Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (41)

40

Събудих се, заобиколена от кървавочервени чаршафи, гола и сама. Жан-Клод ме бе целунал за довиждане и се бе прибрал в ковчега си. Не спорих за това. Ако се бях събудила и го бях видяла студен и мъртъв край себе си… Нека да кажем, че бях понесла всичко шокиращо от гаджетата си, което можех да понеса, за известно време напред.

„Гадже“. Това беше дума, използвана за някого, с който ходите заедно на училище. След снощи не ми изглеждаше като подходящата дума. Лежах си, притиснала копринените чаршафи до гърдите си. Можех да помириша парфюма на Жан-Клод по чаршафите, по кожата си, но и нещо повече, можех да помириша самия него. Сгуших тази миризма около себе си, отъркалях се в нея. Беше казал, че ме обича, и за известно време миналата вечер му бях повярвала. На дневна светлина не бях толкова сигурна. Колко глупаво беше да вярвам наполовина, че вампирът ме обича? Не толкова глупаво, колкото самата аз наполовина да го обичам. Но все още обичах и Ричард. Една нощ на страхотен секс не променяше това. Мисля, че се бях надявала да го бе променило. Похотта може и да умираше толкова лесно, но не и любовта. Истинската любов беше доста по-труден за убиване звяр.

На вратата се почука леко. Трябваше да бръкна под две червени възглавници, преди да измъкна файърстара. Задържах го до тялото си и казах:

— Заповядай.

В стаята влезе мъж. Беше висок, мускулест, с коса, обръсната от двете страни, като отзад бе оставена на дълга конска опашка.

Насочих пистолета към него и притиснах чаршафите към гърдите си.

— Не те познавам.

Очите му се разшириха, а гласът потрепери.

— Аз съм Ърни, трябва да те питам искаш ли закуска.

— Не — отвърнах. — Сега се разкарай.

Той кимна с очи, вперени в пистолета. Поколеба се на рамката на вратата, дори погледна към дулото. Направих предположение.

— Какво ти каза да направиш Жан-Клод?

Беше впечатляващо колко хора се страхуваха повече от Жан-Клод, отколкото от мен. Насочих пистолета към тавана.

— Каза, че трябва да съм на твое разположение за всичко, което поискаш. Каза, че трябва да ти го обясня съвсем ясно.

— Ясно е. Сега се разкарай.

Въпреки това той се поколеба. Писна ми.

— Ърни, стоя гола в леглото и не те познавам. Разкарай се или ще те прострелям заради принципа — насочих оръжието към него за драматичен ефект.

Ърни хукна, оставяйки вратата отворена. Страхотно. Сега имах избор между това да ида до вратата гола и да я затворя или да увия двоен чаршаф около себе си и с препъване да отида до вратата и да я затворя. Чаршаф. Стоях на ръба на леглото с чаршаф пред себе си и по-голямата част от гърба ми бе открита, стиснала пистолет в едната си ръка, когато Ричард се появи на входа.

Беше облечен в дънки, бяла тениска, дънково яке и бели обувки за тенис. Косата му се спускаше около лицето на златистокафяви вълни. Нечий нокът го бе одрал, оставяйки червени следи, които преминаваха по цялата лява половина на лицето му. Раната изглеждаше на няколко дни. Трябва да се бе случило снощи, след като си бях тръгнала.

В едната си ръка държеше кожения шлифер, а в другата браунинга. Стоеше в рамката на вратата.

Аз седях на леглото. Никой от двама ни не продума. Не бях достатъчно обиграна и умела за това. Какво казваш на гадже А, когато те завари гола в леглото на гадже Б? Особено ако гадже А се е превърнало в чудовище предната вечер и е изяло някого. Обзалагам се, че Госпожица Обноски^[1] не покриваше тези въпроси.

— Спала си с него, нали? — гласът му бе нисък, почти мек, сякаш се опитваше много усилено да не се разкрещи.

Стомахът ми се стегна. Не бях готова за тази караница. Бях въоръжена, но гола. На мига бих сменила пистолета за дрехи.

