Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (9)

8

Влязох в коридора и последвах звука на гласовете до втората врата вляво. Чух поне два различни мъжки гласа — тихи, мърморещи. Не можех да различа думите. Писъците преминаха във викове.

— Спрете, моля, спрете. Не! — това също беше мъжки глас.

Освен ако не измъчваха повече от един човек, трябваше да е гласът на Стивън.

Поех си дълбоко въздух, изпуснах го и се протегнах към вратата с лявата си ръка, държейки пистолета в дясната. Искаше ми се да знам разположението на стаята. Стивън изкрещя:

— Моля ви, недейте!

Достатъчно. Отворих вратата, блъскайки я към стената, така че да знам, че зад нея няма никой. Мислех да нахлуя в стаята, но това, което видях на пода, ме закова на място като някакъв замръзнал кошмар. Стивън лежеше по гръб, облечен в бял халат, който беше разтворен и разкриваше голото му тяло. По гърдите му се стичаха струйки кръв, въпреки че нямаше видими рани. Габриел държеше ръцете на Стивън, затиснати под тялото зад гърба му. Дългата до кръста руса коса на Стивън беше разстлана върху облечения в кожа скут на Габриел, който беше гол от кръста нагоре, а на дясното зърно на гърдите му имаше сребърна халка. Къдравата му черна коса беше паднала над очите и когато погледна нагоре към мен, изглеждаше като сляп.

От далечната страна на Стивън беше коленичил втори мъж. Къдрави руси коси се спускаха до кръста му. Носеше идентична бяла роба, стегната с колан. Когато погледна към вратата, деликатното му, почти красиво лице беше като огледален образ на лицето на Стивън. Трябваше да е брат му. Държеше в ръка стоманен нож. Беше насред разрез, когато минах през вратата. По кожата на Стивън се стичаше прясна кръв.

Стивън изпищя.

Върху тялото му имаше свита гола жена. Беше възседнала долната част на тялото му и притискаше краката му към пода. Дългата й кестенява коса се спускаше като завеса и прикриваше интимните й части. Рейна вдигна глава от слабините на Стивън. Пълните й устни се разшириха в усмивка. Беше го докарала до ерекция. При все протестите му, тялото му беше реагирало само.

Отне ми един удар на сърцето да видя всичко това, подобно на забавен каданс. Усетих движение отдясно и се опитах да се обърна, но беше твърде късно. Нещо космато и само наполовина човешко се блъсна в мен. Ударих се в далечната стена достатъчно силно, че да я раздрусам. Файърстарът изхвърча и аз се строполих на пода зашеметена. Вълк с размерите на пони се беше надвесил над мен. Отвори челюсти, достатъчно големи, че да смажат лицето ми, и изръмжа. Звукът бе достатъчно нисък и дълбок, че да спре сърцето ми.

Отново можех да се движа, но лицето му беше на сантиметри от бузата ми. Можех да почувствам дъха му върху лицето си. Струйка слюнка падна от устата му и се търкулна по крайчеца на моята. Наведе муцуната си, скъсявайки тези последни сантиметри с опънати устни, сякаш щеше да ме гризне. Узито беше затиснато между мен и стената. Посегнах за един от ножовете и знаех, че никога няма да успея навреме.

Човешки ръце се обвиха около вълка и го дръпнаха назад, далече от мен. Рейна стоеше и държеше съпротивляващия се вълк без никакво усилие. По красивото й голо тяло се вълнуваха мускули, които не се виждаха, докато не биваха използвани.

— Не й пускайте кръв, казах ви това.

Тя захвърли вълка към другата стена, която се пропука и падна. Вълкът лежеше неподвижно, с обърнати в орбитите очи.

Това ми даде нужното време. Завъртях узито на каишката. Когато Рейна се обърна към мен, вече го бях насочила.

Тя стоеше над мен, гола, перфектна, стройна, където трябваше да е стройна, заоблена, където трябваше да е заоблена. Но тъй като я бях видяла да оформя тялото си както си поиска, не бях впечатлена. Щом можеш да манипулираш тялото си по този начин, за какво ти е пластична хирургия?

