Джонатан Мабъри
Човекът вълк (48)

Четирийсет и седма глава

Лорънс не искаше да отвори очи. Боеше се от светлината. От събуждането. От всичко.

Постепенно осъзна, че вече е буден, но не усещаше тялото си, сякаш беше съзнание без форма. Надяваше се да е мъртъв, молеше се да е мъртъв.

Малко по малко физическите му усещания започнаха да се възвръщат. Първото, което почувства, беше болка. Смътна, безформена маса от болка, в която съзнанието му плуваше. После тя постепенно започна да се локализира. Запълзя по гърба му, сякаш някой прокарваше пръст по гръбнака му и пробождаше всеки отделен пулсиращ прешлен. Първо ръцете, а после и краката му изпратиха до мозъка му сигнали за безсилна агония. Лорънс нямаше представа колко време му отне всичко това. Час, година…

Когато най-сетне събра смелост да отвори очи, трябваше да примигне, за да се проясни погледът му. Гледаше право нагоре към парче синьо небе, обрамчено от мръсни тухлени стени. Те бяха издълбани от нокти и опръскани с кръв. Това не го учуди, но му се догади. Искаше му се тези стени да се срутят върху му и да разрушат живота в него.

Следващото сетиво, което се събуди, беше обонянието. Вонята беше ужасяваща. На развалено месо, загнили плодове, мръсна вода, пот и човешки отпадъци. Лорънс разбра, че лежи в купчина смет под някакъв мост. Той потръпна от погнуса и смрадта, надделявайки над всичко друго, го накара да помръдне.

Надигна се бавно. Вълна на отвращение се напираше в стомаха му и очите му се насълзиха от миризмата. Погледна към ръцете си и онова, което видя, засили многократно чувството на гадене. Те бяха покрити със засъхнала кръв.

Кожата и дрехите му бяха раздрани на ивици и оплескани със съсирена кръв и мръсотия. Крясъкът на чайките долиташе до слуха му като хор от обвинения.

— Боже, не… — молеше се той.

Лорънс се огледа и видя, че е в тясна уличка, затрупана с боклук. И не беше сам. Труп на стар просяк, облечен в дрипи, лежеше на три стъпки от него. От лицето на мъжа не бе останало нищо. Едната му ръка липсваше.

Лорънс зарови лице в кървавите си длани и заплака.

* * *

По-късно, облечен в дрехите на мъртвеца и лъхащ на боклук и смърт, Лорънс Толбът се тътреше по лондонските улици. Вървеше като привидение — с наведена глава и вперени в земята безизразни очи, влачейки крака по паважа. Минувачите го забелязваха и заобикаляха, поклащайки глава с отвращение. Жените дръпваха децата си на отсрещната страна на улицата. Дори уличните псета ръмжаха предупредително срещу него.

Докато вървеше, той повтаряше тихо: Моля те, господи… Моля те, господи… — отново и отново, а неизреченият край на тази молитва кънтеше в главата му.

„Моля те, господи… Нека умра.“

Но той не умираше и проклинаше бог заради жестокото му безразличие.

Когато стигна до „Есингтън Лейн“, Лорънс спря и осъзна, че знае накъде се е запътил. Гази мисъл го разтърси. Взря се в уличния знак на стената на близката сграда, обърна се и погледна към отсрещната страна на улицата. Не можеше да разбере как бе успял да стигне дотук, без да знае накъде върви, до това място, чийто адрес само беше чувал, но никога не беше посещавал.

И все пак, от другата страна на улицата го гледаше реалността във вид на боядисана табела: „АПТЕКА КОНЛИФ“.

Лорънс близна устни.

