Андрей Платонов
Чевенгур (14)

На другия ден още с изгрева на слънцето Дванов и Копьонкин се отправиха по-нататък и след пладне пристигнаха на заседание на управата на комуната „Бедняшка дружба“, която живееше в южния край на Новоселовска околия. Комуната беше заела бившето имение на Карякин и сега обсъждаше въпроса, как да приспособи постройките за нуждите на седемте семейства, членове на комуната. В края на заседанието управата прие предложението на Копьонкин на комуната да се остави най-необходимото — една къща, барака и плевня, а останалите две къщи и помощните постройки да се дадат за разваляне на съседното село, та излишното имущество на комуната да не тормози околните селяни.

После писарят на комуната започна да пише заповед за обяд, като изписваше лозунга „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ на ръка на всяка заповед.

Всички възрастни членове на комуната — седем мъже, пет жени и четири моми, заемаха в комуната определени длъжности.

Поименният списък на длъжностите висеше на стената. Всички хора, съгласно списъка и разпределението, бяха заети цял ден със самообслужването си. Посочените длъжности бяха изменени за по-голямо уважение към труда, както следва: завеждащ комуналното хранене, началник на живата тяга, железарски майстор — същевременно надзирател на мъртвия инвентар и строителното имущество (сигурно ковач, дърводелец и т.н. в една и съща личност), завеждащ охраната и неприкосновеността на комуната, завеждащ пропагандата на комунизма в неорганизираните села, комунална възпитателка на поколението — и други обслужващи длъжности.

Копьонкин дълго чете листа и нещо размишляваше, а след това попита председателя, който подписваше заповедта за обяда:

— Ами как орете?

Председателят отговори, без да спира подписването:

— Тази година не сме орали.

— Защо така?

— Не биваше да нарушаваме вътрешния ред — щеше да се наложи да отнемем всички длъжности, а каква комуна щеше да остане тогава? И без това едва я стъкмихме, пък и в имението имаше още жито…

— Тогава така е трябвало, щом като е имало жито — престана да се съмнява Копьонкин.

— Да, да, имаше — каза председателят, — веднага го описахме. За обществено ползване.

— Така е правилно, другарю.

— Няма спор, всичко сме записали и разпределили на глава. Повикахме фелдшер, за да установи без предразсъдък и завинаги хранителната норма. Тук за всяко нещо беше казана голяма дума: велико нещо е комуната! Усложнение на живота!

Копьонкин и тук се съгласи — той вярваше, че хората справедливо ще си уредят всичко, ако не им се пречи. Неговата задача е да пази пътя към социализма чист; за тази цел той употребяваше въоръжената си ръка и даваше солидно указание. Само едно смути Копьонкин — усложняването на живота, за което спомена председателят. Той дори се посъветва с Дванов дали да не ликвидира незабавно комуната „Бедняшка дружба“, тъй като при сложния живот не може да се разбере кой кого потиска. Но Дванов го разубеди: нищо, каза. Те усложняват от радост, от увлечение по умствения труд — по-рано са работили с голи ръце и без мисъл в главата. Нека сега се радват на разума си.

— Добре — разбра Копьонкин, — тогава трябва по-добре да усложняват. Трябва напълно да им се помогне. Измисли им нещо… неясно.

Дванов и Копьонкин останаха в комуната цяло денонощие, за да могат конете им да се наядат с фураж за дългия път.

От изгрева на хубавия слънчев ден започна обичайното общо събрание на комуната. Събранията се насрочваха през ден, за да могат своевременно да се проследят текущите събития. В дневния ред се включваха две точки: „Текущият момент“ и „Текущите работи“. На събранието Копьонкин поиска думата, дадоха му я с радост и дори беше внесено предложение да не се ограничава времето на оратора.

— Говори неограничено, до вечерта има много време — каза председателят на Копьонкин.

Но Копьонкин не можеше да говори плавно повече от две минути, защото в главата му нахлуваха странични мисли и се деформираха една друга до изопачаване, така че той сам спираше словото си и с интерес се заслушваше в шума в главата си.

Днес Копьонкин започна оттам, че целта на комуната „Бедняшка дружба“ е усложняването на живота, за да се създаде объркване на работите и отпор с цялата сложност срещу спотаилия се кулак. Когато всичко бъде сложно, тясно и неразбираемо, обясни Копьонкин, тогава за честния ум ще има работа, а другият елемент няма да се промъкне през тесните места на сложността.

— И затова — побърза да завърши Копьонкин, за да не забрави конкретното си предложение, — затова предлагам общите събрания да се свикват не през ден, а всеки ден, дори два пъти на ден — първо, за усложняване на общия живот, и второ, текущите събития да не си текат напразно нанякъде без никакво внимание — малко ли неща могат да станат за едно денонощие, а вие ще си останете тук забравени като в буренак…

Копьонкин спря в засъхналия поток на речта като в плитчина и сложи ръка на дръжката на сабята си, като моментално забрави всички думи. Всички го гледаха с уплаха и уважение.

