Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (4)

3

Върнах се обратно във всекидневната и срещнах погледа на Ричард. Може да се каже, че бях готова да се прибирам. Някак си осъзнаването, че някъде там има или скоро ще има наемен убиец развали вечерта.

— Какво има? — попита Ричард.

— Нищо — отвърнах аз.

Знам, знам, трябваше да му кажа, но как да съобщиш на любимия, че някой се опитва да те убие? Не и в стая пълна с хора. Може би в колата.

— Да, има нещо. Има го това напрежение между веждите ти, което означава, че се опитваш да не се намръщиш.

— Не е така.

Той прокара пръст между очите ми.

— Напротив, така е.

Изгледах го ядосано.

— Не е така.

Той се усмихна.

— Сега се мръщиш — лицето му изведнъж стана сериозно. — Какъв е проблемът?

Въздъхнах. Пристъпих по-близо до него, но не заради романтиката, а за уединение. Вампирите имаха невероятно добър слух, а не исках Робърт да знае. Щеше да изпорти на Жан-Клод. Ако исках Жан-Клод да знае щях лично да му кажа.

— Едуард беше на телефона.

— Какво иска? — сега и Ричард се мръщеше.

— Някой се е опитал да го наеме да ме убие.

На лицето му се изписа пълно учудване и бях доволна, че е с гръб към стаята. Отвори уста, затвори я и най-накрая промълви:

— Бих казал, че се шегуваш, но знам, че не е така. Защо някой би искал да те убие?

— Има доста хора, които биха искали да ме видят мъртва, Ричард. Но никой от тях няма парите, които се предлагат за главата ми.

— Как можеш да си толкова спокойна?

— Нещо ще се промени ли, ако изпадна в истерия?

Той поклати глава.

— Нямам предвид това — сякаш се замисли за момент. — Проблемът не е в това, че не си бясна, че някой се опитва да те убие. Просто го приемаш сякаш е нормално. Не е нормално.

— Наемните убийци не са нормални дори и за мен, Ричард.

— Само вампирите, зомбитата и върколаците.

Усмихнах се.

— Аха.

Той ме прегърна силно и прошепна.

— Понякога може да е много страшно човек да те обича.

Обвих ръце около кръста му и положих глава на гърдите му. Затворих очи и за момент вдишах от аромата му. Беше нещо повече от афтършейв, беше миризмата на кожата, топлината на тялото му. Той самият. Само за момент потънах в него и изчистих ума си от всичко останало. Позволих ръцете му да се превърнат в мое убежище. Знаех, че един добре насочен куршум ще разруши всичко, но поне за няколко секунди се почувствах в безопасност. Понякога илюзиите са единственото, което ни държи нормални.

Отдръпнах се от него с въздишка и казах:

— Нека поднесем извиненията си на Катрин и да се махаме оттук.

Той докосна бузата ми нежно и ме погледна в очите.

— Можем да останем, ако искаш.

Допрях бузата си до ръката му и поклатих отрицателно глава.

— Ако нещата ще се усложняват от утре, не искам да прекарам тази нощ на парти. Бих предпочела да се прибера в апартамента си и да се гушкам.

Той ми отправи онази усмивка, която ме затопли чак до върха на пръстите.

— Звучи ми като добър план.

Усмихнах се в отговор, защото нямаше как да не го направя.

— Ще ида да кажа на Катрин.

— Ще взема палтата — отвърна той.

Свършихме задачите си и си тръгнахме рано. Катрин ме изпрати с разбираща усмивка. Искаше ми се да е права. Тръгването по-рано, за да се нахвърля на Ричард, за съжаление нямаше нищо общо с истината. Моника ни гледаше как потегляме. Знаех, че двамата с Робърт ще съобщят на Жан-Клод. Хубаво. Той знаеше, че излизам с Ричард. Не бях лъгала пред никого. Моника беше адвокатка във фирмата на Катрин — ужасяваща мисъл сама по себе си — така че имаше основателна причина да е поканена. Жан-Клод не го беше уредил, но независимо от причините, не ми харесваше да ме шпионират.

Пътят до колата беше доста изнервящ. Внезапно всяка сянка се превърна в потенциално скривалище. Всеки шум звучеше като стъпки. Не бях извадила пистолета си, но ръката направо ме сърбеше да го направя.

— Проклятие — казах тихо.

Безразличието изчезваше. Не бях сигурна, че това е по-добре.

