Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (36)

35

Тази вечер нямаше да има отстъпки за Маркус. Той трябваше да умре, по един или друг начин. Ричард вече не спореше. Но все още съществуваше възможността Рейна да поведе на бунт останалите лукои. Лоялността им беше достатъчно раздвоена, за да предизвика война, дори и ако Маркус беше мъртъв. Жан-Клод измисли решението. Ще направим по-добро шоу. По-добро шоу от Рейна и Маркус? Трябва да се шегуваше. Ричард се съгласи Жан-Клод да го облече за вечерта. Като негова лупа това означаваше, че и аз трябва да се облека.

Жан-Клод отведе Ричард, за да го премени. Изпрати Касандра при мен с бяла картонена кутия с дрехи. По думите й трябвало да ми помогне да се преоблека.

Отворих кутията и всичко, което се съдържаше вътре, беше купчина черни кожени ремъци. Не се шегувам. Извадих ги от кутията и ситуацията не се подобри.

— Дори да имах желание, нямам идея как да облека това.

— Ще доведа Стивън — каза Касандра.

— Не искам да се събличам пред Стивън.

— Той е стриптийзьор — каза тя. — Облече ме снощи в „Танц на смъртта“, помниш ли? — потупа ме по ръката. — Ще се държи като идеалния джентълмен.

Седнах на леглото и се намръщих към вратата. Нямаше да нося този боклук.

Един час по-късно Стивън и Касандра ме въртяха пред огледалата в банята, така че да мога да се видя. В началото беше смущаващо мъж да ми помага да се мушна в нещото, но Касандра беше права. Стивън не само беше перфектният джентълмен, просто изглежда въобще не се вълнуваше от факта, че съм почти гола. Все едно две приятелки ми помагаха. Просто едната не беше момиче.

Горнището беше основно кожен сутиен с подплата, за да е по-удобен. Беше от онези, които повдигаха и излагаха максимално на показ цепката между гърдите. Но беше стегнат и ги държеше на място. Нищо нямаше да изпадне. Кръстът ми обаче ставаше видим. Сложих отгоре му лепенка. Щях да я сваля щом се махнех от „Цирка“. Тази вечер в менюто имаше върколаци, не вампири.

Долната част на тоалета представляваше кожени шорти с тази разлика, че където свършваха те, започваха каишите. Не бих позволила да се окажа хваната в такова нещо, жива или мъртва, дори за да направя демонстрация на разни неща за Ричард, но в случая имаше и екстри.

Две кожени ножници покриваха горната част на ръцете ми и във всяка имаше по един нож. Ножовете бяха висококачествени, с голямо съдържание на сребро. Дори и дръжките да ми се струваха малко натруфени, балансът беше добър, а това бе от значение. Две други ножници покриваха долната половина на ръцете ми с още два ножа, втъкнати в тях, по-малки, по-скоро балансирани за хвърляне, макар да имаха дръжки и да не бяха истински пригодени за това. Подутината под тениската ма Харли се бяха оказали ножове за хвърляне, от истинските, тънки и невинно изглеждащи, докато не ги видиш в действие. Около горната част на шортите имаше кожен колан, където идеално пасваше кобурът за през рамо на моя браунинг. Едуард ми беше донесъл нов браунинг. Не беше собственото ми оръжие, но пак бе приятно да го имам. Харли беше измъкнал кобур с щипка от торбата си за файърстара ми. Малкият кобур бе паснал идеално отстрани на кръста ми, така че да мога да извадя оръжията с кръстосани ръце.

Каишите надолу по краката ми имаха малки сребърни халки, ножници и още две ками, по една на всяко бедро. Под коленете нямаше ножници, защото тоалетът вървеше с ботуши. Жан-Клод най-сетне бе успял да ме измъкне от найковете. Ботушите бяха от мек черен велур с токове една идея по-високи, отколкото би ми се искало. В клуповете под горната част на всеки ботуш имаше по едно малко шишенце. Вдигнах едно към светлината и веднага разбрах какво е. Светена вода. Готин подарък от гадже вампир, а?

Вгледах се внимателно в отражението си в огледалото.

— Откога Жан-Клод е планирал това облекло?

— От известно време — отвърна Стивън. Беше коленичил до мен и нагласяше каишите. — Всички се бяхме обзаложили, че никога няма да те убеди да го облечеш.

— Кои всички?

— Лакеите му — Стивън се изправи, отстъпи и кимна. — Изглеждаш страхотно.

— Изглеждам като комбинация от рокерска шафрантия от ада и наемничка.

— И това е вярно — отвърна Стивън.

Обърнах се към Касандра:

— Бъди честна.

— Изглеждаш опасна, Анита. Като нечие оръжие.

Огледах отражението си и поклатих глава.

— Като нечия секс играчка, искаш да кажеш.

— Доминаторка може би, но не и играчка — отбеляза Касандра.

