Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (2)

1

Най-красивият труп, който бях виждала през живота си, стоеше зад бюрото ми. Бялата риза на Жан-Клод блестеше от светлината на настолната лампа. Изпод черното му кадифено сако надничаше лента бяла дантела. Стоях зад него с гръб към стената и ръце, кръстосани на корема. По този начин дясната ми ръка беше съвсем близо до браунинга „Хай-Пауър“, прибран в раменния кобур. Нямаше да го извадя срещу Жан-Клод. Притесняваше ме другият вампир.

Настолната лампа единствена разпръскваше мрака в стаята. Вампирът бе помолил основното осветление да бъде изключено. Името му бе Сабин и стоеше край далечната стена, свит в мрака. Беше покрит от глава до пети с черна пелерина с качулка. Приличаше на нещо, излязло от филмите на Винсънт Прайс^[1]. Никога не бях виждала истински вампир да се облича по този начин.

Последният член на нашата щастлива малка група беше Доминик Дюмар. Той седеше на един от столовете за клиенти. Беше висок и строен, но не и слаб. Ръцете му бяха големи и силни, а дланите — достатъчно широки да обхванат лицето ми.

Беше облечен в черен костюм от три части подобно на шофьор на лимузина, като се изключи диамантената игла на вратовръзката му. Брада и тънки мустаци очертаваха силното му лице.

Когато влезе в офиса ми, го бях почувствала като вятър, идващ от дълбините на душата му и преминаващ по гръбнака ми. Познавах само двама души, около които съм имала подобно усещане. Едната беше най-могъщата, видяна от мене, вуду жрица, а другият беше вторият по сила вуду жрец, когото бях срещала. Жената беше мъртва. Мъжът работеше за „Съживители“ ООД, точно като мен. Доминик Дюмар обаче не беше тук, за да кандидатства за работа.

— Госпожице Блейк, моля, седнете — каза Дюмар. — Сабин намира за непристойно да е седнал, когато има дама, която стои права.

Погледнах зад него към Сабин.

— Ще седна, ако и той седне.

Дюмар погледна към Жан-Клод. Усмихна се меко и снизходително.

— Нима имаш толкова слаб контрол върху човешкия си слуга?

Не беше нужно да виждам усмивката на Жан-Клод, за да знам, че е там.

— О, що се отнася до ma petite^[2], ще трябва да се оправяш сам. Тя е моят човешки слуга, както е обявено пред Съвета, но не се подчинява на никого.

— Изглежда се гордееш с това — рече Сабин. Гласът му звучеше много по британски и изискано.

— Тя е Екзекуторката и има повече убийства на вампири от всеки друг човек. Тя е некромант с такава сила, че си пропътувал половината свят, за да се посъветваш с нея. Тя е моят човешки слуга без белези, които да я обвързват. Среща се с мен без помощта на вампирския чар. Защо да не съм доволен?

Ако човек го слушаше какво говори, щеше да остане с впечатлението, че всичко това е било негова идея. В интерес на истината беше направил всичко по силите си да ме бележи, а аз бях успяла да се измъкна. Излизахме, защото ме беше изнудил. Трябваше да се срещам с него, иначе щеше да убие другото ми гадже. Жан-Клод беше успял да нагласи всичко така, че да работи в негова полза. Защо ли не бях изненадана?

— До смъртта й не можеш да бележиш друг човек — каза Сабин. — Сам си отрязал достъпа си до повече власт.

— Наясно съм какво съм направил — отвърна Жан-Клод.

Сабин се разсмя и се разнесе шокиращо горчив звук.

— Всички правим странни неща от любов.

Бих дала много, за да погледна лицето на Жан-Клод в този момент. Всичко, което можех да видя, беше черната му коса, падаща на вълни върху сакото му. Черно върху черно. Раменете му се стегнаха, а ръцете му пробягаха по бележника на бюрото ми. След това застана съвсем неподвижно. С онази ужасяваща, изчакваща неподвижност, присъща само на старите вампири, сякаш, ако се задържат неподвижно достатъчно дълго, просто ще изчезнат.

