Павел Вежинов
Голямата стъпка (13)

13

Точно в осем без пет минути Проданов влезе в кабинета си. Край малкото бюро седеше Траян и пишеше нещо в миниатюрното си тефтерче, малко по-голямо от една юбилейна пощенска марка. Щом видя лицето му, Проданов усети, че днешният ден няма да бъде така празен.

— Е, — запита той кратко.

Докладът на Траян беше доста изчерпателен за такова малко тефтерче. Собственикът на колата се казваше Марин Стоилов, 34-годишен, лекар — гинеколог в една от градските болници, разведен, безпартиен, неосъждан и изобщо не уличен в нищо досега, освен в подозрение за извършване на незаконни аборти. Колата му нямаше гараж, стоеше обикновено пред неговия дом на улица „Асен Златаров“. Повечето от тия сведения той бе получил от КАТ и от един сътрудник на МВР, който живееше в същия дом. Кварталният отговорник бе прибавил към това съвсем малко. Понякога Стоилов се връщал с колата си едва ли не призори, при това доста силно тряскал вратата на реното, така че отговорникът получил оплакване от някакъв гражданин в същия дом. Стоилов наистина се познавал с Богданов — кварталният отговорник ги виждал няколко пъти заедно. Самият Богданов той познавал много добре, тъй като бил любител на свободната борба.

— А Васил?

— Намерих и Васил, ако е същият — каза Траян с прикрито задоволство. — Но предполагам, че е същият. Васил Маринов, 28-годишен, неосъждан, студент по индустриална химия. Той е под наблюдение, другарю инспектор. Живее, както изглежда, от дребни покупко-продажби — главно женска и мъжка мода, която купува от чужденци. Говори отлично чешки, защото е следвал две години в Прага. Говори освен това немски. Пие малко, но доста често посещава луксозните заведения. Политически никога в нищо не е уличаван. Дружи с хайлайфни момичета, доста хубавички при това. Навярно на такава база им е връзката с Марин, пък и с Богданов, изглежда…

— Как го откри? — полюбопитствува инспекторът.

— Малко просташки, другарю инспектор! — засмя се Траян. — Просто се обадих на Стоилов по телефона с най-такъв… свойски глас: „Марине, ще видиш ли днес Васил?“… И той веднага се хвана. „Ще дойде тая вечер в базата“… И изведнъж се досети — „А бе кой е на телефона?“… Аз, разбира се, отрязах някаква дума по средата, сякаш са прекъснали линията… Нали е малко просташко? — запита с надежда, че ще чуе обратното.

— Е, щом номерът е минал! — отвърна инспекторът неохотно.

— Да, но къде им е „базата“?… Такива хора обикновено не ходят в малки заведения. Открих ги в немската сладкарница на чаша бира. Марин познах по снимката, пък Васил се оказа, че го познава Борис келнерчето…

— Да, добре — каза инспекторът замислено.

Траян знаеше, че инспекторът не обича да разглезва с похвали, това му беше достатъчно. Проданов бавно разтъркваше с длан късото си носле. Сега той разбираше, че следващата стъпка трябва да бъде решителна, ако иска да постигне нещо.

— Задръж Маринов и извърши в дома му най-щателен обиск! — каза инспекторът. — Аз ще бъда в управлението…

Траян приличаше на куче, на което са подхвърлили едър залък. Той го грабна още във въздуха и без да погледне повече началника си, се запъти към вратата. След малко Проданов го видя как се качи в черната газка, колата избуча и тръгна. Тая дълга зелена гъсеница с лице на древен християнин всъщност беше енергичен и делови човек, който винаги избираше най-късите пътища. Умозрителността никога не беше по вкуса му, той винаги предпочиташе да действува. Отначало това малко дразнеше инспектора, но неговите несъмнени успехи го накараха постепенно да се примири.

Телефонът иззвъня. В слушалката гръмна дрезгавият глас на секретарката на полковника.

— Каза да чакаш! — Ще те повика след малко!…

Проданов познаваше много добре тия тембри в гласа й, които се появяваха регулярно, точно през месец. Освен всичко друго това означаваше, че е крещяла на мъжа си най-малко до полунощ и сега е кисела и сънлива. Към девет часа секретарката отново се обади и му нареди да слезе веднага. Той въздъхна с облекчение и само след половин минута беше в кабинета й. Секретарката седеше зад бюрото си с кисело лице и непристъпна — в такива дни дори полковникът избягваше да я вика в кабинета си.

— Сам ли е? — попита Проданов предпазливо.

— Не, има някакъв човек, но каза да влезеш.

Инспекторът отвори тежката врата и едва не спря на прага. На коженото кресло седеше, протегнал удобно крака, Давидов. Проданов зърна смаяното му лице, прибра чинно петите на обувките си и безстрастно каза:

— Другарю полковник…

— Ха! — възкликна Давидов. — Вие тук?

— С ваше разрешение, другарю председател! — отвърна инспекторът с чувството, че най-после и той е спечелил един рунд.

