Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (8)

7

Очаквах Ричард да подкара към града, към някой склад със съмнителна репутация в западналите райони. Вместо това той подкара навътре в Джеферсън Каунти. Тръгнахме по старата магистрала 21 между ниските заоблени хълмове, облени в сребристо от лунната светлина. Беше началото на май и дърветата вече бяха гъсто покрити с листа.

От двете страни на пътя нагъсто бяха засадени дървета. От време на време се появяваше по някоя къща, но през повечето време бяхме сами в тъмнината, сякаш пътят се простираше в безкрая и никога преди на него не бе стъпвал човешки крак.

— Какъв е планът? — попитах аз.

Ричард погледна към мене, след което върна очи върху пътя.

— План?

— Аха, план. Ако Рейна е там, няма да е сама и няма да й хареса да отведеш Стивън.

— Рейна е алфа-женска, лупа. Не ми е позволено да се бия с нея.

— Защо?

— Алфа-мъжкарят става Улфрик, крал на вълците, след като убие стария водач, но победителят си избира вълчицата.

— Значи на Рейна не й се е наложило да се бие за мястото си?

— Не й се е наложило да се бие, за да стане вълчица, но трябваше да се бие, за да стане доминиращата женска в глутницата.

— Веднъж ми каза, че в глутницата ме считат за доминираща. Каква е разликата между това да си доминираща и да си алфа-женска? Имам предвид, мога ли да съм алфа?

— Алфата е нещо като еквивалента на вампир-господар — отвърна той.

— Тогава какво е да си доминиращ?

— Всеки, който не е от глутницата, не е лукой, но е спечелил уважението ни. Жан-Клод е доминиращ. Не може да е нещо повече, освен ако не стане част от глутницата.

— Значи ти си алфа, но не си водач на глутница.

— Имаме около половин дузина алфи, мъже и жени. Бях заместник на Маркус, неговият Фреки.

— Фреки е името на един от вълците на Один. Защо вторият вълк се нарича на персонаж от митологията?

— Глутницата е много стара, Анита. Ние се наричаме лукои. Може да има двама заместници, Фреки и Гери.

— Каква е идеята на този урок по история и на новия речник?

— Стараем се да държим нещата по-простички за външните хора. Но искам да знаеш кои сме и какво представляваме.

— „Лукои“ е гръцка дума, нали?

Той се усмихна.

— Но знаеш ли откъде идва?

— Не.

— Цар Ликаон от Аркадия бил върколак. Не се опитвал да го крие. Наричаме се лукои в негова чест.

— Ако вече не си Фреки, какъв си тогава?

— Фенрир, претендентът.

— Гигантският вълк, убил Один при Рагнарок.

— Впечатлен съм, малцина знаят това.

— Два семестъра сравнителна религия — отвърнах аз. — Възможно ли е жена да бъде Улфрик?

— Да, но е рядкост.

— Защо?

— Ще трябва да спечели жестока физическа битка. Цялата сила на света не би спряла някого да ти удари лицето в земята.

Би ми харесало да поспоря, но не го направих. Беше прав. Не защото бях жена. Дребните мъже също ядат бой. Размерът има значение, ако и двамата участници са еднакво добре тренирани.

— Защо не се налага и женските алфи да се борят за мястото си на върха?

— Защото Улфрик и неговата вълчица са двойка, Анита. Той не би искал да е вързан с жена, която не може да гледа.

Погледнах го.

— Чакай малко. Ти си следващият в линията за водачество на глутницата. Ако наследиш Маркус, ще трябва ли да спиш с вълчицата си?

— Технически погледнато, да.

— Технически? — попитах аз.

— Няма да си избера вълчица. Няма да спя с някого само за да може глутницата да се чувства в безопасност.

— Радвам се да го чуя — отвърнах аз — но това не поставя ли въпроси за позицията ти в глутницата?

Той си пое дълбоко въздух и го чух как въздъхна.

— Имам доста поддръжници в глутницата, но част от тях са разтревожени от задръжките ми. Смятат, че трябва да си избера партньорка.

— А ти не го правиш заради… мен?

Той ме погледна.