— Това ли те доведе тук, Сабин? Любов? — гласът на Жан-Клод беше неутрален, празен.

Смехът на Сабин се понесе из въздуха като счупено стъкло. Сякаш самият звук нараняваше нещо дълбоко в мен. Не ми хареса.

— Стига игри — казах аз. — Да приключваме.

— Винаги ли е толкова нетърпелива? — попита Дюмар.

— Да — отвърна Жан-Клод.

Дюмар се усмихна, ярко и празно, като електрическа крушка.

— Жан-Клод каза ли ви защо искаме да се срещнем с вас?

— Каза, че Сабин се е разболял от нещо, докато се опитвал да мине на диета.

Вампирът в другия край на стаята се разсмя отново, запращайки звуците като оръжие.

— Диета? Много добре, госпожице Блейк, много добре.

Смехът се изсипа върху мен като малки режещи остриета.

Никога не бях чувствала нещо подобно само от нечий глас. В битка би било разсейващо. По дяволите, и така си беше разсейващо. Почувствах как някаква течност пълзи по челото ми. Вдигнах лявата си ръка и я докоснах. Пръстите ми се изцапаха с кръв. Извадих браунинга и отстъпих от стената. Насочих го към черната фигура в другия край на стаята.

— Ако го направи отново, ще го застрелям.

Жан-Клод се изправи бавно от стола. Силата му ме обля като хладен вятър и накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Вдигна едната си бледа ръка, която беше станала почти прозрачна от сила. По блестящата му кожа се стичаше кръв.

Дюмар остана седнал, но и той кървеше от рана, почти идентична на моята. Изтри я, като не преставаше да се усмихва.

— Оръжието няма да е нужно.

— Злоупотребихте с гостоприемството ми — отвърна Жан-Клод. Гласът му изпълни стаята със съскащо ехо.

— Нищо, което кажа, няма да е достатъчно като извинение — каза Сабин. — Но не го направих нарочно. Използвам толкова много от силата си, за да се задържа цял, че вече нямам някогашния контрол.

Отдръпнах се бавно от стената, като продължавах да държа пистолета насочен. Исках да видя лицето на Жан-Клод. Трябваше да разбера колко лошо е ранен. Заобиколих бюрото и можех да го видя с крайчеца на очите си. Лицето му беше недокоснато, перфектно и блестящо като седеф.

Той вдигна ръката си, по която все още се процеждаше струйка кръв.

— Това не е инцидент.

— Ела на светло, приятелю — каза Дюмар. — Трябва да им позволиш да видят, иначе няма да разберат.

— Не искам да ме гледат.

— Много близо сте до изчерпване на цялото ми търпение — обади се Жан-Клод.

— На моето също — добавих аз.

Надявах се скоро да мога или да застрелям Сабин, или да сваля пистолета. Дори и стойката с две ръце не е предвидена за държане на пистолет до безкрайност. Ръцете започват лекичко да треперят.

Сабин се плъзна към бюрото. Черната пелерина се увиваше около краката му като локва мрак. Всички вампири бяха грациозни, но това беше нелепо. Осъзнах, че въобще не ходеше. Левитираше, обвит в тъмното си наметало.

Силата му се изливаше по кожата ми като ледена вода. Изведнъж ръцете ми отново станаха стабилни. Нищо не изостря нервите ви така, както вампир на няколкостотин години, идващ насреща ви.

Сабин спря от далечната страна на бюрото. Хабеше сила просто за да се придвижва, за да е тук, подобно на акула, която щеше да умре, ако спре да се движи.

Жан-Клод се плъзна покрай мен. Силата му танцуваше по тялото ми и изправи космите по врата ми, а кожата ми настръхна. Спря почти на една ръка разстояние от другия вампир.

