Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (11)

10

Спалнята на Ричард беше боядисана в бледозелено, а пред леглото се мъдреше ярък килим, подобен на парче цветно стъкло. Леглото беше масивно, с четири колони и дори ранен той се бе постарал да го оправи, замятайки отгоре му плътно червено покривало. Имаше три покривала, които редуваше на леглото — зелено, синьо и червено. Всяко от тях подчертаваше различен цвят от килима и картината над леглото. Картината изобразяваше вълци в зимен пейзаж. Вълците гледаха право напред, сякаш човек е излязъл иззад дърветата и ги е изненадал. Върху снега кървеше елен с прегризано гърло. Беше странен избор за спалня, но някак пасваше. Освен това ми харесваше. Имаше онова качество, присъщо на всички хубави картини, сякаш, щом излезеш от стаята, ще се раздвижи — самият живот, застинал и уловен върху платното. Зеленото покривало подчертаваше вечнозелените дървета, синьото придаваше акцент на бледосиньото небе и синкавите сенки, а червеното караше кървавото петно върху снега да изпъква.

Ричард лежеше по корем върху тъмночервения плат. Беше напълно гол, захвърлил дънките в ъгъла на леглото. На фона на червената тъкан загорялата му кожа изглеждаше тъмна и гладка и невероятно подканяща да бъде докосната. Почувствах как по лицето ми нахлува топлина и проследих с очи извивките на тялото му чак до разширението при таза. Лилиан точно бе приключила със зашиването на извит белег от нокти, който се спускаше надолу от задните му части. Извърнах очи.

Бях виждала Ричард гол веднъж, когато се срещнахме за пръв път, но никога след това. По това време дори не мислехме да излизаме заедно. Трябваше да извърна поглед най-вече защото исках да гледам. Исках да го гледам в този му вид и това бе твърде неудобно, че да се опише с думи. Прехвърлих очи върху съдържанието на вградените в стената лавици, сякаш се опитвах да го запомня. Парченца кварц, малко птиче гнездо. Имаше парче корал, голямо колкото ръката ми, на цвят като тъмно злато, с нишки бял кварц. Бях го намерила по време на един излет и му го подарих, защото той колекционираше парченца и камъчета, а аз не. Докоснах корала и не исках да се обръщам.

— Каза, че искаш да говорим, говори тогава — изрече Ричард.

Хвърлих поглед назад. Лилиан прерязваше черния конец, който използваше да закърпи кожата му.

— Така — отбеляза тя. — Дори не би трябвало да ти остане белег.

Ричард подгъна ръцете си на леглото и постави брадичка върху тях. Косата му се спусна около лицето, бухнала и изкушаваща. Знаех, че е толкова мека, колкото изглежда.

Лилиан ни изгледа последователно.

— Мисля, че ще ви оставя насаме — започна да прибира нещата си в чантата, която беше от кафява кожа и приличаше повече на кутия за рибарски принадлежности. Погледна към Ричард и обратно към мен. — Приемете съвет от една стара дама. Не оплесквайте нещата.

Остави двама ни с Ричард, вторачени след нея.

— Вече можеш да се облечеш — казах аз.

Той погледна към омачканите си дънки, движейки само тъмните си очи. Погледът му се върна обратно върху мен и беше толкова ядосан, колкото никога не го бях виждала.

— Защо?

Съсредоточих се върху тези ядосани очи и се опитах да не зяпам тялото му. Беше по-трудно, отколкото бих признала на глас.

— Защото е трудно да се карам с теб, когато си гол.

Повдигна се на лакти и при движението косата му се изсипа напред върху очите, докато накрая се взираше в мен през завеса от златистокестенява коса. Напомни ми на Габриел, и това беше адски обезпокояващо.

— Знам, че ме желаеш, Анита. Мога да го подуша.

О, да, това направо ме накара да се почувствам по-добре.

— Е, великолепен си. И какво от това? Какво общо има това с всичко останало, по дяволите?

Той се изправи на колене и ръце. Погледнах настрани толкова бързо, че ми се зави свят.

— Моля те, обуй си дънките.

Чух, че се плъзна от леглото.

— Дори не можеш да ме погледнеш, нали?

Имаше нещо в начина, по който го каза, което ме накара да искам да видя лицето му, но не можех да се обърна. Просто не можех. Ако това щеше да е последната ни кавга, не исках споменът за тялото му да се отпечата в съзнанието ми. Щеше да е твърде жестоко.

Почувствах, че застава зад мен.