— До голяма степен. Не става дума само за веднъж, Анита. Двойките алфи са обвързани за цял живот. Като женитба е. Обикновено се женят и в истинския живот, не само в глутницата.

— Разбирам защо водачът си избира партньорката.

— Аз избрах своята — отвърна Ричард.

— Но аз не съм върколак.

— Не, но глутницата те счита за доминираща.

— Само защото убих няколко от тях — отвърнах аз.

— Е, това обикновено ги впечатлява.

Той намали скоростта. От лявата страна на пътя имаше редичка борове, твърде начесто и твърде нагъсто, за да е естествено. Той отби по чакълестата алея, намираща се в средата им.

Алеята се извиваше надолу по хълма и на дъното на плитка долина се издигаше ферма. Около къщата имаше хълмове, гъсто покрити с дървета. И да е имало поля, горите ги бяха погълнали наново.

Алеята завършваше в малък чакълест паркинг, който беше препълнен с коли, най-малкото една дузина. Ричард спря на паркинга и беше извън колата, преди да успея да разкопчая предпазния колан. Трябваше да тичам, за да го настигна и да съм зад гърба му, когато отвори със замах вратата на плевнята. От вътрешната страна имаше закачено плътно парче плат, не завеса, а по-скоро преграда. Ричард я дръпна настрани и светлината ни обля. Той навлезе сред тази светлина и аз го последвах.

Навсякъде имаше прожектори. Висяха от гредите като някакви големи, грозни плодове. В плевнята имаше около двадесет души. Две камери бяха застопорени на снимачна площадка, съставена от две стени и огромно легло. Двама оператори бяха подпрени на камерите и чакаха. Край входа имаше дълга маса, отрупана с торбички храна и студена пица. Над дванадесет човека се бяха скупчили около храната. Втренчиха се в нас, щом влязохме. Група човеци бързо отклониха очи и започнаха да отстъпват. Ликантропите се взираха, а очите им бяха почти неподвижни, напрегнати. Внезапно осъзнах как вероятно се чувстват газелите близо до група лъвове.

Поне две трети от хората в плевнята бяха превръщачи. Вероятно не всички бяха върколаци. Не можех да кажа какви животни са само от един поглед, но знаех, че всички те са превръщачи. Силата им пламтеше във въздуха като намек за приближаващи светкавици. Даже и с узито щях да съм загазила, ако нещата се влошаха. Внезапно се ядосах на Ричард. Не трябваше да идваме сами, да действаме по този начин. Беше твърде лекомислено, че да се опише с думи.

От групата се отдели една жена. На рамото си носеше нещо, което приличаше на чанта с промишлено количество гримове. Тъмната й коса беше подстригана съвсем късо по черепа и оставяше открито едно много красиво негримирано лице.

Тя се придвижи несигурно към нас, сякаш се страхуваше, че ще я ухапят. Въздухът около нея вибрираше, съвсем леко трептене, сякаш реалността беше една идея по-нестабилна край нея, отколкото би трябвало. Ликантроп. Не бях сигурна какъв вид, но това нямаше значение. Какъвто и да бе видът, бяха опасни.

— Ричард — каза тя. Отдалечи се от зяпащата тълпа, а малките й ръце пробягнаха по каишката на чантата й. — Какво правиш тук?

— Знаеш защо съм тук, Хайди — отвърна той. — Къде е Стивън?

— Няма да го наранят — отвърна тя. — В смисъл, брат му е тук. Собственият му брат няма да позволи да го наранят, нали?

— Звучиш така, сякаш се опитваш да убедиш себе си, не нас — отвърнах аз.

Очите й пробягнаха по мен.

— Ти трябва да си Анита Блейк — тя погледна назад към наблюдателите зад гърба си. — Моля те, Ричард, просто си върви.

Енергийната аура около нея вибрираше по-силно, почти видимо потрепване на въздуха. Боцкаше по кожата ми като мравки.

Ричард се протегна към нея.

Хайди потръпна, но не отстъпи.

Ричард спря ръката си над лицето й, без напълно да докосва кожата й. Докато движеше ръката си, енергията около нея затихна като успокояваща се вода.