— Какво е станало с теб, Сабин?

Сабин стоеше на границата на светлината. Лампата би трябвало да хвърля някаква светлина към качулката на пелерината му, но не го правеше. Вътрешната страна на качулката беше гладка и черна, празна като пещера. Гласът му идваше от тази празнота. Накара ме да подскоча.

— Любов, Жан-Клод, любовта ме споходи. Любимата ми прояви съвест. Каза, че е грешно да се храня от хора. В крайна сметка и ние някога сме били такива. От любов към нея се опитах да пия студена кръв. Опитах животинска кръв. Но не беше достатъчно, че да ме запази.

Взрях се в този мрак. Продължавах да държа пистолета насочен, но започвах да се чувствам глупаво. Сабин въобще не изглеждаше уплашен, което си беше изнервящо. Може би не му пукаше. Това също беше притеснително.

— Накарала те е да станеш вегетарианец. Чудно — казах аз. — Изглеждаш достатъчно силен.

Той се разсмя и със смеха сенките от качулката му започнаха бавно да изчезват, подобно на вдигането на театрална завеса. Отметна качулката си с едно бързо движение.

Не изкрещях, но ахнах и отстъпих крачка назад. Не можах да се удържа. Когато осъзнах какво съм направила, се спрях и се стегнах, за да пристъпя обратно и да срещна очите му. Без да трепвам.

Косата му беше гъста, права и златиста на цвят. Падаше като блестяща завеса до раменете му. Но кожата му… кожата му беше изгнила върху половината лице. Приличаше на късна фаза на проказа, само че беше по-лошо. Плътта беше пълна с гной, гангренясала, и би трябвало да вони отвратително. Другата половина на лицето му беше все още красива. Типът лице, който средновековните художници биха използвали, за да изобразят херувим, златно съвършенство. Едно кристално синьо око се въртеше в изгнилата си орбита, сякаш имаше опасност да падне върху бузата му. Другото беше на сигурно място и ме гледаше.

— Можеш да прибереш пистолета, ma petite. Все пак е било инцидент — каза Жан-Клод.

Наведох браунинга, но не го прибрах. Трябваше ми повече време и усилие, отколкото беше учтиво, за да кажа спокойно:

— Това се е случило, защото си спрял да се храниш от хора?

— Така смятаме — отвърна Дюмар.

Отместих поглед от опустошеното лице на Сабин и погледнах обратно към Дюмар.

— Смятате, че мога да помогна да го излекувате от това? — не можах да прикрия неверието в гласа си.

— Чух за репутацията ви в Европа.

Повдигнах вежди.

— Без скромничене, госпожице Блейк. Сред тези от нас, които забелязват подобни неща, започвате да придобивате определена известност.

Известност, не реноме. Хм.

— Прибери пистолета, ma petite. Сабин приключи с цялото… как беше думата — парадиране за тази вечер. Нали така?

— Опасявам се, че е така. Изглежда в момента всичко се обръща на зле.

Прибрах пистолета и поклатих глава.

— Наистина нямам ни най-малка идея как да ти помогна.

— Ако знаеше как, щеше ли да го направиш? — попита Сабин.

Погледнах го и кимнах.

— Да.

— Въпреки че съм вампир, а ти си екзекутор на вампири.

— Извършил ли си нещо на територията на тази страна, заради което се налага да те убия?

Сабин се разсмя. Разлагащата се кожа се опъна и едно сухожилие изпука с мокър звук. Погледнах настрани.

— Не още, госпожице Блейк, не още — лицето му стана сериозно много бързо, хуморът изчезна внезапно. — Тренирал си лицето си да не показва нищо, Жан-Клод, но разчитам ужаса в очите ти.

Кожата на Жан-Клод отново се беше върнала към млечното си съвършенство. Лицето му беше все така прекрасно, идеално, но поне беше спрял да блести. Тъмносините му очи бяха просто очи. Беше все така красив, но ставаше дума за почти човешка красота.

