Павел Вежинов
Голямата стъпка (9)

9

На другата сутрин Проданов навярно би спал до късно, упоен от чистия въздух, ако бай Пешо не бе го бутнал по рамото.

— Хайде, ставай! — намигна му той. — Работа ни чака!

Инспекторът го погледна стреснато. Тъкмо сънуваше, че щангистът Гончев го бе вдигнал като пакет в могъщите си ръце и с все сила се мъчеше да го напъха в някакво малко, кръгло прозорче.

— Колко е часът? — попита инспекторът.

— Минава седем…

— А момчетата?

— Отдавна бягат към Витоша… Трябва да използуваме, докато ги няма…

Спалното помещение на боксьорите бе общо за всички. Леглата още не бяха оправени и навсякъде личеше такъв безпорядък, че бай Пешо се почувствува длъжен да обясни:

— Щом станат — бягат на кроса, докато не се е вдигнало слънцето… Пък леглата после оправят…

— Кое е леглото на Кацарски? — запита инспекторът.

— Ето го това — крайното…

Инспекторът спря любопитно край него.

— Не му ли е малко?

— Малко му е, разбира се… Краката му стърчат отвън, пък и одеялото му е късо… Колко пъти вече се разправям с нашия домакин, той все едно си знае: „С такава мярка никъде не мерят, на него и ковчегът ще му е къс“. Виж му приказките, пък съди за ума му… А поне легло можеха да направят, да не се мъчи момчето…

Инспекторът бе забелязал, че до всяко легло има високо шкафче, доста неугледно, в което момчетата държаха личните си вещи. Преди да пристъпи към шкафчето на Кацарски, той се наведе и погледна под леглото му. Това, което видя, го накара лекичко да притаи дъх… Както очакваше, обувките на младежа бяха там и той още в първия миг разбра, че са с гумени подметки. В движението, с което ги дръпна към себе си, наистина имаше нещо хищническо и грабливо. Инспекторът се изправи и ги погледна.

И бай Пешо го следеше с напрежение. Инспекторът ги отпусна и каза тихичко:

— Грайферът не е същият…

Той забеляза как треньорът с облекчение въздъхна.

— Е, слава богу — изтръгна се неволно от устата му.

Проданов извади от джоба си малка тенекиена рулетка и грижливо премери подметката.

— И номерът не е същият — каза той. — Този е четиридесет и пети…

Лицето на бай Пешо съвсем се оживи.

— Тъй си и знаех! — каза той доволно. — Не може да бъде Венко, не е такова момчето…

Инспекторът бавно поклати глава.

— Не бързай! — каза той. — И аз нося понякога трийсет и девет, понякога четиридесет, както прилегне… А големите номера сигурно не са чак толкова прецизни… Той се наведе и отново сложи обувките под кревата. Лицето му беше замислено.

— Обувките не са купувани тук — измърмори той. — А както сам казваш, той не е купувал само един чифт…

Бай Пешо замълча. Проданов се опита да отвори шкафчето, но то се оказа заключено. Не е никак трудно за един криминален инспектор да отвори едно купено от магазините шкафче. Първото му впечатление бе, че вътре е много грижливо подредено. Костюмът бе сгънат внимателно, изгладените ризи бяха наредени една върху друга. В долното отделение бяха натрупани десетина книги — малко по-небрежно, отколкото другите вещи. Инспекторът набързо ги прегледа — не бяха лоши книги, имаше вкус момчето.

— Доста чете — обади се бай Пешо. — Колкото всички други, взети заедно…

— Да, виждам — каза инспекторът. — Освен тоя костюм — друг няма ли?…

— Не знам… Тук все с тоя си ходи…

— А анцуг?…

— Има даже два… Единият за тренировки, другият официален… Но официалните са в общия гардероб…

Сакото беше спортно — едър, бежов щрайгар, панталонът габардинен. Целият костюм изглеждаше доста нов и запазен. Първата му работа беше да го разстеле и да го прегледа най-внимателно. Ако той беше носил тежката каса, много трудно беше да не остане някаква следа. Сигурно щеше да има скъсани или претъркани нишки или някакви следи от амбалажа — тресчици или прахуляк. Първият повърхностен преглед не даде никакъв резултат. Той отново извади лупата и отново прегледа тъканта — сантиметър по сантиметър.

— Нищо! — измърмори неволно той.

Дали не е бил по риза? Много възможно. Но и по ризите нямаше никаква следа. Разбира се, не е чудно точно тази риза да е била дадена за пране. Не е чудно да е подложил нещо меко на рамото си, така че следата да е останала именно върху подложката. Много работи бяха възможни — важното в случая беше, че по тия вещи нямаше никаква следа.

