Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1963 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Павел Вежинов
Голямата стъпка
Роман
Поредица „Стадион“
Националност българска; II издание
Лит. група IV; Изд. N5253
Редактор: Денко Миланов
Отговорен редактор: Максим Наимович
Художник на обложката и корицата: Александър Хачатурян
Художник-редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Мария Белова
Коректор: Александър Панов
Дадена за набор на 5.VII.1973 г.
Подписана за печат на 30.X.1973 г.
Излязла от печат на 30.I.1974 г.
Формат: 60×84/16.
Печатни коли: 8,75
Издателски коли: 7,35
Тираж: 38170
Цена на дребно 0,77 лв.
Държавно издателство „Медицина и физкултура“
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
История
- — Добавяне
2
Има часове на деня, които се наричат връхни точки на движението. В не връхна точка на движението инспекторът едва успя да се напъха в една от тия нагорещени консервени кутии, които някои наричат трамвай. Едва стъпил вътре, и множеството го понесе енергично напред. Тялото му се озова как да е в ремаркето, но една от чантите заедно с припадащата се част от ръката все още се мотаеше из задната платформа. Проданов успя да прибере с мъка скъпоценния товар, но с това бедите не свършиха. Някакъв младеж с атлетическо телосложение така зле го настъпи по мазола, че инспекторът едва не изписка. Той успя да преглътне сълзите си, но не и чувството за отмъщение. Като го настигна малко по-късно на предната платформа, той язвително попита:
— Другарю, вие спортист ли сте?
— Не, статистик — отвърна младежът, без да го погледне.
— А изчислили ли сте колко дръвници има в трамвая?
— Засега виждам само един — все тъй, без да го погледне, отвърна младежът.
Проданов умееше да цени добрата реплика, затова замълча. Някаква огромна жена се опита да положи тежкия си бюст на врата му, но той предпазливо се отмести. Някакъв дърводелец го подпря с триона си по ребрата, но това можеше да се търпи. Най-после дойде и спасителната спирка, но той едва ли не остави половината от палтото си в трамвая, докато слезе.
Складът на „Металимпорт“ се оказа доста широчка едноетажна сграда, която някога бе служила за текстилен магазин. Цялата предна фасада се състоеше от витринни стъкла, закрити с ръждясали рулетки, които може би от две десетилетия не бяха нито вдигани, нито сваляни. Само една-единствена рулетка работеше — тая пред входната врата, — толкова тесничка, че през нея не можеха да минат никакви по-големи товари. Щом инспекторът отвори вратата, над главата му мелодично звънна звънче и след миг той сякаш потъна в прохладен, тъмен басейн, едва-едва намирисващ на подово масло. Първоначално почти нищо не виждаше — толкова рязък бе контрастът между блясъка на слънцето и прохладния здрач на складовото помещение, после пред погледа му бавно изплава дребно, уплашено човече, което със заекване му обясни, че е магазинерът. Инспекторът се легитимира, очите на човечето станаха едва ли не умолителни.
— У нас за пръв път става такова нещо! — заговори то, като се пулеше срещу него с жълтите си очички. — Пък и откакто се помня като човек — кражба не ми се е случвала…
— Откъде е изнесена касата? — запита небрежно инспекторът.
— Ей оттук! — каза човечето.
И посочи с мършаво пръстче към задната стена. Наистина там имаше груба, двукрилна складова врата, малко по-широка от два метра, двата капака на която бяха докрай отворени.
— А откъде знаеш? — все тъй небрежно запита инспекторът.
— Ами няма откъде другаде — отвърна стреснато човечето.
Скоро инспекторът се убеди, че това е наистина така. Складовата врата не се заключваше с брава, а с железни пречки, свързани с верижка и масивен катинар. Именно тоя катинар бе избит от немного яките си панти и сега лежеше на бетонната площадка кажи-речи непокътнат, само изтръгнат от мястото си.
— Пипахте ли го? — запита инспекторът.
— Не, нищичко не съм пипал! — замига отново магазинерът. — Всичко си е тъй, както го намерих… Само се обадих в дирекцията, оттам ми казаха нищичко да не съм пипал…
Инспекторът погледна сивото разтревожено лице на магазинера, някак преждевременно увехнало, и изведнъж му дожаля. Не за пръв път той виждаше уплашени хора, съвсем обезличени от своята и без туй безлична работа — като дървесинни червеи, извадени на открито. Те се отдръпваха при най-малкото докосване, от всичко се свиваха и като че ли единственото желание в живота им беше никой за нищо да не ги закача.
— Спокойно, няма за какво да се плашите! — каза инспекторът. — Нищо страшно не е станало.
— А кой ще плати краденото? — запита магазинерът. — Как е по закон?