— Президиумът предлага да се приеме единодушно — заключи с опитен глас председателят.

— Отлично — каза стоящият най-отпред човек, началник на живата тяга, който вярваше в ума на непознатите хора. Всички вдигнаха ръка едновременно и вертикално, демонстрирайки отличен навик.

— Не бива така! — гръмко обяви Копьонкин.

— А защо? — обезпокои се председателят.

Копьонкин махна към събранието с отегчена ръка.

— Нека поне една мома винаги гласува против.

— А защо, другарю Копьонкин?

— Чешити! Ами заради самото усложняване…

— Разбрах. Вярно! — зарадва се председателят и предложи на събранието да определи завеждащата птиците и ръжта Маланя Отвершкова постоянно да гласува обратно на всички.

После Дванов докладва за текущия момент. Той взе предвид смъртната опасност, която заплашва комунизма, разселен в безлюдната враждебна степ, от кръстосващите бандити.

— Тези хора — каза Дванов за бандитите — искат да угасят зората, но зората не е свещ, а велико небе, където на далечните тайни звезди е скрито благородното и могъщо бъдеще на потомците на човечеството. Защото няма съмнение, че след завоюването на земното кълбо ще удари часът на цялата вселена, ще настане моментът на Страшния съд на човека над нея…

— Цветисто говори — началникът на живата тяга пак похвали Дванов.

— Проумявай мълчаливо — тихо го посъветва председателят.

— Вашата комуна — продължи Дванов — трябва да надхитри бандитите, за да не разберат те какво има тук. Трябва да организирате работата така умно и сложно, че да няма очевидност от комунизъм, а всъщност да е налице. Пристига, да речем, бандит с прерязана пушка в двора на комуната и гледа какво да отмъкне и кого да пречука. Но насреща му излиза секретарят с кочан квитанции и казва: „Ако ви трябва нещо, гражданино, вземете една квитанция и вървете в склада; ако сте бедняк, вземете си пая безплатно, ако сте някакъв друг, послужете при нас един ден на длъжност, да речем, ловец на вълци.“ Уверявам гражданите, че нито един бандит няма да вдигне внезапно ръка срещу вас, защото няма да ви разбере веднага. А после или се откупете от тях, ако бандитите са повече от вас, или ги хванете в плен полека, когато те се учудят и неразбиращо яздят из двора със спокойно оръжие. Правилно ли говоря?

— Ами почти — съгласи се пак приказливият началник на живата тяга.

— Май единодушно и с един против? — обяви председателят. Но работата излезе по-сложна. Маланя Отвершкова естествено гласува против, но освен нея завеждащият торенето на почвата — възрижав член на комуната с еднообразно масово лице — се въздържа.

— Ти какво? — учуди се председателят.

— Ще се въздържа за усложнение! — измисли го онзи.

Тогава по предложение на председателя го назначиха постоянно да се въздържа.

Вечерта Дванов и Копьонкин искаха да си тръгват по пътя към долината на река Черна Калитва, където в две села открито живееха бандити и планомерно убиваха членовете на съветската власт в целия район. Но председателят на комуната ги помоли да останат на вечерното заседание на комуната, за да обсъдят съвместно паметника на революцията, който секретарят ги съветваше да издигнат сред двора, а Маланя Отвершкова, обратното, искаше да е в градината. А завеждащият торенето на почвата се въздържа и не каза нищо.

— Според тебе да не го поставяме никъде? — попита го председателят.

— Въздържам се от изказване на собствено мнение — убедено отговори завеждащият торенето.

— Но мнозинството е за, ще трябва да го издигнем — угрижено разсъждаваше председателят. — Най-важното е да измислим фигурата.

Дванов нарисува на един лист фигура.

Той подаде рисунката на председателя и обясни:

— Легналата осморка означава вечното време, а изправената двувърха стрела — безкрайното пространство.

Председателят показа фигурата на цялото събрание.

— Тук има и вечност, и безкрайност, значи, всичко, по-умно не може да се измисли. Предлагам да я приемем.

Приеха фигурата при една против и един въздържал се. Решиха да поставят паметника сред двора, на стария воденичен камък, който беше очаквал революцията много години. Беше поръчано самият паметник да бъде направен от железни пръти от железарския майстор.

— Тук добре организирахме — каза на сутринта Дванов на Копьонкин. Те се движеха по глинестия път под облаците на средното лято към далечната долина на Черна Калитва. — При тях сега ще започне усилено усложнение и до пролетта те за усложнение непременно ще започнат да орат земята и ще престанат да изяждат остатъците от имението.

— Ясно обмислено — щастливо каза Копьонкин.

— Разбира се, ясно. Понякога на здравия човек, който за сложност се преструва на болен, трябва само да му се повтаря, че не е достатъчно болен, и постоянно да бъде убеждаван в това и най-сетне той сам ще си оздравее.