— Какво има? — попита Ричард.

Внезапно започна да оглежда мрака, докато разговаряше с мен. Ноздрите му се разшириха съвсем леко и осъзнах, че души вятъра.

— Просто съм изнервена. Не виждам никого, но внезапно започнах сериозно да се вглеждам.

— Не помирисвам никого близо до нас, но може да са срещу вятъра. Единственото оръжие, което долавям, е твоето.

— Можеш да помиришеш пистолета ми?

Той кимна.

— Наскоро си го почиствала. Надушвам смазката.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Ти си толкова дяволски нормален, че понякога забравям, че ставаш космат веднъж месечно.

— Като знам колко си добра в засичането на ликантропи, това си е голям комплимент — той се усмихна. — Мислиш ли, че от дърветата ще завалят наемни убийци, ако сега те хвана за ръка.

Усмихнах се и аз.

— Мисля, че в момента сме в безопасност.

Той обви с пръсти дланта ми и по ръката ми пробягна тръпка, сякаш бе докоснал нерв. Потърка с палец опакото на ръката ми и аз си поех дълбоко въздух.

— Почти е приятно да знам, че тази работа с наемния убиец е изнервила и тебе. Не искам да се страхуваш, но понякога е трудно да бъда твоят мъж, когато си мисля, че може би си по-храбра от мен. Това звучи като мачистки глупости, нали?

Погледнах нагоре към него.

— Има много мачистки глупости по света, Ричард. Поне осъзнаваш, че са глупости.

— Може ли този мъжки вълк шовинист да те целуне?

— Винаги.

Той наклони лице надолу, а аз се изправих на пръсти, за да срещна устните му със своите. Свободната ми ръка беше подпряна на гърдите му за опора. Можехме да се целуваме и без да се изправям на пръсти, но вратът на Ричард се схващаше.

Беше целувка, по-бърза от обичайните, защото чувствах този сърбеж точно между плешките. Знаех си, че е само въображението ми, но се чувствах твърде уязвима на открито.

Ричард го усети и се отдръпна. Отиде от страната на шофьора и отвори вратата на колата си, като се наведе през седалката, за да отключи моята. Не ми отвори вратата. Знаеше, че не бива. Можех сама да си отворя проклетата врата.

Колата на Ричард беше стар „Мустанг“, модел шестдесет и някоя година, „Mach One“^[1]. Знаех всичко това, защото той ми го беше казал. Беше оранжев на цвят, с черни странични ленти. Задните седалки бяха от черна кожа, а предните достатъчно малки, че да можем да се държим за ръце, когато не сменя скоростите.

Ричард отби по Южна 270-та улица. Трафикът от петък вечер се изля около нас във феерия от ярки светлини. Всички бяха навън и се опитваха да се наслаждават на уикенда. Зачудих се колко от тях имаха наемни убийци по петите си. Обзалагах се, че съм една от малцината.

— Тиха си — отбеляза Ричард.

— Аха.

— Няма да те питам какво си мислиш. Мога да предположа.

Погледнах към него. Мракът в колата ни обвиваше. Колите през нощта са като личен свят, тих и тъмен, интимен. Светлините от насрещния трафик пробягваха по лицето му, осветяваха го, а след това го скриваха в мрака.

— Откъде знаеш, че не си мисля как ще изглеждаш без дрехи?

Той ми отправи една бърза усмивка.

— Закачливка.

Усмихнах се.

— Извинявай, без сексуални намеци, освен ако не съм готова да ти стопя лагерите.

— Това е твое правило, не мое — отвърна Ричард. — Аз съм голямо момче. Прави колкото искаш сексуални намеци, мога да се справя.

— Ако няма да спя с теб, не ми се струва честно.

— Нека аз да се притеснявам за това — отвърна той.

— Ама, г-н Зееман, да не би да ме приканвате да извършвам сексуални увертюри?

Усмивката му се разшири, сияйна белота в мрака.

— О, моля ви.

Наведох се към него, доколкото позволяваше предпазния колан, поставяйки ръка на облегалката му. Лицето ми беше на няколко сантиметра от гладката кожа на врата му. Поех си дълбоко въздух и го изпуснах, бавно, толкова близо до кожата му, че се върна обратно към мен като топъл вятър. Целунах извивката на врата му, прокарвайки устни леко нагоре-надолу по кожата.

Ричард издаде тих доволен звук.

