Джонатан Мабъри
Човекът вълк (38)

Трийсет и седма глава

Лорънс пълзеше по спираловидното стълбище на катакомбата, сграбчвайки стъпалата с пръсти, които вече не бяха негови, придърпвайки се с ръце, придобили кошмарни очертания и оттласквайки се с изкривени уродливи крака.

— Майко… помогни ми! — молеше се той, но думите му приличаха повече на грозен рев.

Когато достигна главната зала, падна на колене пред гробницата на майка си. Светлината на свещите беше твърде ярка и тяхното оскъдно сияние по някакъв начин се трансформира в очите му в нещо подобно на слънчево изригване. Почувства очите му да се променят. Това бе най-ужасното усещане, което беше изпитвал, придружено от силен пристъп на гадене. А сетне стана още по-лошо.

Сетивата му експлодираха, връхлетени от серия непознати видения, звуци и вкусове. В рамките на една-единствена секунда видя прашинки от цветен прашец — всички те отделни и отчетливи като планети, обикалящи слънцето — носени от лекия ветрец. Ята от мушици се мярваха пред погледа му и Лорънс долавяше миризмата на растителни сокове и животинска кръв във всяко от хоботчетата им, можеше да преброи миниатюрните косъмчета по малките им крачета и да разгледа нежните жилчици по тънките им прозрачни крила. Малкото ручейче недалеч ехтеше в ушите му като буйна стремителна река. Умът му се замая от този щурм на сетивата.

Лорънс долавяше всяка отделна малка промяна, която се извършваше в него. Плътта му беше гореща, сякаш всяка клетка в тялото му се беше превърнала в пещ. Дишането му се учести, докато накрая запъхтя като животно. Пейзажът на мозъка му се измени с появата на нови жлези, които образуваха химически вещества в комбинации, които нито едно човешко същество не би могло да понесе, а старите човешки процеси постепенно заглъхваха и спираха. През цялото това време Лорънс крещеше в изстъпление. Тялото му продължи да се променя, костите му се огъваха, придобивайки ужасяващи нови форми, а мускулите му се разкъсваха и съединяваха по един свръхестествен начин. Самата му маса необяснимо нарасна, черпейки материя може би от самия ад. Костите му се удебелиха, за да поддържат по-тежките мускули и изопнатите сухожилия. Кожата му непоносимо го смъдеше при израстването на новите косъмчета, които пораждаха милиони точки на черна болка по цялото му тяло.

Краката му се удължиха и в края им се показаха големи черни нокти, сякаш дебелата кожа по ходилата му беше от хартия. Връзките на обувките му се скъсаха като струни на цигулка, а самите обувки паднаха от краката му, докато стъпалата му се деформираха. Петите му се повдигнаха нагоре, а ноктите на пръстите му се забиваха в каменния под на гробницата.

Изгаряща болка припламна в челюстта му, когато кътниците му се наклониха напред, за да позволят изникването на нови хищни зъби, а резците и кучешките му зъби станаха по-остри и по-издадени.

Лорънс крещеше името на майка си, но онова, което разтърсваше залата беше оглушителен животински рев, в който не беше останала и следа от предишния му човешки глас. Звукът беше толкова силен, че разпиля праха от саркофага и накара старите вази да потреперят. Насекомите, които пъплеха по каменния под, се разкъсваха на части, а по стените пълзяха пукнатини. Този вой беше толкова гръмовен, колкото цялата болка, ярост и отчаяние на света. Той премина през отворената желязна врата и раздра нощното небе.

Това не беше викът на човек.

В този миг, в този час, човешката форма на Лорънс вече не съществуваше.

Онова, което беше останало — онова нещо, което се възправяше на уродливите си крака и разкъсваше въздуха с чудовищните си нокти — вече не беше човек. Това беше звяр от най-древните легенди. Той излетя от гробницата, спря се под студеното сияние на луната, и там, под бдителното око на Богинята на лова, Човекът вълк отметна назад глава и изрева яростта си към нощта.