— Седни, Проданов! — каза полковникът. — И не се безпокой, вече разбрах, че сте се виждали в лагера…

Давидов продължаваше да го гледа като човек, на когото са устроили лоша шега.

— Всъщност трябваше да се сетя, че не сте никакъв лектор — измърмори той, ядосан повече на себе си. — Да ви кажа право, вие съвсем лошо си изиграхте ролята…

Рунд на рунд! — помисли Проданов опечален.

— Артистът се старае според публиката! — отвърна той с невинен глас.

Проданов отново поведе по точки. И точно в тоя момент полковникът сложи край на състезанието.

— Ето каква е работата, Проданов — намеси се той. — Другарят Давидов дойде при мен с малко неочаквана молба. Неговият състезател от тежка категория е получил призовка от нашето окръжно управление във Варна да се яви там по бърза справка. В понеделник, така ли беше?… В осем часа сутринта. Там е работата, че в понеделник вечер щангистите имат международна среща с Полша и сериозно разчитат на Гончев. Другарят Давидов ме помоли да вляза във връзка с Варна и да поискам да отложат справката с ден-два. Преди малко поисках бърз, служебен разговор с полковник Урумов и чакам всеки момент да ме свържат…

— Гончев знае ли за призовката? — попита инспекторът.

— Да, знае — отвърна Давидов.

— Подозира ли за какво го търсят?

— Не!… Но ми казаха, че се развълнувал и изглеждал доста потиснат. При това положение или трябва сериозно да го успокоим, или да го пратим във Варна. Състезател с потисната психика не е пълноценен състезател…

— А защо е с потисната психика? — изтръгна се неволно от устата на инспектора.

— В края на краищата не го викат на имен ден — измърмори недоволно Давидов…

— Когато на човек му е чиста съвестта…

— Оставете съвестта — махна с ръка Давидов. — Моята съвест слава богу е чиста, но ако получа призовка, няма да се зарадвам.

— Но няма и да изпаднете в паника…

— Не съм казал, че Гончев е изпаднал в паника…

— Хайде, не се карайте! — прекъсна ги намръщено полковникът. — Аз искам да помогна и на двамата… Не е зле, Давидов, да разкажеш каквото знаеш за тоя човек.

Давидов го изгледа внимателно.

— Съгласен съм, но откровеност за откровеност! — каза той сериозно.

— Добре, обещавам — усмихна се слабо инспекторът.

Давидов се замисли, погледна още веднъж подозрително към инспектора и някак неохотно започна:

— Намерих го съвсем случайно във Варна — беше мияч в един от автосервизите. Биографията му не е безупречна… Като младеж е лежал в един изправителен дом… Но ако…

— За какво е лежал? — прекъсна го Проданов.

— За кражба! — отвърна троснато Давидов. — Майка си той не помни, другарю Проданов, а баща му е бил цял живот най-обикновен пристанищен хамалин. От Гончев съм чул, че постепенно се е алкохолизирал и е вече съвсем негоден за работа. Освен това има по-малко братче, което работи като момче за общи поръчки в някакъв хотел на Балкантурист. Както виждате, обикновена история, не разчитам да ви развълнувам с нея. Важното е, че през последните пет години Гончев е бил съвестен и дисциплиниран работник. Проверихме и в милицията, и в квартала. След изправителния дом в никакви отрицателни прояви не е бил уличаван…

— Но навярно и в никакви положителни?

— Е, да, не мога да кажа, че е бил читалищен активист — отвърна недружелюбно Давидов. — Но нали споменах, че е бил добросъвестен и дисциплиниран работник… Според мен това не е малко…

— Не споря с вас — отвърна миролюбиво инспекторът. — Просто разпитвам…

— А всъщност спорите — каза Давидов. — Но за мене мигналото му не беше от особено значение. Аз съм писател, не съм кадровик. Тоя човек все трябва да бъде някъде приютен, все трябва някой да му помогне. Ако събираме около себе си само ангели, дяволите някой ден ще ни пробият гемията…

Пред очите на Проданов като че ли се мярна за миг подпухналото лице на Серафимов.

— В това отношение съм напълно съгласен с вас — отвърна той.

Давидов го погледна изпитателно, лицето му като че ли поомекна.

— Ако сте искрен — ще се разберем с вас — каза той. — И бъдете сигурен, че Гончев с нищо не сме го разглезили. Намерихме му скромна работа, която той върши добросъвестно. И струва ми се — вече е започнал да стъпва на краката си. Разбира се, неговата биография не разказваме на всички, това не е нужно. Но самият факт, че го отделихме от старата му среда, е вече за него един процес на обновление…

Инспекторът мълчеше. Сам той се бе занимавал дълги години с детска престъпност и знаеше много добре колко сложен е тоя проблем. От дългия опит той се беше уверил, че е почти невъзможно такъв човек да бъде поправен наведнъж, да бъде рязко прекъснат и изместен жизненият му път. Пълното поправяне идваше обикновено след конвулсии и рецидиви, след грешки и опасни лъкатушения… А как да обясня това на тоя разпален писател — хуманист, който винаги е склонен да превърне своите добри намерения в действителност?

