Джонатан Мабъри
Човекът вълк (32)

Трийсет и първа глава

Когато се качи на горния етаж се почувства по-спокоен, но не и напълно спокоен. Усещането за напрежение, паника, глад като че ли беше отслабнало. Като огън, който е бил ограден с насип, но не и изгасен. Той вървеше по мрачните коридори на втория етаж, по които се носеха студени течения. Търсейки нещо, което не можеше да назове, макар в същото време да знаеше, че то не е там.

Изведнъж чу дълбоко сумтене, тихи стъпки с тънкия звук на нокти, дращещи по дъските на пода. Лорънс се приведе и се обърна. Каквото и да беше това, то бе точно зад ъгъла. Бастунът-рапира беше долу. Единственото му оръжие бяха юмруците.

Масивен силует зави по коридора, движейки се през сенките право към него. Жълти очи горяха в мрака.

Сетне нещото излезе от сенките под светлината на една свещ.

Самсон.

Чудовищната хрътка пристъпваше тихо към него и Лорънс неволно се дръпна назад.

В момента, в който очите им се срещнаха, кучето замръзна на мястото си. Същото направи и Лорънс. Усещането им един за друг беше непосредствено, дълбоко и различно.

Това не беше откритата враждебност от първата им среща отпреди няколко седмици, нито сдържаната неприязън, която таяха един към друг оттогава. Самсон обикновено винаги стоеше между Лорънс и сър Джон, а понякога оголваше зъбите си и тихо ръмжеше, докато сър Джон го сгълчеше и го накараше да млъкне. Сега, обаче, животното с жив интерес се взираше в очите на Лорънс и той отговори на погледа му, усещайки за момент някаква дълбока връзка, каквато не помнеше да е споделял с никой друг, било то човек или звяр. Като че ли между тях протече някакъв безмълвен първичен диалог, който, обаче, беше твърде дълбок, за да бъде дочут от ума.

Лорънс видя мускулите по гърба и раменете на кучето да се напрягат и почувства собствените си мускули да се изопват в отговор.

След това Самсон падна тежко на земята и се претърколи по гръб като малко кутре. Провесил език, размахвайки опашка, той напълно бе открил корема си. Свирепото куче скимтеше и се гърчеше в самите му крака.

Лорънс беше поразен.

Не само защото поведението на Самсон беше толкова неочаквано… но и защото на някакво непознато ниво на съзнанието той го разбираше. Не с рационалния си ум, а инстинктивно. Това беше нещо естествено. И в същото време дълбоко противоречеше на здравия разум.

Това смайващо откритие го изплаши повече от всичко друго, което се беше случило днес. Повече от наказателния отряд от Блекмор, от пушките и примката на палача.

Той отстъпи назад, след това се обърна и побягна.

* * *

Лорънс не знаеше какво да направи или къде да отиде. Не можеше да обсъди нищо с баща си, а ако споделеше страховете си с Гуен, тя несъмнено веднага щеше да побегне от къщата. Особено след онова, което се случи между тях при последната им среща.

Почувства се ужасно самотен…

И сетне си спомни, че все пак имаше някой, на когото можеше да се довери, човек с хладен ум, кой умееше да си държи устата затворена.

Той тръгна забързано по тъмните коридори, търсейки поне късче утеха.

* * *

Лорънс стоя до отворената врата на стаята на Сингх цели няколко минути, преди сикхът да разбере, че е там и сепнато да вдигне глава.

— Трябваше вече да спите, Лорънс.

— Ти също.

Той пристъпи вътре с усещането, че преминава от един свят в друг. От едната страна на вратата беше Нортумбрия, а от другата дворец на Великите Моголи. Просторната всекидневна беше осветена само от няколко свещи и във въздуха се усещаше силното ухание на тамян. Големи и пищно украсени килими висяха по стените, много от тях представящи важни исторически битки. Другаде бяха окачени мечове и копия, но тази стая не беше точно арсенал. Оръжията се редуваха с изящни произведения на изкуството от различни епохи от историята на Индия. В средата на помещението имаше ниска месингова маса, около която бяха наредени дузина яркоцветни възглавници.

— Мога ли да ви предложа нещо? Изглеждате… изтощен.

— Чай? — попита Лорънс с надежда. — И убежище.

