Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (35)

34

На вратата се почука. Ричард и Жан-Клод отговориха едновременно.

— Влез.

— Заповядай.

Спогледаха се, докато вратата се отваряше. Едуард влезе. Хладните му сини очи ни огледаха.

— Какво е станало с вас?

— Дълга история — отвърнах. — Не става дума за наемния убиец, ако това те притеснява.

— Не ме притеснява. Вълците ти пазят укреплението ти. Не ми дават да го доведа, без нечие одобрение — той погледна към Жан-Клод и Ричард. — Не бяха напълно изчерпателни чие позволение трябва да взема.

Не се усмихна, но го познавах достатъчно добре, че да забележа отсянката на хумор по лицето му.

— Това е моят дом — отвърна Жан-Клод. — Нужно е моето позволение.

Плъзнах се до края на леглото и установих, че мога да се изправя до седнала позиция. Движението ме постави между двамата мъже. Ричард се приближи малко, за да ми помогне, ако тръгна да падам по лице. Жан-Клод остана на място, без да ме докосва, без да предлага помощ. В много отношения ме разбираше по-добре от Ричард, но пък ме познаваше от повече време. Аз бях от типа хора, които изискват време, за да свикнеш с тях.

Жан-Клод се изправи.

— Ще ида да доведа госта ти.

— По-добре да дойда с теб — каза Едуард. — Харли не те познава, но ще знае какво си.

— Какво би трябвало да означава това? — попитах аз.

— Ако някакъв странен вампир се приближи до теб на това място и ти каже да го последваш, ще го направиш ли?

Помислих по въпроса.

— Вероятно не.

Едуард се усмихна.

— Нито пък Харли.

Двамата излязоха, за да доведат приятеля на Едуард. Опитах се да се изправя, докато ги нямаше, просто за да видя дали ще мога. Предпочитах да срещам нови хора, особено наетите като мускулна сила, на краката си.

Ричард се опита да ми помогне, но аз се дръпнах. Наложи се да се хвана за стената, за да не падна.

— Опитвах се да помогна — каза той.

— Не си давай толкова зор.

— Какво ти става?

— Не ми харесва да съм безпомощна, Ричард.

— Не си супержената.

Изгледах го ядосано.

— Припаднах, за бога. Никога не припадам.

— Не припадна — отвърна той. — Каквото и да бе онова, то те изхвърли от Деймиан. Все още бях свързан с теб, когато се случи, Анита. Почувствах как ме докосна — при тези думи поклати глава и сви ръце пред гърдите си. — Не припадна.

Подпрях гърба си на стената.

— И мен ме уплаши.

— Така ли? — каза той и застана пред мен. — Не изглеждаш уплашена.

— Уплашен ли си от свързването с Жан-Клод?

— Това те притеснява повече, отколкото първото ми убийство, нали?

— Аха.

Вратата се отвори, преди да успеем да продължим разговора. Добре се получи. Бяхме открили още нещо, по което имахме различия. Да позволя на някого да се върже за ума, за душата ми, ме плашеше много повече, отколкото да убия някого.

Мъжът, който влезе след Едуард, не изглеждаше особено впечатляващ. Беше слаб, само няколко сантиметра по-висок от Едуард. Имаше къдрава червеникавокафява коса, която се спускаше на меки кичури почти до средата на главата му. Ходеше прегърбен и не можех да преценя дали това е навик или някакъв гръбначен проблем. Бе облечен с кафява тениска, панталони от рипсено кадифе и кецове. Всичко изглеждаше сякаш е взето от Армията на спасението. Носеше закърпено авиаторско кожено яке, което можеше и да е истинска реликва от Втората световна война. Под якето мярнах оръжия.

Имаше двоен раменен кобур, така че имаше по един 9-милиметров под всяка ръка. Бях виждала подобни кобури, но не познавах някого, който да ги ползва. Мислех си, че са предимно показни. Много малко хора са еднакво добри с двете ръце. Под тениската имаше кръстосани връзки, не разбирах за какво, но знаех, че вероятно е смъртоносно. В едната си ръка държеше брезентов чувал, добре натъпкан и достатъчно голям, че да събере тяло. Не даваше индикации да му е трудно. Явно бе по-силен, отколкото изглеждаше.

Накрая срещнах очите му. Бяха бледи и сиво-зелени с толкова червеникави мигли, че бяха почти невидими. Погледът в тях бе най-празният, който бях виждала у друго човешко същество. Сякаш, когато погледнеше към мен, въобще не ме виждаше. Не че беше сляп. Виждаше нещо, но не бях сигурна какво. Не мен. Не жена. Нещо друго. Този единствен поглед ми бе достатъчен. Знаех, че този мъж се движи в свят, създаден от самия него. Вижда вариант на реалността, която би накарала нас, останалите, да избухнем в писъци. Но той действаше и не крещеше.

— Това е Харли — каза Едуард и представи всички ни, сякаш това беше обикновена среща.

Вгледах се в бледите очи на Харли и осъзнах, че ме плаши. Беше минало дълго време, откакто друго човешко същество ме бе ужасявало само с влизането си в стаята.

Ричард протегна ръка и Харли просто я пое. Искаше ми се да обясня на Ричард защо не трябваше да прави жеста, но не бях сигурна, че ще мога.

Не му подадох ръка.

— Открих името на човека с парите зад опитите за посегателство над живота ти — каза Едуард директно, без встъпителни думи.

Тримата го изгледахме. За мое притеснение Харли продължи да ме зяпа.

— Какво каза? — попитах аз.

— Знам кого трябва да убием.

— Кого? — попитах.

— Маркус Флетчър. Водачът на местната глутница върколаци — усмихна се доволен от себе си и от ефекта, който имаше новината върху Ричард.

