Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (46)

45

Събудих се в болнична стая, боядисана в пастелнорозово. Медицинска сестра в пасваща розова престилка ми се усмихна. Страхът изригна в мен като хубаво шампанско. Къде беше Ричард? Къде беше Жан-Клод? Онова, което успях да попитам най-накрая, беше:

— Как се озовах тук?

— Приятелят ви ви доведе — тя направи знак с глава.

Едуард стоеше на един стол до далечната стена и разглеждаше списание. Вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Лицето му не издаваше нищо.

— Едуард?

— Приятелите ми ме наричат Тед, Анита, знаеш го — на лицето му бе изписана онази добряшка усмивка, която означаваше, че се прави на Тед Форестър. Беше единствената му законна самоличност, която познавах. Дори полицаите го мислеха за този Тед.

— Сестра, може ли да ни оставите насаме за няколко минути?

Сестрата се усмихна, погледна любопитно първо към мен, после към него и излезе все така усмихната.

Опитах се да сграбча ръката на Едуард и установих, че лявата ми ръка е залепена за леглото и имам включена система. Сграбчих го с дясната ръка и той я задържа.

— Живи ли са?

Усмихна се с едва доловимо потрепване на устните.

— Да.

Облекчение, каквото не бях чувствала никога през живота си, обля тялото ми. Паднах назад в леглото, чувствайки се немощна.

— Какво стана?

— Приеха те с одрасквания от ликантроп и с много гадно вампирско ухапване. Почти те беше източил, Анита.

— Може би това е било нужно, за да ни спаси.

— Може би — отвърна Едуард.

Седна на ръба на леглото. Якето му зейна достатъчно, за да мярна раменния кобур и пистолета. Видя, че го гледам.

— Полицията е съгласна, че е възможно чудовищата да ти имат зъб. Дори има полицай пред вратата.

Вече не си държахме ръцете. Той погледна надолу към мен и по лицето му премина нещо много студено.

— Трябваше ли да убиваш Харли?

Понечих да отговоря утвърдително, но се спрях. Отново проиграх ситуацията в ума си. Погледнах към него.

— Не знам, Едуард. Когато загуби ориентация, той вече не можеше да те види. Опитах се да говоря с него, но не можеше да ме чуе. Започна да вдига автоматичния — срещнах празните сини очи на Едуард. — Застрелях го. Видя тялото. Даже вкарах един куршум в главата му. Милостив изстрел.

— Знам.

Лицето и гласът му не издаваха нищо. Беше като да гледам говорещ манекен, само дето този беше въоръжен, а аз не бях.

— Въобще не ми хрумна да не стрелям, Едуард. Дори не се поколебах.

Едуард си пое дълбоко въздух през носа и го издиша през устата.

— Знам, че това се е случило. Ако ме беше излъгала, щях да те убия.

Изправи се и застана в долната част на леглото.

— Докато съм невъоръжена? — опитах се да го изрека лековато, но не се получи.

— Провери си възглавницата.

Плъзнах ръка под нея и извадих файърстара. Сложих го в скута си, върху покритите с чаршаф крака.

— И сега какво?

— Дължиш ми живот.

При тези думи вдигнах поглед.

— Снощи спасих твоя.

— Нашите животи не се броят, ще си пазим гърба един на друг, независимо от всичко.

— В такъв случай не знам за какво говориш.

— От време на време ще се нуждая от помощ, като тази на Харли. Следващия път, когато ми потрябва, ще ти се обадя.

Искаше ми се да споря, защото не бях сигурна в каква бъркотия ще ме въвлече Едуард, но не го сторих. Докато гледах празните му очи и стисках оръжието, което бе скрил под възглавницата ми, осъзнавах, че ще го направи. Ако откажех сделката — предложението, което ми бе направил, щеше да извади оръжие и веднъж завинаги щяхме да разберем кой е по-добър.

Погледнах към пистолета в ръцете си.

— Моето оръжие вече е извадено, само трябва да го насоча.

— Ранена си. Предимството ти е нужно — ръката му витаеше около дръжката на пистолета.

Поставих оръжието на чаршафите до себе си и го погледнах. Отпуснах се обратно на възглавниците.

— Не искам да правим това, Едуард.

— Тогава, когато ти се обадя, ще дойдеш?

Обмислих въпроса за миг, после отговорих:

— Да, ще дойда.

Той се усмихна с добряшката усмивка на Тед Форестър.

— Никога няма да разбера колко добра си наистина, докато не посегнеш да ми извадиш оръжие.

— И двамата можем да живеем с това — отвърнах аз. — Между другото, защо ме каниш да ловя чудовища сега? И не ми казвай, че е заради Харли.

— Ти го уби, Анита. Уби го, без да се замисляш. Дори и сега не изпитваш съжаление и съмнение.

Беше прав. Не се чувствах зле заради убийството. Плашещо, но вярно.

— Значи ме покани да си играем, защото вече съм толкова социопат, колкото и ти.

— О, аз съм много по-добър социопат — отвърна той. — Никога не бих позволил на вампир да впие зъби във врата ми. И не бих излизал на срещи с фатално косматите.

— Въобще излизаш ли на някакви срещи?

Отвърна само с усмивка, онази дразнеща усмивка, която означаваше, че няма да отговори. Но го направи.

— Дори и Смъртта има нужди.

Ходещият по срещи Едуард? Това бе нещо, което трябваше да видя.