Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (29)

28

— Колкото и да е забавно всичко това — отбеляза Жан-Клод, — а повярвайте ми, ma petite, Ричард, наистина е забавно, нямаме време за този конкретен спор. Не и ако Ричард иска да запази някаква надежда, че няма да му се наложи да убива тази вечер.

Двамата го изгледахме кръвнишки и той ни отвърна с онова елегантно свиване на раменете, което значеше едновременно всичко и нищо.

— Трябва да призовем магията отново, но този път Ричард трябва да се опита да привлече някаква част в себе си. Трябва да направи нещо, за да впечатли глутницата. Това — той посочи към зомбитата — макар и впечатляващо, прилича твърде много на работа на Анита.

— Доколкото схващам, имаш предложение.

— Може би — отвърна той. В този момент очите му станаха сериозни и хуморът изчезна, оставяйки лицето му прекрасно и безизразно. — Но най-напред имам въпрос или два към теб, ma petite. Мисля, че днес ти отслабваш влиянието не само на Ричард.

— За какво говориш? — попитах аз.

Той наклони глава на една страна.

— Може би наистина не знаеш? — звучеше изненадан. — Отдясно има малък коридор. Погледни в него.

Можех да видя арката в края на залата, но зомбитата изпълваха пространството и скриваха останалата част от гледката.

— Мръднете се напред — казах аз.

Зомбитата се задвижиха като единен организъм, а мъртвите им очи ме гледаха така, сякаш съм единственото нещо, което има значение. За тях бях.

Зомбитата се движеха като тромава завеса. Вече можех да видя по-малкия коридор и фигурите, чакащи вътре.

— Спрете — изрекох, и зомбитата замръзнаха, все едно ги бях изключила.

Лив, русата биячка от „Танц на смъртта“, стоеше в началото на по-малкия коридор. Все още беше облечена в лилавия прилепнал костюм. Невероятните й виолетови очи се взираха в мен, празни, чакащи. Пулсът ми заседна в гърлото. Зад нея имаше други фигури.

— Това е невъзможно — промълви тихо Ричард.

Не се опитах да споря с него. Би било твърде трудно.

— Изведи ги, ma petite, да видим кои си призовала от ковчезите им — гласът му бе топъл, с наченки на гняв.

— Какво те гложди?

Той се разсмя, но горчиво.

— Заплаших моите хора с това, но ти не каза нищо. Не ми каза, че наистина можеш да вдигаш вампири като всяко друго зомби.

— Правила го бях само веднъж.

— Наистина — отбеляза той.

— Стига приказки.

— Ще говоря, колкото си искам — изрече той. — Това са моите хора, моите спътници и ти ги караш да вървят наоколо като кукли на конци. Намирам го за много обезпокоително.

— Както и аз — отвърнах му и погледнах обратно към вампирите.

Лив, която беше толкова жива миналата вечер, стоеше като добре запазено зомби. Можех да почувствам разлика, но тя стоеше там и мускулестото й тяло очакваше следващата ми заповед. Имаше и други зад нея. Не можех да видя колко точно. Твърде много.

— Можеш ли да върнеш вампирите ми обратно, ma petite?

Продължих да гледам към Лив, отбягвайки погледа на Жан-Клод.

— Не знам.

Той докосна брадичката ми и ме обърна към себе си. Огледа лицето ми с търсещи очи, сякаш можеше да види някакви наченки на истината. Оставих гнева да изпълни лицето ми, гневът винаги бе прекрасно нещо, зад което да се скриеш.

— Какво направи с последния вампир, който вдигна, ma petite?

Отдръпнах се от него. Той сграбчи ръката ми невероятно бързо. Твърде бързо, че да го видя. Онова, което се случи след това, бе автоматична реакция. Държеше горната част на дясната ми ръка, но аз все още можех да я извивам в лакътя и насочих файърстара към него. Узито в лявата ми ръка също бе насочено към него. Би могъл да счупи едната ми ръка, преди да стрелям по него, но не и двете. Но за пръв път да го гледам иззад дулото на оръжието представляваше проблем за мен. Коланът на робата му се бе разхлабил и виждах триъгълник от бледа плът. Виждах къде трябва да се намира сърцето му. Можех да го накарам да експлодира през гърба му и да разкъсам гръбнака му. Но не исках да го правя. Не исках да разпръсна това красиво тяло по стената. Проклятие.