— Естествено, тогава здравето ще му се стори свежо усложнение и пропусната рядкост — правилно се досети Копьонкин и мислено си рече: „Каква хубава и неясна дума — усложнение, както текущ момент. Момент, а тече. Не може да си го представи човек.“

— Как се наричат думите, които са непонятни? — скромно попита Копьонкин. — Трънове ли?

— Термини — кратко му отговори Дванов. В душата си той обичаше незнанието повече от културата. Невежеството е чиста нива, където може да се отгледа растението на всякакво знание, но културата е вече тревясала нива, където растенията са изсмукали солите от почвата и където вече нищо няма да израсте. Затова Дванов беше доволен, че в Русия революцията оплеви до шушка онези редки обрасли места, където имаше култура, а народът, какъвто си беше, такъв си остана, като чисто поле — не нива, а празно плодородно място. И Дванов не бързаше да сее нищо. Той предполагаше, че хубавата почва няма да издържи дълго и от само себе си ще роди нещо несъществуващо и скъпоценно само ако вятърът на войната не донесе от Западна Европа семената на капиталистическите бурени.

Веднъж сред равномерностите на степта той видя далечна тълпа от хора, които се влачеха нанякъде, и при вида на тяхното множество в него се надигна силна радост, сякаш беше изпитал взаимно докосване с тези недостижими хора.

Копьонкин яздеше оклюмал от еднообразния спомен за Роза Люксембург. Изведнъж в него неочаквано се проясни предположението за собствената му неутешимост, но безсмислиците на продължаващия живот веднага забулиха с топлината си внезапния му разум и той отново предвидя, че скоро ще стигне до другата страна и там ще целуне меката рокля на Роза, съхранявана от близките й, а той ще изрови Роза от гроба и ще я отнесе при себе си в революцията. Копьонкин усещаше дори мириса от роклята на Роза, мирис на умираща трева, съединен със скритата топлина на остатъците от живота. Той не знаеше, че подобно на Роза, в паметта на Дванов ухаеше Соня Мандрова.

Веднъж в един околийски ревком Копьонкин дълго стоя пред портрета на Люксембург. Той гледаше косите на Роза и си ги представяше като тайнствена градина; после се взря в розовите й бузи и си помисли за пламенната революционна кръв, която отдолу плиска тези бузи и цялото й замислено, но устремено към бъдещето лице.

Копьонкин стоя пред портрета дотогава, докато невидимото му вълнение не се разрази в сълзи. Още същата нощ той яростно съсече един кулак, по чието внушение селяните преди месец бяха изкормили един продоволствен агент и бяха го натъпкали с просо. Агентът дълго след това беше лежал на площада пред църквата, докато кокошките не изкълвали от корема му просото, зърно по зърно.

За пръв път тогава Копьонкин разсече кулака с ярост. Обикновено той не убиваше както живееше, а равнодушно, но смъртоносно, сякаш в него действаше силата на пресметлив стопанин. Копьонкин виждаше в белогвардейците и бандитите не особено важни врагове, недостойни за личната му ярост, а ги убиваше с онова делнично, старателно усърдие, с което жените плевят просото. Той воюваше точно, но бързо, в движение и на кон, като несъзнателно пазеше чувствата си за по-нататъшната си надежда и движение.

Скромното великоруско небе светеше над съветската земя като по навик и с такова еднообразие, сякаш Съветите съществуваха открай време и небето абсолютно им съответстваше. У Дванов вече беше се създало безпогрешното убеждение, че до революцията и небето, и цялото пространство са били други, не са били такива мили.

Като край на света се изправяше далечният тих хоризонт, където небето се докосваше до земята, а човек до човека. Конните пътешественици пътуваха към глухата дълбина на родината си. От време на време пътят заобикаляше върха на някой дол и тогава в далечната низина се виждаше някое нещастно село. У Дванов бликваше жал към самотното неизвестно селище и той искаше да се отбият в него и незабавно да започнат там щастлив взаимен живот, но Копьонкин не се съгласяваше. Той казваше, че най-напред трябва да си разчистят сметките с Черна Калитва, а едва след това да се върнат тук.

Денят продължаваше унил и безлюден, на въоръжените конници не им падна нито един бандит.

— Спотаили са се! — възклицаваше Копьонкин за бандитите и усещаше в себе си потискаща мъчителна сила. — Ние ще ви пречукаме заради всеобщата безопасност. Гадове, по килерите се крият и плюскат говеждо…

Съвсем до пътя стигаше брезова алея, още неизсечена, но вече пооредена от селяните. Сигурно алеята идваше от имение, разположено настрана от пътя.