— Можех да му позволя да те убие, Анита. Не изглеждаш особено благодарна.

Седнах на пода, подпряна на стената, но не напълно убедена, че съм готова да се изправя. Но узито беше насочено стабилно.

— Благодаря много — отвърнах аз. — А сега отстъпи бавно, иначе ще те срежа на две.

Рейна се изсмя, нисък, изпълнен с радост звук.

— Толкова си опасна. Толкова вълнуваща. Не смяташ ли така, Габриел?

Габриел застана до нея. Двамата да ме гледат надвесени над мен, ми дойде твърде много, така че използвах стената за опора и се изправих. Можех да стоя права. Страхотно. Започвах да си мисля, че даже ще мога да ходя. Още по-добре.

— Назад — казах аз.

Габриел я заобиколи, което го доближи почти на достатъчно разстояние, че да се протегне и да ме докосне.

— Тя е идеална, за всеки, който си пада по болката и има желание да умре.

Той се протегна, сякаш да прокара пръсти по бузата ми. Насочих автомата към кръста му, защото щеше да отскочи нагоре. Прицелете се твърде високо, и всъщност може и да пропуснете.

— Последният път, когато си пробва късмета, Габриел, имах само един нож. Оцеля от опита ми да те изкормя, но дори и ти не можеш да се излекуваш от откос на автомат. От това разстояние ще те срежа на две.

— Нима наистина ще ме убиеш, задето съм се опитал да те докосна?

Изглеждаше развеселен, а странните му очи блестяха почти като трескави изпод гъстата му коса.

— След това, на което станах свидетелка току-що, можеш да се обзаложиш, че ще те убия — отдалечих се от стената. — Назад или ще разберем колко щети можете да понесете.

И двамата отстъпиха. Почти бях разочарована. Узито, заредено със сребърни патрони, щеше да направи точно това, което бях казала. Щеше да ги разреже и убие, без грешка, просто щеше да е голямо мазало. Исках ги мъртви. Изгледах ги за момент и се замислих, замислих се дали да не дръпна спусъка и да спестя на всички ни множество неприятности.

Рейна отстъпи, дърпайки Габриел със себе си. Взираше се в мен, докато отстъпваше към стената, където вълкът с размерите на пони се опитваше да се изправи на крака. Рейна ме погледна и в очите й видях разбирането колко близо е била. Мисля, че до този момент не беше осъзнала, че съм способна да я убия, без да изгубя съня си. По дяволите, да я оставя жива щеше да ми причини много повече безсънни нощи.

От другата стая се разнесе гръмогласен писък. Плевнята завибрира от виене. Последва момент на пълно мълчание, последван от ръмжене и писъци. Подът потрепери от сблъсъка на далечни тела. Ричард се биеше без мен.

Рейна се усмихна насреща ми.

— Ричард се нуждае от теб, Анита. Върви при него. Ние ще се погрижим за Стивън.

— Не, благодаря.

— Ричард може би умира, докато ти си губиш времето.

Обля ме студена вълна страх. Беше права. Бяха го подмамили тук, за да умре. Поклатих глава.

— Ричард ми каза да измъкна Стивън, и точно това смятам да направя.

— Не смятах, че приемаш заповеди толкова лесно — каза тя.

— Приемам онези, които ми харесват.

Стивън се беше свил на една страна, загърнат в халата си. Брат му стоеше край него, галейки го по косата, и мърмореше:

— Всичко е наред, Стивън. Не си наранен.

— Ти го сряза, копеле такова.

Той разтвори халата на Стивън и показа гърдите му. Стивън се опита немощно да се загърне. Брат му го плесна леко през ръцете. Прокара ръцете си по окървавените му гърди. Кожата беше перфектна. Срязаното вече беше заздравяло, което означаваше, че всичката тази кръв е на Стивън.

— Махни се от него веднага или ще те разкъсам на парченца.

Той се отдръпна, а очите му бяха разширени. Вярваше ми. Което беше добре, защото казвах истината.

— Хайде, Стивън. Трябва да тръгваме.

Той вдигна глава и ме погледна, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Не мога да се изправя.

Опита се да пропълзи към мен, но се строполи на пода.

