Павел Вежинов
Голямата стъпка (16)

16

Малкият стадион бавно се изпълваше с хора. Пъстрият човешки поток, който течеше през вратите на стадиона, се разливаше по трибуните, като шумеше възбудено и заприщваше от време на време тесните пътеки. Скоро белият цвят като че ли погълна всичко — белите ризи и разгънатите вестници, — примесени тук-таме с цветните петна на роклите. Но жени имаше тук малко, повечето бяха мъже, които още отсега не откъсваха поглед от тепиха.

Проданов бе седнал на пейката на резервните състезатели и все още разсеяно наблюдаваше човешкото множество. Чувствуваше се удобно и приятно тук, на дъното на стадиончето, прихлупено под вечерното небе. Жегата отдавна бе минала, от едрата снага на Витоша слизаха хлад и вечерна свежест. Разноцветните копринени знаменца, които доскоро висяха умърлушено по белите пилони, започнаха лекичко да се опъват. Още половин час може би, докато дойде времето на владайския вятър, и те ще затрептят така бързо, сякаш стадиончето ще се е приготвило да отплува някъде по зелените крайречни булеварди.

И като че ли всичко предвещаваше за голямата битка. В усилвателите зашумя електрическият ток, чу се леко пърпорене, след това един далечен, дрезгав глас проговори — „проба“. Около тепиха засноваха някакви хора с ленти по ръката, започнаха да се мяркат все по-често белите екипи на съдиите. Някакъв объркан и зачервен младеж извади пред тепиха високата стойка на микрофона, след това я прибра, после пак я извади. По трибуните започнаха да избухват кратки бурички — някъде някой седнал на чуждо място, другаде сърдит и разпенен разпоредител мъкне за яката някой малчуган.

— Къде се загубихте? — обади се някакъв познат глас зад гърба му.

Инспекторът се обърна — беше Давидов, все тъй безукорно облечен, освен дето реверите на палтото му бяха заприличали малко нещо на пепелник.

— По-скоро вие изчезнахте — отвърна инспекторът, не съвсем убеден в думите си. — Предполагах, че ще ви намеря в хотела…

— Не, в лагера отидох, както бях обещал…

— Нямаше смисъл — каза инспекторът. — Пък и аз успях да попрегледам нещата му в хотела…

— И какво? — стрелна го любопитно с погледа си Давидов.

— Нищо.

— И при мен кажи-речи — нищо! — каза Давидов. — Разпитах подробно треньора и смятам, че може да му се вярва… В понеделник вечер момчетата са били в лагера… И Гончев също… Даже си спомня, че му приготвили паниран кашкавал, тъй като негово превъзходителство не обичал кокошка фрикасе…

— А след вечеря?

— Минал през спалното помещение към единайсет часа, тъй като някой тропал там с пуловете на табла. Оказало се, че играе Гончев и един от малките, Спиридон Тушев. Моят човек, разбира се, веднага им захлупил таблата. Казва, че Гончев можел да хвърля какъвто си иска зар, но с момчетата играел честно…

— Успяхте ли да поговорите с Гончев?

— Да, това е най-интересното!… Той наистина преди месец е бил във Варна. Питах го — защо!… Да настанел баща си в санаториума за костна туберкулоза. Оказа се, че Гончев се сближил с нашия старши лекар в института д-р Владимиров, а по-големият брат на Владимиров е управител на санаториума. Успели да я наредят някак си по вътрешна линия…

— И настанил ли го е?

— Да, разбира се… Гончев заминал за Варна да придума баща си. Той сам ми призна, че го изпратил там не толкова заради туберкулозата, колкото да го излекуват от неговия алкохолизъм… В тия санаториуми режимът е доста строг…

— Звучи правдоподобно! — измърмори инспекторът. — И изобщо навсякъде всичко звучи правдоподобно, а резултат никакъв…

— Ще има, не бой се — каза уверено Давидов, сякаш бе врял и кипял в тия работи. — Тука е пипал наш човек…

— Като сте разговаряли — да не би Гончев да е заподозрял нещо? — запита инспекторът загрижено.

— Лошо мнение имате за писателите! — засмя се Давидов. — Подхванах го доста изтънко… Най-напред го успокоих за призовката. Казах му, че го търсят във връзка с някаква нередовна адресна регистрация. Още повече — подхвърлих му аз, — че е бил скоро там и не е подал адресен билет…

— Да, умно! — съгласи се инспекторът.

— Тогава именно той ми разказа за какво е ходил.

— Да е споменал нещо за братчето си?

— Не, нищо…

— Има ли часовник?