— Бих казала, че не е това, което изглежда, само дето е — опитът ми за хумор не проработи.

Той прекоси стаята с няколко крачки, като приближаваща се буря, а гневът му се движеше пред него на пращяща вълна. Силата се изля върху мен и ми се прииска да крещя.

— Спри да се изливаш върху мен.

Това го спря, почти буквално насред движението.

— За какво говориш?

— Силата ти, аурата ти, излива се върху мен. Спри я.

— Защо? Усещането не е ли приятно? Докато не се паникьоса снощи, чувството бе хубаво, нали?

Набутах файърстара под възглавницата и се изправих, стиснала чаршафа пред себе си.

— Да, беше хубаво, докато не се превърна върху мен. Бях покрита с прозрачна слуз, лепнех от нея — споменът бе достатъчно пресен, че да потреперя и да извърна поглед.

— И затова изчука Жан-Клод. О, да, в това определено има логика.

Погледнах го и почувствах как гневът ми се надига в отговор. Ако искаше кавга, бе дошъл на правилното място. Вдигнах дясната си ръка. Беше покрита с прекрасна разноцветна синина.

— Ти го направи, когато изби оръжието.

— Имаше достатъчно убийства, Анита. Никой друг не трябваше да умира.

— Наистина ли смяташ, че Рейна просто ще ти позволи да поемеш властта? Няма начин. Първо ще те види мъртъв.

Той поклати глава с твърдоглаво изражение.

— Сега аз съм Улфрик. Аз командвам. Ще прави каквото кажа.

— Никой не може да командва Рейна, не и задълго. Предложи ли ти вече да те изчука?

— Да — отвърна той.

Начинът, по който го изрече, ме накара да се спра и дъхът ми секна.

— Направи ли го, след като си тръгнах?

— Заслужаваш да го бях направил.

Не можах да срещна погледа му при тези думи.

— Ако я направиш лупа, ще се откаже. Просто не иска да губи влиянието си — насилих се да вдигна очи и да срещна погледа му.

— Не искам Рейна — нещо премина по лицето му, толкова сурово, че извика сълзи в очите ми. — Искам теб.

— Не можеш да ме желаеш сега, не и след снощи.

— Затова ли преспа с Жан-Клод? Смяташе, че това ще те държи в безопасност от мен?

— Не мислех толкова ясно — отвърнах аз.

Той остави шлифера и пистолета на леглото. Сграбчи го за ръба. Дървото изстена под силата на ръцете му. Отдръпна се рязко от него, сякаш не бе смятал да го докосва.

— Спала си с него на това легло. Точно тук.

Постави ръка върху очите си, сякаш се опитваше да изтрие образа от съзнанието си. Изкрещя беззвучно.

Пристъпих към него с протегната ръка и се спрях. Как можех да го успокоя? Какво можех да кажа, че да направя нещата по-добри? Нищичко.

Той сграбчи долния чаршаф, дърпайки го, докато не се освободи. Сграбчи горния матрак и го измъкна от леглото. Сграбчи долната част на леглото и го вдигна.

Изкрещях:

— Ричард!

Леглото бе антика от тежък дъб и той го метна настрани сякаш беше играчка. Издърпа долния чаршаф. Коприната се разпра със звук подобен на обелване на кожа. Падна на колене и накъса коприната с ръце. Вдигна ги към мен и чаршафите се стекоха като кръв.

Ричард се изправи несигурно на крака. Подпря се на леглото и пристъпи към мен. Файърстарът и браунингът бяха някъде на пода насред бъркотията от червена коприна и захвърлени матраци.

Отстъпих назад, докато не се оказах в ъгъла и нямаше накъде да вървя. Все още държах чаршафа около себе си, сякаш беше някаква защита.

Протегнах ръка към Ричард, като че ли това щеше да помогне.

— Какво искаш от мен, Ричард? Какво искаш да кажа? Съжалявам. Съжалявам, че те нараних. Съжалявам, че не можах да понеса онова, което видях снощи. Съжалявам.