— Какво искаш от мен, Ричард?

— Погледни ме.

Поклатих отрицателно глава.

Той ме докосна по рамото и аз се дръпнах рязко.

— Дори не можеш да понесеш да те докосвам, нали?

За пръв път чух болка в гласа му, сурова и агонизираща.

Тогава се обърнах. Трябваше да видя лицето му. Очите му блестяха от непроляти сълзи, отворени широко, за да не заплаче. Беше отметнал косата си от очите, но тя вече падаше обратно. Очите ми се плъзнаха по мускулестите му гърди и ми се прииска да прокарам ръце по зърната му, надолу по тънкия му кръст и да продължа още по-надолу. С усилие на волята вдигнах очи обратно към лицето му и пребледнях, вместо да се изчервя. Имах проблем с дишането. Сърцето ми туптеше толкова силно, че сякаш бях оглушала.

— Обичам да ме докосваш — изрекох.

Той погледна надолу към мен с очи, изпълнени с болка. Мисля, че предпочитах гнева.

— Преди ти се възхищавах, задето отказваш на Жан-Клод. Знам, че го желаеш, но продължаваш да му отказваш. Мислех си, че е много морално от твоя страна — той поклати глава и от ъгълчето на окото му се изтърколи една сълза, която на забавен каданс се спусна по бузата му.

Изтрих сълзата от лицето му с върха на пръста си. Той хвана ръката ми в своята и я стисна малко по-силно, без да ми причинява болка, а само изненада. Освен това бе дясната ми ръка и ваденето на пистолета с лявата щеше да си е адска мъка. Не че наистина смятах, че ще ми трябва пистолетът, но той се държеше толкова странно.

Ричард проговори, като продължаваше да гледа надолу към мен:

— Но Жан-Клод е чудовище, а ти не спиш с чудовища. Само ги убиваш — от двете му очи се плъзнаха сълзи и аз ги оставих да текат. — Не спиш и с мен, защото аз също съм чудовище. Но можеш да ни убиваш, нали, Анита? Просто не можеш да ни чукаш.

Отдръпнах се от него и той ми го позволи. Можеше да вдигне от легнало положение тежкото легло от черешово дърво, така че ме пусна. Това не ми хареса особено.

— Това беше грозно.

— Но е вярно — отвърна той.

— Желая те, Ричард, знаеш го.

— Желаеш също и Жан-Клод, така че това не е особено ласкателно. Казваш ми да убия Маркус, сякаш ще е лесно. Смяташ, че ще ми е лесно да го убия, защото е чудовище, или защото аз съм чудовище?

— Ричард — изрекох.

Това беше довод, който не бях очаквала. Не знаех какво да кажа, но трябваше да кажа нещо. Той стоеше насреща ми със сълзи, засъхващи по лицето му. Дори гол и великолепен, изглеждаше изгубен.

— Знам, че няма да ти е приятно да убиеш Маркус. Никога не съм казвала, че ще е.

— Тогава как може да ме подканяш да го направя?

— Мисля, че е нужно — отвърнах аз.

— Можеш ли да го направиш? Можеш ли просто да го убиеш?

Помислих за момент, после кимнах.

— Да, бих могла.

— И това няма да те притесни? — попита той.

Втренчих се право в него, в изпълнените му с болка очи и казах:

— Не.

— Ако наистина го мислиш, това те прави по-голямо чудовище от мен.

— Аха, предполагам, че е така.

Той поклати глава.

— Не те притеснява, нали, това, че можеш да отнемеш човешки живот? — той се разсмя и смехът му бе горчив. — Или не считаш Маркус за човек?

— Мъжът, когото убих снощи, беше човек — казах аз.

Ричард ме зяпна и в очите му отново се появи ужас:

— И спа съвсем спокойно, нали?

Кимнах утвърдително.

— Доста добре, особено имайки предвид, че прати Стивън в леглото ми.

През очите му премина странно изражение и за част от секундата видях, че се чуди.

— Иисусе, познаваш ме по-добре от това.

Той сведе поглед.

— Знам. Просто те желая толкова силно, а ти продължаваш да казваш „не“. Това ме кара да се съмнявам във всичко.

— Мамка му. Няма да успокоявам егото ти насред кавга. Ти изпрати Стивън при мен, защото беше вбесен. Казал си му, че мога да го защитя. Хрумвало ли ти е, че никога преди не съм спала — само спала — в едно легло с мъж?

— Ами годеникът ти в колежа?

