Павел Вежинов
Голямата стъпка (3)

3

След половин час той се разхождаше из кабинета си с такъв дълбоко замислен вид, сякаш решаваше на ум някаква сложна математическа задача.

Много работи бяха минали през главата на тоя дребен човек, много повече отколкото видът му подсказваше. Той бе чувал край ухото си бръмченето на куршумите и сам бе стрелял по тъмни, бягащи сенки. Веднъж за малко не се бе удавил в един от подземните градски капали. Бе хапан за ухото, бе рязан с бръснач. На два пъти си бе подавал оставката. Но точно такава странна история за пръв път му се случваше.

След като обмисли всичко до най-малките подробности, Проданов позвъни на полковника.

— Добре, ела — обади се с плътния си глас Желязков. — Само че побързай…

„Побързай, побързай! — помисли недоволно инспекторът. — Но като разбере каква е работата, май няма много да му се бърза“. Той слезе на долния етаж и погледна въпросително киселото лице на секретарката.

— Влизай! — обади се сопнато тя. — И моля ти се не го бави…

Още с влизането полковник Желязков сякаш забеляза възбуждението в погледа на своя служител. Той остави писалката и се облегна любопитно назад.

— Май нещо интересно се е случило? — запита полковникът, като едва забележимо се усмихна.

— Не, нищо особено — каза сдържано инспекторът. — Освен туй, че е кражба, извършена от гиганти.

— Как от гиганти? — погледна го с недоумение полковникът.

— Да, точно така — от гиганти! — кой знае защо, с нотки на някаква отмъстителност потвърди инспекторът. — От същества, надарени със свръхестествена сила. Те просто са грабнали касата с резервните части и са я помъкнали така, както ние бихме помъкнали чувал със зелки…

Полковникът го погледна недоверчиво.

— По-добре почни отначало — каза той.

— Добре — кимна инспекторът. — Най-напред обстановката.

Той разказа подробно при какви обстоятелства бе извършена кражбата, без да изпусне ни най-малката дреболия.

— За мен има все пак някои необясними неща! — каза замислено инспекторът. Преди всичко защо са изнесли касата през оградата?… Да я изнесат през дворската врата е било много по-лесно и в края на краищата много по-безопасно… Винаги е съмнително, когато се прехвърля нещо през ограда…

— Наистина чудно — кимна полковникът.

— Но да речем — явила се е някаква пречка — продължи Проданов. — Имало е милиционер на улицата или пък някакви други хора са стояли вън… Те са се уплашили да не бъдат забелязани и…

— Защо говориш в множествено число? — прекъсна го полковникът.

— Били са най-малко двама… Най-напред са разбили с някакъв железен предмет катинара и са отворили вратата. Касата е била в най-далечния ъгъл. Въпреки нейната голяма тежест не са си послужили нито с платформата, нито с количката… Защо?… Колкото и човек да е уверен в силата си, все пак той търси леснината… Аз мога да нося и две дини под мишницата си, но все пак предпочитам да ги сложа в мрежа!

— Може да са били неколцина — каза полковникът. — И да са вдигнали касата с въжета.

— Отначало и аз помислих тъй — кимна Проданов. — Но не е така работата. Човекът, който е носел касата, трябва да е бил не само грамаден, но и да е притежавал страшна физическа сила… Още в склада аз видях следи от гумена подметка, но истинският и размер още не личеше. Но на двора забелязах нов отпечатък от обувката — в целия й размер. На това място почвата е малко влажна, тъй като там е текла вода от дворната чешма. Идеален отпечатък ви казвам! Това е номер четиридесет и шести… Фабрична обувка… Грайферът на подметката е много особен — точно такъв не съм виждал никога досега. Абсолютно съм сигурен, че е задгранична и при това не внесена, а купена отвън…

— Охо! — засмя се полковникът. — Доста луксозен крадец…

— Не се смейте!… У нас обувки от такъв тип нито се произвеждат фабрично, нито се внасят отвън. И има ли смисъл? Колко души биха ги купили?

— И все пак не разбирам защо смяташ, че касата е била носена от един човек?

— Много просто… Ако имаше и други, следите им щяха да останат на влажната ивица… А там има само едни следи…

— И все пак твърдиш, че са били двама…

— Искам да кажа — най-малко двама. Като стигнал до оградата, натовареният гигант просто е положил касата върху нея… А след това?… Няма никаква възможност тя да се закрепи върху ръба на оградата. А пък просто да й изтърси от другата страна също не е възможно, тежката каса моментално би се разбила. Очевидно крадецът е имал помощник…

— И двамата ли са били вътре?

— Това не мога да кажа със сигурност — измърмори инспекторът. — Но така е много по-вероятно… Били са двамата вътре, след това единият е прескочил оградата и е поел отвън тежестта… Има ясна следа от обувка, която се е хлъзнала по стената… По ръба на оградата още по-ясно личи как е била положена, а след туй местена дървената каса. Тухлите и варта са грубо остъргани, дори една малка тресчица се е залостила между камъните… Впрочем — ето я…

Инспекторът извади някаква кутийка от джоба си и я подаде на полковника. В нея наистина лежеше някаква тресчица, доста грубичко издраскана в хоросановата мазилка.

