Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (37)

36

Гората през май беше топла и обгърната от мрак. Двамата с Ричард стояхме пред хамбара, където Рейна правеше мръсни снимки. Мястото за срещи на глутницата беше между дърветата около фермата. Имаше толкова много коли, че бяха паркирани върху всяко парченце свободна земя. Някои бяха толкова близо до гората, че докосваха дърветата.

Някъде там може и да имаше пълнолуние, но облаците бяха толкова гъсти, а мракът толкова плътен, сякаш се намирахме в пещера. С разликата, че в тази пещера имаше движение. Лек ветрец се промъкваше между гъстите, потъмнени от нощта листа. Сякаш някакъв невидим великан прокарваше пръсти през дърветата, извиваше ги, разтърсваше листата, придаваше движение на нощта и предизвикваше стягане на раменете ми. Сякаш самата нощ бе оживяла по начин, непознат ми до този момент.

Ръката на Ричард бе топла и леко влажна. Беше приглушил онази пълзяща енергия, така че да не е неудобно да го докосвам. Оценявах усилието. Кожената му пелерина шумолеше, докато се придвижи по-близо. Беше привързана през гърдите и покриваше само едното рамо. Пелерината, комбинирана с дългите ръкави на прекрасната синя риза, придаваше античен вид на цялото облекло.

Ричард подръпна ръката ми и ме притегли към тялото си, в обятията си, до нежното докосване от кожената пелерина. Облаците се разделиха и внезапно бяхме окъпани в плътно сребърно сияние. Погледът на Ричард бе насочен нейде отвъд. Сякаш слушаше нещо недостъпно за мен. Ръцете му потрепериха около моите и ги стиснаха почти болезнено. Погледна надолу, сякаш едва сега си спомни, че съм там.

Усмихна се.

— Можеш ли да почувстваш това?

— Кое?

— Нощта?

Понечих да отговоря отрицателно, но се спрях. Огледах се наоколо към шумящата гора и усещането за движение.

— Гората изглежда по-жива тази вечер.

Усмивката му се разшири, мярнаха се зъби, почти сякаш ги бе оголил.

— Да.

Опитах се да се дръпна, но ръцете му стегнаха хватката.

— Ти го правиш — казах аз.

Сърцето ми внезапно се качи в гърлото. Бях си мислила, че ще се страхувам от доста неща тази вечер, но Ричард не беше сред тях.

— Предполага се да споделяме силата. Това правя. Но трябва да е моята сила, Анита. Глутницата няма да се впечатли от зомбита.

Преглътнах тежко и се овладях, за да остана съвсем неподвижна. Направих усилие да отвърна на стискането на ръцете. Не се бях замислила какво щеше да означава това. Нямаше аз да командвам. Не моята сила, а неговата. Щях да съм горивото за неговия огън, а не обратното.

— Белегът на Жан-Клод — казах аз. — Той го причинява.

— Надявахме се, че ще проработи по този начин — каза Ричард.

Знаех, че това „ние“, за което говореше, не включва мен.

— Как работи?

— Така — пулсиращата енергия изби по кожата като прилив на топлина. Плъзна се през ръцете му към моята. Понесе се като вълна по тялото ми и навсякъде, където ме докоснеше, косъмчетата и кожата ми настръхваха и потреперваха.

— Добре ли си?

— Да — но гласът ми прозвуча като сподавен шепот.

Той прие думите ми. Някаква бариера се пречупи и силата на Ричард се стовари върху мен като юмрук. Спомням си, че паднах, спомням си ръцете на Ричард около кръста ми, които ме уловиха, след това сякаш се озовах някъде другаде. Бях навсякъде. Бях над дърветата, гледайки към нас с очи, които се опитваха да се извърнат и да ме видят, но мен ме нямаше. Приличаше на вятъра, който се отключваше в мен, когато минавах през гробище, с тази разлика, че не силата се разпростираше навън. Аз се разпростирах. Прелетях покрай дузина очи, докосвах тела, някои космати, други все още непревърнали се. Забързах навън, навън и докоснах Рейна. Знаех, че е тя. Силата й се стрелна навън като щит, отхвърляйки ме от себе си, но не и преди да почувствам страха й.

Ричард ме призова обратно, макар че призоваването предполага глас. Плъзнах се обратно в тялото си като вихър от златна енергия. Можех да видя цвета зад очите си, макар всъщност да нямаше нищо за гледане. Отворих очи, при все че не бях сто процента сигурна, че са били затворени. Тази златна енергия все още си беше там, извиваше се вътре по протежение на кожата ми. Свих ръце около раменете на Ричард и почувствах ответната енергия у него.

Не беше нужно да питам какво съм преживяла току-що. Знаех. Това означаваше, поне за някой толкова могъщ, колкото Ричард, да си алфа. Той можеше да мята собствената си същност навън и да докосва глутницата си. По този начин бе удържал върколака да не се промени преди два дни. По този начин можеше да споделя кръв. Маркус не можеше, но Рейна можеше.