— Не си ли струва малко ужас? — попита той.

Сабин се усмихна и на мен ми се прииска да не го беше правил. Мускулите от изгнилата страна не работеха и устата му висеше изкривена. Погледнах настрани, след което се насилих да върна погледа си обратно. Ако той можеше да е пленен зад това лице, то аз можех да го гледам.

— В такъв случай ще ми помогнеш ли?

— Ще ти помогна, ако мога, но вие сте дошли да питате Анита. Тя трябва да даде своя отговор.

— Е, госпожице Блейк?

— Не знам как да ви помогна — повторих аз.

— Разбирате ли колко бедствена е ситуацията, госпожице Блейк? Схващате ли истинския ужас?

— Гниенето вероятно няма да те убие, но доколкото разбирам, е прогресиращо?

— О, да, прогресиращо е, по злокачествен начин.

— Бих ти помогнала, ако мога, Сабин, но какво бих могла да сторя аз, което Дюмар не може? Той е некромант, може би толкова силен, колкото и аз, може би по-силен. Защо съм ви аз?

— Госпожице Блейк, осъзнавам, че нямате нещо конкретно за проблема на Сабин — отвърна Дюмар. — Доколкото успях да открия, той е единственият вампир, който е бил застигнат от подобна съдба, но сметнах, че ако идем при друг некромант, силен колкото мен — той се усмихна скромно — или почти толкова силен, може би заедно бихме могли да измислим заклинание, с което да му помогнем.

— Заклинание? — погледнах към Жан-Клод.

Той отвърна с онова прекрасно френско свиване на рамене, което можеше да означава всичко и нищо.

— Знам малко за некромантството, ma petite. По-скоро ти би била наясно дали е възможна подобна магия.

— Не само способностите ви на некромант ни доведоха при вас — каза Дюмар. — Освен това сте действали като фокус за поне двама различни съживители, мисля, че това е американската дума, която се използва за направеното от вас.

Кимнах утвърдително.

— Думата е правилна, но откъде сте чули, че съм действала като фокус?

— Хайде, госпожице Блейк, способността да комбинирате силата си с тази на друг съживител и по този начин да усилите и двете е рядък талант.

— Можете ли да действате като фокус? — попитах аз.

Той се опита да изглежда скромен, но всъщност изглеждаше доволен от себе си.

— Трябва да призная, че да, мога да действам като фокус. Помислете си какво бихме могли да постигнем заедно.

— Можем да вдигнем адски много зомбита, но това няма да излекува Сабин.

— Вярно е — Дюмар се наведе напред в стола си. Слабото му хубаво лице беше зачервено, горящо от нетърпение, като на истински просветител, търсещ последователи.

Не ме биваше особено за последовател.

— Ще ви предложа да ви науча на истинско некромантство, а не на тези любителски вуду номера, които практикувате.

Жан-Клод издаде мек звук, нещо средно между смях и кашлица.

Погледнах към развеселеното му лице, но отвърнах:

— Справям се чудесно с тези вуду номерца.

— Не целях да ви обидя, госпожице Блейк. Скоро ще ви е нужен някакъв учител. Ако не съм аз, то трябва да откриете някого другиго.

— Не знам за какво говорите.

— За контрол, госпожице Блейк. Суровата сила, независимо колко е впечатляваща, не е същата като силата, използвана с нужното внимание и подходящ контрол.

Поклатих глава.

— Ще ви помогна, ако мога, г-н Дюмар. Даже ще участвам в магия, ако най-напред я проверя при местна вещица, която познавам.

— Страхувате се, че може да се опитам да открадна силите ви?

Усмихнах се.

— Не, като изключим убийството, най-доброто, на което някой би бил способен, е да ги вземе назаем.

— Мъдра сте за годините си, госпожице Блейк.