— Всичко е наред, Хайди. Знам в каква ситуация те е поставил Маркус. Искаш да се присъединиш към друга глутница, но той трябва да ти даде разрешение. За да получиш разрешение, правиш каквото ти казва, в противен случай си в капан. Каквото и да се случи, няма да смятам, че е по твоя вина.

Безпокойството изчезна. Неземната й енергия се успокои, докато накрая едва се усещаше. Би могла да мине за човек.

— Много впечатляващо.

Напред пристъпи мъж. Беше висок най-малко метър и деветдесет, може би дори с няколко сантиметра повече, главата му бе плешива като яйце, само веждите му се подаваха тъмни над бледите очи. Черната му тениска беше опъната над мускулите на ръцете и гърдите му, сякаш бе обвивката на насекомо, която всеки момент ще се спука и ще пусне на свобода чудовище. От него струеше енергия, подобна на лятна горещина. Движеше се с уверената походка на побойник и силата, която се промъкваше по кожата ми, подсказваше, че може би ще я подкрепи.

— Той е нов — казах аз.

— Това е Себастиан — каза Ричард. — Присъедини се към нас след смъртта на Алфред.

— Той е новият бияч на Маркус — прошепна Хайди. Тя отстъпи назад, на еднакво разстояние между двамата мъже, с гръб към завесата, от която бяхме влезли.

— Предизвиквам те, Ричард. Искам да съм Фреки.

Просто така капанът изщрака.

— И двамата сме алфи, Себастиан. Не е нужно да правим нищо, за да го докажем.

— Искам да съм Фреки и трябва да те победя, за да го постигна.

— Сега съм Фенрир, Себастиан. Можеш да си Фреки на Маркус, без да се биеш с мен.

— Маркус казва „не“, казва, че трябва да мина през теб.

Ричард направи стъпка напред.

— Не се бий с него — казах аз.

— Трябва да отговоря на предизвикателството.

Вгледах се в Себастиан. Ричард не е дребен мъж, но изглеждаше малък до него. Ричард не би отстъпил, за да се спаси. Но заради някого другиго…

— И какво ще стане с мен, ако те убият? — попитах аз.

Тогава той ме погледна, наистина ме погледна. Обърна се към Себастиан.

— Искам безопасно преминаване за Анита.

Себастиан се изхили и поклати глава.

— Тя е доминираща. Няма безопасно преминаване. Ще трябва да разчита на себе си като всички нас.

— Тя не може да приема предизвикателство, тя е човек.

— Когато умреш, ще я направим една от нас — отвърна Себастиан.

— Рейна забрани да правим Анита лукой — каза Хайди.

Гневният поглед на Себастиан я накара да се свие до завесата. Очите й се бяха разширили от страх.

— Вярно ли е? — попита Ричард.

— Вярно е — изръмжа Себастиан. — Можем да я убием, но не можем да я превърнем в част от глутницата — той се ухили с бързо оголване на зъбите. — Така че просто ще я убием.

Извадих файърстара, използвайки тялото на Ричард, за да прикрия движението от ликантропите. Бяхме загазили. Дори и с узито не можех да убия всички. Ако Ричард убиеше Себастиан, можеше и да закърпим ситуацията, но той щеше да се опита да не го убива. Другите превръщачи ни гледаха със спокойни, очакващи очи. Това е бил планът от самото начало. Трябваше да има начин да се измъкнем. Хрумна ми нещо.

— Всичките биячи на Маркус ли са задници?

Себастиан се обърна към мен.

— Това обида ли беше?

— Ако се налага да питаш, значи наистина е обида.

— Анита — изрече Ричард тихо и внимателно, — какво правиш?

— Защитавам се — отвърнах аз.

Очите му се разшириха, но не свали погледа си от големия върколак. Ричард разбираше. Нямаше време да спорим. Себастиан пристъпи напред, а големите му ръце бяха свити в юмруци. Опита се да заобиколи Ричард, за да стигне до мен. Ричард застана пред него. Протегна ръката си с дланта навън, както бе направил с Хайди, и тази вряща енергия се успокои, изля се навън като вода от счупена чаша. Никога не бях виждала нещо подобно. Успокояването на Хайди беше едно. Да принудиш ликантроп да преглътне такава сила, беше нещо съвсем друго.

Себастиан отстъпи назад, почти залитайки.

