Джонатан Мабъри
Човекът вълк (46)

Четирийсет и пета глава

Сградата със стъклен купол беше украсена като вълшебен замък, със стотици малки светци, скрити сред венци от вечнозелени растения и цветни знаменца. Масите бяха отрупани с всевъзможни храни — имаше тумбести кошници с димящи кестени, пирамиди от лъскави ябълки и круши, едри гроздове от половин дузина сортове, сребърни подноси със сьомга и пъстърва, гарнирани с ананас и лимон, малки прасенца, изпечени майсторски до нежно розово, дузина тлъсти гъски с плънка от лук и босилек и в средата на всичко беше сложено огромно парче ростбиф, червен и сочен.

Стотици хора се тълпяха в залата, всеки от тях в екзотичен костюм. Пират с лента на окото и триъгълна шапка вървеше под ръка с Клеопатра. Сатир разговаряше за политика с Аполон, крал Хенри VIII и Мерлин. Крал Артур и сър Френсис Дрейк се съревноваваха за вниманието на Мария Антоанета, а в това време Бакхус седеше в ъгъла и се напиваше тихо с един кралски шут и Уилям Уолъс^[1]. Сред гостите имаше и един клоун в зелено фестивално облекло, келтски племенни вождове, почти всички старогръцки и римски богове и шестима отделни Там Линовци^[2], всеки от които се преструваше, че не забелязва другите. Костюмите бяха сложни, скъпи, някои от тях съвсем типични, други по-двусмислени, но всички бяха красиви. Шейсет души седяха на столове, наредени пред подиум, на който свиреше оркестър. Останалите влизаха и излизаха от залата, настаняваха се пред малки маси с храна, стояха и разговаряха на групи, които ту се разпадаха, ту се събираха отново. Виното се лееше като дар от небето.

Когато оркестърът завърши „Кларинетния квинтет в Ре минор, опус 115“, последната творба на Йохан Брамс, гръмнаха аплодисменти. После ръкоплясканията замряха и едно младо момиче, облечено като принцеса поведе сляпа певица към средата на сцената. Певицата беше възхитителна в елегантната си рокля от коприна и дантела, а млечнобелите й очи като че ли притежаваха чувство, което надхвърляше пределите на познатия земен свят. Публиката очакваше с нетърпение това изпълнение, което беше пирона на вечерта — арията на Ровена от операта „Айвънхоу“, под акомпанимента само на първата цигулка. Цигуларят пристъпи напред, поклони се на дамата и на публиката и след това пъхна красивия инструмент под брадичката си.

Певицата си пое бавно дъх в очакване на въвеждащия тон, а музикантът сложи нежно лъка върху струните и затвори очи, за да се потопи в музиката, която скоро щеше да потече през него. С майсторско движение на китката лъкът се плъзна по първата струна, сладостният първи тон дойде като шепот и след края на встъплението певицата запя.

Човекът вълк се беше притаил до задния вход и наблюдаваше цветовете, които се движеха и въртяха около него. Музиката го омая и накара ума му да се колебае между повика на лова и една друга, по-дълбоко скрита потребност. Той влезе в огромната зала, но не нападна. Беше смутен от собствената си плячка. Нито един от маскираните хора не се страхуваше от него. Неколцина сбърчиха носове, когато се приближи до тях, но нито за момент не почувства страх, не усети миризмата на паника и ужас, която отключваше инстинкта му да преследва и убива. Когато певицата запя, Човекът вълк извърна глава към нея и се заслуша в гласа й сред врявата на разговорите и смеха. Той бе толкова различен от всичко друго, което беше чувал, че почти веднага го въздигна над глада и другите хищни импулси.

Направи крачка към нея, сетне още една, привлечен от звука на гласа й, и за момент забрави за лова.

Докато се движеше между гостите на маскарада, създанието докосна леко една жена в бяла рокля. Дамата зяпна при вида на червеното петно, което сега блестеше върху скъпата тъкан на одеждата й. Тя го докосна с пръсти и вдигна ръка към носа си. Очите й се разшириха. Твърде много пъти беше участвала в лов на лисици, за да не разпознае уникалната миризма на бакър.