— Да, има нов часовник… Не разбирам от часовници, но ми се видя доста хубав. Прилича на златен, но може и да не е… С голяма секундарна стрелка и датник…

Пейката до тях се изпълни с хора, така че трябваше да прекратят разговора. След малко зазвуча марш и двата отбора се строиха от двете страни на тепиха. Инспекторът веднага се зазяпа в иранците. Мургавият им водач изглеждаше особено тържествен, бижутерийната му витрина се беше обогатила с още няколко пръстена и карфици. Когато засвириха иранския химн, той се изпъна на яките си прасци, залепи ръцете си до панталоните и сякаш замря. Срещу тях българските борци му се сториха по-сухи, по-слаби, по-дребни на ръст, по-незначителни. Само треньорът им цъфтеше край тях с отличното здраве и с безукорния си външен вид. Най-после химните свършиха, множеството нетърпеливо зашумя. Инспекторът усети учуден как и по неговите жили мина лекия сърбеж на очакването. Някой от първите редици извика силно и дрезгаво:

— Хааайде, Мончо!…

Отвърна му дружен смях, след това слабо ръкопляскане, което постепенно се усили заедно с бученето на развълнуваните гласове. Инспекторът отново усети как няколко тръпки минаха по гърба му.

Сега на тепиха бяха останали само борците от най-леката категория. В сравнение с тях грамадният съдия, облечен целият в бяло, приличаше на слон, попаднал по някакво недоразумение зад решетката на сърните. Той се разклати тромаво и даде знак на борците да почнат. Двете дребни момчета с леки стъпки се приближиха до центъра на тепиха, без нито за миг да се изпускат из погледите си, макар да даваха вид, че никъде определено не гледат. Около една минута те като че ли внимателно се проучваха, опитите им да се заловят един друг бяха толкова кратки, сякаш и двамата бяха нагорещени до парене. Пръв атакува българинът. Той се хвърли светкавично в краката на иранеца и го събори на тепиха. Но противникът му никак не беше склонен да се примири с тая загуба. Инспекторът видя как той енергично се опита да стане, българинът го хвана здраво за кръста и с рязко движение се опита да го прехвърли над себе си. Двете тела прелетяха във въздуха, но какво точно стана, инспекторът не разбра. Съдията на тепиха свирна, тримата странични съдии вдигнаха ръка. Борците станаха зачервени, след това грамадният съдия повдигна ръката на иранеца. Публиката мълчеше поразена — не издаваше нито звук.

— Какво стана? — запита инспекторът слисан.

— Стана, каквото стана! — отвърна огорчено Давидов. — Нашият се самотушира.

— Нищо не видях! — призна си чистосърдечно инспекторът.

По-нататък двубоят продължи с променлив успех. В следната категория след много тежка борба спечели българинът. В лека категория иранецът имаше явно физическо превъзходство, но въпреки всичките си усилия не успя да спечели точка. Едва в края на срещата в нашия борец като че ли бликнаха неочаквани сили, той свали противника си и под громкия грохот на публиката успя да го постави на мост. Но с това силите му напълно се изчерпаха и натискът беше съвсем недостатъчен да го тушира. Все пак победа по точки.

В полусредна категория се бори световният шампион Хануби. Но българският борец му даде отлична съпротива и поне в очите на инспектора изглеждаше, че има превъзходство през време на цялата среща. След реферската свирка решението на съдиите някак съмнително се забави — започна шетня около масата на главния съдия, чуха се възклицания, усилено ръкомахаше над главите на всички иранският треньор. Най-сетне говорителят извести:

— От тая среща победи по точки световният шампион Хануби.

Публиката отвърна с бурен рев на възмущение.

— Не е справедливо! — каза Давидов с въздишка. — Срещата беше най-малко равна… Но това е да си световен шампион…

Публиката продължаваше неистово да свири. Ако при друг случай Проданов попаднеше на стадиона, той просто би плюл от презрение. Нима хора, които уважават себе си, могат да издават такива невероятни звуци?… Но сега някакво дяволче го чоплеше и него самия, тайно в душата му се искаше да надуе и той, макар и една съвсем мъничка свирчица. Най-сетне шумът поутихна, но Проданов още не беше смирил справедливия гняв в сърцето си.

— Не могат ли да се сменят съдиите? — попита той възмутен.

Давидов се засмя.

— Слава богу — не могат! — отвърна той. — Иначе никога никакво състезание нямаше да свърши…

— Но щом е несправедливо?

— Ех, ако беше само тая несправедливост на света! — въздъхна Давидов. — Лошото е, че спечелиха три срещи… Ако искаме да спечелим изобщо срещата — вече не трябва да губим…

Лесно е да се каже, но може ли да се направи? Инспекторът беше пълен с най-лоши съмнения. Но когато българският борец в средна категория победи с надмощие противника си, надеждата му почна да се възражда. Тя укрепна още повече, когато и българският борец от полутежка категория слезе от тепиха победител. Той потърка доволно ръце.

— Та Богданов ли ще загуби? — възкликна Проданов. — Той цял инспектор върти на шиш, та на един иранец ще прости!

