Павел Вежинов
Голямата стъпка (6)

6

На другия ден рано сутринта Проданов се движеше през градския парк с пътно куфарче в ръка. Утрото беше чудесно — със синьо стъклено небе, без никакво облаче. Вече от десет минути вървеше през гората, така успокояващо тиха, така приятно безлюдна, сякаш се намираше на десетки километри от града. След дъжделивата пролет сега навсякъде бе покарала буйна растителност, която горещото лятно слънце още не бе успяло да угаси. По малките полянки светеха на слънцето жълти цветя, жужаха пчели, силно и упоително миришеше на билки.

Най-после гората свърши, той излезе на открито. Висока телена ограда му подсказа, че хубавата разходка е свършила. След като мина през входа, от дясната му страна блесна със синевата си спокоен воден басейн — така прозрачно чист, сякаш никога никакъв човек не бе влизал в него. Вляво, под клоните на грамадните широколистни дървета, се провиждаха дъсчените къщурки на лагера — някак необикновено тихи и безлюдни в тоя утринен час. Наистина съвсем не бе попаднал на лошо място — капанът изглеждаше достатъчно съблазнителен. И докато крачеше по алеята, инспекторът с чувство на болка съзна, че точно това му бе липсвало през последните години на живота му — тая благословена свежест, зеленината, пъстрите сенки, големите бели пеперуди, които като омагьосани се люлееха из въздуха. За пръв път от две десетилетия дирите на престъплението го водеха сред красотата. Не, наистина трябва да вземе отпуск… Трябва непременно да вземе отпуск и да се запилее някъде по дивите планини. Точно това му е липсвало, а не е знаел…

Алеята, по която се движеше, неусетно се стесни, клоните слязоха по-ниско и заблестяха с росата си в очите му. Наляво и надясно се деляха малки пътеки, зашумени в прясна зеленина, но по коя от тях да тръгне? Тъкмо се колебаеше и до слуха му стигна висок, сърдит мъжки глас, който очевидно някого хокаше. Кой може и има право да хока на тоя свят, освен някой началник?… Като се ориентира за посоката, инспекторът смело се запъти нататък.

Той не се излъга. Когато приближи, гласът вече ехтеше една октава по-високо и сякаш се прехласваше в себе си. На дъсчената врата бе окачен стар, олющен надпис — „комендант“… Ууу, комендант, голяма фирма за тия дъсчени бараки и техните сънливи обитатели. Той почука — никакъв отговор. Отново почука — тоя път с цялата си ръка.

— Влез! — обади се някой сърдито.

Инспекторът се вмъкна заедно с куфарчето си. Някакъв млад човек по спортна риза стоеше на две крачки от него зает с мигане. Това не можеше да бъде комендантът, естествено. Друг едър, разгърден мъж с плешива глава, цялата окосменост на която се бе прехвърлила на гърдите му и в ушите отчасти, въртеше пред лицето си също такъв грамаден, космат юмрук. Видът му беше достатъчно комендантски, словата също.

— Ти ли си най-големият будала в София, бе!… Ти ли си!…

Младежът видимо не бе съгласен с това определение, но предпочиташе да мълчи.

— Будала с будала! — кипеше комендантът. — На кого дават най-жилавото месо? На тебе!… На кого ще пробутат най-смачканите домати?… Пак на тебе!…

— На всички дават това! — попробва най-сетне гласа си младежът.

— Дават!… Не дават на всички!… Пък и да дават!… Ние всички ли сме? Другите скърцат цял ден с писалки, ние планини вдигаме!…

„Де да беше така! — помисли инспекторът. — Само с два километра да поместят Витоша назад — какво удобство за градоустройствените планове.“

— Ако ми докараш още веднъж такива домати — с тях по главата… Разбираш ли?

— Разбирам…

В тоя миг комендантът най-сетне забеляза инспектора. Изглежда, че неговият скромен вид не му вдъхна никакво чувство за опасност.

— Вие какво искате? — попита той троснато…

— Ако разрешите, определен съм за лектор…

— А, тъй ли? — каза равнодушно комендантът. — Откога ви чакаме…

Но не личеше да го е чакал с особено нетърпение, защото веднага го забрави. Докато младежът със спортната риза отстъпваше заднешком към вратата, в стаята влезе нов човек. Но той беше наистина достоен съперник. Изглеждаше по-едър от коменданта, с възгрубичко лице и за разлика от него — с коса, посивяла вече, намокрена и грижливо сресана на път с рядък гребен. Той бе само по спортна фланелка и с долнище на анцуг, бос и, както се стори на инспектора, също сърдит. Инспекторът отстъпи крачка назад с немалка доза любопитство — как ще се ударят в тая канцелария тия два мастодонта.

— Слушай бе, приятелче! — започна сивокосият още от прага. — Ние спортисти ли сме или хамали?

Но никакъв сблъсък не стана. Приятелчето веднага смени гневната маска на лицето си с друга, неизразимо по-смирена и кротка.