Жената изпищя, но гласът й почти се изгуби сред музиката и останалия шум в залата. Хората наблизо погледната към нея и косматото създание, което се движеше сред тях, и се усмихнаха.

Робинзон Крузо се наведе и извика в ухото на сър Галахад^[3]:

— Дяволски добър костюм, не мислиш ли?

Галахад, градски банкер с дълъг нос, изсумтя презрително:

— Но на мен не ми изглежда много истински.

Човекът вълк вървеше към сцената с оцъклени очи, в плен на омаята на музиката. Той продължи да се блъска в хората и отстрани от пътя си един сервитьор, който носеше поднос с ордьоври. Когато цялата табла с печени пресни картофки, гарнирани с хайвер и крем фреш^[4] с див лук падна в скута на третия граф от фамилията Рос, всички на масата му скочиха разгневени.

Племенникът на графа, богат търговец, хвана Човека вълк за ръката.

— Ето какво ще ви кажа, сър — поде гой в изблик на гръмко негодувание, — вашите обноски са отврати…

Това беше последното, което търговецът някога каза. В момента, в който докосна ръката на върколака, магията на музиката се развали. Вътрешният глас, който създанието бе чуло в себе си, изчезна и той беше заменен от непреодолимия инстинкт на хищника. Човекът вълк се хвърли към мъжа с невероятна бързина, сграбчи го за ръката с мощните си лапи, вдигна го високо над земята и стисна челюсти около главата му. Хрущене на кости, разкъсана кожа и навсякъде наоколо се разплиска кръв.

Писъците, които предизвика това свирепо нападение, не се изгубиха в общата врява и не останаха незабелязани.

В яростта си върколакът беше сключил челюстите си толкова силно, че кучешките му зъби се бяха забили в черепа на търговеца и сега ръмжеше от ярост и разтърсваше тялото му в опит да се освободи. Въпреки ужасната рана, търговецът беше още жив и пишеше и удряше ожесточено чудовището, но всеки следващ удар, който нанасяше, беше все по-слаб. Третият граф от Рос гледаше, онемял, спектакъла, който се разиграваше само на крачка от него, и цялото му лице беше изпръскано с гореща кръв.

Маскираните гости се пръснаха във всички посоки, сякаш в средата на залата бе паднала бомба. Всеки, бързайки в заслепление, искаше да бъде някъде другаде. Паниката властваше над момента и онези, които не се движеха достатъчно бързо, биваха събаряни и стъпквани от изтънчените дами и господа. Хората крещяха от ужас заради онова, което бяха видели, и от болка, ставайки жертва на общото безумие. Видни мъже блъскаха жени, за да ги отстранят от пътя си; херцогиня дръпна косата на дъщеря си, за да може самата тя да се спаси; високо уважаван член на Парламента се строполи на земята, плачейки на глас, твърде уплашен, дори за да бяга.

Човекът вълк, който така и не успяваше да освободи зъбите си, се наведе напред, стисна могъщите си челюстите с всичка сила и сетне отметна глава назад, откъсвайки цялото теме от черепа на търговеца. Тялото рухна на земята, мъртво и отпуснато, и създанието нададе тържествуващ вой.

На подиума картината беше същата — музикантите захвърляха инструментите си и бягаха. Един сърцат челист грабна челото си за грифа и замахна с него като с боен чук, разбивайки го на трески в широкия гръб на чудовището, но секунда по-късно беше мъртъв и тялото му остана да лежи сред руините на изоставената сцена.

Сама и забравена в настъпилата лудост, певицата стоеше на мястото си, опитвайки се да разбере какво се случва с останалите й сетива. Тя чуваше писъци, звуците на паническо бягство и нещо, което приличаше на рева на диво животно. Но във всичко това нямаше никакъв смисъл.

* * *

Абърлайн чу писъците, секунда след като маскираните гости на консерваторията се устремиха панически навън. Той се втурна хъм входа, но онова, което видя там, приличаше на вълните на бурен прибой. Телата го блъскаха, хората го тласкаха настрани, търсейки път към собственото си спасение, отчаяни жени в ужаса си забиваха нокти в него.

