Джонатан Мабъри
Човекът вълк (57)

Петдесет и шеста глава

Човекът вълк тръгна към Върколака през горящия салон, ноктите му оставяха бразди в нажежените плочи на пода. Беше горещо като в пещ. От дрехите му, които все още висяха на парцали върху мощното му тяло, се издигаше дим. Той оголи зъби и изръмжа срещу противника си. Видя отблясъците от кръвта, която се стичаше от раната му. Подуши въздуха в очакване да усети миризмата на страх, но не долови нищо друго, освен предизвикателство. Пред него стоеше не ранена жертва, а ранен хищник. Човекът вълк присви очи и инстинктивно се изпълни с предпазливост и омраза.

В злото лице на Върколака се отразяваше като в огледало същата кръвожадна бдителност.

Върколакът внезапно тръгна настрани и започна да го заобикаля. Човекът вълк предусети маневрата му и запази разстоянието помежду им. И двамата притежаваха мощна разрушителна сила — въоръжени с остри зъби и нокти, водени от неудържимия глад за кръв. Високо от небето Богинята на лова наблюдаваше как две от най-силните й рожби започват невиждана битка.

Върколакът на няколко пъти предприемаше лъжливи атаки срещу противника си, за да го подмами, но в отговор Човекът вълк само замахваше рязко с лапа. Пожарът около тях се разгаряше и ставаше все по-горещо. Прозорците на къщата експлодираха.

Двете чудовища се втурнаха едновременно едно срещу друго, губейки очертания заради свръхестествената си скорост. Сблъскаха се фронтално, гърди в гърди, в средата на залата, точно под стъкления купол. Светлината от пожара рисуваше огнени щрихи върху телата им. Сътресението от удара беше толкова мощно, че плочите по пода се напукаха и последният здрав прозорец се пръсна и се посипа като искрящ прах.

Създанията паднаха на земята, вкопчени едно в друго. Приличаха на огромно заплетено кълбо от зъби и нокти. Те разкъсваха мускулите и сухожилията си, трошаха костите си, но раните им почти веднага заздравяваха. Болката само усилваше яростта им и наливаше още смъртоносна енергия в телата им. Всеки от тях инстинктивно се опитваше да разкъса гърлото на другия, съзнавайки, че това е единствената рана, която може да го убие. Но също както знаеха коя е най-добрата атака, тяхната свръхчовешка природа им подсказваше как да избегнат фаталното ухапване.

* * *

Гуен скочи от коня си и се затича към къщата, без да обръща внимание на огнените езици, които излизаха от счупените прозорци. Докато тичаше по каменните стълби към входната врата, усещаше горещите вълни на пожара. И двете крила бяха открехнати. Отвори ги с трясък и влетя вътре.

И замръзна на място при вида на сцената, която се откри пред погледа й. Там, в средата на залата, обгърнати от огън и дим, се биеха две огромни същества. Те бяха ужасни, страховити и отвъд всякакви представи. Далеч по-мощни от чудовищата, описани в книгите, които бе чела.

Застанал на четири крака, Върколакът се спусна с ниско наведена глава и стисна челюсти около ръката на Човека вълк. После започна да се мята, опитвайки се да използва масата си, за да изтръгне ръката от рамото му. Това нямаше да убие врага му, но щеше да го осакати и да го остави безпомощен преди смъртоносната атака.

Човекът вълк зави от болка, когато челюстите на Върколака се сключиха около ръката му, трошейки костите и разкъсвайки мускулите му, Той падна по гръб, като повлече противника си, и двамата се претърколиха. Човекът вълк хапеше и удряше в опит да отблъсне Върколака. Но врагът му го притискаше здраво и в очите му проблесна победоносна злост.

С рев на болка и гняв Човекът вълк успя да подвие стъпалата си и да се надигне рязко, повличайки със себе си Върколака. Никое живо същество не би могло да се изправи на крака при толкова много наранявания и с такъв масивен товар, но Човекът вълк имаше в себе си невероятни запаси от мрачна енергия и черпеше от тях. Щом се изправи, той започна да изблъсква противника си назад към камината. Върколакът впи ноктите на ръцете си в раменете на Човека вълк и заби крака в пода, но макар така да забави устрема му, не можа да го спре.

