Джонатан Мабъри
Човекът вълк (36)

Трийсет и пета глава

Лорънс доизпи уискито си, гледайки как сър Джон върви надолу по пътеката към гората и клисурата. Без да се замисля, без дори да знае защо го прави, той излезе от стаята, затича се надолу по стълбите и го последва. Не си направи труд да вземе фенер, както бе сторил баща му. Беше много светло, макар че луната все още не се беше издигнала до най-високата си точка. Вървеше по лъкатушещата пътека, докато стигна до място, където от едната страна имаше гориста падина, а от другата вир със скалисти брегове, които постепенно се издигаха, прераствайки в редица от назъбени канари. Там също имаше пътека, задушена от млади фиданки, които растяха под сенките на старинни тисове.

Лорънс тръгна по нея, докато тя изчезна в тъмен тунел, образуван от протегнатите клони на дърветата. Когато навлезе в тунела, той постепенно стана по-висок и Лорънс вече можеше да се изправи в цял ръст. Вървеше бързо и тихо и през цялото време се питаше защо просто не извика баща си. Но всеки път, щом отвореше уста, я затваряше отново. Може би причината беше в парливата божа, която бяха оставили в душата му последните думи на сър Джон.

Коридорът от тисове навлезе в сечище и за миг Лорънс зърна фенера някъде далече напред. Стана по-предпазлив и продължи дебнешком, знаейки вече накъде води тази пътека и къде отива баща му.

Когато старинната каменна стена на семейния мавзолей изплува от мрака, Лорънс разбра, че е бил прав.

Вратата беше леко открехната.

Лорънс облиза сухите си устни и отвори вратата широко. Скърцането на старите панти разцепи тишината и той замръзна на мястото си, очаквайки всеки момент да чуе острия упрек на баща си… но отвътре не дойде никакъв звук.

Това място вдъхваше суеверен ужас на Лорънс. Тук беше погребана майка му. И Бен, Как техните духове щяха да посрещнат неканената му поява. Ако наистина беше прокълнат, щеше ли свещеният камък на тази гробница да му позволи да влезе?

„Господи — мислеше си Лорънс, — мога ли да направя това?“

Той пристъпи вътре.

Там имаше нещо като малко преддверие, а после няколко широки стъпала водеха надолу към просторна зала, която беше по-голяма, отколкото очакваше. Над пода се стелеше мъгла, а от пукнатините на камъка навсякъде растеше мъх. По стените бяха окачени свещници и по някои от тях се виждаха изстиналите вадички от восък. Това несъмнено беше дело на баща му… но защо?

Някакво движение от вътрешността на гробницата го сепна и го накара да се вкамени. Скрит в сенките, Лорънс видя сър Джон да върви през залата и да се спира пред един голям саркофаг. В деня, в който Бен беше погребан, този надгробен камък беше драпиран с черно платно, но сега беше открит под светлината на фенера на сър Джон. Старецът стоеше до него, взирайки се в образа, който беше издялан върху тежкия мраморен похлупак. Сетне се наведе и целуна нежно студения камък.

След това сър Джон се изправи и бръсна лицето си с ръка. Огледа се, въздъхна дълбоко, тръгна отново през залата и изчезна в един тесен коридор.

Лорънс изчака цяла минута, за да е сигурен, че баща му няма да се върне, и тръгна тихо напред, привлечен от централния саркофаг. Не можеше да свали погледа си от него. Беше направен от кремав мрамор, истински шедьовър на каменоделското изкуство. Жена с царствена одежда, сключила ръце пред гърдите си, държеше в пръстите си роза. Красиво лице във вечен покой, затворени очи, леко открехнати устни. Толкова истинско, толкова спокойно.

— Майко…? — прошепна той и почти падна на колене.

Каменното подобие беше толкова реално, че за момент обърканият му ум помисли, че това е самата тя, че една целувка би могла да я събуди. Не целувка на любовник, а на любящ син. Син, който като момче беше стоял наблизо, гледайки с невъобразим ужас как кръвта и животът й изтичат в дъжда през онази страшна нощ преди цял един живот.

Сълзи горяха в очите на Лорънс, но той не ги избърса, оставяйки ги да капят като дъждовните капки, които падаха върху майка му в нощта на нейната смърт.

— Мамо — промълви той и за момент гласът му прозвуча като гласа на невръстно момче. Дете, което учи първите си думи, дава израз на основните си нужди и за първи път открива заобикалящия го свят. Той сложи нежно длан върху сключените й ръце. — Мамо… липсваш ми — прошепна Лорънс Толбът.

