че и той прилича на неизвестния цървул — фантазираше мислено Дванов. — И аз имам другари, мехури и сламчици, но кой знае защо ги зарязах, по-лош съм от цървула…“

Нощта миришеше на далечни степни треви, от отсрещната страна на улицата се намираше служебното учреждение, където сега се измъчваха работите на революцията, а през деня се извършваше пререгистрация на подлежащите на военна служба. Хопнер се събу и остана да нощува, макар да знаеше, че на другия ден ще си изпати от жена си: „Къде си нощувал — ще каже, — май си си намерил по-млада?“ — и ще го прасне с цепеницата по главата. Къде ти жените разбират от другарство, те целия комунизъм ще го нарежат с триони на дребнобуржоазни части!

— Ех, проклето да е, колко му трябва на мъжа! — въздъхна Хопнер. — А ето че няма спокойна регулировка!

— Какво мърмориш? — попита Захар Павлович.

— Говоря за семейството си, у моята жена на килограм живо тегло се падат пет килограма дребнобуржоазна идеология. Виждаш ли какъв топуз ми виси на шията?

Дъждът навън преставаше да вали, мехурите изчезнаха и земята замириса на измити треви, на чиста студена вода и свежи открити пътища. Дванов си лягаше със съжаление, струваше му се, че е преживял днешния ден напразно, притесняваше се вътрешно от тази внезапно настъпила скука в живота. Вчера се чувстваше по-добре, макар че вчера Соня пристигна от село, събра си в един вързоп остатъка от багажа в старата квартира и замина неизвестно закъде. Тя почука на прозореца на Саша, махна му с ръка за сбогом, а той излезе навън, но тя вече не се виждаше никъде. И вчера Саша чак до вечерта мисли за нея и с това съществуваше, а днес забрави с какво трябваше да живее и не можа да заспи.

Хопнер вече заспа, но дишането му беше толкова слабо и жалко в съня, че Дванов отиде при него от страх да не би животът в човека да е свършил. Той постави отпусналата се ръка на Хопнер на гърдите му и отново се заслуша в сложния и нежен живот на спящия. Виждаше се колко крехък, беззащитен и доверчив е този човек, а и него сигурно някой го е бил, мъчил, мамил и мразил; а той и без това е едва жив и дишането му в съня почти замира. Никой не гледа спящите хора, само те имат истински любими лица, а наяве лицето на човека се обезобразява от спомена, чувството и нуждата.

Дванов успокои мятащите се ръце на Хопнер, отблизо и с нежно любопитство разгледа Захар Павлович, който също беше се унесъл дълбоко в съня, а после се заслуша в затихващия вятър и си легна да поспи до следващия ден. Баща му живееше в съня здраво и разумно, подобно на живота през деня, и поради това лицето му не се променяше много нощем; и да сънуваше нещо, това бяха полезни и близки до събуждането сънища, а не такива, от които после човек се срамува или му е тъжно.

Дванов се сви до пълно усещане на тялото си и притихна. И постепенно, като разсейващата се умора, пред Дванов се появяваше неговият детски ден — не вдън тревясалите години, а вдън притихналото, трудно, само себе си измъчващо тяло. През здрачната вечерна есен над селските гробища в родното му село вали дъжд, подобен на редки сълзи; клатушка се от вятъра въженцето, с което нощем църковният пазач отмерва часовете, без да се качва на камбанарията; ниско над дърветата минават изтощени, смачкани облаци, подобни на селски жени след раждане. Малкото момче Саша стои под шумящите последни листа над гроба на родния си баща. Глинестата могилка се е слегнала от дъждовете, минувачите са я трамбовали напълно и върху нея падат листа, също такива мъртви като погребания му баща. Саша стои с празна торба и с тоягата, подарена му от Прохор Абрамович за далечния път.

Момчето не разбира, че се разделя с баща си, опипва пръстта на гроба, както някога пипаше погребалната риза на баща си, и му се струва, че дъждът мирише на пот — на познатия живот в топлите прегръдки на баща му на брега на езерото Мутево; този живот, обещан навеки, сега не се връща и момчето не знае нарочно ли е това, или трябва да плаче. Малкият Саша вместо себе си оставя на баща си тоягата — той я заравя в могилката на гроба и поставя върху нея мъртви листа, та баща му да знае колко тъжно му е на Саша да върви сам и че Саша винаги и откъдето и да е ще се върне тук — за тоягата и за баща си.