— Правех секс с него, не оставах да преспивам — отвърнах аз. — Исках първия път, когато се събудя с мъж, сгушен до мен, това да си ти.

— Съжалявам, Анита. Не знаех. Аз…

— Не помисли. Страхотно. А сега ще ме светнеш ли каква е идеята с липсата на дрехи? Какво става, Ричард?

— Видя битката снощи. Видя какво направих, какво мога да направя.

— Една част, да.

Той поклати глава.

— Искаш да знаеш защо не убивам? Защо винаги се спирам точно преди убийството? — погледът в очите му бе почти отчаян, див.

— Кажи ми — отвърнах тихо.

— Харесва ми, Анита. Обожавам усещането, когато ноктите ми раздират плътта — той обви ръце около себе си. — Вкусът на прясна, топла кръв в устата ми е завладяващ.

Той поклати глава по-силно, сякаш така можеше да изтрие усещането.

— Снощи исках да разкъсам Себастиан на парчета. Можех да почувствам желанието като болка в раменете, в ръцете си. Тялото ми искаше да го убие по същия начин, по който те желая.

Взря се в мен, все още обгърнал тялото си с ръце, но то говореше вместо него. Мисълта за убийството на Себастиан го възбуждаше, наистина го възбуждаше.

Преглътнах тежко.

— Страхуваш се, че ако се отпуснеш и убиеш, това също ще ти хареса, така ли?

Той ме изгледа и в очите му имаше ужас: страхът, че е чудовище, страхът, че бях права да не го докосвам, да не му позволявам да ме докосва. Ти не чукаш чудовищата, само ги убиваш.

— Харесва ли ти да убиваш? — попита той.

Трябваше да помисля по въпроса секунда или две. Накрая поклатих отрицателно глава:

— Не, не ми харесва.

— Какво е чувството? — попита той.

— Никакво. Не чувствам нищо.

— Трябва да чувстваш нещо.

Свих рамене.

— Облекчение, че не съм аз. Триумф, че съм била по-бърза, по-гадна — отново свих рамене. — Не ме притеснява да убивам хора, Ричард. Просто не ме притеснява.

— Някога притеснявало ли те е?

— Да, някога ме притесняваше.

— Кога престана?

— Не знам. Не първата или втората смърт, но когато се стигне до момента, в който вече им губиш бройката… Или спира да те притеснява, или си сменяш професията.

— Искам да ме притеснява, Анита. Убиването трябва да означава нещо повече от кръвта и възбудата или дори от оцеляването. Ако не означава, тогава греша и ние сме просто животни.

Тялото му също реагира на мисълта. И това не му хареса. Изглеждаше уязвим и уплашен. Исках да му кажа да се облече, но не го направих. Беше избрал да е гол съвсем умишлено, сякаш за да докаже веднъж завинаги, че не го желая или че го желая.

Не обичах особено тестовете, но беше трудно да се държа като кучка при страха в очите му. Беше се отдалечил, за да застане пред леглото. Потърка едната си ръка нагоре-надолу по противоположното рамо, сякаш му беше студено. В Сейнт Луис беше май месец. Не му бе студено или поне не по този начин.

— Вие не сте животни, Ричард.

— Откъде знаеш какво съм?

Знаех, че задава въпроса по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Пристъпих към него. Измъкнах файърстара от гащетата си и го оставих на нощното шкафче до лампата от шлифован кристал. Той ме наблюдаваше, докато го правех, с бдителен поглед. Сякаш очакваше да го нараня. Щях да се опитам много, много сериозно да не го правя.

Докоснах го по ръката, нежно, на мястото, което потриваше. Той замръзна под ръката ми.

— Ти си един от най-моралните хора, които съм срещала. Можеш да убиеш Маркус и да не се превърнеш в хищен звяр. Знам го, защото те познавам.

— Габриел и Рейна убиват и виж какви са.

— Ти не си като тях, Ричард. Повярвай ми.

— Какво ще стане, ако убия Себастиан или Маркус и ми хареса? — красивото му лице се изпълни с ужас при мисълта.

— Може и чувството да е приятно — стиснах ръката му по-здраво. — Но ако е така, това не е срамно. Ти си това, което си. Не си си го избрал. То те е избрало.

— Как може да кажеш, че не е срамно да ти харесва да убиваш. Ловувал съм елен и ми хареса. Хареса ми преследването, убийството и яденето на топлото месо.

