Андрей Платонов
Чевенгур (17)

Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства. Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеялото. По степната река, от която блуждаещите хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата.

Оттук до Чевенгур оставаха още пет-шест версти, но вече се откриваха въздушните гледки към неораните чевенгурски ниви, към влажната околийска река, към всичките тъжни ниски места, където живееха тамошните хора. По една мочурлива падинка вървеше просякът Фирс; той беше чул на едно от последните места, където беше нощувал, че в степите било намерено свободно място, там живеели минаващите хора и всички се хранели със собствен продукт. По целия свой път, цял живот Фирс бе вървял по вода или по влажна земя. Той харесваше течащата вода, тя го възбуждаше и искаше нещо от него. Но Фирс не знаеше какво иска водата и за какво му е тя, само избираше места, където водата е добре смесена със земята, и топеше там цървулите си, а преди лягане дълго си изстискваше партенките, за да опита водата с пръсти и отново да наблюдава отслабващото й течение. Край ручеите и праговете той сядаше и слушаше живите потоци, успокояваше се напълно и беше готов да легне във водата и лично да вземе участие в безименното полско поточе. Тази вечер спря да нощува на брега на едно речно корито и цяла нощ слуша пеещата вода, а на сутринта слезе пълзешком долу и долепи тяло до увлекателната влага, като достигна своя покой преди Чевенгур.

Малко по-нататък от Фирс сред стихналата равнина в пронизващата утринна чистота се виждаше малък град. От острата прохлада на въздуха и от противостоенето на слънцето добрите очи на възрастния човек, който гледаше този град, сълзяха; добри бяха не само очите, но и цялото му меко, топло и чистоплътно по рождение лице. Той беше вече възрастен, имаше почти бяла брадичка, в която никога не се въдеха гниди, каквито се срещат у всички старци, и вървеше с немного голяма бързина към полезната цел на живота си. Който беше вървял заедно с този старец, знаеше колко е дъхав и мил, колко приятно беше да се водят с него спокойни и честни разговори. Жена му го наричаше „татко“ и почтителното кротко начало между съпрузите никога не изчезваше. Може би заради това не им се раждаха деца и в стаите им цареше вечна изсушена тишина. Само от време на време се чуваше кроткият глас на съпругата:

— Алексей Алексеевич, татенце, ела да си хапнеш от Божия дар, недей ме мъчи.

Алексей Алексеевич ядеше толкова старателно, че до петдесет години зъбите му не се развалиха и от устата му лъхаше не на гнило, а само на топло дихание. На младини, когато връстниците му натискаха момите и с все същата безсънна сила на младостта нощем изкореняваха крайградските храсти, Алексей Алексеевич с личното си усърдие стигна до мисълта, че храната трябва да се дъвче колкото може по-дълго, и оттогава я дъвчеше, докато не се разтвореше напълно в устата му, за което отиде една четвърт от целия дневен живот на Алексей Алексеевич. До революцията Алексей Алексеевич беше член на управата на кредитното дружество и съветник в градската Дума в своя градец, който сега се намираше на границата на Чевенгурска околия.

Сега Алексей Алексеевич отиваше в Чевенгур и наблюдаваше околийския център от околните височини. Самият той усещаше постоянната миризма на вкусен пресен хляб, която непрекъснато лъхаше от повърхността на чистото му тяло, и предъвкваше слюнка от тихата радост, че живее живота си.

Въпреки ранния час старият град вече беше се разшавал. Там се виждаха хора, залутани по поляните и шубраците около града — къде по двама, къде единично, но всички без вързопи и имущество. От десетте камбанарии в Чевенгур не се обаждаше нито една, чуваше се само вълнението на населението под кроткото слънце на обработваемите равнини; едновременно с това в града се движеха къщите — сигурно ги влачеха нанякъде невидими оттук хора. Пред очите на Алексей Алексеевич малка овощна градина изведнъж се наведе и стройно тръгна напред — и нея я преместваха до корен на по-добро място.

На сто разтега от Чевенгур Алексей Алексеевич седна за малко да се почисти, преди да влезе в града. Той не разбираше науката на съветския живот, привличаше го само един отрасъл — кооперацията, за която беше прочел във вестник „Беднота“. Досега той живееше в мълчание, не се бъркаше в никаква работа и затова губеше душевното си спокойствие; често се случваше от внезапно раздразнение Алексей Алексеевич да духне неугасимите кандила в червения кът на къщата си, заради което жена му лягаше на пухения дюшек и звучно плачеше. Щом прочете за кооперацията, Алексей Алексеевич отиде при иконата на свети Никола Мирликийски и с гальовните си пшеничени ръце запали кандилото. Вече беше намерил святото си дело и чист път за по-нататъшния живот. Той почувства Ленин като своя покоен баща, който някога, когато малкият Алексей Алексеевич се плашеше от един далечен пожар и не разбираше страшното произшествие, говореше на сина си: „Притисни се по-близко до мене, Альоша!“ Альоша се притискаше до баща си, който също миришеше на вкусен хляб, успокояваше се и започваше сънливо да се усмихва. „Ето, виждаш ли — говореше баща му. — А ти се боеше!“ Альоша заспиваше, без да пуска баща си, а на сутринта виждаше в пещта огъня, който майка му беше запалила за пироги със зеле.