Алеята завършваше с два каменни стълба. На единия висеше ръкописен вестник, а на другия — тенекиена табелка с полуизмит от атмосферните валежи надпис:

„Революционен резерват на другаря Пашинцев «Световен комунизъм». Вход за приятелите и смърт на враговете.“

Ръкописният вестник беше наполовина откъснат и вятърът непрекъснато го подмяташе. Дванов задържа вестника и го прочете от край до край, и то на глас, за да чува Копьонкин.

Вестникът се наричаше „Бедняшко благо“ и беше орган на Великоместния селсъвет и пълномощника на районния ревком за осигуряване на безопасността в югоизточната зона на Посошанска околия.

От вестника беше останала само статията „Задачите на световната революция“ и половината от бележката „Пазете снега в нивите, повишавайте производителността на трудовата реколта“. По средата бележката беше се отклонила от съдържанието си. „Орете снега — се казваше в нея — и за нас няма да бъдат страшни хиляди надигнали се Кронщати“.

Какви са тези „надигнали се Кронщати“? Това развълнува и озадачи Дванов.

— Все пишат за страх и потискане на масите — каза Копьонкин, не разбрал за какво става дума. — Писмените знаци също са измислени за усложняване на живота. Грамотният бае с ум, а неграмотният работи за него с ръце.

Дванов се усмихна:

— Глупости, другарю Копьонкин. Революцията е буквар за народа.

— Не ме заблуждавай, другарю Дванов. При нас нали всичко се решава с мнозинство, а почти всички са неграмотни и ще стане някога така, че неграмотните ще вземат решение да отучат грамотните от буквите — за всеобщо равенство… Още повече, че по-лесно е малцината да се отучат от грамотността, отколкото всички да се научат отначало. Един дявол може да ги научи! Ти ще ги научиш, а те ще забравят всичко…

— Хайде да се отбием при другаря Пашинцев — замисли се Дванов. — Аз трябва да изпратя отчет в губернията. Отдавна нищо не зная какво става там…

— И няма какво да се знае — революцията си върви по своя път…

По алеята те изминаха около верста и половина. После на едно високо място пред тях се показа тържествена бяла сграда, толкова обезлюдена, че изглеждаше изоставена. Колоните на главната постройка, с жива и точна форма на женски крака, важно държаха една напречна греда, на която се опираше само небето. Къщата се издигаше на няколко разтега по-назад и имаше особена колонада във вид на приведени, неподвижно трудещи се гиганти. Копьонкин не разбра значението на усамотените колони и сметна, че са остатъци от революционната разправа с недвижимото имущество.

В една от колоните беше врязана бяла гравюра с името на помешчика архитект и профила му. Под гравюрата имаше латински стих, даден релефно върху колоната:

Вселената е бягаща жена:

нозете й въртят Земята

и тялото в ефира трепка,

а от очите й звездите почват.

Дванов тъжно въздъхна сред тишината на феодализма и отново огледа колонадата — шест стройни нозе на три целомъдрени жени. В него нахлу покой и надежда, както ставаше винаги при вида на отдалечено необходимото изкуство.

Жал му беше само, че тези крака, пълни с напрежението на младостта, са чужди, но хубавото беше, че девойката, която носеше тези крака, превръщаше живота си в обаяние, а не в размножение, че тя, макар и да се подхранваше от живота, животът за нея беше само суровина, а не смисъл — и тази суровина се беше преработила в нещо друго, където безобразно живото се беше превърнало в безчувствено прекрасно.

Копьонкин също стана по-сериозен пред колоните. Той уважаваше величественото, когато беше безсмислено и красиво. Ако пък във величественото имаше смисъл, например в голямата машина, Копьонкин го смяташе за оръдие за потискане на масите и жестоко го презираше. Пред безсмисленото като тази колонада той стоеше, изпълнен с жалост към себе си и омраза към царизма. Копьонкин смяташе царизма виновен, че сега не се вълнува от грамадните женски крака и само по натъженото лице на Дванов вижда, че и той трябва да се натъжи.

— Въпреки всичките ни грижи хубаво ще е и ние да построим нещо световно и забележително! — с тъга каза Дванов.

— Не може веднага да се построи — усъмни се Копьонкин. — На нас буржоазията ни закриваше цялата светлина. Сега вече ще направим още по-високи и по-хубави стълбове, а не срамни прасци.

Вляво като в гробове в гробища сред треволяците и храстите бяха пръснати остатъци от помощни постройки и малки къщи. Колоните стояха на стража на един пуст погребан свят. Благородните декоративни дървета държаха тънките си туловища над тези развалини.

— Но ние ще направим още по-хубави, и то върху цялата площ на света, а не само по потайните кътчета! — Дванов посочи с ръка всичко, но усети, че нещо дълбоко в него, неподкупно, непазещо себе си, го предупреди отвътре: „Внимавай!“

— Разбира се, ще построим. Факт и лозунг — потвърди Копьонкин от името на своята въодушевена надежда. — Нашето дело е неуморно.

