Павел Вежинов
Голямата стъпка (4)

4

Ако един обикновен гражданин поспори с шефа си или пък го засегне с нещо, първата видима последица от това ще бъде без съмнение известна загуба на апетит, известна унилост и видимо понижение на настроението. Обратно, инспекторът Проданов се прибираше у дома си с повишено настроение и забележителен апетит, който, като го боцкаше леко с остена си, го караше да ускорява своите крачки.

Когато Проданов се изкачи на площадката пред апартамента, в който живееше, до тънкото му обоняние достигна доста определено миризмата на готвено. Това беше именно овнешко със зеле — неговото любимо ядене… Той натисна нетърпеливо звънеца. Ако овнешкото е наистина овнешко, а не някоя дръглива овца и ако зелето…

Вратата се отвори, срещу него се показа широкото, кръгло, усмихнато лице на жена му. Сега миризмата беше така очебийна, че той попита повече по навик:

— Овнешко със зеле ли?

— Стана чудесно! — отвърна жена му и без да го дочака, хлътна в кухнята.

Тук му е мястото да издадем единствената сериозна слабост на нашия герой — обичаше да си похапва. Наистина дори в това отношение той пазеше мярката — не се лакомеше, не се претъпкваше с храна, не прекаляваше — просто обичаше да си похапва. При това инспекторът проявяваше тоя добър апетит само у дома си — далече от ресторанти и келнери, далеч от сърдити готвачи, които нямат никаква милост към изтормозеното човечество. В управлението го смятаха за суров спартанец, за човек, отдаден само на своите задължения, напълно спасен от такива долни пороци, каквито са белотът или чашката изстудена мастика. Мислеха, че неговото строго око не би се спряло на никаква човешка съблазън. При това неговият вид подсказваше повече склонност към спанака или картофеното пюре, отколкото към кулинарните постижения. И при общите другарски трапези той не бе проявявал към яденето някакъв особен интерес — естествено защото то бе извън мярката на неговия взискателен вкус. Сега всеки от тях би се смаял, ако го видеше с какво нетърпеливо изражение седи край масата.

Срещу него бе седнал Емил — синът му. Беше височко, хубавичко момче с малко загрубяла кожа, но слава богу все още без никакви пъпки. Известно време инспекторът мълчаливо наблюдаваше синчето си, сякаш не бе го виждал от месеци. Така, както расте това момче — помисли внезапно той, — дали няма да стане като ония крадци на резервни части? За миг тая мисъл му се видя толкова обидна, че той веднага я изгони от ума си. Отде накъде? В неговия род всички бяха нисички, но затуй пък яки и наперени като петлета. А може би на майка си да се е метнал хлапакът — тя е такава едра, белолика и спокойна. В тоя миг много му се искаше да попита сина си, но не знаеше какво — нямаше май между тях никаква обща тема за разговор. Като насили ума си, той най-сетне попита:

— Кога ще ви дават книжките?

— Идущата седмица — отвърна спокойно момчето.

— И шестици май — нито една…

— Само една — отвърна без никаква тревога момчето. — По физическо възпитание…

Някаква невидима отровна игла бодна по сърцето инспектора.

— Това не е възпитание, това е невъзпитание — измърмори недоволно той.

Момчето го погледна учудено.

— Да не мислиш, че е толкова лесно? — запита то.

— Добре де, какво толкова умееш в това възпитание?

— Всичко — отвърна момчето.

— А от всичко кое най-добре?… Вдигането на тежести?

— А не — глупости… Плуването — каза момчето.

Тоя отговор удовлетвори донякъде инспектора. Сам той смяташе плуването едва ли не за единствения полезен спорт. При него не само няма как да си счупиш крака, а няма как и кожата да си одраскаш. Сам той не умееше никак да плува и сега беше доволен, че синът му го е надминал поне в едно нещо.

— Плуването — добре — измърмори той. — И все пак щеше да направиш по-добре, ако възпитаваше така усърдно ума си…

— Ти да не ме смяташ за глупав? — попита учудено момчето. — Бележки и ум не е едно и също нещо… Аз не ламтя за бележки…

— Брей! — каза удивен инспекторът.

Край на тоя разговор сложи майката, която влезе с голям порцеланов супник в ръцете. Нейното внимателно лице и бавните и меки движения подсказваха, че е доволна от себе си.

— От какво е?

— От домати — каза майката.

Най-евтината и най-вкусната супа на света! — помисли инспекторът. Докато се хранеше, той нито говореше, нито мислеше за нещо друго, освен за яденето. След супата готвеното се оказа наистина на рядка висота. Дали да прибави към своята порция още четвъртинка? Тая мисъл го занимаваше, докато в чинията не остана нито капчица сос.

— Да ти досипя ли? — попита жена му.

— Не, благодаря — отвърна той с нечута въздишка.

— Сипи на мен! — обади се момчето.

Човек не бива да се лакоми! — мислеше инспекторът с доза горчивина. Все по-хубаво си е, като остане поне мъничко гладен… Така ще чака с апетит яденето и следния път… Тия мъдри и полезни мисли го занимаваха, докато майката внезапно се обади.

— Трябва да купим обувки на Емил…

Инспекторът я зяпна учудено.

— Та нали скоро му купувахме?

— Как скоро?… Трябва да има пет месеца оттогава…

— Това много ли е? — с едва скрит укор запита той.

И инспекторът наистина беше прав. На неговата възраст две години беше най-малкият срок, в който носеше обувките си — до тяхната последна възможност да се покриват с кръпки и подметки с налчета.

— А какво да правя, Добри, като му умаляват! — каза майката.

Инспекторът я погледна подозрително.

— Ти го криеш! — отвърна той. — Нашият хубостник играе тайно футбол — в това съм сигурен…

— Как пък не — футбол! — каза презрително момчето. Поне да беше казал баскетбол…

— Той ли е виновен, че расте! — обади се и майката.

За виновен — наистина не беше виновен, но все пак не беше зле да поспре малко с това извисяване. За него един истински интелигентен човек с жив ум не можеше да бъде грамаден — масата просто поглъща духовната енергия. По такъв начин той обясняваше своите собствени достойнства в областта на мисленето.

— Я донеси обувките! — каза инспекторът.

Момчето веднага ги донесе. Те имаха наистина доста окаян вид, това се разбираше от пръв поглед. Но да му бъдат чак тесни!

— Обуй ги!…

Момчето ги обу с такава мъка, че инспекторът разбра веднага истината. На неговата възраст през лятото той ходеше бос, но баща му беше простичък кафеджия. Не може синът на един криминален инспектор да ходи бос, колкото и да струва това от бюджета на бащата.

— Добре, купете нови! — каза той. — И по-добре с гумени подметки…

При последните думи някакъв неприятен полъх мина през душата му. Може ли да каже кой да е баща какво ще стане със сина му, накъде ще го отвеят ветровете? Той едва не тръсна глава. Не, момчето е от сой, пък и инспекторът никога няма да остави да го възпитават някакви си спортни ръководители, които освен рекорди и победи — нямат нищо друго в ума си.