Извих колене настрани и опънах колана, така че да мога да целуна пулсиращата вена на врата му, извивката на челюстта му. Той обърна лице към мен. Целунахме се, но не бях толкова спокойна. Обърнах лицето му на другата страна.

— Гледай пътя.

Той смени скоростите и горната част на ръката му се отърка в гърдите ми. Въздъхнах и поставих ръка върху неговата, задържайки я на скоростния лост, притискайки я в моята.

За секунда останахме неподвижни, след което той я премести към мен, докосвайки ме. Измъкнах се изпод ръката му и отново се настаних на седалката си. Гърлото ми туптеше и едва дишах. Потреперих и обвих ръце около себе си. Да чувствам тялото му до моето, ме караше да се стягам на най-различни места.

— Какво има? — попита той, а гласът му беше нисък и нежен. Поклатих глава.

— Не можем да продължаваме така.

— Ако си спряла заради мен, да знаеш, че се наслаждавах.

— Аз също. Там е проблемът.

Ричард си пое дълбоко въздух и го изпусна с въздишка.

— Проблем е само защото го правиш такъв, Анита.

— Да, бе.

— Омъжи се за мен, Анита, и можеш да имаш всичко това.

— Не искам да се оженя само за да мога да спя с теб.

— Ако ставаше дума само за секс, нямаше да искам да се омъжиш за мен — отвърна Ричард. — Но става дума и за гушкане на кушетката и за гледане на „Пея в дъжда“. За ядене на китайска храна и за това, че те познавам достатъчно, за да поръчам онази допълнителна порция рачешки хапки. Мога да поръчам за двама ни в повечето ресторанти в града.

— Да не би да казваш, че съм предвидима?

— Не прави това. Не го омаловажавай.

Въздъхнах.

— Съжалявам, Ричард. Не исках да го правя. Просто…

Не знаех какво да кажа, защото беше прав. Денят ми беше по-завършен, ако го споделях с Ричард. Купих му чаша, която просто бях видяла в магазина. На нея имаше вълци и надпис: „В създадената от Бог дива природа е надеждата за света — великата, свежа, неопетнена, незавладяна, дива природа.“ Беше цитат от Джон Мюър^[2]. Нямаше специален случай, просто я видях, знаех, че Ричард ще я хареса, и я купих. Десетки пъти през деня, щом чуех нещо по радиото или по време на разговор, си казвах, че трябва да го запомня и да го разкажа на Ричард. Ричард беше човекът, който ме заведе на първото ми пътуване да наблюдавам птиците, откакто завърших колежа.

Имах диплома по биология, свръхестествена биология. Някога смятах, че ще прекарам живота си като действащ биолог, нещо като свръхестествена версия на Джейн Гуудол. Беше ми харесало да наблюдавам птиците, отчасти, защото беше с мен, отчасти, защото ми бе харесвало преди години. Сякаш бях забравила, че има живот и извън дулото на пистолета и гробището. Твърде дълго бях затънала до гуша в кръв и смърт и тогава се появи Ричард. Ричард, който също беше затънал до гуша в странни неща, но успяваше да живее.

Не можех да си помисля за нищо по-хубаво от това да се будя сутрин до него, да се протягам към тялото му, да знам, че ще се прибирам при него. Да слушам колекцията му от записи на Роджърс и Хамърстийн^[3], да наблюдавам лицето му, докато гледа мюзикли с Джийн Кели.

Почти отворих уста и казах да действаме, да се оженим, но не го направих. Обичах Ричард, можех да го призная пред себе си, но не беше достатъчно. След мен имаше наемен убиец. Как можех да забъркам добре възпитан прогимназиален учител в подобен начин на живот? Той беше едно от чудовищата, но не го приемаше. Бореше се за водачеството на местната глутница върколаци. Беше победил настоящия лидер Маркус два пъти и два пъти беше отказал да го убие. Ако не убиеш, не ставаш водач. Ричард се придържаше към собствените си виждания за добро и зло. Придържаше се към ценности, които работят само когато разни хора не се опитват да те убият. Ако се оженех за него, всичките му шансове за нормален живот се изпаряваха. Живеех в нещо подобно на зона за свободна стрелба. Ричард заслужаваше нещо по-добро.

Жан-Клод живееше в същия свят като мен. Не хранеше илюзии относно добротата на непознати или на когото и да било. Вампирът нямаше да се шокира от новината за наемен убиец. Просто щеше да ми помогне да измисля какво да направя по въпроса. Това нямаше да го извади от равновесие или поне не много. Имаше нощи, в които си мислех, че Жан-Клод и аз се заслужавахме един друг.