Когато Абърлайн и хората му най-накрая се добраха до вратата, входът на обсерваторията беше вече оплискан с кръв. Абърлайн пристъпи вътре и вдигна пистолета си, опитвайки се да се прицели, но за беда хората бяха толкова много…

* * *

Човекът вълк се въртеше бавно в кръг, наслаждавайки се на ужаса на плячката си, но когато видя певицата, която стоеше неподвижно в средата на сцената, той присви очи. Тя не се държеше като жертва и върколакът подуши подозрително въздуха, очаквайки да долови издайническата миризма на друг хищник. Но не… единственото, което долови, беше страх и той изръмжа тихо, насочвайки се към нея с оголени зъби, готов за нападение.

Сетне изведнъж почувства два тежки удара, които го оттласнаха настрани. Човекът вълк се извъртя и изръмжа предупредително, но там нямаше враг под ръка. Проехтя гръм, трети удар се вряза парещо в гърдите му и едва тогава създанието видя мъжа, който стоеше на двайсетина метра от него. От ръката на човека изригна пламък и последва още божа. Човекът вълк разпозна врага си и напрегна мускули, готвейки се за скок, а в това време раните от четирите куршума се затвориха и изчезнаха.

* * *

Франсис Абърлайн продължи да стреля по чудовището, макар да виждаше, че изстрелите не му вредят особено.

Те отклониха вниманието му от сляпата певица, но създанието се задържа на крака. Как, за бога, беше възможно това? Чудовището се приготви за скок и Абърлайн напрегна мускули, но миг по-късно въздухът се изпълни с пукотевицата от десетки изстрели, когато останалите полицаи влетяха, стреляйки, в консерваторията.

— Убийте проклетото нещо! — изрева Абърлайн, докато презареждаше револвера си.

Залпът от изстрели оттласна назад Човека вълк и напои парцалите по тялото му с прясна кръв, но той не падна. Нито се изплаши.

Но не му хареса пронизителния звук на полицейските свирки.

Създанието изрева предизвикателно, завъртя се, прескочи масите с блюда и разби с тялото си една от стъклените стени, излитайки навън. Десетки остри стъкла се забиха в дебелата му кожа, а изпратените подир него куршуми направиха на пух и прах купчините с храна по масите. Но миг по-късно чудовището го нямаше.

* * *

Човекът вълк се приземи на тротоара пред консерваторията. Приклекна и се огледа, дезориентиран за кратко от шума и движението. По улиците имаше стотици хора. Джентълмени и дами, излезли на вечерна разходка, десетки амбулантни търговци, палави малчугани, които ту се шмугваха, ту изскачаха от тълпите, улични музиканти по ъглите и всякакъв друг народ. Стотици карети и файтони трополяха по калдъръмените улици, а по едно време се зададе тромав парен омнибус, пълен с хора, които се държаха за кожени каиши.

Шумът беше мъчителен. Стържене, скърцане и викове. Жените пищяха, конете цвилеха от ужас, а мъжете крещяха, докато създанието вървеше дебнешком към центъра на площада. Един сляп просяк свали черните си очила и се вторачи в чудовището, но после се обърна и хукна толкова бързо, че собственото му куче не можа да го настигне.

Шофьорът на омнибуса беше последният човек на площада, който разбра какво се случва. Хората изведнъж се люшнаха и побягнаха по улицата, нехаейки за опасността от голямата машина. Водачът на омнибуса дръпна въженцето, което висеше до главата му, надувайки пищящата парна свирка, и подсили предупреждението си със серия от ругатни, които биха засрамили и пристанищен докер. Никой не му обърна никакво внимание и той въртеше отчаяно кормилото, за да не прегази някого.