— Ако нямате никаква вина, ще мине като загуба на предприятието.
Проданов забеляза как видимо облекчение мина по лицето на малкия човечец.
— Каква вина? — забъбра той. — Ама съвсем никаква вина! — Колко пъти съм им казвал да вземат нощен пазач, ама кой да слуша… Даже рапорт съм подал — може сами да видите.
Инспекторът излезе навън и се огледа. Задното дворче се простираше в дълбочина не повече от двайсетина крачки. На лицевата му страна имаше широка желязна врата, която се затваряше с ключ. Именно през тая врата влизаха камионите, които возеха стоки, а носачите ги вкарваха в склада през задната врата.
— Дворната врата заключена ли е? — запита инспекторът.
— Разбира се! — трепна човечето. — Лично аз я заключих, преди да изляза. Пък и тая сутрин я намерих заключена, както си беше…
Опитното око на инспектора веднага прецени — ключалката беше съвсем проста, лесно можеше да се отключи с най-обикновен шперц. По всяка вероятност касата е била изнесена оттук, или…
Той се огледа. Дворчето бе заградено отзад с ниска, зидана ограда, малко по-висока от човешки ръст. Изглеждаше съвсем невероятно тежката каса да е била прехвърлена през оградата. Преди всичко нямаше никакъв смисъл. Дворната врата беше съвсем лесна за отключване, а задната улица беше толкова оживена, колкото и лицевата.
— Кажете сега какво знаете? — запита инспекторът, като извади бележника си.
— Честна дума — нищо не знам — заекна отново магазинерът.
— Не говоря за кражбата! — прекъсна го малко нетърпеливо инспекторът. — Кажете, като сте напуснали работа, беше ли всичко на мястото си? Спомнете си всичко най-подробно…
— Да, да — всичко помня! — забърза магазинерът. — Вчера затворих както винаги точно в пет часа. Най-напред спуснах рулетката отпред, за да не влизат повече хора… След туй още десетина минути попреглеждах книжата. Аз обичам моите книжа да са винаги ажур — туй ми е най-важният принцип в живота. Тия, които не внимават в книжата, рано или късно влизат в затвора.
— И после какво стана?
— После — нищо… Заключих задната врата с катинара и излязох през дворната.
— А сутринта?
— Сутринта влязох през малката врата — тая на магазина. Като видях разбития катинар — сърцето ми просто подскочи от страх. След туй излязох на двора, проверих външната врата — заключена.
— Снощи, като излязохте от склада, къде отидохте?
— Ами къде — в къщи си отидох, другарю инспектор… Нямам кесия аз да ходя по кръчми и кина… Колко ми е на мен заплатата.
— Имате голямо семейство?
— Е, не много голямо… Имам две деца и един племенник… По-право — брат на жена ми… Той е студент тук, учи зоотехника.
— И след туй вече не сте излизали?
— Къде да ходя — никъде не съм ходил…
Инспекторът се замисли. Очевидно магазинерът имаше пълно алиби. Други хора бяха идвали на гости тук през тая нощ.
— Когато снощи излязохте — касата беше ли на мястото си? — запита той?
— Как иначе?… Зер някой ще я измъкне, без да я видя?
— А защо не?… Ако сте отишли през деня някъде, макар и до будката за цигари…
Магазинерът го погледна уплашено.
— Не, никъде не съм мърдал! — възкликна той. — Честна дума ви казвам. Пък и да отида някъде — зер съм луд да оставя отключено. Стока е туй, за нея аз отговарям…
— Къде беше точно касата?
Като ситнеше с късите си крачка, магазинерът показа мястото. То беше почти в ъгъла — доста далече от двете врати. На пръв поглед не личеше тук да е имало някакъв предмет, но инспекторът остави огледа за на края.
— От колко време е тук, в склада?
Магазинерът се замисли.
— Ами… трябва да има един месец. Но документите ми пратиха едва преди три дни.
— Защо толкова късно?
— Пак добре, че ги изпратиха — махна с ръка магазинерът. — Нали знаете какво е из нашите митници…
— Добре, дайте ми да видя книжата.
Магазинерът подскочи като гумена топка и веднага домъкна някаква зелена, грижливо подредена папка. Инспекторът внимателно прегледа документите. Наистина общата пратка бе пристигнала преди месец, но документът за касата датираше от три дни. Както бе означено в книжата, касата съдържаше фини резервни части от заводите „Рено“. Общата брутна тежест на касата бе 160 килограма…
Последното откритие го накара бързо да стане от мястото си. Силната лупа, която му бе открила досега не една тайна, нямаше ли да му помогне още един път? Той отиде до ъгъла, погледна озадачен мястото, после тихичко се обади:
— Нямате ли някаква стара престилка?
