Джонатан Мабъри
Човекът вълк (30)

Двайсет и девета глава

Лорънс тръгна по пътеката, която заобикаляше къщата, и стигна предния двор, точно когато колона от конници се приближаваше в галоп към стълбището пред главния вход. Когато ездачите го видяха, лицата им придобиха студен израз и свърнаха към него. Лорънс се изплаши, когато видя студената решимост, изписаната върху чертите на всеки един от мъжете. Той разпозна някои от тях. Пасторът Фиск беше най-отпред, водейки мрачното си паство. От лявата му страна беше скуайърът Стрикленд, а от дясната полковник Монфорд. Доктор Лойд, нервен и някак засрамен, яздеше най-отзад. Останалите мъже бяха непознати, но Лорънс знаеше, че сред тях нямаше да намери приятели. Той се спря и пръстите му проследиха сребърната дръжка на бастуна му. Видът на острието може би щеше да вразуми тези глупаци.

Или щеше да ги насърчи да го прострелят.

— Здравейте, докторе — каза Лорънс, придавайки фалшива доброжелателност на гласа си. — Мислех, че прегледът ми е чак в петък.

Скуайърът Стрикленд хвърли надменен поглед към Лорънс.

— Ела с нас, Толбът.

Лорънс се усмихна.

— А къде отиваме?

Стрикленд понечи да отговори, но пасторът Фиск го изпревари:

— Вече е почти новолуние!

— Да — каза провлечено Лорънс. — И какво от това?

Викарият вдигна към него обвинителен пръст.

— Ти беше ухапан от звяра. Не го отричай! И сега носиш знака му!

Лорънс избухна в смях. Нямаше как да се сдържи. От всички слабоумни селски суеверия, които беше чувал, това беше най-нелепото. Дори да можеше да се вярва на собствените му объркани спомени, че е бил нападнат от чудовище, пак беше върхът на глупостта да се смята, че именно по тази причина самият той е прокълнато създание. Той се беше бил с чудовището, беше го преследвал и едва не беше убит от него. Но тези хора очевидно се бяха хванали на религиозните брътвежи на викария. Поне неколцина от тях имаха достатъчно здрав разум, за да се чувстват смутени, че са тук. Доктор Лойд изглеждаше потънал от срам и не можеше да срещне погледа на Лорънс.

Но полковник Монфорд извиси гласа си над смеха му.

— Хайде, Толбът… покажи ни раната си.

— И защо да го правя?

— Защото — поде пастор Фиск с лице, пламнало от праведен гняв — ни беше казано, че тя е зараснала неестествено бързо.

Лорънс погледна към доктор Лойд, който побърза да сведе глава и се зае да изучава грапавата повърхност на седлото си. Монфорд смушка коня си с колене и го подкара напред с намерението да стресне Лорънс. Конят му беше огромен, поне с три лакти по-висок от другите, но когато се озова на четири стъпки от Лорънс, животното изведнъж изцвили и се дръпна назад, клатейки голямата си глава, въпреки силната ръка на полковника върху изопнатите юзди.

В този момент картината като че ли замръзна около Лорънс. Конят беше изпитал страх, но от какво? Той се подсмихна. Някой дори би могъл да каже, че се е изплашил от самия него… Но това беше нелепо.

Нито един от ездачите не се усмихваше и дори доктор Лойд беше застанал нащрек. Всички очи бяха приковани в Лорънс. Монфорд кимна навъсено и щракна с пръсти. Трима широкоплещести мъже се смъкнаха от седлата си и започнаха да затварят кръга около Лорънс. Моментът беше толкова странен, че преди Лорънс да разбере какво се канят да направят, той изгуби преимуществото си. Бастунът беше изтръгнат от ръката му, преди да успее да завърти дръжката и да извади рапирата. Почувства да го сграбчват груби ръце.

— Пуснете ме, негодници! — Той се бореше с всички сили, но тези мъже бяха истински зверове и ръцете им бяха като железни.

— Разгърнете ризата му — нареди Монфорд.

Обзе го паника, докато мъжете се бореха с диплите на халата му и дърпаха ризата под него. Той крещеше и ги риташе, опитвайки се да се освободи.

— Ето, виждате ли? — извика пастор Фиск. — Той се опитва да я скрие!

Лорънс ритна с коляно един от мъжете в чатала, но друг го удари с юмрук над ухото, а след това получи и още един удар в устата. Устната на Лорънс се разкъса в зъбите му и горещата кръв потече по брадичката му, докато железни пръсти разпаряха дрехите му.

— Той ще се преобрази с луната! — изкрещя Фиск, изцяло в плен на дълбокото си суеверие. — Ще му позволите ли да убие жените и децата ви?

— Дръжте го, по дяволите — изрева Монфорд, слизайки ловко от седлото си. Той грабна някакво въже от ръцете на един от ездачите и го подаде на мъжете, които държаха Лорънс. Те моментално започнаха да го намотават около него.

Чу се оглушителен трясък и главата на една градинска статуя експлодира, обсипвайки Монфорд с назъбени парчета от мрамор. Полковникът залитна назад, сграбчвайки лицето си с две ръце, а между пръстите му бликна ярка кръв. От очите му потекоха кървави сълзи от парещия мраморен прах.

Всички се обърнаха и видяха сър Джон Толбът да върви през моравата. Той изглеждаше спокоен и дори невъзмутим, когато отвори голямата си пушка за слонове и пъхна с палец нов патрон в нея. Карабината се затвори със силно изщракване и сър Джон насочи тежкото оръжие от нивото на хълбока си.