Усещането за силата на Жан-Клод, дори за моята собствена сила никога не е било толкова живо. Сякаш черпех енергия от дърветата, от вятъра, сякаш бях включена в огромна батерия и имаше магическа енергия, която да ме подхранва за вечни времена. Никога преди не бях чувствала нещо подобно.

— Можеш ли да тичаш? — попита Ричард.

Въпросът съдържаше много повече значение, отколкото самите думи, и аз го знаех.

— О, да.

Той се усмихна и усмивката му бе ликуваща. Хвана ме за ръка и ни запрати към дърветата. Дори да беше човек, нямаше да мога да поддържам темпото на Ричард при равномерно тичане. Тази нощ той не толкова тичаше, колкото се разливаше из гората. Сякаш имаше вграден сонар, който му казваше къде се намира всяко клонче, всеки корен, всеки паднал дънер. Сякаш дърветата се отдръпваха от него като вода или може би се отдръпваха в него като нещо, за което нямах думи. Теглеше ме със себе си. Не просто с ръка, но с енергията си. Сякаш бе влязъл в мен и някак си ни бе привързал един към друг. Би трябвало да е натрапващо се и ужасяващо, но не беше.

Изсипахме се на огромното сечище и силата на Ричард го изпълни, изля се над ликантропите като пожар, прехвърлящ се от клон на клон. Изпълни ги и ги накара да се обърнат към него. Само Маркус, Рейна, Джамил, Себастиан и Касандра бяха незасегнати. Само те го държаха навън със силата на волята си. Той помете всички останали пред себе си и аз знаех, че част от това, което му позволяваше да го направи, бях аз. Далечен, като сън или наполовина забравен кошмар, стоеше Жан-Клод, навътре в тази извиваща се сила, която бе почти погребана под сияйната светлина на Ричард.

Чувствах всяко движение. Сякаш светът внезапно бе станал прозрачен, почти като при ефекта от прилива на адреналин или при шок, когато всичко изглежда като издялано и с остри ръбове и ужасяващо, потресаващо ясно. Сякаш бях потопена в реалността и всичко друго завинаги ще остане спомен. Беше почти болезнено.

Маркус беше седнал в стол, издялан от камък толкова отдавна, че ръбовете бяха заоблени от времето, от ръцете и телата, които ги бяха докосвали. Знаех, че това сечище е било използвано за срещи от лукоите от много отдавна.

Маркус беше облечен в кафяв смокинг със сатенени ревери. Ризата бе от златна материя, не златно ламе, а истинско злато, сякаш бяха претопили бижута и му бяха изковали риза. Рейна се бе свила в края на каменния стол. Дългата й кестенява коса беше прибрана в сложна спираловидна прическа, като покрай лицето й се спускаха меки къдрици. На челото й имаше златна верижка с диамант с размера на палеца ми. Още диаманти пламтяха като бял огън около гърлото й. Беше напълно гола, с изключение на слоя от блестящ златен спрей, с който бе покрито тялото й. Край зърната й слоят бе достатъчно плътен, че да им придаде метален вид. На десния й глезен имаше верижка с диамант. Ниско на бедрата й имаше три златни верижки и това беше всичко.

А аз се оплаквах от моето облекло.

— Добре дошли, Ричард, Анита — каза Маркус — Добре дошли в нашето щастливо семейство.

Гласът му бе дълбок и плътен. Носеше се със собствена нотка на сила, но не бе достатъчно. Никога нямаше да е достатъчно. Ричард можеше да е облечен в протъркани дънки и тениска и пак щеше да ги спечели на своя страна. Има неща отвъд облеклото, които правят краля това, което е.

— Маркус, Рейна — Ричард пусна ръката ми бавно и докато се отдръпваше, връзката помежду ни остана.

Беше като сянка на начина, по който бях свързала аурите на Ричард и Жан-Клод, но и нещо повече. Направи няколко крачки, така че да застане малко пред мен. Можех да го почувствам като огромно, трептящо нещо. Енергията му бе невероятна. Най-близкото нещо, което бях изпитвала, бе силата на някоя Даонски Ший^[1], фея от най-висшия двор.

— Лошо момче — каза Рейна. — Направил си я една от нас.

— Не — отвърна Ричард, — тя е каквато е била винаги: себе си.

— Тогава как можеш да използваш силата й? Как тя може да яхне твоята? — Рейна се отблъсна от стола и закрачи по земята пред него, обикаляйки като животно в клетка.

— Какво си направил, Ричард? — попита Маркус.

— Тя е моята другарка.

— Рейна, провери го — нареди Маркус.

Рейна се усмихна по особено неприятен начин и тръгна през откритото пространство. Полюшваше се, превръщайки походката в съблазнителен танц. Тази нощ можех да почувствам силата й. Сексуалната й енергия се носеше във въздуха, като заплаха от светкавица, гъделичкаше кожата, изсушаваше устата. Почувствах как всички мъжки я гледат, дори и Ричард. Не се възмущавах. По дяволите, и аз гледах. Беше великолепна в директната си гола похот. Сякаш сексът за Рейна беше сила, буквално.