— Какво сте му дали? — попитах аз.

— Нещо, което да го отпусне — отвърна Рейна.

— Кучка.

Тя се усмихна.

— Точно.

— Отиди там и застани до тях — казах на брат му.

Мъжът се обърна с лице към мен и толкова приличаше на Стивън, че беше стряскащо.

— Нямаше да им позволя да го наранят. Щеше да му хареса, ако просто се отдадеше.

— Наранен е, копеле такова! Сега отиди там или ще те убия. Разбираш ли ме? Ще те убия и ще се радвам.

Той се изправи на крака и застана до Габриел.

— Погрижих се никой да не го нарани — каза той меко.

Стените потрепериха. Разнесе се звук на сцепващо се дърво.

Някой беше хвърлен през стената на съседната стая. Трябваше да се измъкнем оттук.

Трябваше да се добера до Ричард. Но ако бях невнимателна, нямаше да успея. Ричард не беше единственият заплашен, чието гърло да бъде разкъсано.

При толкова много ликантропи, в толкова малка стая, всички бяха твърде близо. Можеха да ми се нахвърлят, ако отидех да помогна на Стивън, но с автомат в ръка бях готова да се обзаложа, че повечето от тях ще загинат, преди да ме достигнат. Беше успокояваща мисъл.

Мярнах файърстара в далечния ъгъл. Вдигнах го и го прибрах в кобура, без да гледам. Практика, практика, практика. Продължих да държа автомата навън. Караше ме да се чувствам по-добре.

Коленичих край Стивън, без да отмествам поглед от останалите. Беше трудно поне да не погледна надолу, но се намирах твърде близо до тях. Вълкът се беше оказал невероятно бърз и не смятах, че Рейна ще ме спаси втори път. Имах късмет, че не ме искаше ранена. Обвих ръка около кръста на Стивън, а той успя да преметне своята около врата ми. Изправих се и той беше почти като инертна маса, но и двамата се задържахме прави и с моя помощ Стивън се стабилизира. Радвах се, че е приблизително с моя ръст. Ако беше по-едър, щеше да е по-трудно. Халатът му се отвори и той махна едната си ръка от раменете ми и се опита да го затвори, но не успя. Започна да маха и другата си ръка.

— Зарежи, Стивън, моля те. Трябва да се махаме веднага.

— Не искам хората да ме виждат — погледна ме от няколко сантиметра, лицето му беше несигурно и разфокусирано от наркотиците, но една сълза се изтърколи от ъгъла на сините му като метличина очи. — Моля те.

Проклятие. Прихванах го през кръста и казах:

— Действай.

Взирах се в Рейна, докато той завързваше колана на халата си, непохватно и бавно заради наркотиците, с които го беше упоила. Докато приключи, вече издаваше нисък скимтящ звук дълбоко от гърдите си.

— В някои отношения ти си точно толкова сантиментална, колкото и Ричард — каза тя. — Но можеш да ни убиеш всичките, дори и брата на Стивън, и няма да почувстваш нищо.

Срещнах погледа на кафявите й очи и отвърнах:

— Ще почувствам нещо.

— Какво? — попита тя.

— Ще се почувствам по-сигурна.

Отстъпих към отворената врата и се наложи да погледна назад, за да се уверя, че нищо не идва насреща ми. Когато отново погледнах към тях, Габриел се беше придвижил напред, но Рейна бе сложила ръка върху неговата и го спираше. Гледаше ме, сякаш никога преди не ме бе виждала наистина. Сякаш я бях изненадала. Предполагам, че беше взаимно. Знаех, че е извратена, но дори и в най-дивите си фантазии не бих я обвинила в изнасилване на един от собствените й хора.

Двамата със Стивън излязохме в коридора и аз си поех дълбоко въздух, чувствайки как някаква тежест в гърдите ми олеква. Звуците от борбата ни заляха. Исках да побягна в посока на битката. Ричард беше жив, иначе нямаше да продължават да се бият. Имаше време. Трябваше да има.

Провикнах се към Рейна:

— Не смей да си показваш физиономията навън, или ще те отстрелям.