Копьонкин попадна на следи от огромни човешки крака и подкара по тях коня.

— С какво ли е обут тукашният жител? — много се учуди Копьонкин и извади сабята. Ами ако излезе някой великан, пазител на стария строй. Помешчиците са имали такива охранени хора, които могат да дойдат и да ти ударят един шамар без предупреждение — ще ти се скъсат сухожилията.

Копьонкин харесваше сухожилията, той ги смяташе за тегличи на човека и се страхуваше да не се скъсат.

Конниците стигнаха до една масивна вечна врата, която водеше към сутерена на разрушената къща. Нечовешките следи водеха там. Дори се виждаше, че великанът е тъпкал пред вратата и така е измъчил земята, че чак я е оголил.

— Кой ли живее тук? — чудеше се Копьонкин. — Сигурно е някой жесток човек. Сега ще ревне срещу нас, готви се, другарю Дванов!

Самият Копьонкин дори се развесели. Той изпитваше онзи тревожен възторг, който чувстват децата нощем в гората — страхът им се смесваше наполовина с изостреното любопитство.

Дванов викна:

— Другарю Пашинцев!… Има ли някой тук?

Никой не се обажда. И тревата без вятър мълчи, и денят вече е на свършване.

— Другарю Пашинцев!

— Е! — отекна далечно и огромно от звучните и влажни недра на земята.

— Излез тук, селски! — високо му заповяда Копьонкин.

— Е! — мрачно и шумно се обади утробата на сутерена. Но в този звук не се чувстваше нито страх, нито желание да излезе. Отговарящият навярно се обаждаше лежешком.

Копьонкин и Дванов почакаха малко, а после се разсърдиха.

— На тебе говорим, излизай! — развика се Копьонкин.

— Не искам — бавно отговори неизвестният човек. — Върви в централната къща, там в кухнята има хляб и водка.

Копьонкин слезе от коня и потропа със сабята по вратата.

— Излез, че ще хвърля граната!

Човекът долу помълча, може би очакваше с интерес гранатата и какво ще стане след това. Но след това отговори:

— Хайде, хвърляй, щура главо. Аз имам тук цял склад. От детонацията и ти ще се завреш обратно в майка си!

И отново млъкна. Копьонкин нямаше гранати.

— Хайде, хвърляй де, гад! — със спокоен глас го подкани от дълбините си непознатият. — Дай ми възможност да си проверя артилерията, моите бомби сигурно са ръждясали и са се намокрили, в никакъв случай няма да избухнат!

— Даа! — странно промълви Копьонкин. — Тогава излез и получи писмо от другаря Троцки.

Човекът помълча и помисли.

— Че какъв другар ми е той, като командва всички! Комендантите на революцията не са ми приятели. По-добре хвърли бомбата, задоволи ми интереса!

Копьонкин изкърти с крак забита в земята тухла, замахна и я запрати във вратата. Желязната врата изкънтя и отново остана в покой.

— Не избухна, майка му стара, веществото е вкочанясало! — определи Копьонкин порока на бомбата.

— И моите мълчат! — сериозно отвърна непознатият човек. — Ами предпазителя свали ли? Я да изляза да видя марката.

Отекна равномерно дрънчене на метал — някой наистина вървеше с желязна стъпка. Копьонкин го чакаше с прибрана сабя — любопитството в него надделя над предпазливостта. Дванов не слезе от коня си.

Непознатият трополеше някъде наблизо, но не ускоряваше постепенната си крачка, очевидно превъзмогваше тежестта на силите си.

Вратата се отвори веднага, тя не беше заключена.

Копьонкин притихна от зрелището и отстъпи две крачки — той очакваше ужас или моментално разкриване на загадката, но човекът се появи, а запази своята загадъчност.

От зейналата врата излезе нисък човек, целият опакован с броня и ризница, с шлем и тежък меч, обут с мощни метални ботуши, чиито кончови бяха сглобени от по три бронзови тръби и страшно мачкаха тревата.

Лицето на човека, особено челото и брадата, бяха защитени от забралото на шлема, а най-отгоре беше спусната решетка. Всичко вкупом защитаваше воина от какъвто и да било удар на противника.

Но самият човек беше дребен на ръст и не особено страшен.

— Къде ти е гранатата? — прегракнало и тънко попита показалият се, само отдалече гласът му шумно гърмеше, отразявайки се от металните предмети и пустотата на жилището, а в натура се оказа жалък звук.

— Ах, ти, гадино! — без злоба, но и без уважение възкликна Копьонкин, загледан внимателно в рицаря.

Дванов открито се засмя, той веднага се досети чии прекомерно големи одеяния беше присвоил този човек. Но се засмя, защото забеляза на старинния шлем червеноармейска звезда, прикрепена с болт и нит.

— Какво се радвате, мръсници? — хладнокръвно попита рицарят, като не намери дефектната граната. Рицарят изобщо не можеше да се наведе и само слабо помръдваше тревите с меча, като непрекъснато се бореше с тежестта на доспехите си.