— Не сте чак толкова по-стар от мен — отвърнах аз. Нещо премина по лицето му, съвсем леко потрепване, и вече знаех. — Вие сте човешкият му слуга, нали?

Доминик се усмихна и разпери ръце.

— Oui^[3].

Въздъхнах.

— Струва ми се, че казахте, че не се опитвате да скриете нищо от мен.

— Да е дневните очи и уши за господаря си, е ролята на човешкия слуга. Няма да върша работа на повелителя си, ако ловците на вампири могат да разпознаят какво съм.

— Аз ви разпознах.

— Но дали щяхте да успеете при друга ситуация, без Сабин да е край мен?

Замислих се за момент.

— Може би — поклатих глава. — Не знам.

— Благодаря ви за честността, госпожице Блейк.

Сабин се обади:

— Сигурен съм, че времето ни изтече. Жан-Клод каза, че имате спешен ангажимент, госпожице Блейк. Много по-важен от малкия ми проблем — последното беше съвсем леко хапливо.

— Ma petite има среща с другия си приятел.

Сабин изгледа Жан-Клод.

— Ти наистина й позволяваш да се среща с друг. Мислех, че поне това е слух.

— Много малко от онова, което чуваш за ma petite, е слух. Вярвай на всичко, което чуваш.

Сабин се подсмихна, кашляйки, сякаш се бореше да задържи смеха да не излезе от съсипаната му уста.

— Ако вярвах на всичко, което чувах, щях да дойда с армия.

— Дойде с един слуга, защото ти позволих само един слуга — отвърна Жан-Клод.

Сабин се усмихна.

— Съвсем вярно. Хайде, Доминик, не трябва да отнемаме повече от така ценното време на госпожица Блейк.

Доминик се изправи послушно и се извиси над нас. Сабин беше висок колкото мен. Естествено не бях сигурна, че краката му все още бяха там. Някога може и да е бил по-висок.

— Не те харесвам, Сабин, но никога не бих оставила друго същество в състоянието, в което си ти, ако зависеше от мен. Плановете ми за тази вечер са важни, но ако смятах, че можем да те излекуваме, веднага щях да ги променя.

Вампирът ме погледна. Да се взирам в изумително сините му очи, беше като да гледам към чиста океанска вода. Нямаше притегателна сила. Или се държеше прилично, или, както повечето вампири, вече просто не можеше да ме хване с поглед.

— Благодаря ви, госпожице Блейк. Вярвам, че сте искрена — той протегна облечена в ръкавица ръка изпод обемистата си пелерина.

Поколебах се, след което я приех. Ръката му изжвака съвсем леко и ми отне огромно усилие да не се отдръпна рязко. Насилих се да се здрависам, да се усмихна, да пусна ръката му и да не изтрия своята в ризата си.

Доминик също се здрависа с мен. Ръката му беше студена и суха.

— Благодаря ви за отделеното време, госпожице Блейк. Ще се свържа с вас утре и ще обсъдим нещата.

— Ще очаквам обаждането ви, г-н Дюмар.

— Наричайте ме Доминик, моля.

Кимнах.

— Доминик. Можем да ги обсъдим, но не ми е приятно да вземам парите ви, ако не съм сигурна, че мога да помогна.

— Мога ли да ви наричам Анита? — попита той.

Поколебах се и свих рамене.

— Защо не.

— Не се притеснявайте за парите — обади се Сабин. — Имам достатъчно, не че са ми донесли кой знае какво.

— Как приема промяната във вида ти жената, в която си влюбен? — попита Жан-Клод.

Сабин го изгледа. Изражението му не беше приятелско.

— Намира го за отблъскващо, както и аз самият. Изпитва огромна вина. Не ме е напуснала, но не е и с мен.

— Живели сте близо 700 години — казах аз. — Защо е трябвало да прецаквате нещата заради жена?