След като изучи статията за кооперацията, Алексей Алексеевич се притисна духом до съветската власт и прие нейното топло народно дело. Пред него се откри широкият път на светостта, който водеше в Божието царство на житейското доволство и задружността. Дотогава Алексей Алексеевич само се страхуваше от социализма, а сега, когато социализмът се нарече кооперация, Алексей Алексеевич искрено го обикна. Като дете той дълго време не обичаше Бог, понеже се страхуваше от Саваот, но когато майка му каза: „Ами къде ще ида аз след смъртта си, сине?“ — Альоша обикна и Бог, за да защитава след смъртта майка си, понеже беше признал Бог за заместник на баща си.

Алексей Алексеевич дойде в Чевенгур, за да търси кооперацията — спасение на хората от бедността и от взаимната душевна жестокост.

Както се виждаше от това близко място, в Чевенгур работеше непозната сила на човешкия разум, но Алексей Алексеевич искаше най-напред да намери кооперативния устав, а после да отиде в околийския изпълком и братски да си поговори с председателя, другаря Чепурни — как да се организира кооперативната мрежа.

Но Алексей Алексеевич предварително се замисли за Чевенгур, подложен на неизгодните разходи на революцията. Лятната прах се вдигаше от трудолюбивата земя нагоре към жегата. А небето над овощните градини, над малките околийски храмове и неподвижното градско имущество стоеше като трогателен спомен на Алексей Алексеевич, но не всеки можеше да разбере какъв. И Алексей Алексеевич стоеше сега в пълно съзнание за самия себе си и усещаше топлината на небето като детството и кожата на майка си и така, както едно време, потънало в погребаната вечна памет, от слънчевата среда на небето капеше храна за всички хора, както кръвта от пъпната връв на майката.

Това слънце можеше векове да огрява благосъстоянието на Чевенгур — неговите ябълкови градини, железните покриви, под които жителите отглеждаха децата си, и горещите излъскани куполи на църквите, които плахо зовяха човека от сянката на дърветата в празнотата на кръглата вечност.

Дърветата растяха почти по всички улици на Чевенгур и даваха клоните си за тояжки на скитниците, които се влачеха през Чевенгур, без да нощуват в него. По чевенгурските дворове избуяваха множество треви, а тревата даваше подслон, храна и смисъл на живота на цели пълчища от насекоми в низините на атмосферата, понеже Чевенгур беше населен с хора само частично — много повече в него бяха развълнуваните мънички същества, но на старите чевенгурци и през ум не им минаваше за тях.

Техният ум беше зает с по-големи произшествия, например с лятната жега, с бурите и с второто пришествие на Бога. Ако лете биваше горещо, чевенгурци предупреждаваха съседите си, че сега вече и зимата няма да настъпи и скоро къщите ще започнат да се палят от само себе си, а юношите по нареждане на бащите си носеха вода от кладенците и обливаха къщите отвън, за да отсрочат пожарите. След жегата нощем често започваше дъжд. „Ту задуха, ту дъжд — чудеха се чевенгурци, — никога не е имало такова нещо!“ Когато зимно време завиеше виелица, чевенгурци отнапред знаеха, че на другия ден ще трябва да се провират през комина — снегът непременно щеше да затрупа къщите, въпреки че всеки предварително си беше приготвил вътре лопата. „Де ще можеш да се откопаеш с лопата! — съмняваше се някъде в някоя стая старец. — Я каква фъртуна фучи, такова нещо по нашите места не е имало и не може да има. Чичо Никанор е по-стар от мене — осемдесет години откакто е почнал да пуши, — а такава шантава зима не помни! Сигурно нещо ще стане!“ През бурните есенни нощи чевенгурци лягаха да спят на пода, за да са в по-устойчиво положение и да са по-близо до земята и до гроба. Всеки чевенгурец тайно вярваше, че започнала ли е буря или жега, това може да се превърне във второ пришествие на Бога, но никой не искаше преждевременно да напуска къщата си и да умира, без да е изживял годините си — затова чевенгурци след горещини, буря или студ си почиваха и пиеха чай.

— Свърши се, слава тебе, Господи! — с щастлива ръка се кръстеха чевенгурци в края на затихналото произшествие. — Ние чакахме Исуса Христа, а той ни подмина, над всичко е неговата свята воля!

Ако старците в Чевенгур живееха без памет, останалите изобщо не разбираха как могат да живеят, когато всеки миг ще настъпи Второто пришествие и хората ще бъдат на две категории и превърнати в бедни голи души.