— Не си търси белята, щурако! — сериозно каза Копьонкин, като се върна към нормалните си възприятия. — Води ни да пренощуваме. Нали имаш сено?

Жилището на рицаря се намираше в сутеренния етаж на помощната постройка на имението. Там имаше салон, осветен от получерната светлина на едно газениче. В далечния ъгъл бяха натрупани цял куп рицарски доспехи и хладно оръжие, а на друго място — по средата — пирамида от ръчни гранати. В салона имаше още маса, до масата — табуретка, а на масата стоеше бутилка с неизвестно питие, може би отрова. На бутилката с тесто беше залепено листче хартия, на което с химически молив бе изписан лозунг:

СМЪРТ НА БУРЖОАТА!

— Освободи ме за през нощта! — помоли рицарят.

Копьонкин дълго сваля от него безсмъртните му доспехи, умувайки над сложните им части. Най-сетне рицарят се разпадна и от бронзовата черупка се излюпи обикновеният другар Пашинцев — кафеникав на цвят, около трийсет и седем годишен човек, без едно непримиримо око, но другото беше станало още по-внимателно.

— Хайде да изпием по чашка — каза Пашинцев.

Но Копьонкин и в старото време не употребяваше водка. Той съзнателно не я пиеше като безцелно за чувствата питие.

Дванов също не разбираше защо трябва да се пие алкохол и Пашинцев пи сам.

— Отрова! — каза той, след като обърна чашата и седна с развеселено лице.

— Приятно ли е? — полита Копьонкин.

— Цвекловка — обясни му Пашинцев. — Една неомъжена мома я вари с чистоплътните си ръце — безукорно питие, много е ароматно, драги…

— А ти какъв си? — с раздразнение се поинтересува Копьонкин.

— Аз съм личен човек — осведоми го Пашинцев. — Гласувах си резолюция, че в деветнайсетата година у нас всичко свърши — появи се армията, властите и редът, а народът пак трябва да се строява и да започва отначало… Да го…

Пашинцев накратко формулира с ръка целия текущ момент.

Дванов престана да мисли и бавно слушаше разсъждаващия.

— Помниш ли осемнайсета и деветнайсета година? — с радостни сълзи говореше Пашинцев. Изгубеното завинаги време събуждаше в него бурни спомени. Докато разказваше, той удряше с юмрук по масата и заплашваше цялото окръжение на своето мазе.

— Сега вече нищо няма да има — с омраза убеждаваше той мигащия Копьонкин. — Край на всичко: излезе закон; появи се разлика между хората, сякаш някакъв дявол теглеше човека на кантар… Вземи ме мене — ще разбереш ли някога какво става тук? — Пашинцев се удари по ниския череп, където мозъкът трябваше да седи свит, та да се побере умът. — Да, братле, тук ще се намери място за всички пространства. И така е у всеки. А те искат да ме управляват! Как изобщо го разбираш това? Кажи ми: измама ли е, или не е?

— Измама — простодушно се съгласи Копьонкин.

— Виждаш ли! — с удовлетворение завърши Пашинцев. — И сега аз горя отделно от цялата клада!

Пашинцев почувства, че и Копьонкин е сираче на земното кълбо, какъвто е и той, и с искрени думи го помоли да остане при него завинаги.

— Какво искаш? — говореше Пашинцев, изпаднал в самозабрава, че чувства един дружелюбен човек. — Живей тук. Яж, пий, аз пет качета ябълки туршия съм сложил, насушил съм два чувала махорка. Ще живеем между дърветата като приятели, на тревата ще пеем песни. При мене идват с хиляди хора — цялата беднотия в моята комуна се радва, народът няма друго леко пристанище. В село ги наблюдават съветите, комисарите стражари дебнат хората, околийският продоволствен комитет търси зърно и в корема им, а при мене не смее да се покаже никой от официалните…

— Страх ги е от тебе — рече Копьонкин, — ходиш целият облечен в желязо, спиш върху бомби…

— Наистина се страхуват — съгласи се Пашинцев. — Веднъж рекоха да се присламчат към мене и да зарегистрират имението, а аз излязох при комисаря в пълно бойно снаряжение и хвърлих бомбата: да живее комуната! А друг път пристигнаха да вземат наряд. И аз рекох на комисаря: „Пий, яж, кучи сине, но ако вземеш нещо повече, от тебе нищо няма да остане.“ Комисарят пи чашка самогон и си замина: „Благодаря, вика, другарю Пашинцев.“ Дадох му аз шепа слънчогледово семе, бутнах го в гърба ей с онзи чугунен топуз и го изпратих в бюрократичните райони…

— А сега как е? — попита Копьонкин.

