Павел Вежинов
Голямата стъпка (17)

17

Проданов не излъга — той беше един от първите, който зае своето място в стадиона, — както и през вчерашния ден на пейката на резервните състезатели. Но сега той бе самичък — Давидов бе зает с гостите си. Той дойде само за минутка, поздрави го сърдечно и се огледа — доста по-трескав и възбуден от вчерашния ден.

— Малко публика! — каза той тъжно. — Борците са къде-къде пред нас!…

— Може би противникът ви е слаб.

— Ха!… Противникът ни е отличен!

— И ще ни победят?

— Това е сигурно!…

— Тогава как искате да има хора? — каза учудено инспекторът. — Ако знаех, може би и аз нямаше да дойда. Състезание има само когато краят не е известен… Иначе какво състезание е това?

Давидов го погледна обидено.

— Да не мислите, че ще им поднесем победата на тепсия? — каза той. — И в края на краищата не само крайната победа е важна… Това не е футбол…

Но инспекторът беше точно на обратното мнение — крайната победа е важна. Все пак той жалеше новия си приятел и не посмя да каже гласно своето мнение.

— Ще бъде интересно, ще видите! — каза Давидов и изчезна към съдийската маса.

Но нищо в обстановката не обещаваше такъв спектакъл. Цветният поток, който се разливаше по пътечките, не бе нито така шумен, нито така пълноводен. Хората седяха спокойно по местата си, без да издават признаци на нетърпение. Дори владайският вятър след днешния ден не бе така силен, както снощи, и флагчетата едва се повяваха върху белите пилони. Заразен от всеобщото настроение, Проданов извади вестник, но скоро го скри. Все пак мъчно се чете вестник, когато в кръвта, макар и лекичко, пъпли гъделът на очакването.

Когато състезанията почнаха, инспекторът се убеди, че Давидов е бил добросъвестен. В първите три категории победиха поляците. Инспекторът го виждаше от мястото си на съдийската маса — лицето му беше спокойно, не личеше да е разтревожен или потиснат.

Но ето, че в полусредна категория победи българин. На изтласкването, което реши неговата победа, публиката зашумя, одобрителни викове закънтяха над стадиончето. Българинът закрепи щангата на неподвижни ръце, публиката възторжено ахна. Около съдийската маса настана някаква лека суматоха, някакъв неразбран глас се издигна над другите, но Давидов, леко усмихнат и вежлив, успя да отблъсне атаката. Постижението беше признато.

След това дойде още една победа на българския отбор — тоя път в полутежка категория. Но крайният изход на срещата беше вече решен — поляците имаха необходимите четири победи. Сега Гончев и да спечели — мислеше инспекторът, — туй ще бъде повече въпрос на престиж. Той се обърна — край него седяха неколцина състезатели, които бяха приключили срещите си. Когато споменаха името на Гончев, тръпка на възбуждение мина през малката им групичка, те нещо оживено заприказваха.

— Как мислите за Гончев — добър ли е? — попита Проданов предпазливо.

— Страшен е! — с нескрито възхищение се обади един от младежите.

— А полякът?

— Какво — полякът?

— Полякът добър ли е?

— Ха! — възкликна щангистът, малко шокиран от невежеството на съседа си. — Втори в Европа!

Най-напред излезе полякът, посрещнат с ръкопляскания. Когато се показа българинът, ръкоплясканията бяха далеч по-бледи. И нямаше нищо чудно в това — за публиката той беше ново и съвсем неизвестно име. Инспекторът любопитно се взря изглеждаше някак безизразен, мълчалив, съсредоточен в себе си. Към никого не се обърна, никого не погледна, на никого не заговори. И ръкуването му с противника беше някак мрачно и неохотно. Полякът го погледна снизходително, но все пак любезно му се усмихна. Гончев не отвърна нищо на неговата любезност, само се наметна с анцуга си и седна наблизо.

Пръв се изправи пред щангата полякът. Предстоеше да се извърши първото движение — повдигането. Технически то е най-просто от трите и служи главно за проба на естествената физическа сила на спортиста. Полякът започна със сто и четиридесет килограма, солидно начало, за да се получи добро постижение в трибоя. Той се наведе над щангата, прихвана я здраво и с плавно движение я вдигна до гърдите си. Сега оставаше най-трудното — да я повдигне на обтегнати ръце. Съдията даде знак, могъщите ръце се напрегнаха и огромната тежест плавно се понесе нагоре. Още един миг — ръцете се обтегнаха, движението замря.

— Пусни! — изкомандува съдията.

Полякът леко постави щангата на дъсчения подиум.

