Павел Вежинов
Голямата стъпка (10)

10

Въпреки лошите мисли инспекторът закуси с голям апетит. Изглежда, студената баня, съчетана със силни преживявания, може да събуди издъно скритите възможности на организма. Той изяде закуската си до последната хапка конфитюр и натежал, се запъти към бараката, където го чакаше бай Пешо…

Още щом влезе в стаичката, инспекторът усети, че треньорът има да му говори. Той вдигна очи към масата, където пишеше нещо със своя едър, недодялан почерк, и някак особено го погледна.

— Е, — запита инспекторът.

— Аз проверих — измърмори без желание бай Пешо. — В неделя той е бил с други обувки…

— Кой ти каза? — запита инспекторът.

— Моят помощник… Преди да ги пусне в града, той ги попрегледал за всеки случай… Кацарски бил със сиви обувки, той много добре си спомня това… Доста хубави, затуй ги и запомнил…

— С гумени подметки?

— Това не знае…

— Добре, бай Пешо, благодаря! — каза сдържано инспекторът.

Треньорът го погледна поучуден — очакваше тая новина да му направи по-силно впечатление, да се вчепка в нея с многобройни въпроси. Защо така мимоходом и хладно я бе отминал?

Инспекторът наруши мислите му:

— Днеска трябва да се позанимая с борците — каза той все тъй сдържан.

— Стига да искаш! — отвърна с облекчение бай Пешо.

— Кажи ми най-напред нещо за треньора им.

— Ааа, много свястно момче! — отвърна бай Пешо с готовност. — На него може да му имаш пълно доверие…

— С много лека ръка гарантираш…

— Как няма да гарантирам… Той е партиен секретар на съюза…

— Виж, това е друга работа — измърмори инспекторът. — Можеш да си гледаш спокойно работата, бай Пешо, аз ще го намеря сам…

Двете бараки на борците не бяха много далече. Като разбра в коя стая живее треньорът, Проданов внимателно почука на дъсчената врата. От вътре се чу едно енергично „влез!“ и той я отвори. В тясната стаичка над малка пишеща машина седеше млад човек, който спокойно можеше да мине за журналист или учител. Беше облечен в чисто бяла риза и с лек сив панталон. Кръглото му светло лице, добило пшеничен загар от слънцето, изглеждаше живо и умно. Като го видя, младежът стана от столчето, ръкува се сърдечно и го покани да седне.

— Чух за вашата беседа — каза любезно той. — Момчетата много я харесаха… А те поне в това отношение са много взискателни…

— Тъй ли? — попита инспекторът, като се мъчеше да скрие обхваналото го приятно чувство. — А вие защо не дойдохте?

— Ето, виждате ли? — Той посочи машината. — На всичко отгоре ме натовариха да правя доклад… Как върви подготовката и какви са шансовете ни за успех… Като че ли много ще ги сгрее тая работа, ако загубим срещата…

— Ще я загубите ли? — запита любопитно Проданов.

— Хич и не мислим… Но и туй може да стане, ако трябва всеки ден да пишем по един доклад…

— Прощавайте, другарю Ненов — започна внезапно Проданов. — Но идвам при вас с малко неприятна мисия…

Младият човек го погледна бързо.

— Вие сте от милицията навярно?

— Да, от милицията — кимна сдържано Проданов. — Защо, личи ли?

— За мен личи! Това неприятно ли ви е?

— Да ви кажа право — малко неприятно… По принцип умеят да ни отличават тия, които се плашат от нас…

Младият човек се засмя.

— Не се безпокойте — каза той. — Работил съм няколко години в МВР. Там бях спортен инструктор, имам представа за хората… Та за какво се касае? — погледна го той любопитно.

— За кражба! — спокойно и твърдо отвърна инспекторът.

— Сериозна кражба?

— Доста сериозна… Казвам ви го предварително, нямам никакви особени улики, освен туй, че кражбата е извършена от грамаден и много силен човек. А вие имате такива, както виждам.

Лицето на младия човек сега беше съвсем сериозно.