Полковникът прекъсна пръв тягостната пауза.

— Проданов, разкажи на другаря Давидов какво търсиш в техния лагер. Затуй те повиках — между тия два случая може да има някаква връзка…

— Разбира се, другарю полковник — кимна инспекторът. — Нали вече обещах…

Той подробно разказа не само за кражбата, но и за своите безплодни търсения до тоя момент. Давидов изслуша историята едва ли не с притаен дъх, очите му някак особено заблестяха. Когато най-сетне инспекторът свърши, той възбудено възкликна:

— Знаете ли, че от тая работа може да излезе нещо?

— Какво нещо?

— Нямам вкус към криминални романи, но тая история е малко по-особена.

Едва сега Проданов разбра за какво става дума и се усмихна.

— Отстъпвам ви на драго сърце сюжета — отвърна той. — Само че още не съм успял да го скърпя…

— Не, не се безпокойте, вие сте на прав път! — каза все така оживено Давидов.

Внезапно той се досети за нещо, лицето му помръкна.

— Има си хас моят калпазанин да е свършил тая работа! — измърмори той. — Ама вие наистина не го знаете каква е хала — ще отнесе касата на гръб чак до лагера… И за друга ще пита…

— Знаете ли къде са били вашите щангисти в понеделник вечер? — запита внимателно инспекторът.

Давидов пресметна нещо бързо на ум.

— Не, наистина не знам… Не бях в лагера тоя ден…

— Сигурно не можете да кажете нищо и за обувките му…

— А, виж — това мога! — каза Давидов зарадван. — По-окаяни обувки не можете и да си представите… Сега му правим нови, може и да са готови вече. Но такива, за каквито говорите, досега не съм виждал на краката му.

Телефонът зазвъня силно и полковникът вдигна веднага слушалката.

— Урумов, ти ли си?… Здравей… Полковник Желязков ти се обажда… Виж каква е работата.

Но полковникът трябваше да държи линията пет минути, докато разбере всичко, каквото му бе нужно. Най-после той затвори телефона и се обърна към другите.

— Работата е доста неприятна — каза той. — Неговото братче е извършило няколко сериозни кражби. Вмъквало се през разни прозорчета в хотела и успяло да открадне доста вещи. Между тях три фотоапарата, транзистор, няколко часовника. Нашите органи успели да го проследят и заловят. Част от откраднатите вещи са намерени, част е успяло да продаде. Най-неприятното е, че е подарило и на брат си един от часовниците. То твърди, че брат му нищо не знаел, но нашите органи имат право да се съмняват… Часовник е това!… Как може едно съвсем бедно момче да подарява часовници. Брат му, който не е без опит в тия неща, според тях не може да не се е досетил.

— Къде му е подарил часовника? — запита инспекторът. — Тук или във Варна?

— Във Варна… Той е бил преди време там…

— Не знам да е ходил във Варна — измърмори Давидов.

— А ето, че е ходил — вдигна рамене полковникът.

— Много неприятно! — каза Давидов. — И накрая какво се разбрахте?

— Най-доброто за вас! — каза полковникът. — Докато мине състезанието — изобщо няма да го закачаме. Ще го разпитаме след това, и то тук — в София… Сега доволен ли си?

— Доволен съм — каза Давидов умърлушено.

Полковникът се усмихна.

— Хайде, не се отчайвай! — каза той. — Понякога хората не си знаят интереса. Може да загубиш един състезател, пък да спечелиш тема…

— Предпочитам обратното! — каза Давидов и стана от мястото си. — Добре, да не ви задържам повече… — той се обърна към Проданов. — А с вас ще се видим следобед в лагера… Ще се опитам да ви помогна…

И Проданов стана, но полковникът го задържа с дискретен жест. Инспекторът отново седна на мястото си, изпълнен с недобри предчувствия. Когато Давидов затвори вратата, полковникът премести върху него тежкия си поглед.

— Проданов, всъщност за друго бях те извикал — каза той с едва доловимо колебание в гласа си. — Ти съвсем се отдели, а ни трябваш тук, няма кой да движи твоята работа. В края на краищата не си човек за някакъв си сандък с резервни части. Не е ли по-добре да възложим разследването на някой друг? На Траян например. Той навярно и без друго е в течение на цялата работа…

Инспекторът усети как руменина залива бузите му.

— Както наредите, другарю полковник — каза той. — Но ви моля да вземете пред вид и моето мнение. Аз държа да свърша тая работа. Това е за мене не само въпрос на чест, но и на известно морално задължение.

— Какво задължение? — вдигна едва забележимо вежди полковникът.

— Държа много да не стане грешка и да не бъде някой несправедливо обиден. А на мен ми се струва, че има такава опасност. Ако няма друг изход, моля да ми дадете част от годишния отпуск… Вярвам, че след няколко дни ще се справя…

Полковникът разпери ръце.

— Знаех си, че тъй ще стане! — каза той с въздишка. — Добре, да бъде както ти искаш.