Павел Вежинов
Голямата стъпка (15)

15

Първата работа на Проданов бе да извика служебната кола и да се понесе с пълна скорост към хотел „Славянска беседа“. Домакинът му бе казал, че автобусът със спортистите заминал половин час преди неговото идване, така че беше напълно възможно все още да не са се настанили до стаите. Трябваше да пристигне навреме и на всяка цена да прегледа обувките им. Ако човекът, който бе оставил следата беше наистина от отборите по борба и по вдигане на тежести, най-после загадката щеше да бъде разрешена. Леката кола просто хвърчеше по алеите със скорост, която друг път не би разрешил. Не се беше излъгал — това беше най-важното. Не беше изгубил тук времето си напразно. Но ликуването се смесваше с непонятно и тъмно чувство на тревога. Не, не бива да мисли сега за това!… Сигурно е, че ще намери човека с гумените обувки в хотела. Не можеше да бъде и друго, само натам водеше здравият разум. Каквото и да е, но виновникът тоя път нямаше да му се изплъзне.

Колата най-после спря и той стремително влезе в хотела. В ранния следобеден час фоайето бе съвсем празно, дежурната администраторка се прозяваше така широко, сякаш се стараеше да усили вентилацията.

— На кой етаж са спортистите? — попита бързо инспекторът.

— Кои спортисти?

— Щангистите и борците…

— Българските?

— По дяволите, българските, разбира се…

— Щото има и чужденци — каза обидено администраторката. — Българските още не са пристигнали…

Инспекторът седна обезпокоен в един от фотьойлите. Къде се бяха запилели тия хора? Ако не се беше прибрал у дома, ако беше отишъл направо в лагера, сега нямаше да седи тука с пламнала глава, отдавна всичко щеше да му бъде напълно ясно. Така е, когато смесва човек задълженията в службата със задълженията у дома си. Той навярно би се разгневил още повече, ако в тоя момент не беше си припомнил загриженото лице на жена си — „Щото месцето е от балканско теле!“… Какво има толкова да се тюхка — час по-рано, час по-късно, но наистина ще блесне.

Едва след половин час пред хотела спря голям бежов автобус и инспекторът веднага зърна зад стъклата му няколко познати физиономии. Спортистите започнаха да слизат, като носеха на ръце багажа си — куфари, спортни сакове и мрежи. Ето го Алиев — слезе бавно и тежко се помъкна към входа. Още от мястото си инспекторът видя, че грамадният турчин носи своите черни, груби обувки. Ето го и Гончев… Обувките му бяха съвсем нови, навярно тия, за които му бе говорил Давидов. Цветът им беше тъмночервен, тънката светла ивица на подметките показваше, че е от каучук. А може би Давидов се е заблудил, може би тия обувки бяха отдавна готови. Инспекторът стана и се приближи до гишето на администраторката, където вече се тълпяха спортистите.

— Здравейте, другарю Проданов! — обади се някой зад гърба му.

Инспекторът се обърна бързо — беше Ненов, треньорът на борците. Изглеждаше при това в превъзходно настроение — от бръснатото му лице лъхаше на хубав одеколон.

— Здравей! — каза инспекторът. — Къде бяхте досега?

— Прие ни ръководството на съюза — отвърна усмихнат Ненов. — Нали знаете, без навивки не може…

Инспекторът се приближи, колкото се може до ухото му.

— От лагера право в съюза ли отидохте? — запита той тихо.

Треньорът, изглежда, се подсети нещо.

— Да, и оттам право тука.

— А къде е Богданов?

— С нас е… Идва…

Богданов се измъкна последен от автобуса и закрачи към хотела със своята високомерна, малко отпусната походка. Беше облечен в анцуг, на краката си носеше кецовете, които инспекторът познаваше. Но дали не носеше в спортната си торба ония обувки, които бяха оставили следи по цимента? Богданов единствен между спортистите не остана да чака на крака, а се отпусна небрежно на един от фотьойлите. Личеше, че му е горещо, лицето му издаваше отегчение. Проданов дръпна настрана Ненов.

— Трябва да знам в кои стаи ще отседнат Богданов и Тончев.

— Бъдете спокоен!… — отвърна треньорът сдържано.