Какво щяха да сторят семейство Конлиф? Дали щяха да му затръшнат вратата? Би трябвало, макар че тази вечер не се очакваше пълнолуние. Дали щяха да извикат полицията? Донякъде му се искаше да го направят. Може би щеше да съумее да предизвика полицаите да го застрелят точно на прага им. Или направо щяха да го убият като животно, в каквото действително се беше превърнал? Това би било справедливо… а вероятно и милосърдно. Докато бе вървял насам, залитайки по страничните улички, Лорънс беше слушал крясъците на вестникарчетата. „Луд убиец на свобода“, гласяха всички заглавия.

Луд?

Не… Беше нещо повече от луд.

Той се втренчи в аптеката на Конлиф. Изглеждаше затворена, но лампите в стаите горе светеха. Гуен му бе споменала, че с баща й живеят над магазина на „Есингтън Лейн“, между една галантерия и цветарски магазин.

Той прехапа долната си устна. Ако го подгонеха, дали щеше да се предаде? Можеше ли да се предаде? Или инстинктът за оцеляване на вълка все още владееше дълбините на съзнанието му?

С тези съмнения, терзаещи душата му, Лорънс рискува всичко и стъпи на улицата, проправи си път през движението и се промъкна до вратата на аптеката. Бяха му необходими повече сили, отколкото си мислеше, че притежава, за да вдигне ръка и да натисне звънеца.

В отговор последва тишина. Прозорците бяха тъмни и той притули очи с ръце, за да надникне вътре. Домът изглеждаше празен и сърцето му се сви, но после някой се раздвижи в дъното на магазина. Миг по-късно резето щракна и вратата се отвори.

Гуен Конлиф му хвърли бегъл поглед и понечи да отпрати просяка, застанал на прага й.

— Гуен — промълви Лорънс с глас, който бе побрал всичката мъка и нужда на света.

Очите й се разшириха, когато го разпозна зад нечистотията, засъхналата кръв и страданието.

— Боже мой! Лорънс!

— Аз… — започна той, но Гуен го сграбчи за ръцете и бързо го притегли вътре. Тя затвори вратата, спусна щората, втурна се да дръпне завесите над витрината и през кафеникавите сенки на аптеката остана да се процежда само един сноп студена утринна светлина. После се обърна към него с ръка на гърлото.

— Лорънс? Какво правиш тук? Как…?

— Тук ли е баща ти?

— Не. Замина за Париж да купува стока. О, боже, кажи ми какво става.

Лорънс се облегна на една от стените в преддверието и прокара треперещи пръсти през мазната си сплъстена коса.

— Какво става ли? Той се замисли и направи опит да се усмихне, но вместо това на лицето му се изписа зловеща гримаса. — Ужасни неща… И всички са верни. Всичко. Гуен… Аз съм това, което казват, че съм.

— Не…

— Дори е още по-лошо.

Тя стоеше до завесите на витрината, на няколко крачки от него, и не помръдваше.

— Как така? Нещата, които чух… Какво би могло да е по-лошо от тях?

Лорънс се плъзна надолу по стената, докато не се свлече на пода. После отпусна глава в ръцете си.

— Баща ми е… същият като мен. И… Боже, не зная как да го изрека… Сигурен съм, че Бенджамин е знаел и се е опитал да го спре. Мисля, че затова е бил в гората през онази нощ. — Лорънс изтри сълзите от очите си. — И съм също толкова сигурен, че е бил убит точно заради това.

Гуен продължаваше да стои, а студената неумолима дневна светлина, проникваща през завесите, очертаваше лицето й със сребро. Лорънс виждаше как думите му се врязват в съзнанието й и раздират сърцето и душата й. Ъгълчетата на очите й се навлажниха и сълзите потекоха като капки сребърен дъжд по страните й. Той очакваше тя да започне да пищи. Да го изхвърли на улицата.

Но най-неочаквано Гуен прекоси стаята и застана на колене пред него. Докосна лицето му с нежните си пръсти.

— Толкова съжалявам — промълви тя.

Думите й, добротата й го сломиха. В гърдите му се надигна ридание и в следващия миг той вече плачеше неудържимо. Гуен го прие в обятията си и също захлипа.