Алексей Алексеевич някога беше живял в Чевенгур и отлично познаваше неговата неосигурена душевна орис. Когато Чепурни пристигна тук пеша от гарата — на седемдесет версти, — за да властва над града и околията, той си мислеше, че Чевенгур съществува от средствата на бандитизма, защото никой нищо не вършеше явно, но всеки ядеше хляб и пиеше чай. Затова той издаде анкетен лист, който трябваше задължително да се попълни — с един-единствен въпрос: „С каква цел и от какво производство на вещество живеят в държавата на трудещите се?“

Почти цялото население на Чевенгур отговори еднакво — пръв измисли отговора църковният хорист Лобочихин, а от него го преписаха съседите и устно го предадоха на останалите.

„Живеем заради Бога, а не заради себе си“ — написаха чевенгурци.

Чепурни не можа нагледно да си представи Божия живот и веднага състави комисия от четирийсет души — едно денонощие къща по къща да обследва града. Имаше анкетни листове и с по-ясно съдържание, в тях като занимания се споменаваха: ключарска служба в затвора, очакване на истината в живота, нетърпение за Бога, смъртоносно старчество, четене на глас пред скитниците и съчувствие на съветската власт. Чепурни изучаваше анкетните листове и започна да се измъчва от сложността на гражданските си занимания, но навреме си спомни лозунга на Ленин: „Дяволски трудно е да се управлява държавата“ — и напълно се успокои. Рано сутринта при него дойдоха четирийсетте души, пиха в антрето вода след дългото ходене и съобщиха:

— Другарю Чепурни, те лъжат, те с нищо не се занимават, ами лежат като рязани и спят.

Чепурни разбра:

— Серсеми, нали беше нощ! Разкажете ми нещо за тяхната идеология, моля!

— Ами те нямат идеология — каза председателят на комисията. — Всички до един чакат края на света…

— А ти не им ли каза, че сега краят на света би бил контрареволюционна проява? — попита Чепурни, свикнал предварително да сравнява всяко мероприятие с революцията.

Председателят се уплаши:

— Не, другарю Чепурни! Смятах, че Второто пришествие ще е полезно за тях, а и за нас няма да е зле…

— Как така? — строго го разпитваше Чепурни.

— Напълно полезно. За нас то е недействително, а дребната буржоазия след Второто пришествие подлежи на изземване…

— Вярно бе, синковец! — възкликна Чепурни, озарен от разбраното. — Как аз не се досетих, нали съм по-умен от тебе?

В този момент един от четирийсетте скромно излезе напред и попита:

— Другарю Чепурни, ще разрешите ли?

— А ти кой си? — Чепурни, който помнеше по външност всички останали хора наизуст, не беше виждал в Чевенгур това лице.

— Аз, другарю Чепурни, съм председател на ликвидационния комитет по въпросите на земството в старите граници на Чевенгурска околия, фамилното ми име е Полюбезиев. В комисията бях предложен от нашия комитет, ето, нося копие от протокола от разпоредителното заседание на комитета.

Алексей Алексеевич Полюбезиев се поклони и подаде ръка на Чепурни.

— Има ли такъв комитет? — учудено попита Чепурни, който не усещаше ръката на Алексей Алексеевич.

— Има! — каза някой от масата членове на комисията.

— Да се разпусне още днес публично! Да се види дали няма още някакъв остатък от империята и още днес да се унищожи! — нареди Чепурни и се обърна към Полюбезиев: — Моля, гражданино, говори!

Алексей Алексеевич обясни с голяма точност и старание градското производство на вещество, с което още повече затъмни ясната глава на Чепурни, който притежаваше огромна, макар и хаотична, памет; той поемаше в ума си живота на късове — в главата му като в тихо езеро плаваха парчета от видян някога свят и срещани събития, но тези парчета никога не се сливаха в едно цяло и за Чепурни нямаха никаква връзка помежду си, нито жив смисъл. Той помнеше плетищата в Тамбовска губерния, фамилните имена и лицата на просяците, цвета на артилерийския огън на фронта, знаеше буквално учението на Ленин, но всичките тези ясни спомени плаваха в ума му стихийно и не образуваха никакво полезно понятие. Алексей Алексеевич говореше, че има равна степ и по тази степ вървят хора, които търсят съществуванието си надалече, но от родната си къща не вземат нищо освен тялото си. И затова разменяли работната си плът срещу храна и така в продължение на дълги години е произлязъл Чевенгур, в него се събрало население. Оттогава минаващите работници са си отишли, а градът останал, надявайки се на Бога.

— И ти ли си разменял работното си тяло срещу нищо и никаква храна? — попита Чепурни.

— Не — каза Алексей Алексеевич, — аз съм служещ човек и работата ми е мисленето на хартия.

