Джонатан Мабъри
Човекът вълк (51)

Петдесета глава

Лорънс се прокрадна обратно в къщата в сивия полумрак преди зазоряване. Когато се изкачи безшумно по стълбите, до ушите му достигна приглушен разговор от долния етаж. Мъжки гласове. Абърлайн беше съобразителен и предпазлив. Това не беше пречка. И Лорънс умееше да бъде съобразителен и предпазлив.

Той уви кърпи около ходилата си, за да не вдига шум, и обиколи горните помещения в търсене на нещата, които му бяха нужни. Откри мажа чанта с ремък за през рамо, а в една от спалните на третия етаж се натъкна на гардероб, пълен с мъжки дрехи. Размерът им беше твърде голям, за да принадлежат на бащата на Гуен. Лорънс ги огледа и очите му се спряха на една вратовръзка с избродиран монограм „БТ“. БТ… Бенджамин Толбът. Бен сигурно бе отсядал в тази стая, когато е идвал в града. Докато докосваше дрехите на брат си, Лорънс изпита едновременно остра мъка и чувство за вина. Все още усещаше вкуса от целувките на Гуен и извивките на гърдите й.

Той затвори очи, запечатвайки спомена в душата си. Дори да го убиеха, щеше да е изживял поне един съвършен миг. В часа на смъртта си щеше да си спомни този красив момент, който щеше да бъде последният образ пред очите му, преди мракът да го погълне.

Лорънс отвори очи и пристъпи към действие. Трябваше да се преоблече и да вземе най-основното за бягството си от Лондон.

* * *

Час по-късно той се отдалечаваше от „Есингтън Лейн“ с енергична походка. С пукването на зората вестникарчетата отново нададоха гласове, подвиквайки водещите заглавия. Лорънс все още беше сензацията на деня.

Беше увил шал около устата и носа си, а шапката си беше нахлупил така ниско, че се виждаха само очите му. Поспря се край една вестникарска сергия и не му отне много време, за да види, че снимката му отново беше поместена на първата страница.

Вестникарчето продължаваше да вика: „Чудовището е още на свобода! Две седмици до следващото пълнолуние! Толбът изчезнал!“

Отново и отново.

Лорънс побягна, за да престане да го чува.

* * *

— Сложи ги тук — каза Гуен на момчето от книжарницата и то се заклатушка към масата, за да остави товара си. Това беше петият наръч книги, който доставяше на този адрес, и всички до една бяха със странна тематика. Всякакви видове медицински справочници. Книги за психически разстройства. Книги за циганската магия. Книги с митове и предания. И всякакви други текстове, посветени на легендите за върколаци и мистерията на ликантропията, които книжарят бе могъл да открие.

Момчето постоя малко, за да си получи бакшиша, и когато Гуен му подаде няколко монети, то допря пръсти до слепоочието си, все едно отдаваше чест. После, на тръгване се спря и попита:

— Извинете ме за дързостта, госпожо, но случайно да продавате талисмани?

Гуен изпадна в недоумение:

— Талисмани?

— Против звяра момчето кимна с глава към аптекарските рафтове. — Имате ли някакъв еликсир или нещо такова, което да пази от чудовища? Ако разполагате с такъв, мама много би се радвала да…

— Не — отвърна Гуен с тъжна усмивка. — Нямам нищо подобно.

Разносвачът погледна въпросително към купчината окултни книги.

— Просто задоволявам любопитството си — обясни Гуен.

Момчето отметна глава и си тръгна, но щом излезе навън, остана за дълго загледано в аптеката.

— Задоволявала любопитството си промърмори то. Луда за връзване.

* * *

Брадата на Лорънс растеше толкова бързо, че обикновено му се налагаше да се бръсне по два пъти на ден. Сега се радваше на това неудобство. Макар да не се беше бръснал само три дни, впечатлението беше, че не го е правил двойно по-дълго. В края на втората седмица брадата му се беше превърнала в заплетено кълбо. И все пак, с вида си той привличаше предпазливите погледи на минувачите, затова рядко ги гледаше в очите и избираше по-тъмните улици. С намерените в спалнята на мистър Конлиф пари си беше наел стая в „Лаймхауз“ — занемарена част на града, където никой не си пъхаше носа в чуждите работи. Ако някой изобщо му обърнеше внимание, щеше да си помисли, че е някой богаташ, привлечен от уличниците и бърлогите с опиум в квартала.

Все още не можеше да рискува да се качи на влака за Блекмор. Гарите щяха да са под постоянно наблюдение. Единственото, което му оставаше, беше да изчака истерията да отмине, но с всеки изминал ден заглавията ставаха все по-сензационни и навсякъде сновяха полицейски патрули. Времето вървеше неумолимо и всяка нощ Лорънс поглеждаше към небето, където луната преминаваше през различните си фази.

Една вечер, когато през лондонския смог луната просветваше в третата си четвърт, той се натъкна на малка църква с килната островърха камбанария и се промъкна в нея. Вътре беше тъмно и безлюдно и Лорънс се прокрадна приведен към една ъглова скамейка, но щом седна, лицата на светците и кървавият образ на разпнатия Христос сякаш го погледнаха обвинително. Той зарови лице в ръцете си, неспособен да вдигне поглед към очите от стъклописите.

До слуха му долетя шумолене и той видя дребен мъж, който бе приседнал неусетно на другия край на скамейката. Лорънс вдигна глава и съзря добродушно старческо лице над римокатолическа якичка.

— Добра вечер, сине мой — рече свещеникът. — Какво ви води насам?

Лорънс не знаеше как да отвърне на този въпрос. По лицето на свещеника не личеше да го е разпознал. Това поне беше някаква утеха.

— Имам нужда да се помоля — каза Лорънс.

— Може ли да се присъединя към вас? Бог е казал: когато двама и повече се съберат в Моето име… — той зачака да чуе продължението. Когато не последва такова, свещеникът наклони глава и погледна Лорънс изпитателно. — Е, за какво ще се молим? За мир? За помощ? За прошка?

Лорънс поклати глава.

— За сила — отвърна той печално.

* * *

Гуен Конлиф се наведе ниско над древния текст и се захвана да разчита бавно латинските думи. Беше научила езика от баща си, който редовно го използваше в работата си, но в някои случаи стилът беше мъгляв и неясен. Тя изричаше английския превод също така бавно, както четеше и оригинала. „… Скрито дълбоко под тази ужасна външност, сърцето на жертвата все още тупти. Макар върколакът да е чудовище, сътворено от Дявола… безсмъртната човешка душа все още обитава вътрешността му, безпомощна и хваната в капан от злата мощ на това неестествено преображение…“

Тя вдигна поглед, а в очите й блестяха сълзи.

— Лорънс — прошепна тя нежно.

После пое дъх, за да се съвземе, избърса ядосано сълзите от очите си и отново се наведе над заниманието си.

* * *

На следващия ден Лорънс Толбът напусна Лондон пеша. Нарамил пълната с дрехи чанта и превит под бремето на загубата и вината, той се отдалечаваше от разпилените сиви постройки на града. Може би, щом се махнеше от мястото, където бе извършил престъпленията си, щеше да му се удаде да измоли, заеме или дори да си присвои някое средство за превоз. Трябваше да стигне до „Толбът Хол“, докато още не бе станало късно.

Ако вече не бе станало късно.