Ричард се приближи. Не докосна никого от двама ни. Просто местеше очи от единия към другия.

— Наранява ли те, Анита?

— Не.

— Тогава защо си насочила пистолет към него?

— Не трябва да ме докосва.

Гласът на Ричард беше много благ.

— До неотдавна те докосваше много повече отколкото сега.

— Защо му помагаш?

— Той ми помогна. Освен това, ако го убиеш заради нещо дребно и глупаво, никога няма да си го простиш.

Поех си дълбоко въздух и издишах. Част от напрежението изчезна. Наведох узито.

Жан-Клод пусна ръката ми.

Насочих файърстара към пода и погледнах към Ричард. Имаше нещо в очите му, дори в кехлибарените вълчи очи, което беше твърде човешко. Болка. Той знаеше колко много означава Жан-Клод за мен. Виждах го в очите му. Този единствен коментар показваше, че разбира взаимоотношенията ми с вампира може би по-добре от мен самата.

Исках да му се извиня, но не бях сигурна, че ще разбере за какво. Самата аз не бях сигурна, че мога да го обясня. Ако обичаш някого, наистина го обичаш, никога не бива да му причиняваш болка. Никога не бива да изпълваш очите му с нещо толкова близко до тъга.

— Съжалявам, че ти се ядосах преди малко. Ти искаш най-доброто за глутницата, знам го.

— Все още смяташ, че съм глупак, задето искам безкръвен преврат — каза той.

Изправих се на пръсти и го целунах нежно.

— Не глупак, просто наивен, страшно наивен.

— Много трогателно, ma petite. И оценявам намесата ти в моя полза, Ричард, но това са моите хора. Обещах им определени свободи, когато се присъединиха към мен. Ще попитам отново. Можеш ли да ги върнеш така, както си бяха?

Обърнах се към Жан-Клод с една ръка все още подпряна на гърдите на Ричард.

— Не знам.

— Тогава по-добре разбери, ma petite.

Звучеше твърде много като заплаха, за да ми се нрави, но… зад биячката Лив имаше фигура, от която не можех да откъсна очи. Приближих се към очакващите ме вампири. Отворих уста, но от нея не излезе никакъв звук. Стомахът ми се сви на възел, гърдите ми се стегнаха. Най-накрая промълвих:

— Уили Маккой, ела при мен.

Уили излезе иззад високата руса вампирка. Носеше същия костюм с цвят на шартрьоз, с който бе облечен в „Танц на смъртта“. Кафявите му очи сякаш ме виждаха, ала им липсваше искрицата, която беше Уили. Нямаше го там. Беше като да гледам движеща се кукла, на която кукловодът съм аз. Усетих горчив вкус в гърлото си. Очите ми пареха и бяха напрегнати. Не бях сигурна дали първо ще повърна, или ще се разплача.

Спрях го на около две крачки от мен. Достатъчно близо, че да не мога да се правя или да си внуша, че го няма. Преглътнах тежко и от очите ми потекоха сълзи, достатъчно горещи да ме опарят.

— Не исках да знам — прошепнах.

Жан-Клод застана до мен.

— Уили — каза той и гласът му завибрира из стаята. Тялото на Уили реагира на звука като ударен камертон. — Уили, погледни ме.

Безизразното, познато лице бавно се завъртя към господаря си. Нещо пробягна в погледа за миг, нещо, за което нямах название, се раздвижи.

— Това предоставя възможности — отбеляза Жан-Клод.

— Уили — изрекох аз. — Погледни ме.

Гласът ми не беше и наполовина толкова впечатляващ, колкото вампирския, но Уили се обърна към мен.

— Не — изрече Жан-Клод, — погледни мен, Уили.