— Ей сега в мене се прояви едно талантливо чувство — рече по-нататък Чепурни. — Нямам секретар, който веднага да ме записва!… Най-напред трябва да се ликвидира плътта на нетрудовите елементи!…

Оттогава Алексей Алексеевич не беше виждал Чепурни и не знаеше какво бе станало в Чевенгур. Земският комитет, разбира се, беше незабавно и завинаги ликвидиран, а членовете му се пръснаха по роднини. Днес Полюбезиев искаше среща с Чепурни на друга тема — сега вече благодарение на обявената от Ленин кооперация той беше почувствал в социализма живата святост и желаеше доброто на съветската власт. Алексей Алексеевич не срещна нито един познат човек — движеха се някакви мършави хора и мислеха за нещо бъдещо. В самите покрайнини на Чевенгур двайсетина души бавно преместваха една дървена къща, а двама конници радостно наблюдаваха работата им.

Полюбезиев позна единия от конниците.

— Другарю Чепурни! Позволете да ви извикам на кратък разговор.

— Полюбезиев! — позна го Чепурни, който помнеше всичко конкретно. — Хайде, кажи какво имаш да кажеш.

— Иска ми се да си поговорим накратко за кооперацията. Четохте ли за нравствения път към социализма във вестника на онеправданите под същото название, а именно „Беднота“?

Чепурни нищо не четеше.

— Каква кооперация? Какъв път искаш, щом като сме стигнали? Какво искаш, драги гражданино! Вие тук живеехте заради бога на работническия път. Сега вече няма пътища, братлето ми — хората стигнаха.

— Къде? — покорно попита Алексей Алексеевич, изгубил вече кооперативната надежда в сърцето си.

— Как къде? В комунизма на живота. Чел ли си Карл Маркс?

— Не, другарю Чепурни.

— А трябва да го четеш, драги другарю; историята вече свърши, а ти дори не си забелязал.

Алексей Алексеевич млъкна без въпрос и си тръгна нататък, където растяха старите треви, живееха предишните хора и старата жена чакаше мъжа си. Там може би е тъжно и се живее трудно, но Алексей Алексеевич се е родил там, расъл е и на младини понякога е плакал. Той си спомни своите домашни мебели, вехтия си двор и съпругата си и беше доволен, че и те не познават Карл Маркс и затова няма да се разделят със своя мъж и стопанин.

Копьонкин не беше успял да прочете Карл Маркс и се смути от учеността на Чепурни.

— Ами тук при вас хората непременно ли четат Карл Маркс? — попита Копьонкин.

Чепурни сложи край на безпокойството на Копьонкин:

— Абе, посплаших човека. И аз никога през живота си не съм го чел. Чувал съм туй-онуй по митингите и агитирам. Пък и няма нужда да четеш, нали знаеш, по-рано хората са чели и писали, а хич не са живели, все са търсили пътища за другите хора.

— Защо днес в града хората преместват къщите и носят дърветата на ръце? — разглеждаше Копьонкин.

— Ами днес има съботник — обясни Чепурни. — Хората са пристигнали в Чевенгур пеша и се стараят да живеят в другарска близост.

И Чепурни, както всички други чевенгурци, нямаше постоянно местожителство. Благодарение на тези условия Чепурни и Копьонкин се спряха в една тухлена къща, която участниците в съботника не можеха да помръднат от мястото й. В кухнята върху торбите си спяха двама души, приличащи на скитници, а третият изкуствено пържеше картофи, като вместо олио употребяваше студена вода от чайника.

— Другарю Пиюся! — обърна се към този човек Чепурни.

— Какво искаш?

— Не знаеш ли къде се намира сега другарят Прокофий?

Пиюся не бързаше да отговори на този дребен въпрос и се бореше с изгарящите картофи.

— Намира се някъде с твоята жена — каза той.

— Ти остани тук — каза Чепурни на Копьонкин, — а аз ще ида да потърся Клабздюша, много мила жена е!

Копьонкин се освободи от дрехата си, постла я на пода и легна полугол, а неразделното си оръжие нареди на купчина до себе си. Макар че в Чевенгур беше топло и миришеше на другарски дух, може би от умора Копьонкин се чувстваше тъжен и сърцето го теглеше да върви някъде напред. Засега не беше забелязал в Чевенгур явен и очевиден социализъм — онази трогателна, но твърда и нравоучителна красота сред природата, където можеше да се роди нова, мъничка Роза Люксембург или научно да се възкреси първата, загинала в буржоазната германска земя! Копьонкин вече питаше Чепурни какво да прави в Чевенгур. И той му отговори: „Ами нищо, при нас няма нужди и занимания, ще си живееш вътрешно! При нас в Чевенгур е хубаво, мобилизирали сме слънцето за вечна работа, а обществото го разпуснахме завинаги.“

Копьонкин виждаше, че е по-глупав от Чепурни, и мълчеше, без да отговори. Още преди това, по пътя, той плахо се заинтересува с какво би могла да се занимава при тях Роза Люксембург. По този въпрос Чепурни не му съобщи нищо особено, само каза: „Като пристигнем в Чевенгур, питай нашия Прокофий, той може всичко ясно да изрази, а аз само му давам ръководно революционно предчувствие. Да не мислиш, че разговарях с тебе със собствени думи? Не, научи ме Прокофий!“

Най-сетне Пиюся изпържи картофите във вода и почна да събужда двамината спящи скитници. Копьонкин също стана да си хапне малко, та след яденето, на пълен стомах, по-бързо да заспи и да престане да тъгува.