Магазинерът му донесе една толкова мръсна, че инспекторът се поколеба за миг дали не е по-добре да легне направо на пода. Все пак той я облече и коленичи с такъв напрегнат вид, с какъвто кучето чака пред някоя дупка в полето да се покаже лалугер. Когато след пет минути стана от мястото си видът му беше съвсем озадачен.
Наистина — що за дяволия? Очертанията на касата той все пак намери. Размерите не бяха големи — метър и десет на шейсет сантиметра. Но съвсем не беше в това работата — имаше нещо друго, съвсем непонятно.
— С какво внасяте и изнасяте по-тежките предмети? — запита той.
— С ръчната количка — отвърна магазинерът. — Или пък с тая малка платформичка…
И количката, и платформата бяха на малки железни колела. Ако са извозили касата с някоя от тях — помисли инспекторът, — не можеше да не остане по пода някаква следа. Но работата беше там, че никаква следа не беше открил с лупата, сякаш тежката каса бе вдигната с хеликоптер. Той погледна подозрително магазинера.
— Сигурен ли сте, че касата е била точно тук?…
— Ами как?… Съвсем сигурен, другарю инспектор… Точно тук — като че ли сега я виждам…
— На широката страна ли беше поставена или на тясната? — продължи да го разпитва инспекторът.
— На тясната… За да се пести мястото…
Като опънаха здраво мишците си, инспекторът и магазинерът едва успяха да качат на ръчната количка една каса с инструменти, тежка малко повече от петдесетина килограма. Те я придвижиха само няколко метра — след нея по намазания с подово масло под бе останала съвсем очевидна лъскава следа.
— Чудна работа! — измърмори Проданов.
— Какво е чудно, другарю инспектор?
— Нищо! — измърмори другият недоволно.
Той отново клекна с лупата и не стана, докато не изследва цялото пространство до задната врата. Когато най-сетне стана — лицето му бе малко нещо удовлетворено, но изразът все още неспокоен. Той обърна глава към магазинера, който не откъсваше от него очите си.
— А нещо друго да липсва от склада? — запита той внезапно.
— Нищо! — отвърна магазинерът.
— Съвсем нищо?… Даже един пирон или някакво въже на хамалите?
— Съвсем нищо, другарю инспектор… Аз тука всичко знам до последна бурмичка…
Инспекторът се огледа.
— А има какво друго да се краде, нали тъй?
— Ами има… Ето тези бургии, например… Или тези резци за стругове… Тук са хиляда парчета… по лев и петдесет…
— Да, но къде ще ги продадат?
— Туй е вярно! — закима бързо магазинерът. — Частни стругове сега никъде няма, а заводите не купуват на черно…
— А според вас колко струват откраднатите резервни части?
— Не знам — каза неуверено магазинерът.
— Кажете все пак — тъй… приблизително.
— Ами трябва да има… хиляда лева.
Сумата не беше малка, оправдаваше риска.
— М-да! — измънка инспекторът замислено. — А сега да прегледаме двора…
Инспекторът никак не предполагаше, че дворът ще му предложи толкова много открития. Още след първите крачки той някак особено се оживи, очите му светнаха, нещо алчно се появи в пестеливите му движения. Той най-напред извади лупата, след това някаква кутийка, след това къса рулетка за мерене. Но изглежда, че тая примитивна техника не го удовлетвори, и инспекторът измъкна от чантата си специален фотоапарат с триножник. Когато най-после свърши, лицето му лъщеше от пот, бялата риза бе залепнала за гърба му. Той така се бе увлякъл в работата, че тоя път даже не усети слънцето, което, приближавайки своя зенит, още по-безмилостно печеше. Магазинерът, излязъл на прага, доста учудено видя, че инспекторът направи опит да се прекатери през тухлената ограда. Опитът, то се знае, излезе несполучлив, но по лицето на инспектора личеше доволство.
— Идиотска история! — възкликна той гласно.
Магазинерът, който неусетно се бе приближил, чу думите.
— Нищо ли не излезе? — попита той плахо.
Инспекторът го погледна внимателно.
— Спомняте ли си да се е разхождал вчера някой из тоя двор?
— Не, никой — отвърна уверено магазинерът. — Аз отварям дворната врата само като дойде камион…
— А камион кога за последен път е идвал?
— Май… преди пет-шест дни…
— Благодаря ви! — кимна инспекторът. — Огледът е свършен, можете да си гледате работата…
И като видя унилото му лице, той го потупа дружески по рамото.
— Не бойте се, всичко ще се оправи… Пък ако стане нещо непредвидено — аз познавам вашия директор…
Като каза това, инспекторът с чувство за честно изпълнен дълг напусна склада на „Металимпорт“.