— И още нещо… Трябва да ги извадите за десетина минути от стаите… Само по спортни анцузи и по кецове…

Треньорът се замисли.

— С моите е лесно… Но как да направим с другите…

— Трябва! — тихичко, но твърдо каза инспекторът…

— Добре, ще я наредим.

Раздаването на стаите продължи десетина минути. Проданов видя как Ненов дръпна настрана треньора на щангистите и нещо му каза. Онзи само лекичко кимна.

— Внимание, момчета! — обади се високо Ненов. — Давам ви четвърт час да се настаните. След това всички ще се облечете в представителните анцузи и ще се съберете в хола на етажа… Да проверим и екипите, та после да сте свободни…

— Чудесно! — помисли инспекторът.

Но тревогите и лошите предчувствия растяха неудържимо в сърцето му. Спортистите започнаха да се изкачват на етажа един по един — кой с асансьор, кой пеша по стълбите. Мина и Богданов както винаги последен. За миг на Проданов му се стори, че нещо особено се мерна в погледа на младия гигант — нещо като лека насмешка ли, като ирония ли? Не беше точно същият поглед, с който го бе слисал вчера в автобуса, но все пак дали тоя дангалак не подозираше, че инспекторът кръжи около него, дали не му се присмиваше? Тая мисъл му се стори толкова глупава и невероятна, че той веднага я изпъди от ума си.

Когато инспекторът се изкачи на етажа, Ненов вече го чакаше в хола.

— Богданов е в триста и седма… Гончев в триста и петнайсета. — А Алиев?

— И той ли? — погледнато учудено Ненов.

— За всеки случай…

— Той е заедно с Богданов…

— Добре! — кимна инспекторът. — Задръжте ги поне десетина минути… След туй ще ви чакам в малкия хол…

И инспекторът отиде в малкия хол. Когато се увери, че прегледът е почнал, той бързо влезе в стаята на Богданов. Само няколко минути му бяха достатъчни да разбере истината — вещите му бяха същите, които бе видял и при първия обиск. Сега към тях бяха прибавени спортните кецове, с които го бе видял да влиза в хотела. Проданов обърна за всеки случай и техните подметки, но както очакваше, грайферът беше от съвсем друг тип.

С чувство на раздразнение той прегледа и вещите на Алиев. Грамадният турчин си остана и след прегледа така невинен в очите му, както и първия път.

Значи… — Гончев!… Той влезе в стаята и с един поглед обхвана багажа. Щом разгърна спортната торба, веднага видя новите обувки. Той ги обърна с трескава ръка и се отдръпва поразен назад. Обувките наистина бяха с гумени подметки, но грайферът им беше съвсем различен. Инспекторът провери внимателно цялата стая, надникна даже в тоалетната, но резултатът си остана същият.

Проданов, погледна часовника си и излезе в малкия хол, където трябваше да почака Ненов. Чувствуваше се така зле, както рядко пъти в живота си. Някакъв дявол ли му разиграваше под носа шеговити истории? Разбира се, по силата на здравата човешка логика трябваше да смята, че тайнствените обувки са на Кацарски!… Не можеше да бъде друго!… И все пак нещо в него с все сила се съпротивяваше… Нещо в него — неговата снизходителност може би… Или вътрешната признателност, която нямаше сили, да преодолее…

А да не би… Не, невъзможно… Ако престъпникът е заподозрял, че е на тясно, той би могъл да направи всичко с обувките… В последна сметка би могъл да ги изхвърли дори през прозореца. Но това предположение беше почти невероятно. Престъпникът навярно не се чувствуваше застрашен, щом така спокойно ги бе обул днес на обед и се бе разхождал с тях пред всички.

Или пък обувките са били на краката на някой друг — не между спортистите. Разбира се — как не му бе минала през ума тая мисъл. Може да е дошъл отвън, за да се срещне тук със своя помощник, и да си е отишъл… Това беше съвсем вероятно, може би това беше и самата истина.

След малко в холчето се появи Ненов, очевидно доволен, че така успешно се бе справил със задачата си. Като видя въпросително вдигнатите вежди на младежа, инспекторът неволно се намръщи.

— Пак нищо! — каза той. — Само дето ви губя времето.

Треньорът го погледна съжалително.

— Е, какво да се прави! — измърмори той.

— Бяхте ли днес с момчетата на обед? — запита той.