Човекът вълк сграбчи кървящото рамо на Върколака и задълба с нокти в раната от рапирата на гърдите му. С ръмжене той започна да раздира отвърстието и да го разширява, късайки парчета месо.

Върколакът не можа да издържи на болката. Той отвори пастта си, отметна глава и зави в агония.

И в този момент Човекът вълк нападна!

Той се хвърли напред и заби ситните си зъби в гърлото на противника си с цялата ярост и мощ, на която бе способен. После вдигна нагоре Върколака и го запрати към каменния ръб на камината. Пламъците мигновено погълнаха създанието и от кървящите му гърди се разнесе болезнен вой.

Човекът вълк приклекна и изръмжа диво към поразения си враг. После пое с яките си предни крайници горящото чудовище, изправи се, впрегна цялата сила на бедрата и раменете си и хвърли Върколака надалеч. Тялото му полетя през гъстия дим и падна с трясък на пода.

* * *

Останала незабелязана по време на двубоя, Гуен Конлиф стоеше на вратата, неспособна да помръдне, и с немигащи очи наблюдаваше ужасяващото зрелище, което се разиграваше пред нея.

* * *

Човекът вълк чакаше да чуе предсмъртния вой… но мигът се проточи безкрайно.

Изведнъж, изцяло обгърнат от пламъци, Върколакът се появи през димната пелена. С всяка крачка прогаряше следа по пода. Дрехите и козината му се бяха превърнали в пепел. И все пак, той настъпваше. С гръмовен вой на омраза Върколакът се хвърли напред, а Човекът вълк оголи зъби и протегна нокти, за да отблъсне тази обречена атака.

Върколакът рухна на земята на около метър от Човека вълк. Той пристъпи напред, подозирайки, че това е клопка.

Горящото чудовище се изправи несигурно на крака и се опита отново да се нахвърли върху врага си, но пак не можа да го достигне. Когато се сгромоляса за втори път, около него се разхвърчаха искри.

Човекът вълк не отстъпваше от заетата позиция, опасявайки се все още, че може да попадне в капан.

Върколакът се мъчеше да се надигне, но успя единствено да коленичи. Огънят го изгаряше. Той самият бе огън. Плътта се свличаше от тялото му като лой. Мускулите му започнаха да се отлепват. От горещината муцуната му се беше сгърчила и челюстите му бяха станали още по-противни и страшни.

Върколакът протегна ръка, от която не беше останало нищо друго, освен догарящи сплетени върви. Ноктите му бяха овъглени и напукани, сухожилията — съсухрени. Лапата му се беше превърнала в изкривена, безполезна карикатура на предишното смъртоносно оръжие.

Създанието падна на четири крака. Туловището му се беше смалило, превръщайки се в пара и гореща пепел. Успя да направи само една-единствена стъпка напред и рухна на пода.

* * *

Някъде дълбоко в съзнанието на звяра, потопено в червени сенки и първични инстинкти, Лорънс Толбът успя някак да погледне през очите на Човека вълк. Той видя чудовището, което бе неговият баща. Гледаше как крайниците му потрепват и се гърчат в пламъците и как Върколакът се връща отново в обвивката на сър Джон. Преображението отне само няколко секунди и тези няколко секунди бяха последните мигове в живота на сър Джон Толбът.

Когато промяната се осъществи напълно, Лорънс забеляза, че потъналата в кръв мъртва развалина лежи на по-малко от петдесет крачки от мястото, където бе умряла майка му — където беше убита майка му — преди толкова много години. Същото това място, където бе прекършен собствения му живот; където някогашното невинно момче, бе изтръгнато от детството му и бе оставено на безумството, самотата, горчивината и цинизма. Това бе мястото, което промени завинаги света на Лорънс Толбът. Точно там той бе намерил края си… а сега, съвсем близо до това свято и нечестиво място посрещна края си и баща му.

Докато наблюдаваше всичко това, той усети как в сърцето му се надига мрачно тържество, но почти веднага това чувство се загуби в съзнанието на звяра. Докато Човекът вълк отмяташе глава, за да нададе победоносен вой, Лорънс усети как самият той се разпада и разтваря в нищото.