Публиката посрещна с особен ентусиазъм тежките борци. Но ентусиазмът поугасна, като разгледаха по-добре великолепната фигура на иранеца. Реферът даде знак, борците се приближиха към центъра на тепиха. Богданов пръв започна пробите. Най-напред залови под мишницата си дясната му ръка, но иранецът с лекота я издърпа. Опита се да го дръпне към себе си за врата, но противникът му отново без усилие се освободи.

— Само за краката! — каза тихо Давидов. — Той е по-нисък и това ще му донесе предимство.

Богданов сякаш го чу — мълниеносно се хвърли в краката на противника си. Иранецът не трепна и веднага парира. С обратно хващане на ръцете в ключ той пренесе над себе си мощното тяло на Богданов и стръвно се нахвърли на плячката си. За щастие Богданов успя да се закрепи на мост, сега тялото му приличаше на дъга, опряна само на темето и петите. Върху тоя на пръв поглед толкова нестабилен мост се нахвърли цялата си тежест иранецът.

Публиката занемя. Проданов само чу как борците пред него тихо изпъшкаха.

Цели две минути иранецът задържа Богданов в това отчаяно положение. Имаше мигове, в които инспекторът бе убеден, че съпротивата му виси на косъм. Но имаше и мигове, в които дъгата изглеждаше така несъкрушима, че иранецът пъшкаше безпомощно в бурните си напъни. Той се покри с пот, дишането му стана така тежко, че инспекторът го чуваше от мястото си. А как ли се чувствуваше Богданов? Каква беше тая невероятна воля, която все още му даваше сили да устои?

Инспекторът не видя как най-сетне Богданов успя да стане. Това той по-скоро разбра от спонтанния вик на публиката — истинска, внезапна експлозия на надежда и радост. На Проданов се стори, че българинът е разярен до крайна степен — така диво блестяха очите му. Едва станал, и той веднага се хвърли във втора атака, така неочаквано, че иранецът се намери в партер.

— Страшен човек! — избърбори Давидов с възхищение. — Истински българин!

По-нататък борбата протече с променлив успех. Богданов втори път свали иранеца на тепиха, но всичките му опити да го пренесе се оказаха безрезултатни. При опит да го залови за крака иранецът ловко парира и след миг се оказа на горна позиция. Богданов яростно се опита да стане, но иранецът здраво го бе затиснал. В един миг той вплете десния си крак в десния крак на Богданов. Това беше хватката „сарма“ — много трудна за изпълнение, но много ефикасна. Положението на Богданов отново се влоши. Когато натискът на иранеца стана неудържим, Богданов, изглежда, разбра, че не бива повече да рискува, мина светкавично през мост и се изправи.

— Зле върви, ще загуби! — каза тихо Давидов.

Но очевидно Богданов не мислеше да губи. Той продължи да атакува яростно, но иранецът, застанал като дънер в центъра на ринга, отблъскваше всичките му атаки, ревниво пазеше аванса си. Най-сетне Богданов успя да свали за трети път противника си и без да губи нито секунда, с обратно обхващане на бедрото успя най-сетне да пренесе огромното тяло над себе си и със страшна сила да го хвърли на тепиха!… Сега или никога!… Иранецът падна на мост, но докато Богданов успее да го захлупи — той застана в първоначалното си положение. Макар работата съвсем да не бе доведена докрай, но публиката ликуваше — авансът на иранеца бе значително намален.

— Три минути до края! — оповести спикерът.

Но последните усилия като че ли бяха изчерпали силите на българския борец, атаките му станаха по-слаби. Времето застрашително минаваше и иранецът се стабилизираше все повече и повече. Богданов най-сетне успя да маскира едно свое движение и рязко се хвърли в краката на противника си. Точно в тоя миг, за да се задържи, иранецът го прихвана с две ръце през кръста. Сега положението му беше много изгодно за контраатака — да го пренесе над себе си. Но той като че ли се уплаши от риска, пък и повече точки за победата и без туй не му бяха нужни. Именно това мигновено колебание използува Богданов и вместо да го свали в партер, залови с две ръце неговите две ръце под мишниците си. Над стадиончето проехтя такъв спонтанен вик, че инспекторът трепна. Какво се бе случило?… На вид нищо хубаво. Богданов бе все тъй на колене върху тепиха, обгърнат целият от огромната маса на иранеца. Тогава защо публиката ликуваше?

— Ръцете виж! — подвикна му Давидов, без да сваля поглед от тепиха.

