Джонатан Мабъри
Човекът вълк (39)

Трийсет и осма глава

В това време Сингх беше в стаята си в „Толбът Хол“ с кирпана в ножницата си и тежка пушка върху бедрата си. Седеше на края на леглото си и се взираше във вратата, която беше заключена с три масивни резета. До него лежеше пистолет, а на колоната на леглото беше подпряно ловно копие със сребърен връх.

По лицето му се стичаха пот и сълзи.

Ревът на върколака се издигна над гората, понесе се над полята и проникна в къщата през всяка пукнатина и разхлабена дъска. Звукът отекна в ушите на Сингх. Той сведе глава и се замоли.

* * *

В църквата пастор Фиск все още говореше за силата на Сатаната, когато страховитият вой разтърси постройката до основи. Той беше дошъл отдалече, но свещеникът усети заплахата, която се съдържаше в него, като студен полъх върху тила си. Малкото коса, останала по главата му, настръхна и целият го побиха тръпки.

Богомолците го погледнаха уплашено и объркано, а свещите в ръцете им се затресоха.

— Бързо! — извика той. Никаква светлина… никакъв звук!

Всички духнаха свещите си и в продължение на една дълга минута седяха в мрака, чувствайки се защитени зад стените на църквата.

Създанието изрева отново. По-силно. По-близо.

И изведнъж мракът, в който хората се криеха, престана да им носи утеха.

* * *

Инспектор Франсис Абърлайн беше поднесъл чашата с бира към устните си, когато воят надделя над врявата в кръчмата и накара всички да замлъкнат. Ехото от зова на създанието остана да виси в задимения въздух в продължение на няколко секунди.

В следващия миг Абърлайн стовари халбата си на масата и скочи на крака. Грабна палтото и шапката си от закачалката, тупна джобовете си, за да се увери, че полицейската свирка и пистолета му са на мястото си, и се втурна навън в нощта.

За около половин минута гостите на заведението останаха втренчени в отворената врата, след това Крамър се спусна към нея, затръшна я и я залости здраво.

* * *

Абърлайн хукна към конюшнята, отвори вратата с ритник и трескаво оседла коня си. Едва закопчал каишите, той се метна на животното, пришпори го и се понесе в галоп.

* * *

В сенките на полуразрушеното абатство мъжете от ловната дружина чуха рева и замръзнаха по местата си като зайци. Монфорд погледна Стрикленд, който беше станал блед като луната. Лицето на доктор Лойд беше плувнало в ледена под и той имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Единствено лицето на Маккуин беше спокойно, макар и застинало в гримаса на мрачна решимост. Той стисна здраво тежката си карабина и обходи района с поглед, първо за да се увери, че мъжете са невидими в укритията си, и след това да провери, че е еленът е на мястото си под ясното сияние на луната.

Всичко изглеждаше наред.

Ревът проехтя отново, прорязвайки въздуха като коса.

— Чухте ли това? — каза уплашено доктор Лойд.

— Разбира се, че го чухме, стари глупако — сряза го Монфорд.

— Извинете ме, господа — каза Маккуин тихо, — но моментът е такъв, че е по-добре да си държите устите затворени, по дяволите.

Никой не му възрази.

Воят още веднъж раздра нощта.

* * *

Човекът вълк се движеше като дух през падналата в гората мъгла. Огромните му крака не произвеждаха почти никакъв шум, докато бягаше с големи скокове. Той преодоляваше клисури и проломи без никакво усилие, скачаше на повалени дървета и тичаше по дължината им преди да потъне отново в мрака. Там, където тъмнината и мъглата бяха непроницаеми дори за очите на нощна птица, създанието виждаше всичко с поразителна яснота. Чуваше всичко. Подушваше всичко. Гората нямаше никакви тайни за него. Ако насекомо пропълзеше под отлепената кора на стар чинар триста метра надолу по склона, върколакът го чуваше. Ако на две мили разстояние лисица опръскаше храст, за да отбележи територията си, той знаеше това. Човекът вълк чуваше туптенето на сърцата им, виждаше топлината на жизнената им сила, долавяше замайващото ухание на солта и захарта в кръвта им.

Той подуши вода и се наведе да пие. Но сетне се спря, напрегна мускули и сбърчи гневно муцуна, когато нещо друго се надигна от вира към него. Върколакът замахна към очите му с разперени нокти и разплиска високо водата. Образът на другото чудовище потрепери и малко по-малко, с успокояването на водата, отново придоби очертания. Човекът вълк се вгледа предпазливо в отражението си. С глух предупредителен рев той се наведе отново и пи.

След това отново побягна с големи подскоци, движейки се със скоростта на омразата и глада.

Луната къпеше създанието в сребърната си светлина и огряно от нея, то беше най-могъщото нещо под небето. Не се страхуваше от нищо и изпитваше стръв към всичко.

Човекът вълк бяга дълго и най-накрая спря, опря гръб в дънера на едно дърво, заби нокти в кората му и вдигна леко главата си, за да подуши въздуха.

Там, във вятъра…

Миризма на кръв.

Прясна и гореща. Течаща и гола, носена от вятъра.

От муцуната на създанието покапаха лиги върху парцалите от ризата му.

* * *

Еленът подуши собствената си смърт, която се приближаваше от сенките. Той се заопъва, опитвайки се да се освободи от въжето и нададе рев в пристъп на ужас. Очите му бяха огромни и безумни.

* * *

Полковник Монфорд погледна над цевта на пушката си, по натъртеното му изранено лице се стичаше пот.

— По дяволите, Маккуин — прошепна той. — Какво чака то?

— Шшт! — просъска ловецът.

* * *

Изведнъж еленът замлъкна и замръзна на мястото си. Цялата гора около него притихна. За бдителните очи на Човека вълк кръвта на елена беше с цвета на огън, гореща и сладостна. Макар в гората да имаше и друга плячка, раненото животно беше твърде близо и кръвта му пееше своята изкусителна песен.

Върколакът оголи зъбите си безшумно и стръвно, сетне тръгна напред. Движеше се толкова бързо, че силуетът му изгуби очертанията си. Секунди по-късно излетя от сенките, направи огромен скок, преодолявайки повече от десет метра и падна само на сантиметри от кървящото животно.

Сетне земята под него неочаквано хлътна, повличайки създанието към мрака. То дълго пада надолу и накрая се строполи тежко върху каменния под на подземието на абатството.

В капан.