И погледът на останалите вещи не доведе до нищо — цялото съдържание на шкафчето говореше за един съвсем примерен младеж. Проданов бе запомнил много добре порядъка, в който бе намерил вещите, и започна да ги слага обратно в същия ред — така изкусно и точно, че бай Пешо неволно се възхити. След пет минути всичко беше в тоя вид, в който го бе намерил, и той с чисто сърце заключи шкафчето. Двамата приседнаха на леглото.

— Опитай се да разбереш дали са го виждали с други обувки — каза инспекторът. — И какви са били горе-долу… Внимателно, разбира се — да не разберат, че разпитваш…

— Бива — отвърна бай Пешо. — Но все ми се чини, че тука напразно си губиш времето…

Внезапно инспекторът усети, че вратата се отваря, и обърна натам глава. Това, което видя, го накара да трепне — толкова голяма бе изненадата. Широката рамка на вратата бе цялата закрита от едрата фигура на Кацарски, който стоеше на прага, без да мръдне. Той гледаше към тях някак смутено и явно се колебаеше — да влезе или да се върне назад.

— Ти какво правиш тук? — възкликна бай Пешо така смаяно, че инспекторът се намръщи.

— Нищо!…

— Как така нищо? Защо не си с другите?…

— Вчера лекарят ме освободи… Каза ми да правя крос през ден…

— Казал ти!… А ти защо на мен нищо не каза?… Да не съм аз тука лукова глава?…

— Забравих — каза боксьорът смутено.

Инспекторът разбра, че е време да се намеси.

— Остави момчето — каза той шеговито. — И теб, ако те блъскат между въжетата, и ти ще почнеш да забравяш.

Кацарски го погледна внимателно.

— Натам води цялата работа — каза той с едва прикрита горчивина.

— Хайде пък сега! — още по-сърдито се обади бай Пешо. — Мене, като са ме блъскали толкова години — аз идиот ли съм?…

Някакъв смях се мярна в погледа на младежа, но той премълча това, което бе минало през ума му. И бай Пешо изглежда разбра, че трябва някак да замаже работата.

— Нищо, както и да е — измърмори той с променен глас. — И влез, какво стърчиш там?…

Младежът направи няколко неуверени крачки.

— Другарят Проданов искаше да види как живеете — И ето за съжаление какво завари.

— Ние след туй разтребваме — обади се младежът.

— И не правите лошо — все тъй шеговито подхвърли инспекторът. — Тук, ако не друго — поне за женитба ще се подготвите…

— Аз съм готов — усмихна се младежът. — Мене майка ми отдавна ме е научила…

— Да не вярваш — каза бай Пешо със съмнение.

— Не сте ме виждали, другарю треньор, с домашна престилка — отвърна младежът. — В къщи чиниите аз мия.

— Сериозно? — повдигна недоверчиво вежди бай Пешо.

— Съвсем сериозно… Майка ми с туй се занимава в един стол… А пък да го прави и в къщи — вече много й идва…

— Я гледай! — вече съвсем искрено се учуди бай Пешо. — Та на мен точно такъв трябва. Ако почакаш малко — може да те направя и зет…

— Вече са ме ангажирали — усмихна се младежът. — Знаете ли колко жени има на тоя свят, дето не могат да мият чинии…

— Като ви гледам ръчичките — каза инспекторът, — сигурно малко от тях са останали здрави…

Младежът още по-широко се усмихна.

— Има нещо вярно — призна той. — И отсега съм решил — като отидем на европейското първенство, ще се върна оттам с порцеланов сервиз…

— Ти гледай да се върнеш с медал — обади се бай Пешо. — Пък сервиза аз ще ти го купя — с мои пари…

— Тогава почвайте да събирате пари, другарю треньор — отвърна младежът. — Защото медалът ми е сигурен.

Момчето е духовито и умно — разсъди в себе си Проданов. Той наистина не бе очаквал това от боксьор — и при това толкова грамаден. Сега, когато го гледаше съвсем отблизо, той виждаше, че и лицето му е интелигентно, с гладка кожа на човек, който не се е занимавал с груба физическа работа.

Бай Пешо се изправи.

— Тъй и тъй от инспекцията нищо не излезе — каза той — ами поне да си вървим…

Като излязоха вън, бай Пешо помълча малко, след това с отвращение каза:

— Ама пък я свършихме… Добре, че не дойде, докато бъркахме из шкафчето.

— Остави! — махна с ръка инспекторът. — Никога така не съм се излагал…

И за да промени неприятната тема, запита:

— Душове имате ли в лагера?

— Имаме — отвърна бай Пешо. — Но ме е страх да не са малко студени за теб.