Нямаше отговор от стаята. Трябваше да се добера до Ричард.

Стивън залитна и за малко не събори и двама ни. Увисна на раменете ми с ръце, натискащи врата ми, след което отново възстанови равновесието си.

— С мен ли си, Стивън?

— Добре съм. Просто ме изведи оттук — гласът му беше слаб, накъсан, сякаш започваше да губи съзнание.

Не можех едновременно да го нося и да стрелям или поне не ми се искаше да опитвам. Хванах го по-здраво през кръста и казах:

— Остани с мен, Стивън, и ще те измъкна.

Той кимна и дългата му коса се изсипа пред лицето му.

— Добре — тази единствена дума беше изречена толкова тихо, че едва я чух от шума наоколо.

Пристъпих в основната стая и попаднах насред хаос. Не можех да видя Ричард. Имаше просто маса от тела, ръце, крака, над всички се издигна фигура с остри нокти, човек-вълк, висок близо два метра и десет. Протегна се надолу и измъкна Ричард от бъркотията, забивайки нокти в тялото му. Ричард заби ръка, която беше твърде дълга, за да е човешка, и не достатъчно космата, че да е вълча, под гърлото на върколака. Създанието се задави и изплю кръв.

Вълк, дълъг почти колкото Ричард, се метна на гърба му. Ричард залитна, но не падна. Муцуната заби зъби в рамото му. Космати лапи с животински нокти и човешки ръце го сграбчиха от всички посоки. Майната му. Изстрелях един откос в дървения под. Щеше да изглежда много по-впечатляващо, ако бях стреляла в прожекторите по тавана, но куршумите се връщат със същата скорост, с която са изстреляни, а аз не исках да се окажа на пътя на собствените си рикошети. Държането на автомата само с една ръка се оказа грешка. Удържах го и направих откос от мен до леглото. Оказах се с автомат, насочен към схватката. Всички бяха замръзнали, шокирани. Ричард изпълзя кървящ от бъркотията. Изправи се на крака, олюлявайки се леко, но се движеше сам. Никога нямаше да успея да ги нося и двамата, какво оставаше за автомата.

Той се спря пред завесата, изчаквайки да дойда при него. Стивън се отпусна към мен с омекнали ръце. Мисля, че припадна. Приближаването до Ричард беше агонизиращо бавно. Ако се спънех и паднех, щяха да ме връхлетят. Наблюдаваха ме как се движа с човешки и вълчи очи, но не виждах нищо, с което бих могла да преговарям. Наблюдаваха ме, сякаш се чудеха каква ще съм на вкус и щеше да им е приятно да опитат.

Гигантският човек-вълк проговори, косматите му челюсти изглеждаха странно и непривично, докато изричаха думите:

— Не можеш да убиеш всички ни, човеко.

Беше прав. Повдигнах леко узито.

— Така е, но кой ще бъде пръв?

Никой друг не помръдна, докато вървях. Когато стигнах до Ричард, той пое Стивън и го прегърна сякаш е дете. По лицето му се стичаше кръв от рана на челото. Покриваше половината му лице като маска.

— Стивън никога няма да се върне тук, никога — каза Ричард.

Човекът-вълк проговори отново:

— Ти не си убиец, Ричард. В това е слабостта ти. Дори и да доведем Стивън обратно, ти няма да ни убиеш. Ще ни нараниш, но няма да ни убиеш.

Ричард не каза нищо. Вероятно беше вярно. Проклятие.

— Аз ще ви убия — казах аз.

— Анита, не разбираш какво говориш — каза Ричард.

Погледнах към него, след което обратно към очакващата тълпа.

— Убиването е единственото, от което разбират, Ричард. Ако ти нямаш желание да ги убиеш, Стивън няма да е в безопасност. Аз искам той да е в безопасност.

— Достатъчно, че да убиваш за това? — попита Ричард.

— Аха — отвърнах аз, — достатъчно, че да убивам.

Човекът-вълк се втренчи в мен.

— Ти не си една от нас.

— Няма значение. Стивън е забранена територия. Кажете на Рейна, че ако отново се окаже довлечен тук, ще държа отговорна лично нея.

— Кажи ми го сама.