Инспекторът сам не разбра, че изръкопляска. Уж нищо особено не беше се случило, но движението беше така плавно, гладко и сигурно, от него лъхаше такава красота на спорта. И публиката оживено ръкопляскаше. Полякът се поклони с вдигнати ръце и се оттегли назад.

— Първият си опит ще извърши Гончев — България! — обяви говорителят. — На щангата сто и петдесет килограма…

Публиката ахна. За пръв път българин започваше с по-голяма тежест от поляк. И при това десет килограма повече. Но ръкоплясканията бяха доста сдържани — очевидно зрителите все още не вярваха, че ще вдигне тежестта. Асистентите веднага прибавиха по пет килограма от двете страни на щангата и се оттеглиха настрана.

Гончев бавно приближи до щангата. Известно време той стоя над нея, като че ли дълбоко замислен над това, което му предстоеше да направи. След това клекна, хвана щангата и е чудна лекота я вдигна до гърдите си.

Взрив от овации прокънтя над изненаданата публика.

Две секунди и съдията плесна с ръце. Новата блестяща щанга се понесе към небето и замря. Още две секунди — нито мускул не помръдваше в могъщата фигура на атлета.

— Пусни!

Гончев внимателно остави щангата.

Публиката бурно откликна на успеха му, но той нито я погледна, нито се поклони, само мълчаливо се оттегли назад. Но инспекторът ясно забеляза — когато мина край поляка, онзи доста озадачено го погледна.

Сега предстоеше полякът да направи втория си опит. Какво ще прибави към първоначалната си тежест? Сигурно поне пет килограма, ако не иска сериозно да изостане.

— Щангата тежи сто и петдесет килограма! — обяви говорителят.

Полякът внимателно опипваше лоста на щангата, сякаш беше някакво живо същество. Още миг и започна повдигането. Той я изнесе сполучливо до гърдите си, но инспекторът смътно почувствува, че в движението му няма тая плавност и сигурност, които го поразиха първия път.

Съдията плесна с ръце. Във втория момент се чувствуваше нещо мъчително и затормозено, но все пак полякът вдигна огромната тежест на прави ръце.

Внезапно светнаха две червени лампички.

— Не се зачита! — съобщи говорителят, като едва скриваше, чувствата си на облекчение.

Той се обърна към главния съдия, запита нещо и добави:

— Състезателят отлепи петите си от подиума…

Но инспекторът нищо не бе забелязал. Той следеше с вълнение как съдиите прибавят нови тежести.

— Гончев България, ще направи втория си опит със сто и шейсет килограма…

Взрив от възхищение. Сто и шейсет килограма! — мислеше инспекторът. — Ако ги вдигне на прави ръце, та на гръб ли ще му бъде трудно!… Наистина точно толкова тежеше касата с резервни части. Гончев се изправи пред щангата, после клекна пред нея и залови лоста. Сега дори муха да беше бръмнала — би се чула.

Първата част на движението беше успешна — щангата опря в гърдите му. Но сега втората част беше много по-бавна, щангата сякаш потрепери за миг, после Гончев я закова на обтегнатите си ръце.

Нито звук!…

— Пусни!…

Едва сега като буря прогърмяха аплодисментите. Гончев отпусна тежко щангата, вдъхна няколко пъти въздух и се оттегли.

Полякът сякаш не бързаше с третия опит. Инспекторът забеляза как той оживено разговаря с треньора, после тръсна сърдито глава и почна да съблича анцуга си.

— Може да прибави още пет — обади се един от щангистите. — На световното миналата година вдигна сто петдесет и пет.

Ще рискува ли, за да намали разликата? Борбата още не беше свършила, той можеше да търси реванш в другите две движения на трибоя…

Говорителят побърза да разреши съмненията на зрителите.

— На щангата сто петдесет и пет килограма! — обяви той.

Полякът се изправи пред щангата. Лицето му сега беше много по-съсредоточено и напрегнато в сравнение с миналия път. Но опитът, макар и извършен с крайно напрежение, беше успешен.

Все пак българинът имаше вече аванс от пет килограма. Ще прибави ли през третия опит нещичко към своя актив?… Сигурно!… При втория опит все още се чувствуваше у него резерв от сили.

— Третият опит на Гончев — сто седемдесет и пет килограма! — обади се развълнувано говорителят.

Публиката замря. Това наистина беше нечувано. Инспекторът погледна към Давидов, който седеше от дясната страна на главния съдия. И по неговото лице личеше вълнение — да, точно вълнение, но не и тревога.

За трети път Гончев се изправи пред щангата. Сега вече цялото стадионче неудържимо ръкопляскаше. Но Гончев сякаш нищо не виждаше и нищо не чуваше, стоеше като истукан пред щангата.

