Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (28)

27

Да се затичаш с всички сили към битка, не беше най-добрият начин да останеш жив. Предпазливостта беше по-добрият вариант. Знаех го, но нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен да стигна там навреме. Навреме, за да ги спася. Тях. Не се замислих по въпроса, тичах, стиснала файърстара здраво в дясната си ръка и узито в лявата. Тичах като идиотка, но поне бях въоръжена.

По стените отпред отекна гръмотевичен рев. Не ме питайте как, но знаех, че е Ричард. Не вярвах, че мога да тичам по-бързо. Грешах. Изскочих на открито, дишайки на пресекулки, без да се оглеждам наляво или надясно. Ако някой имаше оръжие, можеше да ме отнесе на място.

Ричард стоеше в средата на стаята, вдигнал зомби над главата си. Вълк, с размерите на пони, бе приковал друго зомби към земята и го разкъсваше. Стивън стоеше до гърба на Ричард в човешка форма, но бе приклекнал, готов за битка. Касандра беше зад тях. Обърна се към мен, щом се озовах в стаята. На лицето й имаше изражение, което не можех да разбера напълно, но нямах време да се чудя по въпроса.

Жан-Клод беше най-вляво, далече от върколаците. И той ме гледаше. Не можех да разчета изражението му, но не се намираше в опасност. Не беше нагазил сред зомбита. Знаеше, че не бива. Това не важеше за Ричард.

Стаята беше с формата на тесен правоъгълник, но далечната стена беше избухнала навън и по пода имаше парченца отломки. Изглеждаше така, сякаш зомбитата са изпълзели иззад стената. Гробище, за чието съществуване поне аз нямах представа.

Мъртвите стояха пред руините. Очите им се извъртяха към мен, щом ги забелязах, и почувствах тежестта на погледите им като удар в сърцето.

Страхът за безопасността на другите изчезна, отнесен от прилив на гняв.

— Ричард, моля те, остави го долу, няма да те нарани. Извикай Джейсън и другия — трябваше да е Джейсън, освен ако тук долу нямаше и друг върколак. Ако беше някой друг, то къде беше Джейсън?

Ричард завъртя глава към мен, като продължаваше без усилие да държи зомбито, което в предишния си живот е било мъж, над главата си.

— Те нападнаха Джейсън.

— Не биха направили нищо, без да им се заповяда. Джейсън е започнал пръв.

— Те не ни нападнаха — изрече Касандра. — Започнаха да извират от стената. Джейсън се превърна и ги нападна.

Гигантският вълк беше разпорил стомаха на зомбито и разкъсваше вътрешностите му. Това ми стигаше.

— Хвани вълка — наредих аз.

Зомбито под него обви ръце около предната част на туловището му. Вълкът впи зъби в гърлото му и го разкъса във фонтан от тъмна течност и плът.

Останалите зомбита, някъде между шестдесет и осемдесет, се спуснаха към вълка.

— Пусни го, Джейсън, или ще ти покажа какво е да си нападнат от зомбита.

Ричард присви лакти и метна зомбито далече от себе си. Тялото се завъртя във въздуха и се стовари върху масата очакващи зомбита. Паднаха подобно на кегли за боулинг с тази разлика, че тези кегли се изправяха обратно на крака, макар едно да бе изгубило ръката си.

Ричард клекна край вълците си.

— Нападаш ни? — звучеше вбесен.

— Оттегли вълка си от зомбито ми, и всичко ще приключи дотук.

— Мислиш, че можеш да се справиш с нас? — попита Касандра.

— С толкова много мъртви, знам, че мога.

Лицето на Стивън се сгърчи, сякаш щеше да заплаче.

— Ще ни нараниш.

Проклятие, бях забравила. Сега бях тяхната лупа. Бях заплашила да убия Рейна, ако нарани Стивън отново, а ето че щях да нахраня зомбитата с него. Някъде се получаваше пропукване в логиката.

— Ако се предполага да ви защитавам, вие трябва да ми се подчинявате, нали? Така че нека проклетият Джейсън се разкара от зомбито ми или ще си изяде пердаха. Нали така е според протокола на глутницата?

Ричард се обърна към мен. На лицето му бе изписано нещо, което не бях виждала преди: гняв и арогантност или нещо близко до това.

— Не мисля, че Джейсън наистина очаква да изискваш от него подчинение. Не мисля, че някой от нас го очаква.

— Значи не ме познавате достатъчно добре — казах аз.

— Mes amies^[1], ако се избием взаимно, Маркус ще е много доволен.