— Ами никак. Живея без каквото и да е ръководство, отлично излиза. Обявих тук революционен резерват, за да не ме гледа накриво властта, и пазя революцията в непокътнат геройски вид…

Дванов зърна на стената надписи с въглен, изписани с трепереща, неопитна в писането ръка. Той взе газеничето в ръка и прочете стенните скрижали на революционния резерват.

— Чети, чети — на драго сърце го съветваше Пашинцев. — Понякога мълчиш, мълчиш, намълчиш се и започнеш на стената да разговаряш. Когато дълго време няма хора, мътно ми става…

Дванов четеше стиховете на стената:

Щом няма буржоа, ще има труд —

пак сложиха ярема на селяка.

Повярвай, селянино трудов,

цветята полски по-добре живеят!

Ти не ори, не сей и не жъни.

И нека почвата сама да ражда,

а ти живей и весели се —

не идва два пъти живота,

с комуната света хвани се за ръцете,

на всички проглуши ушите:

на мъките и нуждите ни край,

дойде ни времето да се охраним.

И долу земния мизерен труд,

земята даром ще ни храни.

На вратата някой почука равномерно, като стопанин.

— Е! — обадя се Пашинцев, от когото самогонът вече се беше изпарил и той мълчеше.

— Максим Степанич — чу се отвън, — позволи ми да отсека от горичката един прът за стръка, счупи се насред път, не мога да мръдна оттук.

— Не може — отказа му Пашинцев. — Докога ще ви уча аз вас? Нали съм окачил заповед на хамбара: земята е самосъздадена, значи е ничия. Ако си беше взел сам, щях да ти позволя…

Човекът отвън изпръхтя от радост.

— Ами тогава благодаря. Няма да пипна пръта, защото е измолен, ама ще си подаря нещо друго.

Пашинцев безгрижно каза:

— Никога не питай, робска психологийо, ами си подарявай всичко сам. Не си се родил от собствената си сила, а даром, и живей без сметка.

— Точно така е, Максим Степанич — съвсем сериозно потвърди молителят отвън. — Каквото самоволно си вземеш, от него живееш. Ако не беше имението, половината ни село да е умряло. Пета година изнасяме оттук имане — болшевиките са справедливи хора! Благодаря ти, Максим Степанович.

Пашинцев веднага се разсърди:

— Пак благодариш! Нищо не вземай, сив дяволе!

— Защо тъй, Максим Степанич? Защо тогава три години на позициите кръвта си съм проливал? Ние с кума дойдохме с талигата за варела, а ти викаш да не пипаме…

— Ново двеста! — каза Пашинцев на себе си и на Копьонкин, а после се обърна към вратата: — Нали беше дошъл за стръки? А сега говориш за варел!

Молителят не се учуди.

— Ами поне нещо… Понякога вземеш една кокошка, пък току видиш на пътя лежи цял железен цилиндър, ама сам не можеш да го вдигнеш и той така се търкаля. Та затова цялото ни стопанство е тръгнало на развала…

— Щом си с каруца с два коня — сложи край на разговора Пашинцев, — откарай един женски крак от белите стълбове… Ще му се намери място в стопанството.

— Може — остана доволен молителят. — Ще го вържем и ще го влачим, ще нарежем плочки от него.

Посетителят отиде предварително да огледа колоната, та по-удобно да я отмъкне.

В началото на нощта Дванов предложи на Пашинцев работата да се уреди по-добре — да не се пренася имението в селото, а селото да се пресели в имението.

— По-малко труд ще отиде — каза Дванов. — Освен това имението е на високо място, тук земята е по-плодородна.

Пашинцев изобщо не се съгласи с това.

— През пролетта тук се събират всички босяци от губернията — най-чист пролетариат. Къде ще се дяват те тогава? Не, няма да допусна тук кулашко надмощие!

Дванов сметна, че селяните и босяците наистина няма да могат да живеят заедно. От друга страна, тлъстата земя пропада залудо, населението на революционния резерват нищо не сее, а живее от остатъците от овощната градина и от самораслеците. Сигурно си вари чорба от лобода и коприва.

— Слушай какво — неочаквано за себе си се досети Дванов. — Размени селото срещу имението. Дай имението на селяните, а ти направи революционен резерват в селото. На тебе ти е все едно, важни са хората, а не мястото. Народът се мъчи в дола, а ти се шириш сам на възвишението!…

Пашинцев погледна Дванов с щастливо учудване.

— Ето това е отлично! Така ще направя. Още утре ще ида в селото да вдигна на крак селяните.

— Ще дойдат ли? — попита Копьонкин.

— За едно денонощие всички ще бъдат тук! — с яростно убеждение възкликна Пашинцев и дори тялото му се устреми напред от нетърпение.