Сабин се обърна към мен. По лицето му се стичаше струйка слуз подобно на черна сълза.

— Питате ме дали си е струвало, така ли, госпожице Блейк?

Преглътнах и поклатих глава.

— Не е моя работа. Съжалявам, че попитах.

Той наметна качулката над лицето си. Обърна се отново към мен, а на мястото на лицето му имаше само сенки.

— Щеше да ме напусне, госпожице Блейк. Мислех, че съм готов да пожертвам всичко, за да я запазя край себе си, в леглото си. Грешах — той обърна чернотата към Жан-Клод. — С теб ще се видим утре вечер, Жан-Клод.

— Очаквам го с нетърпение.

Никой от вампирите не предложи на другия ръката си. Сабин се плъзна към вратата, а робата се развяваше зад него празна. Зачудих се колко от долната част на тялото му е все още цяла и реших, че не искам да знам. Доминик отново стисна ръката ми.

— Благодаря ви, Анита. Дадохте ни надежда — задържа ръката ми и се взря в лицето ми, сякаш можеше да разчете нещо по него. — И помислете за предложението ми. Много малко от нас са истински некроманти.

Отдръпнах ръката си.

— Ще го обмисля. А сега наистина трябва да тръгвам.

Той се усмихна, задържа вратата за Сабин и двамата излязоха. За момент с Жан-Клод останахме потънали в мълчание. Наруших го първа.

— Можеш ли да им вярваш?

Жан-Клод седна на ръба на бюрото ми, усмихвайки се.

— Естествено, че не.

— Тогава защо се съгласи да дойдат?

— Съветът постанови, че никой вампир-господар в Съединените щати няма право да влиза в спор, докато този неприятен закон, който обикаля из Вашингтон, не изчезне. Една война на немъртвите и антивампирското лоби ще го прокара и отново ще ни извади извън закона.

Поклатих глава.

— Не мисля, че законът на Брюстър има дори минимални шансове. Вампирите са законни в САЩ. Независимо дали съм съгласна, или не, не смятам, че това ще се промени.

— Откъде можеш да си толкова сигурна?

— Някак си е трудно да кажеш, че дадена група създания е жива и има права, а после да си промениш мнението и да кажеш, че да ги убиваш, щом ги видиш отново, е съвсем нормално. Асоциацията за гражданските свободи на американците направо ще ги изяде.

Той се усмихна.

— Може би. Независимо от това, Съветът наложи примирие на всички ни, докато не се реши съдбата на закона по един или друг начин.

— Значи можеш да пуснеш Сабин на своя територия, защото, ако се държи неприлично, Съветът ще го издири и убие.

Жан-Клод кимна.

— Но ти ще си все така мъртъв — отбелязах аз.

Той разпери ръце, грациозно и празно.

— Нищо не е съвършено.

Разсмях се.

— Предполагам, че е така.

— А ти няма ли да закъснееш за срещата си с мосю Зееман?

— Държиш се адски цивилизовано по въпроса — отбелязах аз.

— Утре вечер ще си с мен, ma petite. Няма да е… спортсменско да завиждам на Ричард за неговата вечер.

— Обикновено не си спортсмен.

— Ех, ma petite, това съвсем не е честно. Ричард не е мъртъв, нали?

— Само защото знаеш, че ако го убиеш, аз ще убия теб — вдигнах ръка, преди той да може да го каже. — Ще се опитам да те убия, а ти ще се опиташ да убиеш мен и т.н.

Беше стар спор.

— Значи Ричард живее, ти се срещаш и с двама ни, а аз съм търпелив. По-търпелив, отколкото съм бил с когото и да било.

Изучавах лицето му. Беше един от онези мъже, които бяха по-скоро красиви, но в същото време излъчването му беше мъжествено. Не бихте го сбъркали с жена въпреки дългата коса. Всъщност имаше нещо адски мъжкарско около Жан-Клод, независимо с колко дантели се обличаше.