Всички се обърнахме към Жан-Клод. Казах:

— Спрете — и всички зомбита замръзнаха като на стопкадър. Едно се изтърколи на пода, хванато насред крачка, вместо да направи последната стъпка. Зомбитата бяха адски буквални.

Гигантският вълк откъсна още едно парче от зомбито. Мъртвецът издаде тих неволен вик.

— Изтегли Джейсън сега, или ще се завъртим в този танц. Маркус да го духа. Ще се тревожа за това по-късно.

— Пусни го, Джейсън. Веднага — каза Ричард.

Вълкът се отдръпна, откъсвайки ръката на зомбито. Разнесе се звук от чупене на кости. Вълкът ръфаше ръката, както териер би дъвкал кокал. Кръв и по-гъсти течности се разхвърчаха на всички страни.

Ричард сграбчи вълка за задната част на врата и го извади от равновесие. Сграбчи предната част на косматото му гърло и го завъртя към себе си. Мускулите на ръцете му набъбнаха от усилието. Ноктите на вълка прорязаха въздуха, докато се гърчеше в задушаващата хватка. Големите нокти раздраха голата кожа на Ричард. Потече кръв на тънки алени струйки.

Ричард захвърли вълка през стаята право към чакащите зомбита.

— Никога повече не ми се противопоставяй, Джейсън, никога!

Гласът му се изгуби в ръмжене, което прерасна във вой. Той отметна глава назад и зави. Звукът се надигна от човешкото му гърло. Касандра и Стивън го последваха като ехо. Воят им изпълни стаята със странна звънтяща песен.

В този момент осъзнах, че Ричард можеше и да избегне убийството на Маркус, но никога нямаше да контролира лукоите без бруталност. Вече го правеше нехайно. Почти толкова нехайно, колкото и Жан-Клод. Това лош знак ли беше, или добър? Не бях сигурна.

Джейсън се измъкна със залитане от мъртвите. Обърна зелените си вълчи очи към мен, сякаш искаше нещо.

— Не ме гледай — казах му. — Аз също съм ти ядосана.

Джейсън тръгна към мен на лапи, по-големи от дланите ми. Козината по врата му настръхна подобно четка за килим. Устните му се разтеглиха назад, оголвайки зъбите в тихо ръмжене.

Насочих файърстара към него.

— Не го прави, Джейсън.

Той продължи да настъпва, а всяка крачка беше така скована и изпълнена с напрежение, че изглеждаше като механична.

Събра тялото си с крака, извити в стойка за скок. Нямаше да му позволя да завърши движението. Ако беше в човешка форма, щях да се прицеля така, че да го раня, но във вълча форма не поемах рискове. Една драскотина, и щях наистина да се окажа алфа женска.

Прицелих се и усетих как тишината ме изпълва. Не чувствах нищо, докато се взирах към него през дулото на пистолета. Нищо, освен хладна, бяла празнота.

— Спрете и двамата! — изръмжа Ричард.

Тръгна към нас. Не отмествах очи от вълка, но с периферното си зрение усещах, че Ричард се приближава.

Продължи да се движи и застана между Джейсън и мен. Трябваше да вдигна пистолета към тавана, за да не сочи към гърдите му. Той се взираше в мен, а изражението му бе замислено.

— Пистолетът няма да ти трябва.

Събори огромния вълк на земята с юмрука си. Вълкът остана да лежи зашеметен. Само повдигането и спускането на гърдите му показваше, че е още жив.

Когато се обърна към мен, очите му бяха кехлибарени и в тях нямаше нищо човешко.

— Ти си моята лупа, Анита, но аз си оставам Улфрик. Няма да ти позволя да направиш с мен онова, което Рейна стори с Маркус. Аз водя тази глутница — в гласа му имаше твърдост, която беше съвсем нова. Най-сетне бях открила мъжкото му его.

Жан-Клод се разсмя, висок, щастлив звук, който ме накара да потреперя. Ричард също прегърна голите си ръце, когато го почувства.

— Ричард, нима досега не си осъзнал, че ma petite или ти е равна, или ти е господарка? Тя не познава други възможности.

Приближи се до нас. Изглеждаше адски развеселен.

— Искам да ми е равна — изрече Ричард.

— Но не и с глутницата — добави Жан-Клод.

Ричард поклати глава.

— Не, имам предвид… Не, Анита ми е равна.

— Тогава за какво мрънкаш? — попитах аз.

Той ми хвърли ядосан поглед с тези неземни очи.

— Аз съм Улфрик, не ти.

— Води и аз ще следвам, Ричард — пристъпих по-близо до него, почти докосвайки го. — Но води, Ричард, наистина води или се махай от пътя ми.