Джонатан Мабъри
Човекът вълк (59)

Петдесет и осма глава

Мигът сякаш продължи цяла вечност. Гуен лежеше на студените камъни. В едната си ръка държеше револвера. Пръстът й беше върху предпазителя на спусъка. Другата ръка беше протегната напред и докосваше матовата козина на чудовището, което стоеше наведено над нея.

— Лорънс… — прошепна тя.

Човекът вълк я погледна и за миг всички признаци на омраза и глад изчезнаха от лицето му. Сърцето на Гуен подскочи. Тя разбра, че той е още там вътре. Лорънс Толбът все още съществуваше под кожата на това невъзможно същество.

Тя понечи да докосне лицето му.

И тогава чуха кучетата.

Човекът вълк извърна глава по посока на имението. Хрътките виеха проточено и изпълваха въздуха с лая си. Мъжете крещяха и си подвикваха един на друг.

Гуен почувства със свито сърце, че жестоката злонамерена Съдба й беше отнела този миг. Беше го откраднала и от двама им. Тя забеляза как напрежението отново пропълзя под кожата на чудовището. То напрегна страховитите си мускули и си възвърна цялата животинска ярост, която беше укротила с думите и докосванията си.

Човекът вълк извърна бавно глава към нея и когато Гуен се взря в очите му, не откри в тях и най-малка частица от Лорънс Толбът. Онова, което виждаше сега, беше само звярът.

— Не… — каза нежно Гуен, но чудовището разтегли бърни и скоро острите зъби щяха да станат последното нещо, което тя щеше да усети. Дълбоко в гърдите му започна глухо ръмжене — предвестник на рева, който щеше да бележи мига на смъртта й.

Сетне Човекът вълк изви гръб назад, вдигна глава към луната и нададе вой, изпълнен с най-безграничната болка, злочестина и мъка на този свят. Воят разкъса тъканта на нощта, разсече здравия разум и задращи по лика на Богинята на лова, докато самото небе не потръпна от него.

— Обичам те — промълви Гуен.

С тези думи тя притисна цевта към гърдите му и стреля.

Тежкият револвер подскочи в ръката й. Гърмежът беше по-оглушителен и от най-силния звук на света. Сребърният куршум се вряза в плътта, разкъсвайки мускули и кости, унищожавайки всичко по пътя си.

Човекът вълк изрева от изненада и болка и се свлече на едната си страна. Гуен се разпищя, започна да се гърчи, да драска и да рита в опит да се измъкне изпод него. Тя отново вдигна оръжието. Ридания напираха в гърдите й, докато гледаше как кръвта на чудовището шурти от рани, които нямаше да се затворят. Които не можеха да се затворят.

Съществото лежеше неподвижно на земята до нея. Виковете на преследвачите вече се чуваха все по-отчетливо. Кучетата, обезумели от кръвожадност, тичаха като бесни към клисурата.

Но създанието не помръдна.

Изведнъж ръката на чудовището улови нейната. Гуен изкрещя. Опита се да се измъкне от хватката му… Но ръката не я стискаше, ноктите не дращеха по кожата й. Човекът вълк просто я държеше. Тя замря неподвижно, без да сваля очи от него.

И постепенно ръката му започна да се променя.

Тъмните косми сякаш се превиваха като трева под лек ветрец, но Гуен забеляза как те постепенно се отдръпват под кожата му. Извитите като куки нокти изтъняха и се прибраха във възглавничките на пръстите му. Тялото му също претърпя промяна. Дори в смъртта процесът на преображението не можеше да бъде спрян. Уродливо кривите допреди малко ръце възвърнаха човешката си форма. Костите се изправиха. Дебелата животинска кожа изсветля и под лунната светлина се появи чистата, небелязана от рани човешка плът. Накрая Човекът вълк изчезна напълно и остана само Лорънс Толбът.

С отчаян вик Гуен се наведе към него, притисна главата му до гърдите си и обсипа с целувки заплетената му коса. Докато го държеше в прегръдките си, тя започна да се люлее напред-назад, докато сълзите капеха от сините й очи.

— Лорънс! О, боже… Лорънс. Прости ми! Моля те… Прости ми. Не исках това… Прости ми — нареждаше тя, докато лаят на кучетата и виковете на мъжете се приближаваха.

* * *

Лорънс не намираше сили да проговори. Той вдигна едната си ръка и я огледа с почуда. Виждаше собствената си кожа, съзнавайки, че отново е човек. Не усещаше болка. Съзнанието му се възвърна заради чистотата на богинята, която го държеше в прегръдките си. Не жестоката Богиня на лова, чието лице беше изкривено в маска на упрек и разочарование, а богинята с по-малко и по-изящно лице, която го целуваше, притискаше го до гърдите си и ридаеше. Богинята, чиито очи бяха пълни със сълзи, болка и мъка. И с любов.

Богинята, която го беше спасила.

Той искаше да й каже нещо. Да й признае любовта си. Да й благодари. Но от него не беше останало много. Лорънс използва последните си сили, за да докосне ръката й и да помилва гладката й кожа. Дали тя щеше да разбере? Дали щеше да осъзнае, че не беше нужно да му иска прошка? Спасението не изискваше прошка.

Той прокара пръсти по ръката й.

Само това успя да направи.

Сега беше вече в безопасност.

Можеше да заспи спокойно.

* * *

Гуен Конлиф почувства как той умира. Тялото му се отпусна в ръцете й и когато погледна лицето му, тъй ясно под лунната светлина, на него нямаше следа от болка. Очите му бяха затворени и цялата мъка и страх бяха изчезнали. Тя се наведе над него и плака, докато преследвачите прииждаха към тях.

Мъжете се спряха на билото на тревистия склон, вперили очи в плачещата жена и мъжа, когото беше прегърнала. Отчаяните й сподавени ридания ги накараха да замлъкнат. Дори кучетата се укротиха и престанаха да лаят.

Миг по-късно Абърлайн се появи от сенките. Ранената му ръка висеше отпуснато, но кървенето беше спряло и той вече не залиташе. Мъжете стояха като окаменели. Инспекторът се приближи до скалистия ръб на клисурата и застана над хълцащата жена.

Абърлайн видя лицето на Лорънс Толбът и разбра, че ловът е приключил. Бедният човек беше умрял в мир. Обзе го странна печал заради Толбът, но му беше по-мъчно за жената. Лунната светлина искреше по дължината на сребърната рапира, която още беше в ръката му. Абърлайн поднесе тънкото огледално острие към очите си и се взря в отражението им. После вдигна глава и впери поглед в смеещото се лице на Богинята на лова.