Както и преди, мисълта го възбуди. Опитвах се да държа очите си върху лицето му колкото се може повече, но беше разсейващо.

— Всеки човек се възбужда от различни неща, Ричард. Чувала съм и по-лоши. По дяволите, виждала съм по-лоши.

Гледаше ме, сякаш искаше да ми повярва, и се страхуваше.

— По-лоши от това.

Вдигна дясната си ръка от мястото, където бе хванала лявата, и я приближи до лицето ми. Силата му защипа по дланта ми и надолу по ръката, докато не ахнах. Само силата на волята ми удържа ръката ми върху неговата.

Пръстите му се удължиха, разтягайки се невъзможно дълги и тънки. Ноктите пораснаха и станаха животински. Не беше вълча ръка, по-скоро неговата, пораснала в нещо ноктесто. Нищо друго не се бе променило, поне доколкото можех да видя. Само тази ръка.

Имах проблеми с дишането по съвсем различни причини от предишните. Взирах се в ноктестата ръка и за пръв път осъзнах, че е прав. Да гледам как костите в ръката му се разтягат и изскачат, предизвикваше гадене, плашеше ме.

Ръката ми остана върху неговата, но треперех. Намерих сили да проговоря и гласът ми също потрепери.

— Видях Рейна да го прави веднъж. Не мислех, че е обща способност.

— Само Рейна, Маркус и аз го можем в нашата глутница. Можем да се променяме частично по собствено желание.

— Така си наръгал Себастиан снощи.

Той кимна, а очите му оглеждаха лицето ми. Мъчех се да изглежда безизразно, но онова, което видя, не бе достатъчно окуражаващо. Извърна се от мен и не бе нужно да виждам очите му, за да почувствам болката.

Сграбчих ръката му и обвих пръстите си около тези дълги, тънки кости. Почувствах под ръцете си мускули, които никога преди не се бяха намирали в ръката на Ричард. Коства ми цялата воля да продължа да я държа. Да го докосвам така. Цялата. Усилието ме остави трепереща и неспособна да срещна очите му. Страхувах се от онова, което щеше да види в тях.

Той докосна брадичката ми с другата си ръка и ме обърна бавно към себе си. Погледна надолу към мен.

— Мога да почувствам страха ти и ми харесва. Разбираш ли? Харесва ми.

Трябваше да прочистя гърлото си, за да отговоря.

— Забелязах.

Той има благоприличието да се изчерви. Наведе се бавно да ме целуне. Не се опитах да го спра, но и не му съдействах. Обикновено се изправях на пръсти, за да срещна устните му на средата на пътя. Сега стоях на място, твърде уплашена да се движа, карайки високото му тяло да превие рамене, да се наведе към мен. Дългата ръка с тънки пръсти, която държах, потрепери край мен, а ноктите докоснаха леко кожата под лакътя ми.

Стегнах се и силата му ме заля. Държах се за ръката му, докато мускулите и костите отиваха обратно по местата си. Държах се с две ръце, докато неговата връщаше предишната си форма под моите. Кожата ми потрепери от изливащата се сила.

Устните му докоснаха моите и аз отговорих на целувката, почти олюлявайки се. Пуснах ръката му, пръстите ми докоснаха голите му гърди и се заиграха с твърдите му зърна. Ръката му се плъзна около кръста ми, пръстите му се задвижиха нагоре, над ребрата ми, по протежението на гръбнака. Той прошепна в устата ми:

— Не носиш нищо под тениската.

— Знам.

Ръцете му се плъзнаха под тениската, галеха гърба ми, притиснаха телата ни едно в друго. Голото му тяло ме докосна и дори през дънките ме накара да потреперя. Исках да почувствам голата му плът срещу моята толкова силно, чувствах желанието като глад в кожата си. Свалих тениската си и той издаде звук на изненада.

Втренчи се в голите ми гърди и не беше единственият възбуден. Прокара ръцете си по тях и когато не го спрях, падна на колене пред мен. Погледна нагоре към лицето ми, а кафявите му очи бяха изпълнени с тъмна светлина.

Целунах го, както беше коленичил пред мен, сякаш щях да го изям, започвайки от устата. Да го усещам притиснат към голата си кожа, беше почти непоносимо.

Той прекъсна целувката и премести устните си върху гърдите ми. Това предизвика изненадан стон от гърлото ми.

На вратата се почука. Замръзнахме. Женски глас, който не разпознах, изрече:

— Не изминах целия този път, за да те слушам как го правиш, Ричард. Искам да ти напомня, че всички ние имаме изключително добър слух.