На Дванов му дожаля и заплака насън, че и досега не си е взел тоягата от баща си. Но баща му караше лодка и се усмихваше на уплахата на своя притеснен от дългото чакане син. Неговата мъничка лодчица се клатушкаше от всичко — от вятъра и от дишането на гребеца — и особеното, винаги отрудено лице на баща му изразяваше кротка, но ненаситна жалост към половината от света, а другата половина той не познаваше, мислено се трудеше над нея и може би я мразеше. Когато слизаше от лодката, бащата галеше плитката вода, хващаше тревите за върховете, без да ги поврежда, прегръщаше момчето си и гледаше на близкия свят като на приятел и съратник в борбата със своя невидим за никого най-главен враг.

— Защо плачеш, светилничето ми? — каза баща му. — Твоята тояга израсна в дърво и я виж каква е, ще можеш ли да я изскубнеш!…

— А как ще тръгна за Чевенгур? — попита момчето. — Така ще ми бъде мъчно.

Баща му седна в тревата и мълчаливо погледна към отвъдния бряг на езерото. Този път той не прегърна сина си.

— Не тъжи — каза баща му. — И на мене ми е мъчно тук. Върши нещо в Чевенгур, защо да лежим мъртви…

Саша се примъкна към баща си и легна на коленете му, защото не му се тръгваше за Чевенгур. И баща му заплака заради раздялата, а после в мъката си така стисна момчето, че то зарида, защото се чувстваше самотно навеки. Той още дълго се държа за ризата на баща си — слънцето вече се показа над гората, а зад нея в далечината се намираше чуждият Чевенгур и горските птици долетяха при езерото да пият вода, а бащата продължаваше да седи и да наблюдава езерото и безполезния изгряващ ден, а момчето заспа на коленете му. Тогава бащата обърна лицето на сина си към слънцето, за да изсъхнат сълзите по него, но слънцето загъделичка закритото зрение на момчето и то се събуди.

Хопнер навиваше на крака си скъсана партенка, а Захар Павлович пълнеше пунгията си с тютюн и се канеше да върви на работа. Над къщите като над гора изгряваше слънцето и лъчите му се опираха в насълзеното лице на Дванов. Захар Павлович завърза пунгията си, взе си парче хляб и два картофа и каза:

— Хайде, аз тръгвам, останете си със здраве.

Дванов погледна към коленете на Захар Павлович и към мухите, които летяха като горски птици.

— Ти ще вървиш ли в Чевенгур? — попита Хопнер.

— Ще вървя. А ти?

— Че с какво съм по-лош от тебе? И аз ще дойда…

— А какво ще стане с работата ти? Ще напуснеш ли?

— Да, че какво? Ще си взема заплатата и край, комунизмът ми е по-скъп от трудовата дисциплина, проклета да е. Да не би аз според тебе да не съм член на партията?

Дванов попита Хопнер за жена му — с какво ще се прехранва без него. Хопнер се замисли, но леко и за кратко.

— Ще се прехранва със семки. Колко й трябва на нея? Между нас няма любов, а така — само факт. Но нали и пролетариатът не се е родил от любовта, а от факта.

Хопнер не каза онова, което действително му беше вдъхнало надежда да се отправи за Чевенгур. Той не искаше да ходи там, за да се храни жена му със семки, а за да може по мярката на Чевенгур колкото е възможно по-скоро да организира комунизъм в цялата губерния. Тогава комунизмът вероятно ще осигури достатъчно жена му на стари години наравно с другите ненужни хора, а засега тя все някак ще изкара. Ако пък остане да работи завинаги, това занимание няма да има нито край, нито подобрение. Хопнер работеше без прекъсване вече цели двайсет и пет години, обаче от това нямаше никаква лична полза в живота — все едно и също, само дето залудо си хаби времето. Ни храна, ни дрехи, ни душевно щастие, нищо не се размножава, значи сега на хората им е потребен не толкова труд, колкото комунизъм. Освен това жена му може да дойде при този същия Захар Павлович и той няма да откаже да даде на една пролетарска жена парче хляб. Мирните трудещи се също са необходими, те непрекъснато работят, докато комунизмът е още безполезен, но вече се нуждае от хляб, семейни нещастия и допълнителна утеха за жените.