— Такива имам — отвърна той. — Но не са крадци… Поне аз тъй си мисля. Не че се хваля, но моите момчета са едни от най-свестните в нашето физкултурно движение. Може би са малко по-простички от другите, това е вярно. Повече от тях са от провинцията, някои даже са от селата. Мъчно мога да си представя как ще извършат кражба в София.

— Понякога, другарю треньор, фактите отиват по-далече от въображението.

— И това е вярно — съгласи се треньорът.

— Затуй най-напред нека проверим фактите. Спомняте ли си къде са били вашите момчета в понеделник вечерта?… Излизал ли е някой от тях из града?

Треньорът се замисли дълбоко.

— В понеделник?… Да, спомням си много добре… Следобед имахме до пет часа занимания. Към седем дойде нашият председател, събра ни да поговорим за срещата. Спомням си много добре, че на тая беседа присъствуваха всички, защото за всеки от тях стана дума… Малко закъсняхме за вечерята, направихме я към осем и половина. Да, след вечерта пак бяхме заедно. Един от нашите посвири на акордеон, посмяхме се… После…

Треньорът за миг замълча.

— После?

— После? — нищо! Отидоха да спят… Те са свикнали да лягат малко по-рано от другите…

— Вие при тях ли спите?

— Не, тук… На това легло…

— Проверихте ли след това дали всички са легнали?

Треньорът поклати глава.

— Обикновено проверявам… Не че проверявам — минавам, за да видя какво е положението. Но тоя път, спомням си, не минах. Нямаше смисъл, току-що се бяхме разделили…

— Веднага ли легнахте?

— Не, не… Зачетох се… Трябва да съм чел най-малко до дванайсет часа.

— Тъй… Нещо подозрително да сте чули?

— Нищо.

— Но по принцип е възможно, докато всички спят, някой да се измъкне навън?

Треньорът не отговори веднага.

— Възможно е — отвърна той най-сетне. — Защо да не е възможно?

— Досега ставало ли е такова нещо?

— Да, имахме такъв случай — отвърна някак неохотно младежът. — Случи се с Велин — от леката категория… Някой станал към дванайсет и видял, че го няма. Разбира се, още на сутринта ми докладваха.

— И какво излезе!

— Нищо особено — среща имал човекът. Разследвахме работата и се установи какво точно е било. Момичето живеело някъде наблизо, идвало да се къпе в басейна. През деня успели да се уговорят, през нощта се срещнали. Разбира се, дърпахме му ушите за тая работа…

— Излезе все пак, че не са толкова скромни, колкото ги препоръчахте.

Треньорът се усмихна.

— Все пак човешко е — каза той снизходително. — Това са млади хора.

— Добре, да оставим тая работа… Кажете ми нещо за двамата от тежка категория.

Треньорът отново се замисли. Инспекторът усещаше съвсем ясно, че е добросъвестен и че се старае да говори обективно.

— Според мене Юсеин трябва веднага да се изключи от сметката. Преди всичко той едва познава София и никъде не ходи самичък. От едно турско село е, някъде от Разградско. Откакто стана шампион — той е нещо като божество за турското малцинство. Не е нито без пари, нито без храна, а на него какво му трябва повече… Зер ще си рискува името, пък и славата на световен шампион заради някаква си кражба? И да го видя, няма да го повярвам.

Инспекторът сам чувствуваше, че в тоя случай треньорът е прав. Едно обикновено селянче от турско село при това да тръгне посред нощ из непознат град — това наистина изглеждаше съвсем невероятно. А да са го чакали вън?… Не, не — откъде може да има такива познанства… Това не е работа на селянин, градски човек е пипал тук.

— А другият?

— Ванчо ли?… Виж за него не мога да гарантирам, макар че е най-събуденото момче в нашия отбор… Студент е, ако сте чули — следва във ВИФ… На пръв поглед нищо — нито пие, нито пуши… И все пак…

— И все пак?

— Малко шарена му е компанията.

— Какво искате да кажете?

— Какво искам да кажа — не е никак равнодушен към жените. Именно към жените, не към момичетата. И ги търси там, където могат да се намерят…

— Нещо по-конкретно?