Уили се поколеба.

— Уили — казах аз, — ела при мен. — Протегнах ръка и той пристъпи към нея.

— Спри, Уили, не отивай при нея — изрече Жан-Клод.

Уили се поколеба и почти се обърна към Жан-Клод. Съсредоточих се върху онази нишка сила в мен, онова нещо, което ми позволяваше да вдигам мъртвите, и й позволих да се излее върху мен, от мен. Призовах тялото на Уили и Жан-Клод не можеше да стори нищо, за да му попречи.

Ричард се намеси.

— Спрете и двамата. Той не е кукла.

— Не е и жив — отвърнах аз.

— Заслужава по-добро отношение от това — отбеляза Ричард.

Бях съгласна с него. Обърнах се към Жан-Клод.

— Той е мой, Жан-Клод. Всички те са мои. Когато падне нощта, отново ще са твои, но празните им черупки са мои — пристъпих близо до него и този водовъртеж от сила се стрелна навън.

Той изсъска и отстъпи назад. Държеше ръката си, сякаш съм го ударила.

— Никога не забравяй какво съм и какво мога да направя. Без повече заплахи помежду ни, никога, или ще се окаже последната такава.

Той ме наблюдаваше и за секунда в погледа му имаше проблясък на нещо, което не бях виждала преди — страх. За пръв път страх от мен. Хубаво.

Уили се взираше в мен с празните си, очакващи очи. Беше мъртъв, съвсем и напълно мъртъв. По лицето ми се стичаха сълзи, тежки и горчиви. Горкият Уили, горката аз. Той не беше човек. Всичките тези месеци, през които му бях приятелка, и той беше мъртъв. Просто мъртъв. Проклятие.

— Какво се случи с първия вампир, който вдигна, ma petite? Защо не го вкара обратно в ковчега му? — в погледа му проблесна идея. Наблюдавах я как се оформя и излиза от устните му. — Как стана така, че долната половина от тялото на мосю Бувие беше стопена?

Магнус Бувие е бил човешкият слуга на Серефина. Беше негова работа да ме държи близо до ковчега й, докато тя се пробуди и ме довърши. Потърках лице в опит да се отърва от сълзите. Ефектът винаги се разваля, когато човек плаче.

— Знаеш отговора — отвърнах аз. Гласът ми звучеше напрегнат и немощен.

— Изречи го на глас, ma petite, нека го чуя от собствената ти уста.

— Чувствам се сякаш съм пропуснал част от разговора — намеси се Ричард. — За какво говорите?

— Разкажи му, ma petite.

— Вампирът сграбчи Магнус за кръста и го държа. Планирах да го забавя, нищо повече. Стигнах до вратата и изтичах навън. Слънчевата светлина удари вампира и го възпламени. Очаквах Магнус да се върне вътре, но той не го направи. Продължи да ме следва, влачейки Серефина на светло — изричането на думите не подобри нещата.

Стоях насред мъртвите, които бях призовала, с ръце около тялото. Все още имах сънища за Серефина. Все още виждах как Магнус се протяга към мен и ме моли да го спася. Можех да го прострелям и да не губя съня си, но да го изгоря жив, беше мъчение. Не се занимавах с мъчения. Да не споменавам за Ели Куинлан, вече станала вампир, защото по закон това я правеше жива. Бях убила и двамата и гледката не бе приятна.

Ричард ме гледаше и в изражението му имаше нещо близко до ужас.

— Изгорила си човека и вампира живи?

Наблюдавах как кафявият цвят се връща обратно на повърхността. Цялата форма на очите му се промени, докато го гледах. Изглеждаше сякаш е болезнено. И да изпитваше болка, не го показа по никакъв начин.

— Не го бях планирала, Ричард. Не исках да се случи, но бях готова на всичко, за да избягам от Серефина. На всичко.

— Не го разбирам.

— Знам — отвърнах аз.

— Не е срамно да оцелееш, ma petite.

Обърнах се към Жан-Клод. Не беше шокиран. Лицето му беше прекрасно и безизразно като на кукла.