Рейна стоеше в коридора гола, без всякакво неудобство, сякаш бе облечена в най-прекрасната коприна. Габриел беше зад гърба й.

— Ако някой доведе Стивън тук и се опита да го насили да участва във филмите, ще те убия.

— Дори и ако нямам нищо общо с това?

Усмихнах се, все едно щях да й повярвам.

— Дори и да е така, без значение кой и защо го направи, твоят задник ще се пържи.

Тя наведе глава, почти като при поклон.

— Така да бъде, Анита Блейк. Но знай следното: предизвика ме пред глутницата ми. Не мога да оставя това без отговор. Ако беше друг превръщач, щяхме да се борим на дуел, но това, че си човек, е проблем.

— А ти знай следното, кучко. Аз съм човек, така че, ако очакваш да се откажа от оръжието си и да се бия с теб с голи ръце, значи си луда.

— Това не би било честно, нали?

— След това, което видях в задната стая, не мисля, че ти пука особено за честността.

— О, това ли — отвърна тя — Стивън никога няма да се издигне в глутницата. Повече няма да го предизвикват. Той ще е играчка за всеки с по-висок ранг.

— Вече не.

— Предлагаш му защитата си? — попита тя.

Веднъж вече ми беше задаван този въпрос и знаех, че означава повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но не ми пукаше. Исках Стивън да е в безопасност и щях да направя каквото е нужно, независимо дали включваше убийство или превръщачето ми в мишена. По дяволите, наемният убиец вероятно щеше да ме довърши скоро.

— Да, той се намира под моята защита.

— Вече е под моята защита, Анита — каза Ричард.

— Докато не проявиш желание да убиваш, за да я подкрепиш, това няма да означава нищо за тези хора.

— Ти ще убиваш, за да подкрепиш твърдението на Ричард за защита? — попита Рейна.

— Тя не разбира какво я питаш — каза Ричард. — Не е честен въпрос, освен ако не го разбира.

— Тогава обясни й го, Ричард, но не тази вечер. Става късно и ако ще снимаме каквото и да било, трябва да побързаме. Вземи със себе си човешката си женичка и й обясни правилата. Обясни й колко дълбока яма си е изкопала тази вечер. Когато разбере правилата, ми се обади. Ще се опитам да измисля начин да направя дуела помежду ни толкова честен, колкото е възможно. Може да си завържа очите или пък да се бия с една ръка на гърба.

Започнах да отговарям, но Ричард се намеси:

— Хайде, Анита. Трябва да си вървим.

Беше прав. Можех да убия много от тях, но не всички. Не си бях донесла резервен пълнител за узито. Не бях сметнала, че ще ми е нужен. Глупаво от моя страна.

Излязохме през вратата, като аз ходех заднешком, готова да застрелям всеки, който си подадеше главата навън. Никой не ни последва. Ричард носеше Стивън в пролетната нощ и не поглеждаше назад, сякаш знаеше, че няма да го направят.

Отворих вратата и той постави Стивън на задната седалка.

— Можеш ли да ни закараш до вкъщи? — попита той.

— Аха. Колко лошо си ранен?

— Не много, но ми се ще да се возя отзад при Стивън, в случай че се събуди.

Не можех да споря за това. Подкарах колата. Бяхме в безопасност. Всъщност все още бяхме живи. Но ако ни бяха притиснали, нямаше да оцелеем. Сега, след като бяхме в безопасност, можех да си позволя да съм вбесена.

— Е, спасихме се, но не благодарение на малкия ти план.

— Но никой не умря, благодарение на него — отвърна Ричард.

— Само защото бях по-добре въоръжена от обикновено.

— Беше права — отвърна той, — оказа се капан. Доволна ли си?

— Аха, доволна съм.

— Радвам се да го чуя — под сарказма прозираше умора. Можех да го усетя в гласа му.

— Какво се очаква да ми обясниш, Ричард? — погледнах в огледалото за обратно виждане, но не можех да различа лицето му в мрака.

— Рейна поддържа заповедите на Маркус. Тя е неговата вълчица. Той я използва, за да върши неща, които не одобрява, като например мъчения.