— Вярно ли е, че хората в Чевенгур живеят добре? — попита той Пиюся.

— Не се оплакват! — отвърна му той, без да бърза.

— А къде тук има социализъм?

— С нови очи ти по-добре виждаш — без особено желание обясни Пиюся. — Чепурни казва, че поради свикване ние не виждаме нито свободата, нито благата, нали сме тукашни, от две години живеем тук.

— А по-рано кой е живял тук?

— По-рано са живели буржоа. Ние с Чепурни организирахме за тях второ пришествие.

— Нали сега имаме наука, възможно ли е такова нещо?

— А защо не?

— Как така? Говори по-пълно!

— Че аз да не съм ти съчинител? Просто се яви внезапен случай, по нареждане на обичайката.

— Да не е чрезвичайката^[1]?

— Така де.

— Аха — смътно разбра Копьонкин. — Това е напълно правилно.

Завързаният за плета в двора Пролетарска сила тихо пръхтеше срещу наобиколилите го хора. Мнозина искаха да оседлаят непознатия мощен кон и да обиколят с него Чевенгур по околовръстния път. Но Пролетарска сила мрачно отстраняваше кандидатите — със зъби, с муцуна и с крака.

— Нали сега си народно добиче! — кротко го увещаваше един мършав чевенгурец. — Защо беснееш?

Копьонкин чу тъжния глас на коня си и излезе при него.

— Отстранете се — каза той на всички свободни хора. — Зяпачи, не виждате ли, че и конят има сърце!

— Виждаме — убедено отвърна един чевенгурец. — Ние живеем другарски, а твоят кон е буржоа.

Копьонкин забрави уважението към присъстващите угнетени и защити пролетарската чест на коня:

— Лъжеш, хаймана, революцията пет години язди моя кон, а ти самият си яхнал революцията!

Копьонкин не можа по-нататък да изрази яда си, той неясно чувстваше, че тези хора са много по-умни от него, но от такъв чужд ум на Копьонкин му ставаше някак си самотно. Спомни си за Дванов, който предварително изпълваше живота с разум и полза, и се разтъжи за него.

Синият въздух над Чевенгур стоеше като висока тъга и пътят към приятеля беше свръх силите на коня.

Обзет от тъга, подозрение и тревожен гняв, Копьонкин реши веднага, докато не се е разколебал, да провери революцията в Чевенгур. „Дали тук не е резервът на бандитизма? — ревниво си помисли Копьонкин. — Сега ще им покажа аз един комунизъм на тези маскирани гадове!“

Копьонкин се напи с вода в кухнята и се стегна в пълно бойно снаряжение. „Ама че мръсници, дори конят се вълнува против тях! — с негодувание размишляваше Копьонкин. — Те мислят, че комунизмът е ум и полза, а тяло няма, чисто и просто дреболия и завоевание!“

Конят на Копьонкин беше винаги готов за срочна бойна работа и с шумна страст от натрупаните сили пое Копьонкин на просторния си другарски гръб.

— Тичай напред и ми покажи къде е съветът! — закани се Копьонкин на един уличен минувач. Онзи се опита да му обясни какво му е положението, но Копьонкин измъкна сабята и човекът хукна наравно с Пролетарска сила. Понякога придружителят се обръщаше и изричаше упреци, че в Чевенгур човекът не се труди и не тича, а всички данъци и повинности се изпълняват от слънцето.

„Може би тук живеят само отпускари от команди на оздравяващи? — мълком се съмняваше Копьонкин. — Или в царската война тук е имало лазарета!…“

— Нима слънцето трябва да тича пред коня, а ти да се изтягаш? — попита Копьонкин тичащия.

Чевенгурецът се хвана за стремето, за да успокои честото си дишане, и отговори:

— При нас, другарю, има покой за човека. Вързаха само буржоата, че трябваше да лапат и да потискат. А ние ядем и другаруваме. Ето ти го съвета.

Копьонкин бавно прочете грамадната табела над портата на гробищата:

„Съвет на социалното човечество от Чевенгурския освободен район.“

Самият съвет се помещаваше в църквата. Копьонкин мина с коня през гробищата към входа на църквата.

„Елате при мене, всички отрудени и обременени, и аз ще ви успокоя“ — беше написано като дъга над входа на църквата. И тези думи трогнаха Копьонкин, макар да не си спомняше чий е този лозунг.

