Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
mrumenov (2012 г.)

Издание:

Павел Вежинов

Голямата стъпка

 

Роман

 

Поредица „Стадион“

Националност българска; II издание

Лит. група IV; Изд. N5253

 

Редактор: Денко Миланов

Отговорен редактор: Максим Наимович

Художник на обложката и корицата: Александър Хачатурян

Художник-редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Александър Панов

 

Дадена за набор на 5.VII.1973 г.

Подписана за печат на 30.X.1973 г.

Излязла от печат на 30.I.1974 г.

Формат: 60×84/16.

Печатни коли: 8,75

Издателски коли: 7,35

Тираж: 38170

 

Цена на дребно 0,77 лв.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

14

Когато Проданов се качи в стаята си, Траян го чакаше там. Неговото дълго лице на постник светеше от такова вътрешно задоволство, че инспекторът трепна.

— Доведохме го, другарю инспектор! — каза той с повишено настроение. — Тоя път май попаднахме на нещо…

— На какво?

— На автомобилни части… И при туй от заводите „Рено“.

Макар да очакваше в себе си такава развръзка, инспекторът се изненада. Все още не смееше да се зарадва, както трябва, на случая.

— Каза ли откъде ги има?

— Не, не съм го питал, разбира се… Дори се престорих, че не са ми направили никакво впечатление.

— Чудесно! — възкликна доволно инспекторът. — Доведи го веднага при мене!…

След няколко минути Траян въведе в кабинета му уплашен млад човек с пребледняло лице. Но освен лицето външният му вид бе в най-добър порядък — чиста, добре изгладена бяла риза, костюм от хубав плат, жълти, безукорно лъснати чешки обуща. Изразът му бе на едва-едва покварен младеж, но несъмнено интелигентен и прекарал детство без несгоди и лишения. Щом видя уплашените му очи и безпомощния вид, с който се отпусна на стола, инспекторът веднага разбра, че тук особена съпротива няма да срещне.

— Срамота! — каза троснато инспекторът. — Това на студент ли е работа? За това ли харчи толкова пари държавата по тебе?

Младежът мълчаливо преглътна.

— Аз нямам баща! — каза той дрезгаво. — Няма кой да ме храни… Даже аз трябва да храня майка си — тя не работи…

— Хм!… Не вярвам много да й отделяш… Както си свикнал да харчиш…

— Може да проверите колко й давам! — каза младежът мрачно.

— Тогава значи много печелиш…

— Колко много? — въздъхна младежът. — Сега цените са ниски… Кажи-речи ние всичко произвеждаме, пък каквото не произвеждаме, държавата внася…

— Брей, държавата хвали! — каза иронично инспекторът. — Кажи ми каква работа си имал с Богданов?

— С Ванчо ли? — по лицето на младежа мина сянка на облекчение. — Дадох му един магнитофон, другарю инспектор. Продаваше го един от нашите доценти, който тъкмо се беше върнал от Берлин. Много хубав магнитофон, съвсем запазен — Филипс. На нашия доцент му трябваха пари, защото бе намерил квартира на свободен наем… Той лично ме помоли да му намеря клиент…

— Колко му искаше?

— Двеста и петдесет… Нищо не е за такъв хубав магнитофон… И аз веднага се сетих за Ванчо, той ми беше поръчал… Отдавна имаше мерак за хубав магнитофон…

— Хе!… Баш Ванчо останал без магнитофон. Нали той постоянно ходи в чужбина?

— Ходи, но колко им дават там?… Пък и той не е от тия, дето пренасят контрабандно валута…

Младежът млъкна.

— Нищо, разправяй! — подкани го инспекторът. — Плати ли го…? Кога…? С какво?

— Ами с какво — с пари… Най-напред ми даде сто и петдесет, пък след туй още сто…

— Кога след туй?… Преди колко време?

— Преди няколко дни.

Инспекторът го погледна остро.

— Лъжеш! — каза той сърдито. Не ти е платил с пари!… Със стока ти е платил!…

Младежът примигна уплашено, лицето му съвсем пребледня.

— Слушай, Маринов! — започна инспекторът отново. — Ти знаеш, че за незаконна търговия подлежиш на глоба и на затвор. Кажи ми истината, за да се държим и ние човешки с тебе!… С какво ти плати?

— С пари, честна дума ви казвам! — забъбра студентът с разтреперани устни.

— Той лично ли ти ги даде?

— Не, не той… Донесе ми ги Марин, един наш общ познат… Той ме беше запознал с Ванчо Богданов, дадох му магнитофона под негова гаранция…

— Кажи ми тогава откъде имаш резервни автомобилни части?

— Ааа, за туй ли питате?… От Игнат, от монтьорчето в сервиза… Даде ми ги на консигнация…

— Какво ти даде?