— Ами аз още сега ще отида! — размисли Пашинцев. Той вече обикна и Дванов. Отначало Дванов много не му се хареса: седи и мълчи, сигурно всички програми, устави и тезиси знае наизуст, такива умници Пашинцев не ги обичаше. Той виждаше в живота, че глупавите и нещастните са по-добри от умните и са по-способни да променят живота си към свободата и щастието. Тайно от всички Пашинцев вярваше, че работниците и селяните естествено са по-глупави от учените буржоа, но пък са по-сърдечни и оттам идва различната им съдба.

Копьонкин успокои Пашинцев, като му каза, че няма защо да бърза — тъй или иначе победата ни е осигурена.

Пашинцев се съгласи и му разказа за плевелите. В своето загубено детско време той обичал да гледа как жалката и обречена трева расте сред просото. Той знаел, че ще настане някой хубав ден и жените безмилостно ще изскубнат стръкче по стръкче дивата неподходяща трева — метличина, комунига, троскот. Тази трева била по-красива от невзрачните просени стъбла — цветовете й приличали на тъжните предсмъртни очи на деца, те знаели, че потните жени ще ги откъснат. Но тази трева е по-жива и по-търпелива от хилавите житни стръкове — след жените тя отново се раждала в неизброимо и безсмъртно количество.

— Така е и с бедняците! — сравняваше Пашинцев, като съжаляваше, че е изпил всичката „Смърт на буржоата“. — Ние имаме повече сила и сме по-сърдечни от другите елементи…

Тази нощ Пашинцев не можа да се укроти. Облече си ризницата върху ризата и излезе някъде на двора. Там го хвана нощната прохлада, но той не се охлади. Обратното, звездното небе и съзнанието за дребния му ръст под това небе го подтикнаха към по-силно чувство и незабавен подвиг. Пашинцев се засрами от силата на грамадния нощен свят и без да го обмисли, пожела веднага да повиши достойнството си.

В главната сграда живееха малко окончателно бездомни и никъде незарегистрирани хора — четири прозореца просветваха от светлината на отворената горяща печка, там на камината си готвеха храна. Пашинцев почука с юмрук на прозореца, без да го е грижа за спокойствието на обитателите.

Излезе чорлава девойка с високи валенки.

— Какво има, Максим Степанич? Защо вдигаш нощна тревога?

Пашинцев се приближи до нея и запълни с вдъхновената си симпатия всичките й явни недостатъци.

— Груня — каза гой, — дай да те целуна, гълъбице неомъжена! Моите бомби са се разсъхнали и не избухват, ей сега исках да разбия с тях колоните, но няма с какво. Дай да те прегърна другарски.

Груня му даде.

— С тебе нещо е станало, ти уж беше сериозен човек… Свали желязото, че всичкото ми месо ще набиеш…

Но Пашинцев кратко я целуна по тъмните като сухи корички устни и си тръгна. Стана му по-леко и не толкова досадно под надвисналото могъщо небе. Всичко голямо по обем и отлично по качество предизвикваше у Пашинцев не съзерцателна наслада, а воинско чувство — стремеж да надмине голямото и отличното по сила и важност.

— Вие какво ще правите? — Пашинцев без ни най-малко основание попита двамата новопристигнали — за отпускане на удовлетворените си чувства.

— Време е да спим — прозя се Копьонкин. — Ти взе предвид нашето правило и настаняваш селяните на хубавата земя. Няма залудо да ти гостуваме, я!

— Утре ще докарам селяните без никакъв саботаж! — реши Пашинцев. — А вие ми погостувайте — за укрепване на връзките! Утре Грунка ще ни сготви обяд… Това, дето го има при мене, никъде няма да го намерите. Обмислям някак си да поканя Ленин тук, все пак е вожд!

Копьонкин огледа Пашинцев — Ленин иска човекът! — и му напомни:

— Докато те нямаше, прегледах твоите бомби — всичките са повредени. Как така господстваш!

Пашинцев не му възрази:

— Повредени са, разбира се, аз съм ги обезвредил. Но народът не го чувства, аз го държа само с политика — ходя облечен в желязо, спя върху бомбите… Разбра ли маньовъра — с малки сили обход на противника? И недей го казва, когато си спомниш за мене.

Газеничето угасна. Пашинцев обясни положението:

— Е, момчета, лягайте, както се случи, нищо не се вижда и постеля нямам. За хората аз съм тъжен член…

— Смахнат си, а не тъжен — по-точно го каза Копьонкин, докато си лягаше криво-ляво.

Пашинцев без обида му отговори:

— Тук, брат, е комуна на новия живот, а не женски пансион, нямам пухени завивки.

Призори звездното величие на света намаля и сива светлина смени блещукащото сияние. Нощта си отиде като блестяща кавалерия, на земята слезе пехотата на трудния походен ден.

За голямо учудване на Копьонкин Пашинцев донесе печено овнешко. А после двамата конници напуснаха революционния резерват по южния път — към долината на Черна Калитва. Под бялата колонада стоеше Пашинцев в твърдите си рицарски доспехи и гледаше подир своите съмишленици.