Измъкнах се от дългия черен шлифер и го оставих да се свлече на земята. Последва общо възклицание от човешките гърла. Прокарах ръце по голата кожа на кръста си, след това по обвитите си в кожа бедра. Изсмях се. Силен, изпълнен с щастие звук, подобен на излайване. Беше Рейна. Яздех нейната сила, танцувах по ръба на нейната енергия.

Отправих се с горда походка към нея, без да изчаквам, срещайки я на средата на кръга. Движехме се една около друга и успях да отвърна на танца й. Притеглих аурата от секс и насилие към себе си, дръпнах я като ръка, която се пресяга навътре и си открадва частици от нея. Очите й се разшириха от страх, накараха дишането й да се учести.

Знаеше как да се защитава срещу друг върколак, но моята сила беше достатъчно различна, че да не знае какво да прави с мен. Никога преди не бях правила нещо подобно, не разбирах точно какво правя, докато Рейна не се отдръпна. Не изтича обратно до Маркус, но сиянието бе изчезнало. Прокрадна се обратно с опашка между краката и можех да я вкуся в главата си, сякаш бях облизала кожата й.

Обърнах се към Ричард и тръгнах наперено към него на ботушите с високи токчета. Почувствах как всички мъже ме гледат. Знаех го. Увих чувството около себе си и го запратих към Ричард. Той застана почти замръзнал, а очите му се изпълниха с горещина, която бе някаква част секс, някаква част енергия, някаква част нещо друго. За пръв път разбирах това друго нещо. Чувах музиката, чувствах я да танцува вътре в тялото ми.

Сграбчих кожената пелерина и го дръпнах надолу към себе си. Целунахме се и беше изгарящо, сякаш не само плътта се смесваше. Пуснах го рязко и не вдигнах очи към лицето му, а ги сведох. Без да го докосвам, знаех, че е твърд и готов. Все още можех да почувствам глутницата, далечна, но можеща да бъде докосната. Огромната глава на вълка Джейсън докосна бедрото ми. Впих пръсти в козината и осъзнах, че ако двамата с Ричард се любим, глутницата ще го узнае. Тук, тази вечер те ще присъстват на събитието. Няма да е просто секс. Ще е магия. И не изглеждаше срамно, езическо или грешно.

— Не можеш да им позволиш да го направят — каза Рейна.

Маркус се изправи на крака. Изглеждаше уморен.

— Не, предполагам, че не мога — погледна към Рейна, гола, красива и изпълнена със страх. — Но не твоята кръв ще се пролее тази нощ, нали, любов моя?

Иронията беше толкова плътна, че човек можеше да ходи отгоре й и за пръв път осъзнах, че Маркус знае каква е Рейна, че може би винаги е знаел.

Рейна падна на колене пред него с ръце, впити в краката му. Потърка буза по бедрото му, а едната й ръка се движеше опасно близо до слабините му. Дори и сега това бе нещото, което познаваше най-добре. Секс и болка.

Той я докосна нежно по косата. Погледна надолу към нея и откритата нежност по лицето му ме накара да искам да извърна поглед. Беше ужасно интимен поглед, по-интимен от секс, по-могъщ. Глупакът я обичаше.

Ако не беше платил, за да ме убият, щях да изпитвам съжаление към него.

Маркус се отдръпна от Рейна. Започна да обикаля из сечището. Силата му се отвори като врата, потече като електрическа вода през вълците, през мен. Отвърза вратовръзката си и разкопча първите няколко копчета на ризата си.

— Без повече увертюри, Ричард. Да го направим.

— Знам, че си се опитал да уредиш смъртта на Анита — изрече Ричард.

Маркус спря насред движението. Малките му уверени пръсти се поколебаха. По лицето му пробягна изненада, която се промени на усмивка.

— Тази вечер ме изненадваш за втори път, Ричард. Да видим дали можеш и за трети.

— Тази вечер ще те убия, Маркус, знаеш го.

Маркус свали смокинга си със свиване на рамене.

— Може да се опиташ.

Ричард кимна.

— Планирах да ти дам възможност просто да се оттеглиш.

— Опитах се да уредя смъртта на другарката ти. Вече не можеш да ме оставиш жив — той разкопча ръкавите на ризата си.

— Не, не мога — Ричард развърза пелерината и я остави да падне на земята. Издърпа ризата от панталоните си и я изхлузи презглава с едно бързо движение. Лунната светлина хвърляше сенки върху мускулите на ръцете и гърдите му. Внезапно не исках да го прави. Можех да застрелям Маркус и щеше да се свърши. Ричард никога нямаше да ми прости, но щеше да е жив. Нямаше да се убият със силата. Щяха да използват нокти и зъби. Цялата пулсираща, нетърпелива енергия на Ричард нямаше да го предпази от разкъсване на гърлото.