— Сигурен ли си? — попита Ричард. — Напълно сигурен?

Едуард кимна, изучавайки лицето му.

— Мрази ли те достатъчно, че да убие Анита?

— Не мисля така — Ричард се обърна към мен и изражението на лицето му бе шокирано и ужасено. — Мили боже, не съм и сънувал, че ще направи нещо такова. Защо?

— Колко добре щеше да се биеш тази вечер, ако ma petite беше мъртва? — попита Жан-Клод.

Ричард го погледна, очевидно толкова съкрушен от подлостта на Маркус, че ми се искаше да го потупам по главата и да му кажа, че всичко е наред. Почти загинах на два пъти, а ми се искаше да го успокоя. Любовта понякога е просто глупава.

— Всичко е толкова удобно — каза Едуард с весела нотка в гласа.

— Какво имаш предвид? — попита Ричард.

— Има предвид, че се предполага ти да го убиеш тази вечер, Ричард, така че не се налага ние да го правим — отвърнах аз.

— Просто не мога да повярвам, че Маркус ще направи нещо толкова…

— Зло — подсказах аз.

Той кимна.

— Изглежда повече като идея на Рейна, отколкото на Маркус — обади се Жан-Клод.

— Достатъчно извратена е като за нея — отбелязах аз.

— Маркус е можел да каже „не“ — отвърна Ричард. Прокара ръка през косата си, отмятайки я от лицето си. Красивите му черти бяха застинали в твърдоглаво изражение. — Това трябва да спре. Той е готов да направи всичко, което тя иска, всичко, а тя е луда.

Очите ми се стрелнаха към Харли. Не можах да се удържа. Той улови погледа ми и се усмихна. Не знаех какво точно си мисли, но не беше приятно и не беше хубаво. Наличието на Харли като подкрепление ме накара да се запитам дали съм на правилната страна.

— Едуард, може ли да поговорим насаме за минутка? — не исках да е така очевидно, но Харли ме смущаваше толкова много.

Отдалечих се от останалите и Едуард ме последва. Беше някак приятно да мина през стаята, да снижа гласа си и да знам, че човекът, за когото ще шепна, няма да ме чуе. Ричард и Жан-Клод щяха.

Едуард ме погледна и в изражението му имаше онова типично веселие, сякаш знаеше предварително какво ще кажа и го смяташе за смешно.

— Защо не спира да ме гледа?

— Имаш предвид Харли ли?

— Знаеш адски добре кого имам предвид — отвърнах аз.

— Само гледа, Анита. Нищо лошо не прави.

— Но защо мен?

— Може би защото си момиче?

— Престани, Едуард. За каквото и да си мисли, то не е секс, а ако е, не искам да знам подробностите.

Едуард ме изгледа внимателно.

— Питай го.

— Какво?

— Питай го защо те зяпа.

— Просто така?

Той кимна.

— На Харли вероятно ще му хареса.

— Искам ли да знам? — попитах.

— Не знам. Искаш ли?

Поех си дълбоко въздух и издишах бавно.

— Баламосваш ме, Едуард. Каква е работата?

— Ако нещо се случи с мен по време на битката, на Харли му трябва поне още един човек, когото да слуша.

— Да слуша ли?

— На него може да се разчита изцяло, Анита. Той ще пази гърба ми, никога няма да трепне и ще убие всекиго, когото му посоча, но не го бива без конкретни заповеди. И не приема заповеди от кого да е.

— И ти посочи мен?

Едуард поклати глава.

— Казах му да си избере някого в стаята.

— Защо мен?

— Питай го.

— Добре — върнах се при останалите и Едуард ме последва. Харли ни наблюдаваше така, сякаш виждаше други неща. Беше твърде смущаващо.

— Защо ме зяпаш? — попитах аз.

Гласът му бе тих, сякаш никога не викаше.

— Ти си най-страшната гадина в стаята.

— Вече знам, че не виждаш.

— Виждам нещата каквито са.

— Какво, по дяволите, не е наред с теб?

— Нищо.

Опитах се да измисля по-добър въпрос и накрая попитах:

— Какво виждаш, когато гледаш към присъстващите в стаята?

— Същото като теб: чудовища.

— Защо си мисля, че чудовищата, които аз виждам, не са същите като тези, които ти виждаш?

Той се усмихна, едва повдигайки устни.

— Може да изглеждат различно, но си остават чудовища. Всички са чудовища.

Беше от типа редовни психари, кандидати за стая с гумени стени. По времето, когато повечето хора стигнеха до момента, когато не виждаха реалността, вече бяха отишли твърде далече и нямаше връщане назад. Понякога терапията с лекарства помагаше, но без нея светът беше страховито, съкрушително място. Харли не изглеждаше съкрушен или ужасен. Изглеждаше спокоен.

— Когато гледаш към Едуард, той винаги ти изглежда еднакъв. Имам предвид, че го разпознаваш, нали?

Харли кимна.

— Би ме разпознал — казах аз.

— Ако положа усилия да те запомня, да.

— Затова ме зяпаше.

— Да — отвърна той.

— Какво става, ако и двамата с Едуард бъдем ликвидирани.

Харли се усмихна, но очите му се извърнаха на една страна, сякаш нещо ниско до земята и много дребно бе притичало през стаята. Движението бе толкова естествено, че и аз погледнах. Нищо.

— Харли — казах аз.

Той обърна поглед към мен, но очите му бяха насочени малко по-високо, отколкото би трябвало да се намира лицето ми.

— Да — отвърна той, а гласът му бе много тих.

— Какво става, ако и двамата с Едуард бъдем убити?

Харли ме погледна втренчено. Очите му се обърнаха към мен за миг, сякаш мъглата се е разнесла.

— Това ще е лошо.