И сетне пред омнибуса се възправи нещо абсолютно невъобразимо. Създание, родено от кошмар с дълги качулати уши и лице като на демон от ада, Човекът вълк просъска към голямата машина и шофьорът нави волана, но в паниката си го направи прекалено рязко. Масата, инерцията и тежестта на пътниците бяха против него и омнибусът се наклони настрани, при което две от гумите му се отделиха от земята. Той се задържа за момент на двете си колела, сетне се чу силен металически звук, когато предната ос се счупи и омнибусът падна настрани, продължавайки да се движи напред. Машината рухна с оглушителен трясък и се плъзна по заоблените камъни покрай чудовището. Десетина пътници бяха смазани под тежестта на цялата тълпа, която се люшна върху тях. Всички крещяха в шок и паника и Човекът вълк трябваше да скочи върху омнибуса, за да не бъде смачкан. Той се приземи върху един страничен прозорец и докато машината все още се пързаляше по паважа, създанието притисна муцуната си до напуканото стъкло. То подуши страха на хората, които се блъскаха вътре. Стъклото продължи да се напуква и няколко парчета от него паднаха вътре. Човекът вълк мушна ръка през дупката, без да обръща внимание на назъбените краища, опитвайки се да докопа ръка, крак или гърло.

Сетне изведнъж целият прозорец подаде и вълколакът пропадна сред масата от гърчещи се тела. Строполи се долу с вой на гняв и изненада. Това, което ставаше, не беше лов, а приличаше повече на капан. Завладя го паника и той задраска с нокти, мъчейки се да се изправи, неволно разкъсвайки човешка плът, докато търсеше изход от тази клопка.

След това полицаите изскочиха от парка начело с Абърлайн и всички едновременно откриха огън срещу създанието, тъкмо когато се измъкваше от омнибуса. Въздухът се изпълни с пищенето на полицейски свирки. Все още объркан от преживяното, Човекът вълк се обърна и побягна по алеята от другата страна на падналия автобус.

* * *

Абърлайн сграбчи реверите на един едър старши полицай.

— Вземи десет души и блокирайте алеята. Аз и останалите ще му отрежем пътя за отстъпление. Ще хванем негодника под кръстосан огън.

Старшият полицай кимна отсечено и извика имената на хората, които трябваше да го последват. Без да губи секунда, Абърлайн поведе останалите към ъгъла.

* * *

Човекът вълк летеше по тясната уличка с невероятна скорост, като от време на време падаше на четири крака, за да прескочи купчина боклук или вързан кон. Полицаите, всеки от тях опитен и в добра форма, бягаха с всичка сила, но чудовището ги изпревари с лекота.

Старшият полицай, бързоног шотландец с тъмнориж мустак и студен поглед на бивш войник, се прицели с пистолета си, докато тичаше. Той беше участвал в сражения на ход, знаеше как да синхронизира дишането, крачката и дърпането на спусъка и затова беше смъртоносен стрелец дори в движение. Пистолетът подскочи в ръката му и куршумът уцели бягащото чудовище. Кръвта обагри гърба на парцаливата му бяла риза. Полицаят се усмихна тържествуващо и изпрати втори куршум, който попадна на педя разстояние от предишния.

Създанието постепенно забави ход и се спря. Старшият полицай се спогледа с колегата си, който тичаше до него. Най-сетне го бяха пипнали!

Втурнаха се към него, без да спират стрелбата, сякаш искаха да го разкъсат на парчета.

Но Човекът вълк не беше спрял заради куршумите на старшия полицай. Причината не беше и в пораженията, които смятаха, че са му нанесли. Той се спря, защото куршумите изобщо не му вредяха. Инстинктите му на хищник му подсказаха правилното решение и върколакът се обърна, не защото беше притиснат до стената, а за да нападне.

С рев на кърваво тържество той се нахвърли срещу полицаите и преди още да разберат, че са попаднали в капан, Човекът вълк беше сред тях.

* * *

Когато инспектор Абърлайн и хората му се приближиха от далечния край на уличката, те не намериха нито един оцелял.

Чудовището бе приключило кървавото си дело и бе избягало.

Абърлайн стоеше сред руините на разума и реда. Собствените му дрехи бяха точно толкова изплискани с кръв, колкото и телата на мъртвите му служители, които лежаха около него, а лицето му беше също толкова безкръвно.

Инспекторът погледна револвера в ръката си. Той беше безполезен. Повече от безполезен, като пистолет играчка срещу тигър. Цялото му ожесточение и желание за борба го напуснаха, оставяйки го празен. Изхабен.

Абърлайн не беше набожен човек. Никога не се беше осланял много на вярата. Но сега прошепна:

— Бог да ни е на помощ.

И го каза искрено.

— Бог да ни е на помощ.