Джонатан Мабъри
Човекът вълк (24)

Двайсет и трета глава

Теглената от един кон каруца на Малева беше малка, но достатъчно голяма, за да превозва чувалите със зеленчуци и купчините необработени кожи, с които старата жена търгуваше из градовете. Тя седеше на капрата, наметната с пелерината си, а лицето й беше осветено от малък фенер, който висеше от навеса на ръждясал синджир. Пред нея „Толбът Хол“ се издигаше като тъмна крепост, но всичките му прозорци пламтяха в светлини.

Входната врата се отвори, когато тя спря каруцата пред широко каменно стълбище, и един висок сикх излезе навън. Той държеше голяма газена лампа в едната си ръка и страшен на вид нож в другата.

— Какво търсиш тук? — попита чуждоземецът. — Имаме много тревоги тази нощ и ти нямаш никаква…

Гласът й прекъсна възраженията му:

— Нося лоши новини в този том на скръбта. — И с тези думи тя се пресегна и отметна одеялото, покриващо тялото, което лежеше в каруцата, привързано с каишки, за да не се клатушка.

Сингх извика на урду и след това на английски. Но сър Джон, изтощен, разрошен и по халат, украсен с леопардова кожа, беше точно зад него. Той разтърка уморените си очи и изведнъж замръзна на мястото си, когато видя тялото в каруцата.

— Лорънс! — Името се изтръгна от гърдите му, след това сър Джон отблъсна Сингх настрани и се спусна надолу по стълбите. Сикхът веднага го последва. Те се надвесиха над тялото и го огледаха под светлината на фенера.

— Той е жив — ахна Сингх.

Сър Джон затвори очи за момент, вкопчвайки пръсти в ритлите на каруцата.

— Благодаря ти Господи…

Малева седеше на пейката, наблюдавайки двамата мъже, които внесоха Лорънс в къщата. Вратата се затвори с трясък и дворът потъна в мрак и тишина.

— Дано Съдбата да те пази — прошепна тя. — Дано съдбата да пази всички ни.

Сетне Малева обърна каруцата и остави коня сам да намери пътя си обратно до лагера.