Душовете се оказаха съвсем студени — с вода, която идваше от водопровода. След малко Проданов стоеше край един от тях, инсталиран съвсем близо до плавателния басейн, и предпазливо опитваше с пръст водата. Нямаше какво да се прави — трябваше да се реши. Това беше желязно правило в живота му — да прави всяка сутрин гимнастика и да взима душ — не такъв студен, разбира се, с вода от бойлера. Той се съблече в една от кабинките, взе си пешкира и решително се запъти към душа. В ранното утро край басейна нямаше никакъв човек. Водата бе така спокойна, така студено синя и гладка, че Проданов почувствува по гърба си леки, хладни тръпки. Не, няма да стигне дотам, душът ще му бъде съвсем достатъчен. Като посъбра кураж, той се пъхна решително под водната струя, постоя само няколко мига и изскочи така стремително, сякаш му пареше под краката.

Не, няма да бъде туй баня, но както и да е. Той взе сапуна и леко се насапуниса. Тая работа не вървеше много бързо, защото умът му все още бе зает с Кацарски. Ако е виновен, младежът навярно се е усъмнил какво търсят тия двама мъже около леглото му. Пък и бай Пешо така откровено се стресна и опули, като го видя, че и един по-досетлив човек би разбрал каква е работата. След това цялото поведение на боксьора би могло да бъде игра. Но не приличаше на игра.

Той изпусна сапуна и с досада се поогледа. А, ето го във водния улей край басейна. Той се наведе да го вземе и в тоя миг се случи нещо съвсем неочаквано. Кракът му се подхлъзна по лугавото дъно на улея, той загуби равновесие и бухна надолу с главата в басейна.

Първото му чувство бе на инстинктивен ужас. Инспекторът потъна стремително, запляска отчаяно с ръце и излезе над водата. И веднага се досети да потърси дъно. Той се поотпусна с протегнат крак, водата го заля и отново тръпки на панически ужас сковаха сърцето му.

Нямаше дъно!… Инспекторът запляска с ръце и в очите му отново блесна слънцето. Едва сега той видя колко близко е всъщност циментовият ръб на басейна. Малко под ръба бе монтирана дълга стоманена тръба, поставена специално, за да се ловят на нея тия, които плаваха. Точно туй инспекторът направи — протегна отчаяно ръка натам, но пръстите му увиснаха във въздуха. Басейнът не бе напълнен добре, тръбата беше доста високо.

Внезапно той съзря над себе си уплашеното лице на Кацарски.

— Помощ! — извика дрезгаво инспекторът.

Грамадната фигура прелетя над него и бухна шумно във водата. Някаква могъща ръка го сграбчи, повдигна го нагоре, след това неочаквано го изпусна. Но страхът мигновено бе изчезнал от сърцето на инспектора. Голямата ръка се протегна и хвана желязната тръба. В същия миг той дочу хрипкавия глас на младежа.

— Дръж се за мене!…

Поканата беше съвсем излишна. Инспекторът и без туй така здраво го бе сграбчил за талията, че надали би го пуснал дори ако онзи полетеше към дъното.

— Сега се хвани за тръбата! — командуваше младежът.

Инспекторът се повдигна и я докопа с разтреперани пръсти.

Като се движеха по нея, след малко те стъпиха на дъното — младежът до коленете, инспекторът, кажи-речи, до кръста. Гледката наистина беше доста весела — пребледнелият дребен човек и исполинът в син анцуг, по който все още изобилно се стичаше вода. Двамата побързаха да излязат навън.

— Брей, за едната хубост щяхме да се издавим! — възкликна Кацарски учудено.

— Как тъй да се издавим? — не разбра инспекторът.

— Ами какво друго? — ухили се младежът. — Да не мислите, че аз знам да плувам?

Инспекторът го гледаше смаяно.

— Не знаете да плувате? — възкликна той. — Как е възможно?

— Ето на — възможно е… Ами вие защо не знаете?

— Исках да кажа — тогава защо се хвърлихте във водата?

— Ами как?… Зер да ви оставя да се удавите?

— Можеше да ми протегнете ръка например…

— Кой да се сети в бързината. Аз помислих, че вече се давите… Ама да знаете, другарю лектор, как се бяхте ококорили. Струва ми се цял живот няма да ви забравя…

Боксьорът се засмя и се огледа.

— Добре, че не ни видяха! — добави той. — Иначе щяха да се пукнат от смях…

— Какво има тук смешно! — каза възмутено инспекторът. — Смешно ли е да се дави човек?

— За нас не е смешно, ами за другите… По-добре да си мълчим и никому да не казваме…

— Напротив — длъжен съм да кажа на всички! — възрази инспекторът разпалено. — И да ви посоча за пример!…

Боксьорът заклати глава.