— Не те разбирам…

— Какво се правиш на разсеян! — избухна сърдито сивокосият. — Всяка сутрин ли ще мъкнем тия щайги от входа, та чак до кухнята?

Комендантът мигаше като човек, който търси изход. И веднага го намери.

— Слушай, ти знаеш ли какво значат трудови навици? — запита той мрачно.

— Аз знам, но ти не знаеш!

— Кой?… Аз?… — Комендантът мигновено се самозапали. — Аз не знам?… Дето ви храня всеки ден!… Дето се грижа прах да не падне върху вас!… И таз хубава! — завърши той възмутен.

— Хайде, хайде — стига големи приказки… Питам те — защо камионите не влизат до кухнята… Тоя път за какво е?

— Защо ли? — кипна комендантът така, сякаш ей сега щеше да го срази с някакъв съкрушителен аргумент. Но вместо това тонът му изведнъж спадна. — Пък наистина — защо? — учуди се той сам на себе си. — Да им е лесно на шофьорите — за какво друго…

Така внезапно помирени, мастодонтите най-сетне седнаха на дървените столове. Сега вече те се гледаха съвсем приятелски.

— Ти сам знаеш — сутрин всяка минута ми е преброена — каза кротко сивокосият.

— Знам, знам — още по-кротко отвърна комендантът и в тоя миг погледът му за втори път попадна върху инспектора. — А, разгеле, нали има едно свободно легло при теб?

— Няма…

— Как няма?

— Ами няма… На него спи моят помощник…

— Твоят помощник е длъжен да спи при момчетата… А при теб ще дойде нашият лектор… Запознайте се…

Инспекторът имаше здрава ръка, но ръкостискането на сивокосия мъж едва не го накара да легне по гръб на пода.

— Спиров! — каза той. — Мерси! — в погледа му се мярна благосклонност. — Е — щом е за вас — може…

Комендантът му намигна фамилиарно — т.е. нали виждате как бързо уреждам работите.

— Чаршафи… такива работи носите ли? — запита той.

— Не ми казаха! — смънка смутено инспекторът.

— Нищо, ще ви дам — от мен да мине. — Той погледна писмото. А на храна ви зачислявам от днес… При мен няма бюрокрация, при мен всичко звънти…

След малко инспекторът и сивокосият вървяха заедно по алеята. Сивокосият снизходително примери дребната фигура на своя съквартирант.

— Значи лектор? — измърмори той. — Хубаво, много хубаво… На нас лектори ни трябват просто като… — той се замисли за миг — като вода.

Но инспекторът не беше убеден, че сивокосия цени особено водата. Ако беше казал като ракия, щеше да се чувствува по-сигурен.

— Извинете, не чух добре името? — каза той.

— Спиров! — отвърна с достойнство сивокосият. — Но ми викат бай Пешо… Не че съм стар — още от младеж тъй ми викат… А вие с какво се занимавате… иначе?

Инспекторът се бе подготвил за такъв въпрос.

— Читалищен деец съм — отвърна той скромно. — Занимавам се с книги…

— Това е хубаво! — каза с уважение бай Пешо. — Аз съм държавен треньор… Тренирам тук националния отбор…

— По борба?

— Как по борба?… По бокс! — каза той натъртено. — Ние не сме пехливани, ние сме джентълмени…

На Проданов му се прииска да каже, че отдавна не е виждал джентълмен с боси крака, но замълча. Бай Пешо му беше станал още от първия миг симпатичен, а на симпатичните хора той беше готов да прости и по-големи недостатъци.

— М-да! — измърмори той примирително.

Но бай Пешо, изглежда, долови съмнението в гласа му.

— Та що, не вярвате ли? — запита той. — Знаете ли какво е казал Иполит Тен?

Инспекторът едва не се опули от учудване.

— Иполит Тен ли казахте?

— Да, той, той! — кимна уверено треньорът. — Всеки джентълмен — е казал той, — всеки мъж, който уважава себе си, трябва да знае да боксира.

— Много интересно! — каза инспекторът с чувството, че Иполит Тен е паднал малко в очите му.

Те закусиха в стола — на открито под сенчестите клонки на дърветата. Макар масите да бяха положени направо върху голата земя, навсякъде бе чисто и добре изметено. И закуската не беше лоша — парче масло, доста по-голямо парче сирене, конфитюр, гребнат свободно с голяма лъжица, но по-скоро кисел, отколкото сладък. И освен това по четвърт прясно мляко, разбира се…

— Закуската е добра! — каза доволно инспекторът.

— Тая закуска?… Добра?… Хе, хе! — усмихна се презрително треньорът. — Това изобщо не е закуска…

— А какво е закуска според вас?