Защо ли това не ме накара да се почувствам по-добре. Касандра беше настояла да ми помогне с грима. Беше много по-умела от мен. Години практика, както ми сподели. Косата ми бе опната и къдреща се, падаше точно под раменете ми. Трябваше да се подстрижа. Но за тази вечер беше перфектна. Лицето бе все още привлекателно. Гримът е прекрасно нещо. Но облеклото премахваше всякакви преструвки. Изглеждах точно каквато бях: нещо, което ще те убие, преди да те целуне.

Излязохме от спалнята и видях, че Едуард и Харли ни чакат. Бяха си донесли два стола с облегалки, поставени върху белия килим, така че да гледат към вратата на банята. Замръзнах на място, когато Едуард ме погледна. Не каза нито дума, просто стоеше там с някаква полуусмивка на лицето.

— Е, кажи нещо, по дяволите.

— Ще кажа, че това не си ти, но по някакъв начин си.

Поех си дълбоко въздух.

— Аха.

Харли се взираше в мен с празни очи. Усмихваше се, но не на облеклото. Усмихваше се на някаква вътрешна музика или видение, което бе достъпно само за него.

На леглото имаше дълъг кожен шлифер.

— Един от вампирите го остави — каза Едуард. — Смяташе, че може да искаш да наметнеш нещо преди голямото разкриване.

— Забавляваш се със ситуацията, нали?

— Ще се чувствам по-добре, ако мога да ти пазя гърба.

— Ще го правиш с пушка от най-близкия хълм, не помниш ли?

— Нощното виждане и обхват, това добре, но не мога да ги убия всичките от разстояние.

— Не би могъл да убиеш всички, дори да си на мястото — отвърнах аз.

— Така е, но ще се чувствам по-добре.

— Притесняваш се за мен?

Той сви рамене.

— Аз съм ти охрана. Ако умреш, докато си под моя защита, другите телохранители ще ми се подиграват.

Отне ми около секунда, докато осъзная, че се беше пошегувал. Харли го погледна с почти изненадано изражение. Не мисля, че някой от двама ни беше чувал често шеги от Едуард.

Тръгнах към Едуард. Кожата издаваше характерния леко скърцащ звук. Спрях пред него с леко раздалечени крака и сведох поглед.

Очите му се разшириха леко.

— Не мога да си представя да ти се подиграва някой.

Той докосна един от кожените каиши.

— Ако се размотавам в подобно облекло, може и да започнат.

Нямаше как да не се усмихна.

— Вероятно щеше да си облечен така, ако трябваше да си с нас в сечището.

Той обърна бледите си сини очи към мен.

— Обличал съм се и в по-ужасни неща, Анита. Когато се налага, съм добър актьор — хуморът изчезна от лицето му, отстъпвайки място на нещо диво и решително. Едуард все пак щеше да направи неща, които аз не бих, имаше по-малко вътрешни правила от мен, но в някои отношения ми бе като огледален образ. Предупреждение в какво се превръщах или може би предварителен поглед.

Ричард би казал, че е предупреждение. Аз не бях решила още какво е.

На вратата се почука. Ричард влезе, без да чака покана. Мръщеше се, но сърдитото изражение изчезна, щом ме видя. Очите му се разшириха.

— Щях да дойда да се оплаквам от облеклото си — поклати глава. — Ако се оплача ще ме застреляш ли, моля?

На лицето му се изписа усмивка.

— Без присмех — казах аз.

Усмивката стана по-широка. Гласът му беше малко задавен, но все пак успя:

— Прекрасно. Изглеждаш прекрасно.

Има само две неща, които човек може да направи, когато е облечен в стил Барби си пада по садо-мазо — можеше да е засрамен или агресивен. Познайте кое избрах.

Отидох при него с бодра крачка, добавяйки малко екстра поклащане. Ботушите го улесняваха по някакъв начин, прибавяйки точно нужния ритъм. Вкарах в очите и изражението си онова, което облеклото обещаваше: секс, насилие, жега.

Хуморът изчезна от лицето на Ричард, заменен от топлина и колебание, сякаш не бе напълно сигурен, че трябва да го правим пред публика.

Беше облечен в черни кожени панталони и меки велурени ботуши, които бяха почти идентични с моите. Косата му бе пригладена назад, хваната с черна панделка. Ризата му бе копринена и яркосиня, нещо средно между тюркоазно и кралскосиньо. Изглеждаше прекрасно на фона на потъмнялата му кожа.

Спрях се пред него с разкрачени крака. Погледнах го, предизвиквайки го да си мисли, че е смешно. Поставих пръст на устните му и го прекарах по бузата и надолу по врата му, погалвайки крайчеца на ключицата му, следвайки кожата, дотам, където изчезваше под копчетата на ризата.

Отидох до леглото и взех шлифера. Метнах го през рамо, така че увисна като отпуснато тяло, без да скрива кой знае какво от тоалета. Отворих вратата и за момент останах в рамката й.

— Идваш ли? — попитах.

Потеглих, без да чакам отговор. Изражението на лицето му ми беше достатъчно. Изглеждаше сякаш съм го праснала с ковашки чук между очите.

Страхотно. Сега оставаше само да изпробвам облеклото върху Жан-Клод и можехме да тръгваме.