— Да не споменаваме обонянието — това беше Джейсън.

— Проклятие — изрече тихо Ричард, а главата му бе притисната в мен.

Наведох глава към него и зарових лице в косите му.

— Мисля, че просто ще се измъкна през прозореца.

Той ме прегърна през кръста и се изправи, прокарвайки ръка през гърдите ми за последен път.

— Не мога да ти кажа от колко време желаех да направя това.

Той се протегна за дънките си и бельото, което все още беше върху леглото. Докоснах го по ръката и това привлече вниманието му.

— Желая те, Ричард. Обичам те. Искам да вярваш в това.

Той ме изгледа и лицето му стана странно и официално.

— Все още не си ме виждала да се превръщам във вълк. Трябва да го видиш, преди да продължим нататък.

Мисълта не ме изпълваше с вълнение и бях доволна, че съм момиче и не ми личи.

— Прав си, макар че, ако си беше изиграл картите правилно, първо можехме да сме правили секс.

— Нямаше да е честно спрямо теб.

— Значи ми казваш, че дори да бяхме сами, щеше да се спреш и да се превърнеш.

Той кимна.

— Защото няма да е честно да спиш с мен, преди да си видяла пълната окомплектовка?

— Именно.

— Такъв бойскаут си, Ричард.

— Мисля, че току-що изгубих една от значките си за заслуги — отвърна той.

Изражението на лицето му предизвика прилив на топлина във врата ми.

Той се засмя и нахлузи бельото си. Носеше къси гащета. Навлече дънките и внимателно закопча ципа. Наблюдавах го как се облича със собственическо чувство. С чувство на очакване.

Вдигнах тениската от пода и я навлякох отново. Ричард застана зад мен, плъзгайки ръце под плата, обхващайки по една гърда с всяка, масажирайки ги. Облегнах се назад към него. Той беше този, който спря, прегърна ме през кръста и ме повдигна на няколко сантиметра от пода. Завъртя ме към себе си и ме целуна бързо.

— Когато си наумиш да направиш нещо, наистина си го наумяваш, нали?

— Винаги — отвърнах аз.

Той си пое дълбоко въздух през носа и издиша през устата.

— Ще се опитам да направя срещата кратка, но…

— Едуард скоро ще е тук, така че няма значение.

Той кимна и на лицето му се изписа униние.

— Почти забравих, че някой се опитва да те убие — обхвана лицето ми в шепи и ме целуна, а очите му ме оглеждаха. — Внимавай.

Докоснах превръзката на рамото му.

— Ти също.

Измъкна черна тениска от едно чекмедже и я навлече. Затъкна я в дънките и аз се удържах да остана настрани, докато се занимаваше с ципа.

— Ела при нас, щом се облечеш.

Кимнах.

— Разбира се.

Той излезе и затвори вратата след себе си. Въздъхнах и седнах на ръба на леглото. Проклятие. Не исках да изгубя Ричард. Наистина не исках. Исках да спя с него. Не бях сигурна как се чувствах относно това да го гледам как се превръща в животинска форма. Опитът с ръката ме бе притеснил достатъчно. Ами ако не можех да го понеса? Ами ако беше твърде отвратително? Мили боже, надявах се да не е. Надявах се, че съм по-свестен човек. По-силен от това.

Ричард се страхуваше, че ако започне да убива, просто ще продължи да го прави. Не беше напълно неоправдан страх. Обвих здраво ръце около себе си. Усещането за тялото му до моето бе полепнало по кожата ми. Усещането за устните му по мен… Потреперих и не беше от страх. Беше глупаво да обичам Ричард. Сексът с него само щеше да влоши нещата. Скоро щеше да е мъртъв, ако не убиеше Маркус. Нещата бяха толкова прости. Жан-Клод никога не би се изложил на подобна опасност. Никога. Човек винаги можеше да разчита, че Жан-Клод ще оцелее. Това бе един от талантите му. Бях почти сигурна, че не бе от талантите на Ричард. Миналата вечер би трябвало да ми е показала без съмнение, че трябва да го зарежа. Или че той трябва да ме зареже. Може да сте съгласни да спорите за политика или дори понякога за религия, но или убивате хора, или не убивате. Убийството не е нещо, за което човек може да е неутрален.

Жан-Клод нямаше нищо против да убива хора. Някога си мислех, че това го прави чудовище. Сега съм съгласна с него. Моля, може ли истинското чудовище да се изправи?