„А къде е моят покой? — помисли си той и видя в сърцето си умора. — Но не, ти никога няма да успокоиш хората, та ти не си класа, а личност. Днес ти щеше да си есер, а аз щях да те пратя на оня свят.“

Без да се навежда, Пролетарска сила влезе в прохладното помещение на храма и конникът заедно с коня се намери в църквата, учуден, че детството му се е върнало, сякаш се беше озовал в родното си село, в килера на баба си. Копьонкин и по-рано беше срещал забравени детски места в околиите, където живееше, странстваше и воюваше. Едно време той се молеше в същата такава църква в родното си село, но от църквата си отиваше вкъщи — близо до майка си; и не църквата, не гласовете на птиците, вече умрели връстници на детството му, не страшните старци, които лете се влачеха към тайния Киев — може би не това беше детството му, а онова детско вълнение, че си има жива майка и летният въздух ухае на нейните поли; в онова възходящо време действително всички са старци — загадъчни хора, защото майките им са умрели, а те си живеят и не плачат.

В деня, когато Копьонкин влезе с коня в църквата, революцията беше все още по-бедна от вярата и не можеше да закрие иконите с червен плат; нарисуваният под купола бог Саваот открито гледаше към амвона, където се провеждаха заседанията на ревкома. Сега на амвона около масата с бодър червен плат седяха трима души: председателят на Чевенгурския околийски изпълнителен комитет Чепурни, един млад човек и една жена с весело внимателно лице, сякаш беше комунистката на бъдещето. Младежът, пред когото на масата беше сборникът със задачи на Евтушевски, доказваше на Чепурни, че силата на слънцето непременно ще стигне за всички и че Слънцето е дванайсет пъти по-голямо от Земята.

— Ти, Прокофий, не мисли, ще мисля аз, а ти формулирай! — даваше му указания Чепурни.

— Почувствай сам, другарю Чепурни, защо трябва да се размърдва човекът, когато не е по науката? — обясняваше без спиране младежът. — Дори всички хора да се съберат за общ удар — и тогава пред силата на слънцето ще са като частника пред сдружението комуна! Безполезна работа, ти казвам!

Чепурни притвори очи за съсредоточаване.

— Нещо истина казваш, а нещо лъжеш! Погали в олтара Клавдюша, а мене ме остави да се заема с предчувствие, да видя така ли е, или не е така!

Копьонкин възпря тежкия ход на коня си и обяви намерението си с нетърпение и незабавно да огледа целия Чевенгур дали няма в него скрито контрареволюционно огнище.

— Големи умници сте тука — завърши Копьонкин. — А в ума ви постоянно има хитрост за потискане на кроткия човек.

Копьонкин веднага определи, че младежът е хищник: имаше черни непрозрачни очи, на лицето му личеше стар икономически ум, в средата имаше отворен, надушващ и срамен нос — носът на честните комунисти е сплеснат и очите им са сиви от доверчивост и по-сърдечни.

— А ти, момче, си тарикат! — откри му истината Копьонкин. — Покажи си документа!

— Заповядай, другарю! — съвсем доброжелателно се съгласи младежът.

Копьонкин пое книжките и листчетата. В тях пишеше: Прокофий Дванов, член на партията от август седемнайсета година.

— Познаваш ли Саша? — попита Копьонкин, като временно му прощаваше заради фамилното име на приятеля си неприятното лице.

— Познавах го, когато беше малък — отвърна младежът, усмихвайки се от прекален ум.

— Нека тогава Чепурни ми даде чиста бланка, трябва да повикаме Саша тук. Необходимо е ум с ум да се сблъскат, та искрите на комунизма да се разхвърчат…

— Но при нас пощата е отменена, другарю — обясни му Чепурни. — Хората живеят вкупом и лично се виждат, за какво им е поща! Тук, братле, пролетариите са напълно съединени!

Копьонкин много не съжаляваше за пощата, защото през живота си беше получил две писма, а беше писал само веднъж, когато на империалистическия фронт научи, че жена му е умряла, и трябваше отдалече да си поплаче за нея заедно с роднините.

— А никой ли няма да ходи пеша в губернията? — попита той Чепурни.

— Има такъв бързоходец.

— Кой е той, Чепурни? — оживя милата на двамата чевенгурци жена — наистина беше мила: Копьонкин дори усети, че ако той беше ерген, щеше да прегърне такава жена и дълго време да я държи неподвижно. От тази жена се излъчваше бавен и прохладен душевен покой.

— Ами Мишка Луй! — напомни й Чепурни. — Той е лют на ходенето! Изпратиш го само до губернията, а той се озове в Москва или в Харков и се връща чак когато се свърши годишното време — или цветята цъфнат, или сняг навали…

— При мене той ще отиде за по-кратко, ще му дам задача — каза Копьонкин.

— Нека върви — разреши Чепурни. — За него ходенето не е труд, а само развитие на живота.

— Чепурни — каза жената. — Дай на Луй брашно за размяна, а той ще ми донесе шалче.

— Ще му дадем, Клавдия Парфьоновна, непременно ще му дадем, ще използваме момента — успокои я Прокофий.