Сетне някъде отзад отекна звук и Лорънс моментално се опомни. Обърна се и обходи залата с очи, търсейки източника на звука, и скоро го намери. В дъното на залата, наполовина скрита от една ниша, в която стоеше статуята на безименен светец, имаше малка врата. Тя беше отворена и отвътре струеше светлината на фенер.

Лорънс се забърза натам и коленичи, за да може да надникне вътре. Фенерът на баща му беше съвсем близо до вратата и светлината му откриваше каменно стълбище, което се спускаше спираловидно надолу към недрата на земята. Баща му беше слязъл по него.

Знаеше ли сър Джон, че е следен? Дати фенерът беше оставен в знак на покана или трябваше просто да му помогне да намери пътя си обратно и той имаше някакво друга светлина?

— Татко? — извика Лорънс тихо, но отговор не последва.

Пресегна се към фенера и мина през стената на мавзолея. Спираловидното стълбище беше тясно и с ниски стъпала и трябваше да внимава да не се подхлъзне. Държеше фенера пред себе си и постоянно напредващата светлина създаваше зловещата илюзия, че сенките под него отстъпват потайно назад при всяка следваща крачка.

Стълбището се разшири в основата си, Лорънс вдигна фенера високо и пред очите му се откри древна катакомба, която се простираше дълбоко в мрака. В стените бяха изсечени множество ниши и във всяка от тях стоеше статуя в естествена големина със сключени ръце и склопени очи, а между нишите имаше погребални камери с каменни саркофази. Не всички те съхраняваха тленните останки на негови предци, това бе известно на Лорънс. Криптата бе изключително стара и само Бог знаеше кой или какво е било погребвано тук през вековете.

Лорънс събра смелост и тръгна по дългия коридор на мъртвите, а подвижната светлина отново превърна сенките в подскачащи създания, които бягаха от пътя му. Не се спря да разгледа статуите и погребалните камери. В дъното на коридора имаше бледа мъждукаща светлина и цялото му внимание беше привлечено от нея.

Затова той не видя как очите на една от статуите в тъмната ниша се отвориха, когато мина покрай нея. Фигурата пристъпи безшумно към коридора и когато той беше достатъчно далече пред нея, го последва.

Лорънс стигна края на коридора и намери там друга полуотворена врата. Тя беше масивна, направена от дъбови греди, нитована и обкована с желязо и хваната с тежки панти за твърдата скала. В горната й част имаше малко прозорче, преградено с дебели железни пръчки.

Лорънс си пое дълбоко въздух и мина през вратата. Зад нея имаше просторно помещение с овален свод, но това не беше гробница и в него нямаше саркофази. Вътре имаше единствено внушителен железен стол, прикован с нитове за каменния под. Нямаше нищо друго, но навсякъде се търкаляха боклуци — останки от храна, празни бутилки от вино, парчета опаковъчна хартия, пилешки кости и всякакви други мръсотии.

Но онова, което прикова вниманието на Лорънс, беше една малка ниша, изсечена в стената точно срещу стола. Там под светлината на две запалени свещи бяха положени множество стари рози — някои от тях станали почти на прах — и един малък портрет на Солана Толбът.

Лорънс се взираше в него, неспособен да откъсне погледа си и едва дишайки от вълнение.

— Тя беше възхитителна жена — каза баща му точно зад него.

Лорънс извика от изненада и уплаха и отскочи настрани, извръщайки се към сър Джон, когото изобщо не беше чул да влиза в залата.

— Какво… — заекна Лорънс, — какво е това място?

Сър Джон не то погледна. Взираше се в портрета със странна тъжна усмивка на лицето.

— Тя беше красива. Знам колко много страда, когато я изгуби. Ужасно е едно момче да види майка си в такъв момент. — Той поклати глава и закрачи из стаята.

Лорънс се отдръпна от баща си, когато мина покрай него. Имаше нещо особено, нещо отблъскващо в начина, по който сър Джон се движеше. Това не беше походката на възрастен мъж, чиято енергичност го правеше да изглежда много по-млад от годините си. Не, това беше нещо друго. Сър Джон крачеше със свръхестествена жизненост, която смрази Лорънс до мозъка на костите.

— Ако можех да променя нещо с това, бих дал живота си да не ни беше намерил онази нощ. — Очите му се спряха сега на Лорънс — горящи, чужди и напрегнати. — Не ми ли вярваш? Би трябвало момчето ми. Някои образи са толкова ужасни, че ле можем да ги забравим никога и малко по-малко те прояждат душата ни. Никога не съм искал това да се случи на теб.

Докато сър Джон крачеше напред-назад, Лорънс отстъпваше. Няколко секунди по-късно рамото му се удари в отворената желязна врата. Той погледна към коридора зад нея и сетне отново към баща си.