— Само туй не бива да правите! — каза той убедено. — Я вижте къде сме се давили — до самия ръб на басейна… Ами те са спортисти, другарю лектор, хич няма да ви разберат. Ще станем за смях — и вие, пък и аз. Има след туй да ни майтапят с месеци… Не, слушайте мен — аз добре ги познавам…

Като разгледа още веднъж местопроизшествието и като размисли, инспекторът се съгласи, че младежът е прав. Прав или неправ, но това не променяше същността на нещата — без него той сега щеше да лежи с подут корем на дъното на басейна. Хубав край на едно дело, което бе започнал с такава увереност.

Инспекторът отиде до кабинката и се облече. Когато се върна, младежът грижливо изстискваше мокрия си анцуг. В дъното на очите му все още се таеше сдържан смях.

— И изобщо права излезе майка ми — каза той. — Тя ми предрече, че ще си счупя тука главата. И едва ли не ме прокле…

— И тя ли не обича спортистите? — запита инспекторът.

Младежът го погледна внимателно.

— Защо?… И вие ли не ги обичате?

— Не, не исках да кажа такова нещо. А иначе какво ще търся тук?

— А аз какво търся? — каза младежът с едва забележима горчивина. — Това за мене ли е работа?

— Аа — защо? — погледна го учудено инспекторът. — Напротив, изглежда тъкмо за вас…

— Не е така! — поклати бавно глава младежът. — Боксът не е за такива като мен… У нас — големите хора — всичко изглежда някак бавно и смешно… Има ли смисъл човек насила да става за смях?…

— Наистина прекалено сте чувствителен за боксьор — каза инспекторът.

— Не, не съм прекалено чувствителен… Но не съм и дебелокож… Още като изляза на ринга, се чува едно дълго-предълго — „Ееее!“ — като че ли съм кой знае какво чудо!… И, разбира се, почват да се сипят забележки — „Ей, малкия, какво си ял, та си толкова пораснал?“

— Можеше да им отговориш спокойно — тикви!

Младежът го погледна учудено.

— Знаете ли, че не сте много далеч от истината? Ние и досега отглеждаме тикви в дворчето… Като бях малък — от есен до зима това ми беше обедът, това вечерята… И видите ли докъде стигнах! — той с неудоволствие погледна грамадното си тяло, безкосмено като на момиче…

— Добре де, насила не са ви накарали — усмихна се едва забележимо инспекторът. — Защо се съгласихте да си хванете тая беля за главата…

— Защо! — измърмори недоволно. — Ами как щях да видя иначе широкия свят! Туй ми е било мечта още от най-ранно детство. Ако не беше боксът — тъй и щях да си овехтея в моята книжарница…

— Как тъй — вашата?…

— Е, не е моя, разбира се… Но продавам там книги на щанда за художествена литература…

— Доста интересна комбинация! — усмихна се инспекторът. — Литератор и боксьор…

— Не съм литератор — отвърна сериозно младежът. — Но и да бях — комбинацията пак нямаше да бъде съвсем лоша. Знам аз какво да правя, но не мога. Като че ли мисълта ми и тялото ми са две различни неща… Истински дуализъм на практика…

— Добре де, тогава защо не се откажете? — попита любопитно инспекторът.

— Как да се откажа?… Та нали вече съм почнал?… Пък и хората разчитат на мен… В края на краищата пари са похарчили и надежди възлагат. Туй, което казах на нашия треньор за медала, не е шега… Дето се казва, по корем ще се влача, но медал ще им донеса. Пък тогава ще видим. Може би най-сетне ще престанат да се кискат край ринга…

— Глупци на тоя свят винаги е имало… И ако се води по тях човек, никъде няма да стигне…

— То е тъй! — малко унило отвърна младежът. — Но и ние нали за една чест живеем!… Просто косата ми се изправя, като си помисля, че на някоя среща може да дойде и майка ми.

След малко Кацарски взе мокрия си анцуг и се запъти към бараките. Инспекторът приседна на една пейка с лице към слънцето. Неговата топлина сега му беше приятна, изстиналата от водната баня кръв приятно пъплеше под кожата. Той усилено мислеше. Ако вярваше на интуицията си, трябваше веднага да задраска младежа от списъка на съмнителните. Момчето беше умно, сърдечно и добро — това личеше от всяка негова дума и всеки жест. Трудно можеше човек да си представи, че такъв едър, добродушен младеж е в същото време рафиниран лъжец и лицемер, че ловко играе една двойствена игра. Такива работи могат да се случат само в книгите. Пък и ако се погледнеше съвсем обективно — срещу него нямаше никаква що-годе сериозна улика.

Инспекторът дълбоко въздъхна. Не, имаше все пак…

Оставаше си факт, че Кацарски единствен между боксьорите не бе прекарал в лагера през нощта на кражбата…

Оставаше си факт, че имаше слабост към чуждестранни обувки и бе купил досега няколко чифта от тях…

Той беше длъжен да провери всички факти. Беше длъжен, а нямаше никакво желание да стори това. Струваше му се, че ще извърши предателство спрямо приятел…