— Тогава защо в момента не мога да те разчета?

Животът се върна обратно в лицето му, изпълни очите му, плъзна се под кожата му и се вторачи в мен. Погледът в очите му не беше онова, което очаквах. Страхът и изненадата все още бяха там, но под тях беше тревогата.

— По-добре ли е така?

— Да — намръщих се. — Какво те тревожи?

Той въздъхна.

— Всяка честност се наказва, но обикновено не толкова бързо.

— Отговори ми, Жан-Клод.

Погледът му се плъзна покрай мен към върколаците, стоящи зад гърба на Ричард.

— Никой не трябва да говори за случилото се тук, не трябва да казва на никого.

— Защо не? — попита Ричард.

— Ще засрами ma petite.

— Вярно е — отвърнах аз, — но не това имаш предвид. Нямаш нищо против да ме засрамиш. По дяволите, тази история ще е страхотна заплаха за всички вампири. Ще им изкара ангелите.

— Това, ma petite, е идеята.

Беше мой ред да въздъхна.

— Спри да се правиш на глупак и ни обясни.

— Не искам това — той направи знак към вампирите — да привлече вниманието на Съвета.

— Защо не? — попитахме в един глас двамата с Ричард.

— Казано простичко, ma petite, ще те убият.

— Аз съм регистрирана като човешкия ти слуга, каза ми, че това ще ме държи в безопасност.

— За подобно нещо ще дойдат и ще проверят лично, ma petite. Когото и да изпратят, веднага ще разбере, че не носиш белезите ми. Ти си мой слуга само на думи. Това няма да е достатъчно за тях. Без обвързване помежду ни няма да ти вярват.

— Значи ще я убият просто така? — попита Ричард. Пристъпи по-близо до мен, сякаш щеше да ме докосне, но ръката му се поколеба над рамената ми.

Без да го поглеждам, казах:

— Една история за хора, изгорени живи, и не искаш да ме докосваш. Какъв предубеден малък върколак си ми ти — опитах се да запазя тона лековат, но в него се промъкна твърда нотка.

Ръцете му хванаха здраво раменете ми.

— Онова, което си направила, наистина те притеснява, нали?

Обърнах се, за да виждам лицето му. Ръцете му все още бяха на раменете ми.

— Естествено, че ме притеснява. Не просто убих Магнус, измъчвах го до смърт. Ели Куинлан не заслужаваше да изгори до смърт — поклатих глава и се опитах да се дръпна от него.

Той плъзна ръце по гърба ми и ме притисна нежно към себе си.

— Съжалявам, че е трябвало да го направиш — докосна косата ми с една ръка, а другата остана на гърба ми. — Онова, което си извършила, все още витае в погледа ти. Не го приемай погрешно, но тази болка в очите ти ме кара да се чувствам по-добре.

Отблъснах го от себе си.

— Нима смяташе, че мога да убия някого с мъчения и да не почувствам нищо?

Той срещна погледа ми, но изглеждаше сякаш му коства усилия.

— Не бях сигурен.

Поклатих глава.

Жан-Клод ме хвана за лявата ръка, в другата все още държах файърстара. Обърна ме към себе си. Вдигна ръката ми към устните си, докато ми се покланяше леко. Докато се движеше, каза:

— Нищо, което направиш, няма да ме накара да спра да желая докосването на тялото ти — целуна ръката ми. Устните му се задържаха малко по-дълго, отколкото бе учтиво. Езикът му се плъзна по кожата ми и аз се дръпнах.

— Това, че мога да вдигам вампири по този начин, те плаши.

— Може би, ma petite, но аз те ужасявах от години, а ти все още си тук.

Имаше право. Погледнах към Уили.

— Нека видим дали можем да върнем всички обратно, където им е мястото.

Надявах се, че мога да го направя. Исках Уили обратно, дори и да беше просто лъжа. Той вървеше, говореше и все още си беше Уили. Или може би ми се искаше да е Уили. Може би имах нужда да е Уили.