Той пристъпи към мен, без да казва нищо, с ръце, свити в юмруци. Осъзнах, че се страхувам от Ричард. Че не бях сигурна какво ще направи, щом стигне до мен, и че не бях въоръжена. Част от мен чувстваше, че заслужавам да бъда ударена поне веднъж, че му го дължа. Но след като видях какво направи с леглото, не бях убедена, че ще оцелея.

Ричард сграбчи предната част на чаршафа и го сви на топка, дърпайки ме към себе си. Използва чаршафа, за да ме повдигне на пръсти. Целуна ме. За секунда замръзнах. Удари, крясъци, това очаквах, но не и целувка.

Устата му се притисна грубо в моята, принуждавайки ме да разтворя устни. В мига, щом почувствах езика му, отдръпнах рязко глава.

Ричард постави ръка на задната страна на главата ми, сякаш щеше да ме принуди пак да го целуна. Яростта по лицето му бе ужасяваща.

— Вече не съм достатъчно добър за целувки?

— Снощи те видях да изяждаш Маркус.

Пусна ме толкова рязко, че паднах на пода, препъвайки се в чаршафа. Опитах се да се изправя на колене, но краката ми бяха оплетени. Чаршафът се плъзна от едната гърда. Опитах се да се прикрия. Най-сетне засрамена.

— Преди две нощи ми позволи да ги докосвам, да ги смуча. Сега дори не мога да ги погледна.

— Не прави това, Ричард.

Той падна на четири крака пред мен, така че очите ни да са на едно ниво.

— Да не правя какво? Да не се ядосвам, че си позволила на вампира да те чука? — пропълзя напред, докато лицата ни почти се докосваха. — Снощи чука труп, Анита. Усещането беше ли добро?

Гледах го от няколко сантиметра и вече не бях засрамена. Вместо това започвах да се вбесявам.

— Да, беше добро.

Той се отдръпна, сякаш го бях ударила. Лицето му се изкриви и очите му зашариха френетично из стаята.

— Обичам те — внезапно вдигна поглед с разширени и изпълнени с болка очи. — Обичам те.

Държах очите си широко отворени, така че сълзите в тях да не потекат надолу по бузите ми.

— Знам и съжалявам.

Той се извърна от мен, все още коленичил. Удари с ръка по пода. Удряше с юмруци отново и отново, докато по белия килим не изби кръв.

Изправих се на крака. Надвесих се над него, страхувайки се да го докосна.

— Ричард, Ричард, моля те, недей.

Сълзите закапаха и не можех да ги спра. Коленичих край него.

— Нараняваш се. Спри!

Сграбчих китките му и хванах кървящите му ръце в моите. Той се взираше в мен и изражението му бе оголено, човешко.

Докоснах го нежно по лицето, проследявайки белезите от нокти. Той се наведе към мен, а по бузите му капеха сълзи. Изразът в очите му ме държеше неподвижна. Устните му докоснаха внимателно моите. Не потрепнах, но и не отвърнах на целувката.

Той се отдръпна от мен достатъчно, че да вижда ясно лицето ми.

— Сбогом, Анита — изправи се на крака.

Исках да му кажа толкова много неща, но нищо нямаше да помогне. Нищо нямаше да направи нещата по-добри. Нищо нямаше да изтрие онова, което бях видяла предната вечер и как ме бе накарало да се почувствам.

— Ричард… аз… съжалявам.

— Аз също.

Той тръгна към вратата. Поколеба се с ръка на дръжката.

— Винаги ще те обичам.

Отворих уста, но от нея не излезе звук. Не оставаше нищо, което да му кажа, освен:

— Обичам те, Ричард, и съжалявам повече, отколкото знам как да изразя с думи.

Той отвори вратата и излезе през нея, без да поглежда назад. Когато вратата се затвори след него, седнах на пода, сгушена в копринения чаршаф. Можех да помириша парфюма на Жан-Клод върху коприната, но вече можех да подуша и Ричард. Неговият афтършейв бе полепнал по чаршафите, по устата ми.

Как можех да му позволя да си тръгне по този начин? Как можех да го повикам обратно? Седях на пода и не правех нищо, защото не знаех какво.