Копьонкин пишеше на Дванов с печатни букви:

„Драги другарю и приятелю Саша! Тук е комунизъм и обратно — трябва по-скоро да дойдеш. Тук работи само лятното слънце, а хората само нелюбовно другаруват; обаче жените искат шалчета, макар те да са приятни, с което явно вредят. Твоят брат или семеен роднина много не ми е симпатичен. Впрочем живея като субект, мисля нещо само за себе си, понеже много не ме уважават. Събития няма — казват, че това е наука и история, но не се знае. С революц. почит Копьонкин. Ела заради общата ни идейност.“

— Все нещо си мисля, мержелее ми се и ми се представя, трудно ми е на сърцето! — мъчително се изказа Чепурни в тъмния въздух на храма. — Или нашият комунизъм е изправен, или не е! Или аз трябва да отида при другаря Ленин, за да ми формулира лично цялата истина!

— Би трябвало, другарю Чепурни! — потвърди Прокофий. — Другарят Ленин ще ти даде лозунг, ти ще го вземеш и ще го донесеш. А така е невъзможно — да мислиш само с моята глава, и авангардът се уморява! И освен това на мене не ми се полагат предимства!

— А моето сърце не го ли смяташ, кажи ми истината? — обиди се Чепурни.

Прокофий очевидно ценеше силата на разума си и не губеше спокойната си увереност.

— Чувството, другарю Чепурни, е масова стихия, а мисълта е организация. Другарят Ленин лично казваше, че организацията е най-важна за нас…

— Ами че аз се мъча, а ти размишляваш, кое е по-лошо?

— Другарю Чепурни, и аз ще дойда с тебе в Москва — заяви жената. — Никога не съм виждала центъра, а хората казват, че там било нещо удивително.

— Турихте му капака! — продума Копьонкин. — Ти, Чепурни, я заведи право при Ленин: „Ето ти, другарю Ленин, една доизпипана за комунизма жена!“ Мръсници сте вие!

— Какво искаш? — наостри се Чепурни. — Според тебе при нас работата не е ли наред?

— Ами да, не е!

— Че как така, другарю Копьонкин? На мене чувствата ми се умориха.

— Ами знам ли? Моята работа е да отстранявам враждебните сили. Когато отстраня всички, ще излезе както трябва.

Прокофий пушеше и нито веднъж не прекъсна Копьонкин, мислеше си как да се приспособи към революцията тази неорганизирана въоръжена сила.

— Клавдия Парфьоновна, да идем да се поразходим и да се позабавляваме малко — с подчертана вежливост предложи Прокофий на жената. — Че ще отслабнете.

Когато двойката се отдалечи към изхода, Копьонкин посочи на Чепурни излизащите.

— Буржоазия, имай го предвид!

— Тъй ли?

— Бога ми!

— И какво да правим сега? Или да ги отпишем от Чевенгур?

— Недей сега да си тровиш живота с паника! Превръщай твоя комунизъм от идея в тяло с въоръжена ръка! Почакай да дойде Саша Дванов, той ще ви покаже!

— Сигурно е умен човек? — стресна се Чепурни.

— На него, другарю, кръвта в главата му мисли, а на твоя Прокофий костта — гордо и натъртено му обясни Копьонкин. — Разбра ли поне веднъж?… На ти бланката и пращай другаря Луй да върви.

Чепурни напрегна мисълта си, но нищо не можа да измисли — спомняше си само забравени безполезни събития, които не му даваха никакво усещане за истината.

Разумът му виждаше ту католишки храмове в гора, покрай които беше минал в поход през царската война, ту на канавката седеше момиченце сираче и ядеше корени, но сега вече навеки е забравено кога това безполезно пазено в душата на Чепурни момиче е било срещнато в живота и е невъзможно да се каже дали е живо още; може би онова момиче е била Клавдия — тогава тя наистина е чудесно хубава и му е трудно да се раздели с нея.

— Какво гледаш като болник? — попита Копьонкин.

— Така, другарю Копьонкин — тъжно уморен произнесе Чепурни. — В мене животът се влачи като мъгла.

— А трябва да лети като облак, затова, виждам, нещо не те бива — със съчувствие го упрекна Копьонкин. — Да излезем на чисто място, че тук мирише на някакъв влажен бог.

— Да излезем. Взимай си коня — с облекчение каза Чепурни. — На открито място ще бъда по-силен.

Когато излязоха навън, Копьонкин показа на Чепурни надписа на храма ревком: „Елате при мене всички отрудени…“

— Изпиши го по съветски!

— Няма кой да измисли фразата, другарю Копьонкин.

— Ами дай я на Прокофий.

— Не е толкова задълбочен, няма да се справи; подлога знае, ама сказуемото е позабравил. Аз твоя Дванов ще го взема за секретар, а Прокофий нека си вилнее свободен… Ама кажи ми, моля ти се, какво не ти харесва тази фраза — тя говори изцяло против капитализма…

Копьонкин страшно се намръщи.