Ричард отби по улица „Олив“. Скоро щяхме да сме при апартамента ми и мълчанието ставаше малко тягостно. Тишината обикновено не ме притеснява, но в този случай не беше така.

— Съжалявам, Ричард. Наистина съжалявам.

— Ако не знаех, че ме обичаш, това щеше да е доста по-лесно — отвърна той. — Ако не беше този проклет вампир, щеше да се ожениш за мен.

— Този проклет вампир ни запозна.

— И съжалява за това, вярвай ми.

Погледнах към него.

— Откъде знаеш?

Той поклати глава.

— Просто трябва да видиш лицето му, когато сме заедно. Може да не харесвам Жан-Клод и ненавиждам мисълта за двама ви заедно, но ние не сме единствените, които страдат. Трима сме, не мисли, че не е така.

Свих се на мястото си и внезапно се почувствах ужасно. Почти бях готова да приветствам някой наемен убиец, появяващ се от мрака. Разбирах убийствата. Връзките обаче ме объркваха. Трябваше да призная, че тази конкретна връзка беше по-объркваща от повечето.

Ричард сви към паркинга пред жилищната ми сграда. Спря колата и изключи двигателя. Стояхме в мрака, а единствената далечна светлина идваше от уличните лампи.

— Не знам какво да кажа, Ричард — погледнах през прозореца и се съсредоточих върху очертанията на сградата, твърде уплашена, че да гледам към него, докато говоря. — Няма да те обвиня, ако кажеш майната му на всичко. Не бих търпяла подобна колебливост от теб и не бих те споделяла с друга жена.

Най-сетне го погледнах. Взираше се право напред и не поглеждаше към мен.

Сърцето ми ускори ритъма си. Ако наистина бях толкова храбра, за колкото се смятах, щях да го пусна да си върви. Но го обичах и не бях храбра. Най-доброто, на което бях способна, беше да не спя с него. Да не придвижа връзката на следващото ниво. Това беше достатъчно трудно. Дори моят самоконтрол не беше безкраен. Ако планирахме сватба, щях да мога да изчакам. Ако му се виждаше краят, самоконтролът ми щеше да изглежда непоклатим, но край не се виждаше. Целомъдрието работи най-добре, ако не го тестваш твърде често.

Разкопчах колана си и отворих вратата. Ричард ме докосна по рамото, преди да успея да изляза.

— Няма ли да ме поканиш да се кача?

Издишах рязко въздуха, който не бях осъзнала, че задържам, и се обърнах към него.

— Искаш ли да бъдеш поканен?

Той кимна.

— Не знам защо ме търпиш — казах аз.

Той се усмихна и се наведе към мен, докосвайки ме леко с устни.

— Понякога и аз не съм сигурен.

Излязохме. Ричард протегна ръка и аз я приех.

Зад нас спря кола, точно до джипа ми. Беше съседката ми госпожа Прингъл. В багажника на колата й беше овързан огромен телевизор.

Отидохме до тротоара и я изчакахме да излезе. Беше висока жена, почти болезнено слаба от възрастта. Снежнобялата й коса беше оформена на кок. Къстард, померанецът й, изскочи от колата и започна да джафка срещу нас. Изглеждаше като златисто пухче с малки котешки лапки. Подскочи напред на сковани крачка. Помириса крака на Ричард и погледна нагоре към него с ниско ръмжене.

Госпожа Прингъл подръпна верижката му.

— Къстард, дръж се прилично.

Кучето замлъкна, но мисля, че се дължеше повече на непоклатимия поглед на Ричард, отколкото на увещанията на г-жа Прингъл. Тя се усмихна насреща ни. В погледа й имаше същата светлина като в очите на Катрин. Харесваше Ричард и не го криеше.

— Ето това се нарича късмет. Нужни са ми няколко силни млади ръце, които да занесат този чудовищен телевизор по стълбите.

Ричард се усмихна в отговор.

— С удоволствие ще помогна.

Той отиде при багажника и започна да развързва възлите.

— Какво правехте с Къстард, докато пазарувахте? — попитах аз.

— Носех го със себе си. Преди харчех много пари в този магазин. Продавачите започват да точат лиги, щом се появя, така че ми правят тази отстъпка.