Монфорд се взираше в него с ярост и изумление, лицето му приличаше на кървава маска.

— Толбът… проклет да си… очите ми!

— Съжалявам, полковник — рече сър Джон с мила усмивка. — Всъщност се целех в главата ти. — В следващия момент той насочи пушката си към Стрикленд, който беше пребледнял от смайване. — Изглежда, че вече не съм толкова добър стрелец, колкото бях.

Лорънс първи се опомни от шока и се опита да се изтръгне от ръцете на мъжете, но те продължиха да го държат здраво. Доктор Лойд скочи от коня си и тръгна бързо към Монфорд, който кървеше силно.

— Остави го — отсече сър Джон с глас, който не търпеше възражения. Доктор Лойд се закова на място. — Развържи сина ми.

— Той е прокълнат! — рече пастор Фиск в такова изстъпление, че напръска брадичката си със слюнка. — Бог се е отрекъл от него?

— Е, в такъв случай може да се присъедини към местния клуб — присмя се сър Джон.

— Знаеш за какво говори той — изръмжа Стрикленд. — Джон… знам, че ти е тежко, но остави ни да се оправим с него.

— Може би съм бил неясен — каза сър Джон любезно. — Развържете сина ми или ще ви убия.

— Не говориш сериозно — каза Стрикленд. — Ти имаш само два куршума. А ние сме…

— Моят слуга е на покрива над нас и вие добре знаете, че той стреля отлично с карабина „Мартини-Хенри“. Сингх ще убие следващите петима от вас, без да се налага да презарежда.

Мъжете от наказателния отряд вдигнаха глави към огромната къща. Те не видяха нищо, но дори и по-тъпите сред тях можеха да се досетят, че на покрива имаше поне десетина места, където можеше да се скрие снайперист. Всички погледи бяха извърнати към Стрикленд, който на свой ред погледна Фиск. Викарият облиза устните си, докато претегляше ситуацията в ума си и сетне кимна към мъжете.

Доктор Лойд беше човекът, който най-накрая пристъпи напред да размотае въжетата, удостоявайки Лорънс с кратка помирителна усмивка. На Лорънс му се искаше да му разбие зъбите и да ги натика в гърлото на глупака, но се страхуваше, че ако започне да го удря, няма да може да се спре. В гърдите му кипеше дива омраза и стиснатите му юмруци трепереха от желание да убие всички наоколо. Държеше устата си здраво затворена, защото се боеше, че каквото и да кажеше, то щеше да прерасне в изблик на неконтролируем гняв.

Сър Джон се приближи към Монфорд, разгледа окървавеното лице на полковника и се усмихна.

— А сега се махайте от земята ми — процеди той тихо. — И следващия път, когато влезете в имота ми по този начин, няма да бъда толкова учтив.

С това сър Джон наведе дулото на пушката и хвана Лорънс под ръка, за да му помогне. Гуен Конлиф се зададе, тичайки, от къщата и подхвана Лорънс под другата ръка. Никой от тях не погледна назад към групата мъже, но преди още да затворят портата на градината, зад гърба им се чуха удари на отдалечаващи се копита.

* * *

Вътре Гуен и сър Джон помогнаха на Лорънс да седне на едно кресло. Истината беше, че това премеждие и боричкането му бяха коствали много, много повече отколкото беше предполагал, и когато гневът му стихна, се почувства слаб и изтощен, а крайниците му не спряха да треперят, когато отпусна юмруците си.

Когато Лорънс се настани в креслото, баща му повика Самсон и огромната хрътка се спусна с големи скокове надолу по стълбите. Сър Джон отвори вратата и издаде кратък звук с езика си. Хрътката изръмжа и излетя навън по петите на наказателната група. Лорънс продължи да чува дълбокия й глух лай, дори след като баща му затвори и залости вратата.

— Не трябва ли да повикаме Сингх? — попита Гуен.

Сър Джон сви рамене.

— Не можем. Той е в града с ковача.

Гуен го погледна смаяна, но Лорънс избухна в смях. Той никога не се беше възхищавал на баща си толкова, колкото в този момент. Сър Джон се подсмихна злорадо, очевидно доволен от реакцията на сина си.

— Както виждаш, ти не си единственият в семейството, който може да играе — каза той.

— Браво, сър — извика той, все още заливайки се от смях. — Браво!

Гуен коленичи до Лорънс и когато смехът му отслабна, тя го побутна да се облегне на креслото и започна с кърпичка да бърше кръвта от разкъсаната му устна. В началото Лорънс се отдръпна, но докосването й беше нежно и успокояващо, а погледът в очите й — обезоръжаващ и възхитителен.

— Не мога да си обясня как им е хрумнало, че си заплаха за тях — рече Гуен.

— Не съм никаква заплаха — отсече Лорънс.

— Той е непознат за тях, мис Конлиф — каза сър Джон. Той беше с гръб към нея и сина си и никой от тях не забеляза колко студени бяха станали очите му, след като бе видял израза на лицето на Гуен, докато се грижеше за Лорънс, и този на сина си, когато срещна погледа й. Старецът продължи да говори непринудено, но изражението му беше станало каменно: Той е непознат и това е достатъчно за Блекмор.

След това сър Джон излезе от стаята и затвори вратата след себе си. И дори да го направи малко по-шумно, нито Гуен, нито Лорънс забелязаха това.