— Според тебе Бог еднолично ли ще успокои всички маси? Това е буржоазен подход, другарю Чепурни. Революционната маса сама може да се успокои, когато се надигне!

Чепурни гледаше Чевенгур, който бе изпълнен с неговата идея. Започваше тиха вечер, тя приличаше на душевното съмнение на Чепурни, на предчувствие, което не може да се изчерпи от мисълта и да се успокои. Чепурни не знаеше, че има всеобща истина и смисъл на живота — той беше виждал прекалено много разнообразни хора, които да могат да следват един закон. Някога Прокофий предложи на Чепурни да въведат в Чевенгур науката и просветата, но Чепурни отклони тези опити без каквато и да било надежда. „Какво искаш — каза той на Прокофий, — или не знаеш каква е науката? Тя ще върне цялата буржоазия обратно; всеки капиталист ще стане учен и ще ръси организмите с прахчета, а ти трябва да се съобразяваш с него! И после науката само се развива, а как ще завърши — не се знае.“

На фронта Чепурни много боледуваше и по памет изучи медицината, защото след оздравяването си веднага положи изпит за ротен фелдшер, но към лекарите се отнасяше като към умствени експлоататори.

— Какво мислиш? — попита той Копьонкин. — Твоят Дванов няма ли да въведе при нас науката?

— Нищо не ми е казвал за това, той се занимава само с комунизма.

— Абе, страх ме е — призна си Чепурни, като се мъчеше да мисли, но разгеле си спомни за Прошка, който точно беше изложил подозрението му към науката. — Прокофий под мое ръководство формулира, че умът е също такова имущество, каквото е къщата, следователно ще потиска ненаучните и отслабналите…

— Тогава въоръжи глупаците — намери изход Копьонкин. — Нека тогава умният му излезе с неговите прахчета. Ето например аз, как мислиш? Аз също, братко, съм глупак, но живея напълно свободно.

По улиците на Чевенгур минаваха хора. Някои от тях днес бяха пренасяли къщите, други бяха премествали на ръце овощните градини. И сега отиваха да си почиват, да разговарят и да си доизживеят деня сред другарите. Утре те вече няма да имат труд и занимания, защото в Чевенгур за всички и за всекиго работеше само слънцето, обявено в Чевенгур за световен пролетарий. А заниманията на хората не бяха задължителни — по внушение на Чепурни Прокофий беше дал на труда специално тълкувание, с което трудът веднъж завинаги се обявяваше за преживелица от алчността и експлоатационно-животинско сладострастие, защото трудът спомага да се появи имущество, а имуществото е потискане; но самото слънце отпуска на хората за живот напълно достатъчни нормални дажби и всяко тяхно увеличение — за сметка на определена човешка работа — подклажда огъня на класовата война, защото се създават излишни вредни предмети. Обаче всяка събота хората в Чевенгур се трудеха и това много учуди Копьонкин, който беше успял да поразгадае слънчевата система на живота в Чевенгур.

— Че това не е труд, това са съботници! — обясни му Чепурни. — Прокофий правилно ме разбра и даде великата фраза.

— Той да не ти е отгатван? — поинтересува се Копьонкин, защото нямаше доверие на Прокофий.

— А, не, само тъй с тясната си мисъл отслабва великите ми чувства. Но е словесен момък, без него щях да живея в неми мъчения… А в съботниците няма никакво производство на имущество — ще допусна ли аз? — чисто и просто се извършва доброволно повреждане на дребнобуржоазното наследство. Кажи, моля ти се, какво потисничество има тук според тебе?

— Няма — искрено се съгласи Копьонкин.

Чепурни и Копьонкин решиха да нощуват в една барака, извлечена по средата на улицата.

— Върви при своята Клавдюша — посъветва го Копьонкин. — Обиждаш жената!

— Прокофий я е отвел на неизвестно място, нека й се порадва, всички сме еднакви пролетарии. Прокофий ми обясни, че аз не съм по-добър от него.

— Нали ти самият казваше, че изпитваш велико чувство, а такъв човек е мъчен за жената.

Чепурни се учуди: наистина излиза, че е така! Но него го болеше сърцето и той днес можеше да мисли.

— Мене, другарю Копьонкин, онова велико чувство ме боли в гърдите, а не в младите места.

— Аха — каза Копьонкин, — хайде тогава почивай с мене, че и аз съм зле със сърцето.

Пролетарска сила изяде тревата, която Копьонкин накоси на градския площад, и в полунощ също легна на пода на бараката. Конят спеше като някои деца — с полуотворени очи, и със сънлива кротост гледаше с тях Копьонкин, който сега нямаше съзнание и само пъшкаше от тъжното, почерняло чувство на забрава.

Комунизмът на Чевенгур беше беззащитен в тези тъмни степни часове, защото хората изцеляваха със силата на съня умората от дневния вътрешен живот и временно бяха прекратили убежденията си.