Нямаше как да не се усмихна. Чу се рязко издрънчаване от освобождаването на въжетата.

— Ще ида да помогна на Ричард.

Отидох до багажника. Въжето беше дебело близо три сантиметра и лежеше скъсано на паважа. Вдигнах вежда насреща му и прошепнах:

— Леле, бабо, какви силни ръце имаш.

— Мога да нося телевизора и сам, но вероятно ще предизвикам подозрения.

Ставаше дума за тридесетинчов широкоекранен телевизор.

— Наистина ли можеш да го носиш самичък по стълбите?

— С лекота.

Поклатих глава.

— Но няма да го направиш, защото си кротък гимназиален учител, а не алфа-върколак.

— И по тази причина се налага да ми помогнеш.

— Да нямате проблем с въжето? — попита г-жа Прингъл. Дойде до нас, дърпайки Къстард след себе си.

— Не — отвърнах аз и изгледах Ричард. — Оправихме се с въжето.

Ако хората разберяха, че той е ликантроп, щеше да изгуби работата си. Дискриминацията беше незаконна, но се случваше постоянно. Ричард обучаваше деца. Щяха да му лепнат етикета „чудовище“, а повечето хора не пускат чудовища в близост до децата си.

Г-жа Прингъл и Къстард тръгнаха напред. Аз вървях на заден ход, държейки телевизора стабилен, но Ричард пое цялата тежест. Вървеше по стълбите, сякаш телевизорът бе по-лек от перце, изчаквайки ме да се кача на следващото стъпало. Направи физиономия насреща ми, като че ли беше отегчен. Ликантропите са по-силни от средния човек. Знаех го, но въпреки това си беше леко изнервящо да ми го напомнят.

Стигнахме до фоайето и той ми позволи да поема част от тежестта. Нещото тежеше, но се справих и продължихме да се движим към жилището на г-жа Прингъл, което беше точно срещу моето.

— Отворила съм ви вратата — обади се тя.

Бяхме на вратата и маневрирахме с телевизора, когато Къстард се шмугна между нас изпод телевизора, влачейки каишката си. Г-жа Прингъл се оказа в капан зад телевизора.

— Къстард, върни се.

Ричард подхвана телевизора здраво и пое цялата тежест.

— Доведи го. Аз мога да го внеса вътре.

Оставих го да се преструва, че се мъчи и отидох за кучето. Очаквах да го преследвам по коридора, но той душеше пред вратата ми и скимтеше. Коленичих и сграбчих края на каишката, дърпайки го към себе си.

Г-жа Прингъл беше застанала в рамката на вратата си и се усмихваше.

— Виждам, че си хванала малкия немирник. Подадох й каишката.

— Трябва да взема нещо от апартамента си. Мисля, че Ричард може да ви помогне да монтирате телевизора.

— Благодаря ти много — чу се от вътрешността на апартамента.

Госпожа Прингъл се разсмя.

— Ще ви почерпя с леден чай, освен ако нямате нещо по-добро за вършене.

В сините й очи имаше дяволитост, която ме накара да се изчервя. Кълна се, че ми намигна. Когато вратата беше безопасно затворена зад нея и Ричард, се отправих към апартамента си. Три врати по-надолу. Прекосих фоайето. Извадих браунинга и освободих предпазителя. Бавно се приближих обратно към вратата си. Може би бях параноична. Може би Къстард не беше подушил нищо в апартамента ми. Но никога преди не беше скимтял там по този начин. Може би обаждането на Едуард ме правеше изнервена. Но по-добре изнервена, отколкото мъртва. Беше си параноично.

Клекнах край вратата и си поех дълбоко въздух, после издишах бавно. С лявата си ръка извадих ключовете на жилището от джоба на сакото си. Приведох се надолу, колкото бе възможно, така че все пак да имам прилична стойка за стрелба. Ако вътре имаше някой от лошите, вероятно щеше да стреля на нивото на гърдите. На колене бях доста по-ниска от това. Вкарах ключа в ключалката. Нищо не се случи. Вероятно апартаментът беше празен, с изключение на рибката ми, която се чудеше какво, по дяволите, става. Завъртях бравата, побутнах вратата навътре и над главата ми с експлозия се появи дупка, сякаш някой беше стрелял с оръдие. За момент нямаше никакъв звук. От силата на изстрела вратата се затвори и през дупката видях мъж с пушка, вдигната на рамо. Стрелях веднъж през дупката. Вратата отново се отвори, все още вибрираща от попадението на пушката. Хвърлих се на една страна с пистолет, насочен напред.