— Да… не минава и ден — продължаваше сър Джон, движейки се между светлината на свещта и сенките, — през който да не съжалявам, че моето момче не остана тогава в топлото си легло. Трябва да ми вярваш, когато ти казвам това, Лорънс.

Сър Джон спря да крачи и се обърна към олтара в стената. В това време Лорънс запристъпва крадешком към вратата.

— Вярваш ми, нали?

Лорънс не каза нищо.

Очите на сър Джон бяха приковани в портрета на Солана.

— Аз обичах тази жена. Обичах я със страст като пламъците на слънцето. Нейната смърт ме съкруши… Да, аз все още обикалям къщата през нощта… сам. Бродя по коридорите като заблуден дух. — Той се извърна към Лорънс. — Но въпреки това съм мъртъв. Надникни в очите ми, Лорънс, и сам ще се убедиш в това.

Лорънс погледна към баща си, към нишата с мъртвите цветя, към железния стол и боклуците… и най-накрая към стените. Върху тях имаше дълбоки резки, от тавана до самия под. Вгледа се в тези, които бяха най-близо до него. Паралелни линии, издълбани на различни места в скалата. И в следващия момент всички врати в ума на Лорънс се отвориха, и осъзнаването на истината дойде с такава ужасяваща сила, че едва не изкрещя. Той затисна устата си с ръка и залитна настрани. Ако вратата не беше непосредствено до него, щеше да се строполи на пода.

Сър Джон чу приглушения му вик и го погледна. След това тръгна бавно към сина си.

Лорънс се препъна, отстъпвайки назад към вратата, и най-накрая думите се изтръгнаха от гърлото му:

— Боже мой! Това си ти! — извика той. — Ти си чудовището!

Сър Джон продължи да върви напред, бавно, стъпка по стъпка.

— Майка ми… тя е разбрала — просъска Лорънс. — Тя е разбрала какво си и затова се е самоубила.

Сър Джон беше стигнал до вратата и очите му горяха към Лорънс.

— Толкова много болка — промълви той… и сетне направи светкавично движение, при което тялото му се превърна в мъгла. Лорънс изкрещя и падна назад, протягайки ръце, за да отблъсне нападението. Но после се чу тежък грохот на метал!

Лорънс погледна с широко отворени очи.

Желязната врата се беше затворила.

Той чу превъртането на ключа в ключалката.

Сър Джон се взираше в него през решетката. Умът на Лорънс не можеше да осмисли онова, което се случваше. Той се обърна и погледна надолу по коридора, който водеше към стълбището и свободата. Спасението му беше там и го очакваше.

Баща му се облегна на металните пръчки и заговори от вътрешността на килията.

— Бих искал да мога да ти кажа, Лорънс, че… трагедията, която е белязала живота ти, вече е свършила…

— Татко… аз не…

— … но се боя, че най-тъмните моменти от ада все още са пред теб…

И след това Лорънс разбра. Баща му не се беше заключил в килията, за да се накаже. Той бе оставил Лорънс навън, неокован, свободен…

Лорънс падна на колене, когато истината за случващото се с него се стовари върху ума му с цялата си тежест.

— Не — прошепна той. — Боже, не… — Сетне изведнъж вдигна очи към баща си и протегна ръка към него. — Аз ще… Не!

Болката, която експлодира в ръката му, беше толкова неочаквана, толкова силна, че го накара да замлъкне. Сякаш всеки нерв беше избухнал в пламъци и докато Лорънс гледаше с ужасени очи, формата на ръката му започна да се променя.

— Татко! — изкрещя той. — Нима ще им позволиш да ме убият!

Сър Джон се закиска отвътре.

— О, съмнявам се, че ще те убият. — Не. Но… ще ги оставя да те обвинят.

Агонизиращата болка продължи да бяга по ръката на Лорънс, достигайки до всеки мускул и всяко сухожилие.

— Защо? — попита той. По страните му започнаха да се стичат кървави сълзи.

Сър Джон се извърна настрани, сякаш обмисляше отговора си. И когато го погледна отново, в Лорънс за миг трепна надежда, че баща му някак си би могъл да промени нещата, че той има отговора за неговото спасение. Но когато светлината на свещта огря лицето на сър Джон, той разбра, че отговор нямаше.

Очите на баща му вече не бяха човешки. В тях горяха жълти пламъци и усмивката му разкри зъби, които изведнъж бяха станали дълги, остри и гладни.

— Звярът ще има своя ден — рече сър Джон, но думите му бяха изопачени от уста, която вече не беше пригодена за човешка реч. — Звярът ще излезе навън.

Това бяха последните думи, изречени от тази страховита паст. Сетне те преминаха в свирепо ръмжене на омраза и присмех, което накара Лорънс да се изправи на крака и да побегне по коридора, далече от това прокълнато място.