— Да, както винаги…

— Идвал ли е при тях в стола някакъв външен човек?

— Не, нямаше такова нещо…

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен… През цялото време бях там…

А може би срещата между престъпника и неговия съучастник е станала преди или след обеда помисли инспекторът. Но тая надежда беше вече съвсем малка. Треньорът го погледна някак съчувствено.

— Другарю Проданов, да не забравите?… Утре вечер е нашата среща с иранците… Уверявам ви, ще бъде много интересна…

— Ще дойда, разбира се… А кой от тежките ще участвува?

— Днес ръководството е решило Богданов.

— Вие доволен ли сте?

— Е, да… Това е по мое предложение…

— Страхувам се да не му натъркат вирнатия нос — каза Проданов с някаква скрита вътрешна неприязън…

— Не е изключено — усмихна се треньорът. — Даже е вероятно. Противникът му е много силен.

Мислите на инспектора отново се запиляха нанякъде.

— В четири часа иранците имат лека тренировка — обади се отново Ненов. — Ако си нямате работа — да ви заведа да погледате.

Проданов усети, че се залови като удавник за сламка за това предложение. Да върви къде да е, само да се поразсее, да не мисли.

Тренировката на борците трябваше да се проведе в една от малките спортни зали на стадиона. Двамата отидоха дотам пеша.

— Ще гледаме от балкона! — каза Ненов. — Иначе току-виж, че ни изпъдили.

Те се настаниха на един от по-задните редове. Скоро цялата група на иранските борци влезе в залата. Водеше ги нисък дебел мъж, облечен с пищна ориенталска елегантност. Половин дузина карфици и пръстени блестяха с истински и фалшив блясък по ръцете и връзката му. Той говореше високо, нервно жестикулираше, малко смешно пулеше кръглите си като на бухал очички. Зад него вървеше с тежко поклащане грамаден космат мъж, целият във вежди и със ситно къдрава коса, която бе оставила съвсем малко място за челото. Приличаше на бивш борец — това личеше и по якия му врат, и по смазаните уши.

— Малкият е водачът им — каза тихо Ненов. — А този с веждите — държавният треньор. Изглежда тъп, но е хитър като лисица.

Борците свалиха анцузите си. Между тях веднага се открои борецът от тежка категория. На Проданов се стори, че не бе виждал през живота си такова великолепно, атлетическо тяло.

— Съвсем неизвестен борец — каза Ненов. — А преди три месеца е туширал олимпийския шампион.

— Богданов има да пати — с притаено злорадство измърмори инспекторът.

— Няма да му е лесно — съгласи се Ненов. — Ако извадехме Алиев срещу него, както не е в много добра спортна форма, и загуби — ето ти сензация. Нарочно оставихме Богданов да гълта тая гореща попара. Какъвто е вироглав и амбициозен, ще бъде интересно за гледане…

— Той знае ли с кого ще има работа?

— Казахме му, разбира се… Само се усмихна пренебрежително, разбра, че го жертвуваме. Но за плашене — у него няма такива работи…

Борците започнаха с лека гимнастика. Движенията на тежкия атлет бяха така плавни, хармонични и отмерени, сякаш беше някакъв юноша. Внезапно дебелият вдигна глава към балкона и ги забеляза. В следния миг очите му заблестяха, цял порой от гневни думи се изля от устата му. Инспекторът, който разбираше малко английски, погледна съседа си.

— Не е много любезен — усмихна се той. — Каза да вървим по дяволите и още от тоя род…

— Няма как!… Да вървим! — намръщи се Ненов.

Пред стадиона те се разделиха. Докато Проданов вървеше бавно край реката, решението изведнъж узря в главата му. Трябваше да види на всяка цена Кацарски. Трябваше да се увери с очите си в истината. И най-добре да бъде сам, да няма други свидетели. Тая мисъл го завладя така силно, че той взе първото такси, което му попадна пред очите.

Къщичката, в която живееше Кацарски, се оказа едноетажна, в дъното на зашумен от овощни дървета двор. Беше стара, паянтова къщичка, но грижливо измазана, със сини перденца на тесните прозорчета. На почукването излезе висока, суха жена с хлътнали очи. Погледът й бе спокоен, разучаващ и проницателен.