Сингх запари чай за двамата, а Лорънс се настани на застлания с килим под върху купчина възглавници. Уханието на тамян и познатата обстановка бяха като лек за нервите му и той чувстваше ужасното напрежение в ума му постепенно да се стопява. Сингх му подаде чаша, от която се вдигаше пара. Лорънс му благодари, кимвайки, и отпи от чая си. Горещ, сладък, с аромат на мента и лимон. Лорънс посочи с чашата си тежкия нож кирпан, който сикхът беше затъкнал в пояса си.

— Все същия нож. Носиш го, откакто те помня.

Сингх кимна мрачно.

— Разбира се. Откакто десетият гуру Гобинд Сингх разпореди така, всеки покръстен сикх носи кирпан.

Лорънс се огледа и видя пушки и пистолети, приготвени за почистване, и няколко ножа, наредени в стройна редица до един камък за точене.

— За война ли се стягаш?

— Всеки сикх е воин на Бога. Докато злото съществува по света, ние действително сме във война и трябва винаги да бъдем въоръжени срещу него. — Той докосна дръжката на свещената кама, която носеше. — Но това не е оръжие за нападение, кирпанът е отбранително оръжие, което въплъщава принципа Ахимса или ненасилие. Нашият път е да се противопоставяме на насилието, а не просто да стоим безучастни, докато то се шири около нас. А за тази цел са ни нужни правилните средства. Той извади закривената кама и я завъртя бавно, при което тя улови пламъка на свещите.

— Тя е сребърна — каза Лорънс.

Сингх прокара палеца си по богато украсената ножница.

— Да — рече той. И се усмихна мрачно. — Аз съм Кхалса сикх, което в груб превод означава воин-светец. Аз нямам магически сили, но вярата ми ме прави силен, а отдадеността ми на бога ме задължава да се боря със злото. Ние винаги сме бдителни там, където злото господства.

— И въпреки това ти не тръгна да преследваш нещото, което уби Бен.

Сингх поклати глава.

— Сикхът при никакви обстоятелства няма право да използва сила при нападение. Това е част от нашата вяра и понякога самият аз се боря с това ограничение, защото подобно на всички хора, аз съм просто човешко същество, изкушено от греха. Пътят на отмъщението крие безбройни опасности.

Лорънс отпи от чая си. Големият гоблен зад Сингх описваше сложни сцени от Упанишада. Той като че ли беше изработен от същите майстори, които бяха избродирали гоблена на стената между двойното стълбище.

— Вярваш ли в проклятия? — попита Лорънс.

Сингх се усмихна тъжно.

— Тази къща беше сполетяна от много скръб. Първо майка ви. После брат ви… Да, Лорънс. Вярвам в проклятия.

— Защо остана тук през всичките тези години? Не си бил длъжен.

Сикхът доля чашата му.

— Сър Джон не е лесен човек. Но е честен и справедлив. Той не е такъв, за какъвто хората го мислят.

— Вече не знам кой какъв е — изсумтя Лорънс в отговор.

— Тази къща, това имение… загадките тук като че ли са вградени в самите тухли и хоросана.

Известно време Лорънс мълча, претегляйки нещата в главата си. Най-накрая каза:

— Сингх… аз знам какво видях онази нощ.

— Така ли?

— Онова, което видях, не беше човек. Но не беше и животно. Не и в смисъла, който би вложил един здравомислещ човек в думата „животно“. Разбираш ли ме?

Вместо да отговори, Сингх бръкна под ризата си и извади оттам ключ на кожен ремък. Задържа го в пръстите си, така че Лорънс да може да го разгледа.

— Това ще отговори на въпроса ви какво разбирам.

Сикхът прекоси стаята, упътвайки се към една пищно украсена ракла, и отключи най-долното й чекмедже. Извади го цялото, отнесе го до масата и го постави на нея. Там, в уплътнени отделения, имаше десетки куршуми с най-различни размери и калибри. Металът беше по-ярък и по-светъл от оловото.

Лорънс имаше чувството, че стаята се откъсва от света, който познаваше.

— Сребърни куршуми? Не знаех, че ти и баща ми преследвате чудовища.

— Не го правим — отвърна Сингх. — Но тъжната истина е, че понякога чудовищата преследват теб.

Лорънс се отдалечи от него и се спря пред украсеното огледало, което покриваше една от стените. В отражението му имаше нещо измъчено и безумно и това изобщо не беше човекът, който бе стъпил на лондонската сцена преди няколко седмици. Дълбоката тъга, която видя в собствените си очи, го съкруши.

— Аз съм прокълнат, нали? — попита той.

Когато отговорът на Сингх се забави твърде много, Лорънс се обърна, тръгна към вратата и пое по потъналия в студени сенки коридор.