— Ти, копеле.

— Не си достатъчно силен, че да ме предизвикаш, Себастиан. Никога не го забравяй — каза Ричард.

Гласът му беше все така спокоен, със съвсем лек намек за гняв. Беше разумен глас, глас за преговори.

— А сега, къде е Стивън? — попита Ричард.

Строен черен мъж пристъпи наперено към нас, движейки се като танцьор, обвит от трептящия воал на собствената си енергия. Косата му беше сплетена на множество плитчици, дълги до раменете, с преплетени в тях цветни мъниста. Чертите му бяха фини и елегантни, кожата му бе с наситено кафяв цвят.

— Може и да си способен да ни контролираш един по един, Ричард, но не и всички заедно.

— Изгониха те от предишната ти глутница, защото създаваше проблеми, Джамил — отвърна Ричард. — Не прави същата грешка втори път.

— Няма. Маркус ще спечели тази битка, защото си шибана милосърдна сестра. Все още не схващаш, Ричард. Ние не сме младите републиканци — Джамил се спря на около два метра и половина. — Ние сме глутница върколаци и не сме хора. Ще умреш, освен ако не го приемеш.

Себастиан отстъпи назад, така че да застане до Джамил. Останалите ликантропи се преместиха зад двамата мъже. Комбинираната им енергия се изсипа напред, изпълвайки стаята като топла вода, пълна с пирани. Силата хапеше кожата ми като малки електрошокове. Надигна се по гърлото ми, докато не стана трудно да дишам и косъмчетата по врата ми не настръхнаха.

— Ще се ядосаш ли, ако убия няколко от тях? — попитах аз.

Гласът ми прозвуча дрезгаво и грубо. Приближих се до Ричард, но се наложи да отстъпя. Силата му ме обля като нещо живо. Беше впечатляващо, но от друга страна имаше двадесет ликантропи и не беше чак толкова впечатляващо.

Тишината беше разцепена от писък и аз подскочих.

— Анита — каза Ричард.

— Да.

— Иди да намериш Стивън.

— Той ли пищеше? — попитах аз.

— Иди и го намери.

Погледнах към скупчените ликантропи и попитах:

— Можеш ли да се справиш с тях?

— Мога да ги задържа.

— Не можеш да удържиш всички ни — каза Джамил.

— Напротив — отвърна Ричард, — мога.

Писъците прозвучаха отново, по-високи и по-настойчиви. Звукът идваше от вътрешността на плевнята, от мястото, където е била разделена на стаи. Имаше импровизиран коридор. Тръгнах към него, но се спрях колебливо.

— Ще се ядосаш ли, ако убия някого?

— Прави каквото трябва — отвърна той. Гласът му бе станал нисък, с нотка на ръмжене.

— Ако убие Рейна с пистолет, пак няма да стане твоя вълчица — каза Джамил.

Погледнах към гърба на Ричард. Не знаех, че съм била разглеждана за работата.

— Върви, Анита, сега — гласът му започваше да се превръща в ръмжене. Не беше нужно да добавя, побързай. Това го знаех. Можеше да успее да забави нещата, но не можеше да се бие с всички тях.

Хайди тръгна към мен, зад гърба на Ричард. Той не й отдели никакво внимание, сякаш въобще не я смяташе за заплаха. Не беше могъща, но човек не трябва да е могъщ, нито дори силен, за да наръга някого в гръб с нокти или нож, имаше ли значение? Насочих пистолета към нея. Тя мина на няколко сантиметра от Ричард и той не направи нищо. Пистолетът ми беше единственото нещо, което пазеше гърба му. Дори и сега той вярваше на Хайди. В този момент не би трябвало да вярва на никого другиго, освен на мен.

— Габриел е с Рейна — каза тя.

Изрече името му, сякаш се страхуваше от него.

Габриел дори не беше член на глутницата. Беше леопардлак. Но пък бе един от любимите актьори на Рейна. Беше участвал в порнофилмите й и дори в снъфа. Почти я попитах от кого се страхува повече — от Рейна или от Габриел. Но нямаше значение. Щях да се изправя срещу двамата.

— Благодаря — казах на Хайди.

Тя кимна.

Отправих се към коридора и писъците.