— Ами два карбуратора… Делка, релета…

— Преди колко време?

— Трябва да има месец.

— Месец?… Я си припомни добре!… Да не е по-малко?

— Може и повече да е…

— Ти издължи ли му се?

— Да, дадох му парите за туй, което продадох…

— Помниш ли какво си продал и кому?

— Ами да — помня, разбира се…

— Как му е презимето на тоя Игнат?

— Не знам… Но е лесно да се намери, там всички го знаят…

След едночасов подробен разпит инспекторът не можа да научи нищо повече. Работата започна да изглежда съвсем объркана. Най-сетне бе намерил автомобилни части, но следите не водеха нито към Богданов, нито към който и да е от спортистите. Освен туй кражбата беше извършена в понеделник, а студентът беше продал последната автомобилна част още преди седмица. Очевидно новата следа нямаше нищо общо с тая, която го интересуваше, или пък той не можеше да открие засега никакви допирни точки. Накрая инспекторът намръщено каза:

— Слушай, Маринов, ако всичко туй, което казваш, е истина, ще те освободим… Но ако си ме разигравал с лъжи и измишльотини, ще бъда безпощаден към тебе… Така или иначе, но в интереса на следствието ще останеш още няколко дни при нас…

Долната устна на студента печално увисна.

— Другарю инспектор, майка ми много ще се уплаши…

— Сега ли се сети за майка си? — каза сърдито инспекторът. — Ще гледаме да не се уплаши…

След малко една от колите на управлението замина за сервизната работилница, за да доведе Игнат. Докато чакаха, Проданов погледна любопитно помощника си.

— Как мислиш, има ли такъв Игнат?

— Предполагам, че няма! — отвърна спокойно Траян. — Такива номера не за пръв път ни играят…

— За съжаление — има! — каза инспекторът. — И работата ще си остане май пак на същото място…

— Много им се церемоните, другарю инспектор! — каза Траян предпазливо. — Ако ги съберете всички заподозрени за половин час в тая стая — всичко ще се разбере…

Инспекторът едва доловимо се намръщи.

— А ако те сложа и теб между тях — много ли ще ти бъде приятно?

Групата се върна след половин час. Монтьорът се оказа невероятно мършав млад човек, около трийсетгодишен, но вече съвсем оплешивял, в омаслени работни дрехи. Лицето му бе начумерено и недружелюбно като на човек, когото за глупости отделят от работата му. Инспекторът го покани вежливо да седне и веднага „улови бика за рогата“.

— Отде познаваш Маринов? — запита той.

— Не го познавам… Но е идвал чат-пат в гаража…

— Много си доверчив към непознати хора — каза инспекторът.

Монтьорът го погледна недоволно.

— Какво имах да рискувам? — попита той мрачно.

— Ами какво — парите си най-малко… Давал ли си му да пласира някакви резервни части?

— Да, давал съм му…

— От каква кола?

— От „Рено“…

— Само от Рено?

— Да, само от Рено — отвърна монтьорът нетърпеливо. — Аз нямам представителна фирма.

— И какво му даде?

— Доколкото си спомням — два карбуратора и няколко релета.

— Делка?

— И три делка…

— А откъде имаш тия интересни нещица?

— Подари ми ги един швейцарец — каза с досада монтьорът.

Тоя отговор беше съвсем неочакван. Инспекторът го погледна неприятно изненадан.

— Интересен благодетел — измърмори той. — И за какво ти ги подари?… Просто тъй, от симпатия?

— Понякога и от симпатия подаряват — каза монтьорът. — За тях това е нищо.

— Отде го познаваш тоя швейцарец?… Да не ти е роднина?

— Не се шегувайте — каза намръщено монтьорът. — Дойде с колата си в сервиза. Останах заради него извън работно време — поправих му динамото и му регулирах клапаните. За благодарност, че му услужих, той ми даде тия работи. И освен това един колан и една вратовръзка. Беше богат човек, какво му коства.

— Помниш ли му името?… Или пък номера на колата?

— Името му знаех, но съм го забравил. Пък и за какво ми е — да не му отида на гости?… Но сигурно го има във фактурата — той си плати на сервиза отделно.

— Колана и вратовръзката продаде ли?

— Не, у дома са…

— А кога стана това нещо?

— Ами трябва да има един месец…

— А как стана, че даде вещите точно на Маринов? Нали едва го познаваш?

— Тъй се случи — каза мрачно монтьорът. — Той дойде с някакъв свой приятел, който имаше „Рено“… Някаква част му липсваше, попитаха ме дали нямам. От дума на дума и направихме пазарлъка…

Инспекторът се замисли.

— Във всеки случай много интересен чужденец! — измърмори той. — Запасил се е с резервни части, като че ли ще извърши две околосветски пътешествия!