— Търся Венко Кацарски — каза инспекторът. Дали си е у дома?…

Жената не отговори веднага — все още го разглеждаше.

— Няма го! — отвърна тя най-сетне. — Той е в лагера на спортистите…

— Вие майка ли сте му?

— Да, майка…

— Е, нищо… Ще го потърся друг път…

Той беше обърнал гръб, когато майката внезапно попита:

— А какво да му кажа?… Кой го търси?…

— Аз съм от едно спортно дружество… Ще го потърся в лагера…

Нещо враждебно се появи на лицето на жената.

— И все там го търсете! — каза тя троснато. — По-добре не идвайте тук!…

— Та аз за негово добро! — смънка инспекторът.

— Знам го това добро.

Едва сега инспекторът видя ръцете й. Бяха грамадни, тежки ръце — като на мъж, избелели и гъбясали от постоянното киснене в горещата вода.

— Като изгледате син, другарю, тогава ще разберете какво е да го бъхтят всеки ден по главата! — каза тя с по-мек глас, сякаш се извиняваше за припрените си думи. — И какво е да го няма с месеци.

— Не исках да ви огорча! — каза тихо Проданов и тръгна по малката пътечка, притисната от кръгли розови парички и бели вечерничета. При вратата, скована от боядисани летви, той отново видя майката — стоеше все тъй пред прага с големите си ръце и унилия си поглед, отправен някъде над главата му. Сега накъде?… Като че ли всички пътища бяха затворени… Все пак най-добре е да отиде на лагера, какво друго му оставаше да прави.

Към седем и половина пръв в лагера пристигна бай Пешо, зачервен от слънцето, със запотена на гърба риза. За да не носи само бремето на тежките мисли, Проданов му разказа за новите си открития. Когато свърши, лицето на бай Пешо беше здравата смръщено.

— Има си хас! — каза той мрачно. — Да остана без тежък боксьор точно пред срещата с италианците…

Той помълча мрачно, после добави:

— Голям срам ще бъде за целия бокс!…

Инспекторът замълча. Малко по-късно той отново запита:

— Не видя ли случайно с какви обувки излезе от лагера?

— Не обърнах внимание! — каза с досада бай Пешо. — Нали уж всичко проверихме… Откъде ще вземе други обувки, като изобщо не е излизал от лагера? Зер мислиш, че някой ще му ги донесе специално, за да стъпи с тях в цимента?

— Но фактът си е факт! — каза уморено инспекторът. — Някой е стъпвал!…

Към осем и половина почнаха да пристигат първите състезатели. Момчетата изглеждаха весели и ободрени от почивката, охотно се шегуваха помежду си, в спалнята закънтяха смеховете им. Смръщеното лице на треньора започна бавно да се отпуска.

— След всяко излизане в града стоя като на тръни — каза той. — По лицата ги познавам как е минало…

Кацарски се върна точно в девет часа. Инспекторът пръв видя едрата му фигура, която с непривична бързина се носеше към бараките. Когато приближи съвсем, инспекторът веднага зърна обувките му. Нямаше съмнение — това бяха старите, познати обувки на младежа.

— Добър вечер! — поздрави той приветливо.

Сега Проданов го гледаше право в очите. Беше готов да се закълне, че и боксьорът го гледа с открит и прям, дружелюбен поглед.

— Къде походи днес? — запита бай Пешо.

— На кино бях…

— Киното добре, но тия почивки знаеш ли за какво ви се дават?… Да се отбиете в къщи, да се видите с домашните си.

— Или по-право те да ни видят — усмихна се младежът.

— Това понякога идва ли ти на ум?

— Минах и край дома — каза младежът. — Затова щях да закъснея. Оттам дотук е цяло пътешествие… Аз си знам как съм тичал по спирките…

И като махна с ръка, влезе в спалното помещение. Проданов мълчаливо стана. Значи все пак отбил се е у дома си. А щом се е отбил, може да е оставил там сивите обувки — тия фатални обувки, които му бяха създали толкова неприятности.

— Мисля тая вечер да си спя у дома — каза той.

— Както знаеш — въздъхна бай Пешо и го погледна тревожно.

Навярно искаше да го запита още нещо, но погледна светлия прозорец на спалното помещение и замълча… И наистина това беше най-хубавото, което можеше да направи.