— Моля, тишина! — каза нервно говорителят. — Не смущавайте състезателя!…

Публиката млъкна, сякаш някой й бе запушил устата. Гончев взе щангата и я понесе към гърдите си. Бавно наистина, но безупречно, сякаш я теглеше някакъв мощен мотор. При втората част на движението лявата му ръка като че ли омекна, положението му за миг стана критично. После, като напъна всичките си сили, той обтегна ръце.

— Пусни!…

Двайсет килограма повече при първото движение на трибоя?… Може ли някаква сила да стопи такъв съкрушителен аванс?

Но изхвърлянето излезе несполучливо за Гончев. И двамата щангисти започнаха първия си опит със сто тридесет и пет килограма. Полякът изхвърли щангата на прави ръце с разножка, след това с лекота се изправи. Личеше, че е далеч зад предела на своите възможности. При своя пръв опит Гончев направи фал — докосна с коляното подиума.

При втория си опит полякът изхвърли сто и четиридесет килограма. Сега Гончев, макар и трудничко, вдигна сто и тридесет и пет.

При третия опит полякът явно реши да атакува с все сила — прибави още десет килограма към тежестта. Като напрегна всичките си сили, той наистина успя да вдигне щангата — чисто, без грешка.

Сега авансът на Гончев се беше стопил до пет килограма. Ще се примири ли той с това?

— Трети опит на Гончев — сто и четиридесет килограма! — обяви говорителят.

Отново публиката избухна в окуражителни аплодисменти. Гончев успя да изхвърли тежестта, но опря коляното на подиума и опитът му не бе признат.

И тъй — само пет килограма аванс.

При изтласкването и двамата започнаха със сто осемдесет и пет килограма. И двамата ги вдигнаха.

„По дяволите! — мислеше инспекторът със сухо гърло. — Ще изляза от туй проклето място с разстроено сърце. А отде да знае, че в него се е крила такава страстна запалянковска натура?“

При втория опит полякът изтласка сто и деветдесет килограма. Ще може ли да направи това и българинът? Вече малцина вярваха в тая възможност. Но когато Гончев ги изтласка и замръзна като статуя на подиума — публиката сякаш полудя.

— Смут в лагера на противника! — извика някой с тържествуващ глас.

Инспекторът погледна — полякът крачеше нервно напред-назад, лицето му бе почервеняло от прилив на кръв. След това приближи треньорът му, двамата нещо оживено и възбудено заговориха. Необикновено оживление се чувствуваше дори на съдийската маса.

— Свършено е с поляка! — обади се отново съседът на инспектора. — Сега даже да вдигне сто деветдесет и пет — пак нашият ще бъде пръв.

— Как пръв? — не разбра инспекторът. — Тогава се изравняват!…

— Е, да, но Гончев е с десет килограма по-лек!… Победата ще присъдят на него!…

Полякът отиде до главната съдийска маса. Очите на Давидов някак особено блеснаха.

— На щангата двеста килограма! — обяви говорителят при всеобщо мълчание. — Пет килограма повече от неговия личен рекорд…

За последен път полякът застана пред щангата. Вдигането до гърди той извърши с мъчително усилие — сякаш могъщите мускули се късаха под гладката му кожа. На инспектора се струваше, че всеки миг ще рухне под огромната тежест. Но изтласкването той извърши така рязко и технично, че щангата сякаш хвръкна. Най-тежкото беше да я фиксира неподвижно. Имаше мигове, в които на всички се струваше, че ще падне зад гърба му или ще се изкриви на една страна, но най-сетне с върховно усилие успя да я задържи.

— Пусни!…

Полякът я пусна с неочаквана лекота.

Какво оставаше за Гончев, освен да прибави още пет килограма към своите сто и деветдесет. Ще успее ли?

Инспекторът едва не обърна гръб — така тежко му се струваше да понесе една несполука на българина… Или пък да вярва в силите му? Защо да не вярва?… Сега вече и публиката мълчеше с притаен дъх — толкова бе нараснало напрежението.

Първият такт Гончев като че ли извърши по-леко от поляка. Но изтласкването бе някак несръчно изпълнено и макар ръцете му да се изпънаха, той не можа да задържи щангата и тя с трясък се строполи на пода.

Свършено!…

— Видя ли какъв богатир? — каза Давидов, като напускаха стадиона. — А при това няма все още ни опит, ни техника. След една-две години името му ще гърми по цял свят.

Инспекторът нищо не отвърна, безкрайно огорчен от загубата. А къде ще бъде след една-две години?… Може би наистина по световните арени, а може би…