Можеше да бъде мой, с все зъбите. Просто не бях сигурна, че го искам.

— Трябва да тръгвам — казах аз.

Той се оттласна от бюрото ми. Внезапно беше достатъчно близо, че да мога да го докосна.

— Тогава тръгвай, ma petite.

Можех да почувствам тялото му до своето, като потръпваща енергия. Наложи се да преглътна, преди да успея да проговоря.

— Това е моят офис. Ти трябва да си вървиш.

Той докосна ръцете ми съвсем леко, с крайчеца на пръстите си.

— Наслаждавай се на вечерта си, ma petite.

Пръстите му се обвиха около ръцете ми, точно под раменете. Не се наведе към мен, нито ме притегли към себе си. Просто държеше ръцете ми и се взираше в мен.

Срещнах погледа на тъмносините му очи. Преди не толкова много време аз нямаше да мога да срещна погледа му, без да попадна в плен и да се изгубя завинаги. Сега можех да го гледам в очите, но в известен смисъл бях също толкова изгубена. Изправих се на пръсти, приближавайки лицето си към неговото.

— Трябваше да те убия много отдавна.

— Имаше своите шансове, ma petite. Продължаваш да ме спасяваш.

— Моя грешка — отвърнах аз.

Той се разсмя и звукът се плъзна надолу по тялото ми като козина по гола кожа. Потръпнах в ръцете му.

— Престани.

Той ме целуна леко, едва докосвайки ме с устни, така че не можех да почувствам зъбите му.

— Щях да ти липсвам, ако бях мъртъв, ma petite. Признай го.

Отдръпнах се от него. Ръцете му се плъзнаха надолу по моите към дланите ми, докато не прокарах краищата на пръстите си по неговите.

— Трябва да тръгвам.

— Така твърдиш.

— Просто се разкарай, Жан-Клод, без повече игрички.

Внезапно изражението му доби трезвост, сякаш от движението на нечия ръка.

— Без повече игри, ma petite. Върви при другия си любовник — беше негов ред да вдигне ръка. — Знам, че не сте истински любовници. Знам, че устояваш и на двама ни. Храбро, ma petite.

Нещо пробягна по лицето му, може би гняв, и изчезна като вълничка, изгубена в тъмни води.

— Утре вечер ще си с мен и ще е ред на Ричард да стои вкъщи и да се чуди — той поклати глава. — Дори заради теб не бих направил онова, което е сторил Сабин. Дори заради твоята любов има неща, които не бих извършил — той ме изгледа внезапно разярен, а от очите и лицето му струеше гняв. — Но това, което правя, е достатъчно.

— Недей да лицемериш — казах аз. — Ако не се беше намесил, досега с Ричард щяхме да сме сгодени, може би дори нещо повече.

— И какво? Щеше да живееш зад бяла дървена ограда с две цяло и не знам си колко дечица. Мисля, че лъжеш себе си много повече, отколкото мен, Анита.

Винаги беше лош знак, когато използваше истинското ми име.

— Какво би трябвало да значи това?

— Означава, ma petite, че е точно толкова вероятно ти да процъфтяваш в домашно блаженство, колкото и аз — с тези думи той се понесе към вратата и излезе. Затвори я след себе си тихо, но решително.

„Домашно блаженство“? Кой, аз ли? Животът ми беше кръстоска между свръхестествена сапунена опера и приключенски екшън. Нещо като комбинация между „Докато ковчегът съществува“^[4] и „Рамбо“. Белите дървени огради не пасваха. Жан-Клод беше прав за това.

Целият ми уикенд беше свободен. Случваше се за първи път от месеци. Цяла седмица бях очаквала тази вечер. Но в интерес на истината не почти перфектното лице на Жан-Клод ме преследваше. Продължавах да си припомням лицето на Сабин. Вечен живот, вечна болка, вечна грозота. Приятен задгробен живот.