Пушката изгърмя отново, изпръсквайки фоайето с парченца дърво. Стрелях още два пъти и регистрирах две попадения в гърдите на мъжа. Той се олюля, по палтото му разцъфнаха кървави петна и се строполи назад. Пушката падна на килима близо до краката му.

Изправих се на колене, с гръб, притиснат към стената близо до кухничката ми. Единственото, което чувах, беше бученето в ушите ми, а после нахлуването на кръвта в главата ми.

Ричард внезапно се появи в очертанията на вратата, застанал като мишена.

— Залегни! Може да не е сам! — не бях сигурна колко силно крещя. Ушите ми все още бучаха.

Ричард пропълзя до мен. Мисля, че изрече името ми, но нямах време за това. Почнах да се изправям с гръб, притиснат към стената, и пистолет, стиснат здраво с двете ръце. Той също започна да става.

— Остани долу — казах му аз.

Направи го. Точка в негова полза.

Можех да видя, че няма никой в апартамента ми. Наемникът явно бе действал сам, освен ако някой не се криеше в спалнята ми. Приближих се бавно с пистолет, насочен към него. Ако дори беше потрепнал, щях да стрелям отново, но той не помръдна. Пушката лежеше в краката му. Никога не бях виждала някой да използва пушка с крака, така че я оставих там.

Лежеше по гръб, с една ръка над главата и една край тялото. Лицето му бе отпуснато от смъртта, очите разширени и невиждащи. Нямаше нужда да проверявам за пулс, но въпреки това го направих. Нищо. В гърдите му имаше три дупки. Бях го улучила още първия път, но не смъртоносно. Това за малко да ми струва живота.

Ричард се приближи зад мен.

— Няма никой друг в апартамента, Анита.

Не спорих с него. Не го попитах дали го е разбрал чрез обонянието или слуха си. Не ми пукаше. Проверих спалнята и банята просто за да съм сигурна и се върнах обратно, за да открия Ричард, взиращ се в мъртвеца.

— Кой е той?

Хрумна ми, че отново чувах нормално. Браво на мен. Ушите ми все още шумяха леко, но щеше да премине.

— Не знам.

Ричард ме погледна.

— Той ли беше… наемният убиец?

— Така смятам.

Във вратата имаше дупка, достатъчно голяма, че някой да пропълзи през нея. Все още беше отворена. Вратата на г-жа Прингъл беше затворена, но касата беше разцепена, сякаш някой си е отхапал голямо парче от нея. Ако се бе намирала там, щеше да е мъртва.

Чух далечния вой на полицейските сирени. Не можех да обвинявам съседите, че са повикали полиция.

— Ще проведа няколко разговора, преди ченгетата да пристигнат.

— И след това какво? — попита той.

Погледнах го. Беше пребледнял, а бялото на очите му се показваше малко повече от нужното.

— След това отиваме с добрите полицаи до участъка, за да отговаряме на въпроси.

— Беше самозащита.

— Да, но въпреки това е мъртъв върху килима ми.

Отидох до спалнята, оглеждайки се за телефона. Имах малък проблем да си спомня къде съм го оставила, сякаш някога го местех от нощната поставка. Шокът винаги е забавен.

Ричард се облегна на вратата.

— На кого се обаждаш?

— На Долф и може би на Катрин.

— На приятелски настроен полицай, разбирам, но защо и на Катрин?

— Тя е адвокат.

— О — отвърна той. Погледна обратно към мъртвеца, който кървеше по белия килим. — Трябва да ти призная, че да излизам с теб, никога не е скучно.

— И е опасно — казах аз. — Не забравяй това — набрах номера на Долф по памет.

— Никога не забравям, че си опасна, Анита — отвърна Ричард.

Погледна ме и очите му бяха с кехлибарен цвят, цветът на вълчи очи. Звярът се плъзна зад тези очи, надникна навън. Вероятно заради миризмата на прясна кръв. Взрях се в него и знаех, че не съм единственото опасно нещо в стаята. Естествено, бях въоръжена. Мъртвецът можеше да потвърди. В основата на гърлото ми се зароди смях. Опитах се да го преглътна, но не можах и когато Долф вдигна, захихиках. Смехът е по-добър от плача, предполагам. Макар да не бях сигурна, че Долф смяташе така.