— Ако прибавим към всичко туй поне няколко яйца — пържени с шунка, разбира се… Или четвърт колбаси… Или нещо от тоя род…

— Като идея не е лошо — съгласи се инспекторът. — Но после вашите боксьори едва ще ходят…

— Охо! — възкликна треньорът. — И ще подхвръкват биля…

След закуската двамата се упътиха към бараката, където инспекторът щеше да квартирува. Бай Пешо крачеше така бързо с босите си крака, че Проданов едва успяваше да го настигне. Сигурно бе минал петдесетте, но изглеждаше така запазен и бодър, сякаш току-що излизаше от казармата. Като изскочи на главната алея, той видя група спортисти, които тичаха един след друг — в неособено бърз темп, колкото да се каже, че тичат…

— Това са моите, момчета! — каза бай Пешо с едва прикрито чувство на гордост…

Проданов ги погледна разочарован. Не, не ги биваше!… Сто пъти не ги биваше!… Сториха му се в тоя миг дребосъци — мършави при това. И най-едрият от тях надали би могъл да вдигне нещо повече от каса с макарони. Тука каузата му изглеждаше съвсем загубена — нищо нямаше да намери при боксьорите…

— Четвърт час отдих! — подвикна след тях бай Пешо. — И на закуска!

След последния боксьор яздеше на стар велосипед сух младеж с тясно лице.

— А Венко къде е? — запита треньорът.

— Иде! — отвърна велосипедистът.

Бай Пешо поклати загрижено глава. След малко по алеята се зададе нещо, което накара Проданов да притаи дъх. Един грамаден младеж, висок най-малко два метра, с мощно телосложение, но доста хармонично развит, тичаше мъчително, като оросяваше с пот пътя си. Треньорът сви устни…

— Край! — подвикна му той. — Давай ходом!…

Трудно беше за гиганта да спре изведнъж. Лицето му бе като одрано от руменината, мощният му гръден кош тежко се издигаше и спадаше.

Навярно ще е нужна цяла лопата конфитюр, за да се възстановят загубените калории.

— Лекар тук има ли? — запита той подозрително.

— А, не берете грижа за туй… Цял институт се грижи за здравословното им състояние…

Те бяха стигнали до бараката. Квартирата не се отличаваше с особен комфорт — чисто и просто малка стаичка с дъсчени стени, две походни легла, две шкафчета, малка дървена маса. Но вътре всичко светеше от чистота. Бай Пешо веднага се залови за своето шкафче.

— А сега да довършим нашата работа — каза той.

Докато Проданов се мъчеше да си припомни каква работа бяха почвали, той извади от шкафчето доста големичък шпеков салам, няколко домата, буца сирене.

— Да позакусим! — подкани той гостолюбиво.

— Та нали закусихме?

— Туй беше за чиновници. А сега почва за треньори…

— Не си спомням днес да сме тичали — каза инспекторът не кой знае колко тактично.

Бай Пешо го погледна втренчено, сякаш се чудеше да се засегне ли от тия думи или да ги отмине без внимание. Едва сега инспекторът забеляза, че очите му са съвсем сини, лишени от каквото и да било коварство или хитрост. Бяха толкова честни мъжки очи, че Проданов в миг се позасрами.

— Знаете ли какво е лапи? — попита внезапно треньорът.

— Да, знам!… Разбира се!…

— Какво е според вас?

Инспекторът малко се затрудни.

— Ами как да ви кажа… Ония меки части на…

— Вятър знаете! — махна с ръка бай Пешо. — Нищо не знаете… Лапи са един вид боксови ръкавици или нещо подобно… Слагам ги на ръцете и ги държа пред боксьора — точно там, дето уж трябва да бъде неговият противник… Вместо по него той бие по лапите с все сила… А знаете ли колко тежи един удар?

Инспекторът, естествено, не знаеше.

— Различно — според категорията на боксьора и според силата му… Но средно да речем по двеста килограма… Ако получа триста тежки удара на ден — това колко прави?… Шест хиляди?… Не, какво говоря — шейсет хиляди килограма!…

Младият гигант ги отмина, но инспекторът все още го гледаше — и така алчно при това, сякаш беше готов да го глътне.

— А кой е тоя? — запита той доста несдържано.

— Този ли?… Моят… тежкият…

— Ето това вече е боксьор! — каза Проданов с удовлетворение.

— Точно той още не е боксьор! — отвърна с въздишка бай Пешо. — Още го мъчим…

— Наистина го мъчите! — съгласи се веднага Проданов. — Изглеждаше като утрепан…

— Ами не му е лесно… Другите носят кой петдесет килограма, кой шейсет, а той — сто и десет…

— И къде бягат?… По парка ли?

Треньорът се усмихна снизходително.

— По сенките?… А, не — умря тоя господ… До Витоша бабам и обратно…

— Как?… До тая Витоша… до планината?

— Ами до коя?… Мислиш до ресторант „Витоша“ — да изпият там по една бира?

Тоя начин — да му отговаря с въпроси — не беше съвсем изчерпателен. Неволно инспекторът си припомни закуската.

Бай Пешо сам се удиви на сметката си — види се, за пръв път я правеше.

— Как се удържа на тая тежест! — заключи той. — Със сирене и конфитюр?

И сякаш да приключи тоя разговор, енергично схруска парче шпеков салам.