— Излиза, че кражбата е добре организирана — измърмори полковникът.

— Точно тъй! — кимна инспекторът. — Те са знаели къде отиват и какво ще намерят там… Освен това навън навярно ги е чакало някакво превозно средство. Не мога да си представя, че са мъкнали тежката каса на гръб или на ръце през целия град.

— Интересно! — за пръв път съвсем удивен възкликна полковникът.

Едва видима коварна усмивка се появи на устните на инспектора, но полковникът не я забеляза. Той още не знаеше, че Проданов не е изгърмял всичките си патрони. Той мислеше. И колкото повече мислеше, толкова му се струваше, че в тая странна история има нещо нелепо.

— Слушай, Проданов, имам лошото чувство, че някой си прави шега с нас — каза той най-сетне. — Да не би калпазаните да са намерили някакви чужди обувки?

— Не, другарю полковник, никой обикновен човек не може да носи такава голяма тежест… И да я вдигне при това на метър и осемдесет…

Полковникът клатеше със съмнение глава.

— Някаква грешка правиш!… Макар и да не разбирам каква!…

— Не, няма грешка! — понамръщи се Проданов. — След няколко дни ще ви ги докарам тук, тогава ще се убедите с очите си…

Полковникът го погледна любопитно.

— Май че имаш нещо предвид?

За миг Проданов като че ли се поколеба, веждите му леко се смръщиха.

— Хайде, хайде! — подкани го полковникът. — Да не губим време…

Инспекторът въздъхна. Той отлично знаеше, че в тая точка на своята хипотеза ще срещне най-силен отпор… Все пак по-хубаво е да атакува навреме, отколкото да остави противникът да дойде на себе си.

— Другарю полковник, според мен това са спортисти! — каза той решително, като следеше внимателно за ефекта на думите си.

Полковникът веднага се намръщи. Проданов отлично знаеше, че той е председател на една от спортните федерации и има към спортистите особена слабост. Но и полковникът знаеше, че Проданов не може да понася спортисти. Те му бяха създали доста неприятности и той ги смяташе едва ли не гнездо на всички зарази. Само неопровержими факти можеха да помирят, макар и временно, тия толкова различни позиции.

— Защо мислиш така? — запита полковникът късо.

— Няма значение какво мисля аз, а какво фактите говорят! — каза Проданов предпазливо. — Според мен не само един много силен човек, но и един отлично трениран спортист може да вдигне такава голяма тежест и да я покачи на такава височина…

— Именно в това се съмнявам, че е истина! — каза полковникът.

— Ще се уверите! — измърмори снизходително инспекторът. — И освен това споменах ви, че обувките са купени в чужбина, нали така? У нас най-често спортистите ходят насам-натам и си купуват каквото им падне. Ще ви докажа, другарю полковник, че обувките с гумени подметки не са купени у нас…

— М-да! — измънка полковникът, лекичко разколебан.

— Не вярвам нашата паспортна служба да е пуснала досега в чужбина някакъв крадец… Там хората са много внимателни — освен към вашите спортисти, разбира се… Тях обикновено закони не ги ловят…

— Прекаляваш, Проданов…

Инспекторът примигна лекичко, но не се предаде.

— Тъй е, за съжаление — измърмори той. — Много естествено е някой от тия дангалаци да си е купил обувки, каквито тук няма да намери… Особено в северните страни обувки с много голям номер не са никакво изключение… Само ние южняците, имаме такива деликатни крачета! — и инспекторът с известно удоволствие погледна обувките си.

Полковникът отлично знаеше, че това е именно така. Изобщо цялата хипотеза на инспектора, поне в тая област, беше съвсем убедителна, но на него все още не му се искаше да признае това. Инспекторът му се виждаше прекалено пристрастен, за да му даде така леко правото…

— Добре, Проданов, ще поживеем, ще видим — каза той. — В знак на доверие натоварвам именно теб да разследваш случая…

— Благодаря, другарю полковник — каза инспекторът. — Наистина ще ми бъде неприятно да ви наскърбя…

Ако би погледнал в тоя миг в дъното на душата си, инспекторът би открил там много чувствителна доза лицемерие. Но сега той гледаше в друга посока — към намръщеното лице на началника си.

— И за да бъда искрен докрай, ще ви кажа, че вие наистина ги разглезвате — добави той. — А това не им действува възпитателно… Те трябва ясно да разберат, че съвсем не се намират в разграден двор…

— Добре, добре — измънка полковникът леко отегчен. — Гледай си спокойно работата… Няма с нищо да ме наскърбиш…

Инспекторът се качи в стаята си. Там го чакаше неговият помощник с червената коса. Изглеждаше в добро настроение и явно недокоснат.

— Намерихме го под нощното шкафче, другарю инспектор — каза той. — Но трябваше да го вдигне човек…

— Тъй си и знаех — измърмори инспекторът, унесен в мислите си.