— Нищо… Сам аз не съм го виждал къде ходи и какво прави… Но понякога нали гледам какви хора идват тук на свиждане… Онзи ден се домъкна една такава червенокоса, че ми се прииска да я изпъдя от лагера…

— Софиянец ли е?…

— Да, софиянец е, от добро семейство… Мисля, че баща му е юрисконсулт…

Инспекторът си спомняше много добре неприятното впечатление, което му бе направил снощи борецът.

— Вижда ми се малко с вирнат нос.

— Има нещо такова — съгласи се треньорът. — Държи се малко настрана от другите и, как да ви кажа — гледа на тях малко отвисоко. Вярно е, че са по-простички от него, но това не го извинява.

— С никого ли не дружи?…

— Интересно е, че най се погажда с Юсеин. Само към него проявява видима почит и уважение… И понякога с часове си приказват… Ами световна титла е това, а той се стреми към нея с все сила.

— Това наистина е интересно — измърмори инспекторът. — Иначе дисциплиниран ли е?

— В тренировките — да… Но в живота не особено. Като бяхме в Стокхолм, ми направи доста сериозна неприятност. Един следобед изчезна, не се върна и през нощта. Пък на всичко отгоре и куфарът му го нямаше. Какви ли не лоши мисли минаха през главата ми. На сутринта обаче се върна — ни лук ял, ни на лук мирисал. Някаква шведка го поканила, пък нашият Ванчо може ли да откаже на дама?

— Сигурен ли сте, че е бил наистина с тая… шведка?

— Не — как може да бъде човек сигурен… Пък и туй не е България — да провериш…

— А куфарът!

— Куфарът — нищо, оказа се на мястото си. Само че багажникът излезе малко особен… Само той се сетил, че това е багажник… Като се върнахме в България, федерацията го наказа да не участвува шест месеца в международни състезания. Доста тежко му дойде това наказание, имахме през туй време много интересен спортен календар.

Инспекторът се замисли. Несъмнено Богданов трябваше да бъде разследван по-старателно.

— Ще се наложи да им направим малък обиск! — каза инспекторът.

— И на двамата ли?

— За да ни бъде чиста съвестта — и на двамата… Но, разбира се, при пълна тайна. Трябва да изберем време, когато не са в лагера.

— Ще я нагласим някак си — кимна треньорът.

— Имате ли извън лагера подобни грамадни мъже? — попита инспекторът.

— Имаме още един-двама, но са в провинцията. Не знам дали ви е известно, но тук са само борците от свободния стил… Тия, които се борят в класическия стил, в момента не са в подготовка.

Изненадата беше доста неприятна. Той едва сега си припомни, че в борбата наистина има два стила.

— Да, това бях забравил — въздъхна инспекторът. — А между тях сигурно също има грамадни мъже.

— Има даже по-грамадни от нашите — каза треньорът. — Но доколкото знам, и те са в провинцията, не вярвам някой от тях да е в София…

— Добре, ще проверим — кимна инспекторът.

Треньорът погледна часовника си — беше време за тренировка. Инспекторът отиде за няколко минути с него — искаше му се да види още веднъж отблизо двамата гиганти. Момчетата бяха вече се събрали и той веднага зърна между тях силните фигури на тия, които му трябваха. Студентът беше малко по-дребен, но в замяна на това много по-добре сложен от световния шампион. Фигурата му бе хармонично развита, под грамадните плещи следваше тънка талия и малък таз. Това, което бе направило първия път неприятно впечатление на инспектора, личеше и сега — нещо небрежно се чувстваше в позата му, на хубавото му светло лице бе изписано отегчение.

— Алиев не е туй, което беше преди три месеца — каза тихо треньорът. — Поотпуснал се е на село, позатлъстял е от селските баници. Трябват ми поне още десетина дена да го върна в старата форма.

— А кога ви е срещата?

— Сега в неделя… Ще ни гостуват иранците. Последният път загубихме срещу тях в Техеран, но тоя път мислим да се реваншираме… У дома си те наистина са почти непобедими…

Треньорът извади от джоба си никелирана свирка и лекичко свирна. Инспекторът побърза да се отдалечи.