— Значи аз се самоназначих за твоя вълчица?

— Да, аз съм Фенрир. Обичайно вече би трябвало да имам избрана вълчица. Глутницата е разделена, Анита. Дал съм защитата си на последователите си, така че, ако Маркус се опита да ги нарани, аз да тръгна да го преследвам или те да се защитят едни други с благословията ми. Без Фенрир, или главен в глутница, който да те подкрепи, си е нещо като бунт да се противопоставиш на заповедите на водача.

— Какво е наказанието за бунт?

— Смърт или осакатяване.

— Смятах, че вие, момчета, можете да се излекувате от всичко, с изключение на смъртоносна рана.

— Не и ако завреш в нея нагорещен метал. Огънят пречиства и спира възстановителните процеси, освен ако не отвориш раната наново.

— И при вампирите работи по същия начин — казах аз.

— Не знаех това — отвърна той, но не изглеждаше като да му пука.

— Как си успял да се издигнеш до втори в глутницата, без да убиеш никого? Трябва да си участвал в доста дуели, за да стигнеш до върха на пирамидата.

— Само битката за титлата „Улфрик“ трябва да е до смърт. Всичко, което трябваше да направя, бе да ги победя до един.

— И по тази причина учиш карате и вдигаш тежести, така че да си достатъчно добър и да ги победиш.

И преди бяхме водили този разговор, когато го бях попитала не е ли безсмислено да вдига тежести, при положение че може да смаже малка кола. Той ми отвърна, че не е, ако всички, с които се биеш, могат също да вдигнат кола. Имаше право.

— Да.

— Но ако не убиваш, заплахата ти не е кой знае колко зъбата; каламбурът не е умишлен.

— Ние не сме животни, Анита. Само защото нещата винаги са ставали по този начин в глутницата, не означава, че не могат да се променят. Все още сме хора и това ни дава възможност да се контролираме. По дяволите, трябва да има по-добър начин от това да се избиваме!

Поклатих глава.

— Не обвинявай животните. Истинските вълци не се избиват едни други за доминация.

— Само върколаците — отвърна той. Звучеше уморено.

— Възхищавам се на целите ти, Ричард.

— Но не си съгласна.

— Не, не съм съгласна.

Гласът му долетя от мрака на задната седалка.

— Стивън няма никакви рани, защо пищеше?

Раменете ми се изгърбиха и аз се насилих да се поизправя. Завих по старата магистрала 21 и се опитах да измисля деликатен начин да му кажа, но нямаше нищо деликатно в изнасилването. Казах му какво съм видяла.

Мълчанието от задната седалка продължи доста дълго. Почти бях стигнала отбивката за къщата му, когато проговори:

— И смяташ, че ако бях убил неколцина души по пътя си, това нямаше да се случи?

— Смятам, че са по-уплашени от Рейна и Маркус, отколкото от теб, така че да.

— Ако подкрепиш заплахата ми с убийство, ще обезсмислиш всичко, което се опитвам да направя.

— Обичам те, Ричард, и се възхищавам на това, което се опитваш да сториш. Не се опитвам да го подкопая, но ако отново докоснат Стивън, ще направя онова, което казах. Ще ги убия.

— Те са моите хора, Анита. Не ги искам мъртви.

— Те не са твоите хора, Ричард. Те са просто банда непознати, които споделят твоето заболяване. Стивън е от твоите хора. Всеки превръщач, който е заявил подкрепата си за теб и е рискувал да си навлече гнева на Маркус, е от твоите хора. Те рискуват всичко за теб, Ричард.

— Когато Стивън се присъедини към глутницата, аз бях този, който каза на Рейна, че не може да го има. Винаги съм бил до него.

— Намеренията ти са добри, Ричард, но не можаха да го опазят тази вечер.

— Ако ти позволя да убиваш заради мен, Анита, ще е същото, като че аз го правя.

— Не съм ти искала разрешение.

Той се облегна назад на седалката и осъзнах, че не си е сложил колана. Започнах да му казвам да го сложи, но се спрях. Беше неговата кола и можеше да оцелее, ако изхвърчи през предното стъкло.