— Това не мога да знам — каза монтьорът. — Може мостри да са били… Или пък да е представител на фирмата…

Инспекторът зададе още няколко дребни въпроса.

— Сега си свободен! — каза той накрая. И все пак те съветвам — избягвай да взимаш подаръци от чужденци…

— Това си е моя работа! — каза монтьорът студено. — Не съм чул да е забранено от законите.

— Имам чувството, че ще се видим с теб още един път — намръщи се инспекторът. — И то много скоро…

След като монтьорът излезе, Проданов дълго ходи из кабинета си, дълбоко замислен и разочарован. Тая глупава кражба, която отначало му се виждаше толкова лека за разкриване, след всеки изминал ден се усложняваше все повече и повече, буташе го по все по-забъркани следи. Цялата история, която му разказа монтьорът, можеше да бъде, разбира се, и съчинена. Та наистина кой разумен човек ще се запасява с излишни резервни части?! И ако са му били необходими — защо ще ги подарява? Нещо нечисто имаше в цялата история, но как да провери, как да докаже?… Нима може да отиде в Швейцария — да пита чужденеца дали наистина е подарявал нещо и какво?… Заминал, свършило се. Разбира се, много лесно е Маринов и монтьорът да се сговорят, че са получили частите преди месец. Но Маринов доказваше освен това кому е продал частите и кога. Естествено той не би могъл да наговори всички свои купувачи да лъжат кога са получили от него резервните части…

Проданов погледна часовника си — минаваше един. Бе пропуснал обеда в лагера, но бедата не беше голяма. И без това трябваше да се мерне у дома си — жена му сигурно бе вече започнала да се тревожи. Една от служебните коли беше свободна и той направи това, което много рядко правеше — отиде у дома си с нея.

Жена му наистина бе започнала да се тревожи — той позна това по лицето й. Когато сложи пред него чинията с яденето, тя предпазливо запита:

— Марине, да не е опасно?

— Глупости! — отвърна той. — По-безопасна от тая работа никога не съм имал…

— Вярно ли казваш? — попита тя със съмнение.

— Съвсем вярно! — отвържа той убедено. — Безопасна, но… трудна…

Трябваше да каже навярно глупава, за да бъде съвсем в тон с истината. Каквото и да е, но в понеделник ще отиде на работа в управлението. Тоя път ще трябва да преглътне ироничния поглед на шефа си.

— Щото месцето е от балканско теле! — каза печално жена му. — Донесе ми го Вачко от Тетевен…

Едва сега Проданов се взря в яденето, но докрай не успя да оцени, както трябва, неговите истински качества. С тая работа се бе заел Емил, който без никакво затруднение изконсумира две солидни порции. Тези спортисти ще изядат ушите на държавата — помисли той, но сега мисълта му беше съвсем беззлобна. Веднага, щом се нахрани, той бързо се запъти към лагера. Сякаш не вървеше сам с помощта на краката си, сякаш вътре в него нещо невидимо го теглеше натам. Ето я хубавата гора с прохладните сенки. Ето го и басейна. Но за негово учудване лагерът беше съвсем празен, никакъв спортист не се мяркаше по алеите. И неговата стаичка бе заключена, на вратата бележка — „Търси ключа при домакина“. Къде бяха изчезнали така внезапно тия хора?

Домакинът, който дремеше в канцеларията, му обясни каква е работата.

— Щангистите и борците ги преместиха в „Славянска беседа“ — каза той. — Колкото да им замажат очите пред състезанията… А пък за боксьорите се получи нареждане да ги пуснат в почивка…

— Докога?

— До довечера — до девет сигурно…

Инспекторът излезе от канцеларията разочарован. Нямаше смисъл да чака тук Давидов. Той сигурно отдавна е разбрал какво е станало с щангистите. Най-добре е да отиде в хотела и да го почака там. Така или иначе трябваше да прегледа и багажа на Гончев, салдото трябваше да остане съвсем чисто. Той мина през лагера на борците и бавно навлезе в територията на стола. Масите бяха оставени непочистени, край кухнята бе стоварен строителен материал — там нещо доизграждаха. Някаква връзка летви препречваше пътеката, някакво чувалче с цимент се бе разкъсало и част от цимента се бе разпилял по земята. Тъкмо се приготви да прескочи всичко това, както навярно го бяха прескачали и другите, и изведнъж замръзна на мястото си от смайване.

В края на разпиления цимент личаха множество стъпки на хора, които по неволя бяха стъпвали тук. Между тях той веднага бе различил следата от грамадна мъжка обувка. Отпечатъкът беше съвсем ясен, изрязан като за отливка.

И нямаше никакво съмнение — това беше оная фатална следа с гумен грайфер, която бе намерил и в склада на „Металимпорт“.