— Искаш да кажеш, че ако отново вземат Стивън, ще ги убиеш, защото си казала, че ще го направиш, а не заради мен.

— Една заплаха не струва, ако човек не е готов да я подкрепи с действия — отвърнах аз.

— Ще убиваш заради Стивън? Защо? Защото ти спаси живота ли?

Поклатих глава. Беше трудно да се обясни.

— Не е само това. Когато го видях тази вечер, когато видях какво му правят… Той плачеше, Ричард. Той беше… О, по дяволите, Ричард, сега той е мой. Има една шепа хора, за които бих убивала; бих убивала, за да са в безопасност; бих убивала, за да отмъстя. Тази вечер името на Стивън беше добавено към тях.

— Моето име в списъка ли е? — попита той.

Беше подпрял брадичката си на рамото ми. Потърка бузата си в лицето ми и можех да почувствам леко наболата му брада, боцкаща и истинска.

— Знаеш, че е.

— Не разбирам как можеш да говориш за убиването така спокойно.

— Знам.

— Претенцията ми за Улфрик щеше да е по-силна, ако бях готов да убивам, но не съм сигурен, че щеше да си струва.

— Ако искаш да ставаш мъченик в името на по-висши идеали, добре. Не ми харесва, но добре. Но не превръщай в мъченици хората, които ти вярват. Те струват повече от шепа идеали. Беше на ръба да загинеш тази вечер.

— Човек не вярва в нещата само когато са лесни, Анита. Да се убива, е погрешно.

— Добре — отвърнах аз, — но заради теб почти ме убиха тази вечер. Разбираш ли го? Ако ни се бяха нахвърлили, нямаше да оцелея. Няма да загина в пламъците само защото си решил да се правиш на Ганди.

— Следващия път можеш да останеш вкъщи.

— По дяволите, не това се опитвам да кажа, и ти го знаеш. Опитваш се да живееш в някакво подобие на света на Ози и Хариет, Ричард. Може би някога животът е вървял по този начин, но вече не. Ако не се откажеш от това, ще загинеш.

— Ако наистина вярвах, че трябва да се превърна в убиец, за да оцелея, мисля, че по-скоро не бих оцелял.

Изгледах го. Изражението му беше умиротворено, като на светец. Но човек става светец само ако умре. Върнах погледа си върху пътя. Можех да се откажа от Ричард, но ако го зарежех, щеше да свърши мъртъв. Тази нощ щеше да иде сам, без никого за подкрепа, и нямаше да оцелее.

Очите ми се наляха със сълзи.

— Не знам дали бих го понесла, ако умреш в ръцете ми, Ричард. Това нищо ли не означава за теб?

Той ме целуна по бузата и нещо топло потече по врата ми.

— И аз те обичам.

Това бяха само думи. Щеше да загине пред мен. Щеше да направи всичко по въпроса, с изключение на самоубийство.

— Кървиш върху мен — казах аз.

Той въздъхна и се облегна назад в мрака.

— Кървя доста. Жалко, че Жан-Клод го няма да го оближе — издаде горчив звук дълбоко от гърлото си.

— Трябва ли ти доктор?

— Закарай ме вкъщи, Анита. Ако ми е нужен лекар, познавам плъхолак, който прави посещения по домовете.

Звучеше уморен, изтощен, сякаш не искаше да говори повече. Нито за раните, нито за глутницата, нито за светлите си идеали. Позволих на мълчанието да продължи, защото не знаех как да го разчупя. Мек звук изпълни мрака и осъзнах, че Ричард плаче. Той прошепна:

— Съжалявам, Стивън. Толкова съжалявам.

Не казах нищо, защото нямах нищо подходящо за казване. В последно време бях забелязала, че съм способна да убивам хора, без да ми мигне окото. Нямаше пристъпи на съвест, нямаше кошмари, нищо. Сякаш част от мен се изключваше. Не ме притесняваше фактът, че съм способна да убивам толкова лесно. Притесняваше ме липсата на притеснение. Но пък това си имаше и добрите страни, както тази вечер. Мисля, че и последният косматко беше повярвал, че ще го направя. Понякога беше хубаво да си страшен.