Най-после Проданов разбра. Всъщност не иранецът държеше Богданов, а той го притискаше с все сила към гърба си. В същото време, опрян здраво на тепиха, той се мъчеше да извади главата си встрани и с натиск с гърба да постави иранеца под себе си и когато той загуби съвсем опората си, да го притисне със своя гръб до тепиха. Но това като че ли извеждаше невъзможно да се осъществи. Иранецът все още имаше здрава опора на краката си и напрягаше цялата си исполинска сила, за да се издърпа назад. Кой от двамата щеше да надделее? Сега напрежението у двамата растеше непрекъснато, мускулите се опъваха до скъсване. Най-после инспекторът разбра — положението на Богданов бе по-стабилно и той бавно взимаше връх. Фигурата на иранеца се изкриви и започна бавно да се накланя назад.

— Още една минута! — извика някой силно от пейката.

Но гласът му потъна в невъобразимия шум, който идваше от трибуната. Публиката бе станала на крака и бурно окуражаваше българина. Иранецът се подгъна още малко, фигурата му се наклони съвсем.

— Свършено е с него! — избърбори със засъхнали устни Давидов. — Само време да има…

— Четиридесет секунди! — изкрещя резервният състезател.

Какво са четиридесет секунди! При това иранецът успя най-сетне да намери устойчива позиция и се задържа.

— Крака… крака! — ревеше бясно публиката.

Богданов сам бе разбрал това, защото гледаше с възпалените си очи право в краката му. Но какво може да направи, като ръцете му са заети. С рязко движение той премести позицията си върху тепиха и още по-здраво притегли иранеца към себе си. Вече не се чуваха никакви крясъци, всичко бе потънало в един общ шум, който бушуваше като водопад и заливаше стадиончето.

— Двайсет секунди!…

Но Богданов надали можеше да го чуе. Треньорът скочи на крака и показа с ръце — петнадесет секунди.

— Свършвай го! — кресна той.

Едва сега Богданов го видя, лицето му някак особено се изопна — като на мъченик! — помисли инспекторът поразен. Много добре се видя как той събра в последно напрежение силите си, как се опънаха мускулите му. Иранецът омекваше все повече и повече, лицето му се изкриви болезнено. Най-сетне той загуби равновесието и тежко положи плещите си на тепиха. Туш!… Но Богданов продължаваше да го натиска яростно с гърба си, сякаш все още не беше сигурен, че работата е доведена докрай. В целия стадион може би само инспекторът не подскочи като топка във въздуха, само той не закрещя и не заблъска по рамената съседа си. Най-после Богданов се осъзна, скочи бързо на крака и усмихнато подаде ръка на иранеца. Но тоя жест тъй си и пропадна — иранецът махна сърдито ръка, стана сам и мрачно се отправи към треньора, който седеше на своето място с неподвижно лице. Бе загубил техният любимец, бе загубил и целият отбор. И не можеше нищо да се възрази — победата бе съвсем чиста.

Докато излизаха от стадиона, Давидов оживено обясни:

— Драгиевата хватка е наш, български специалитет… Рутинирани борци мъчно се ловят на нея, умеят да се пазят… Но който се хване — избавление няма…

— Защо „драгиевата“?

— Тъй е наречена — на името на един наш борец… Драгия Колев, чобанина, народен борец — всички го знаят…

— Изглежда, че не всички! — засмя се инспекторът.

Той зърна между публиката Ненов и сърдечно го поздрави. Сдържаният младеж изглеждаше сега детински щастлив, че беше удоволствие да го гледа човек.

— Ами елате да поздравите и момчетата, другарю Проданов! — каза треньорът, ухилен до уши.

Инспекторът сам не разбра кога се е озовал в гардероба. Вътре беше пълно с хора, които се здрависваха разгорещено, които се тупаха по рамената, които възбудено приказваха. Разбира се, най-голяма беше групата около Иван Богданов, там разговорите бяха най-оживени. Инспекторът спря нерешително. Кого всъщност да поздрави, кой има нужда от неговите поздрави… Не стига, че до вчера ги беше ругал, ами сега се пъхаше тук с ръката си. Тъкмо се готвеше да си тръгне и Богданов сам го забеляза. Той се усмихна някак особено и приветливо му кимна. Проданов приближи до него и му подаде ръка.

— Браво! — каза той искрено. — Струва ми се, че тая последна минута цял живот няма да я забравя…

— Благодаря ви, другарю инспектор! — отвърна зарадван младежът.

Инспектор ли? В първия миг Проданов просто не осъзна думата, после го погледна сепнато.

— А какво? Ние знаем ли се? — попита той смаяно.

Младежът се засмя.

— Тъй си и мислех — че не сте ме познали! — каза той. — И как ще ме познаете — има девет години оттогава…

Инспекторът го погледна втренчено. Беше отличен физиономист, но това лице нищо не му подсказваше.

— Признавам, че не мога да си спомня! — каза той откровено.

— Живеехме на един етаж. Лазар Богданов не помните ли?

— А, Ванчо! — възкликна инспекторът. — Зер си ти?

Младежът с удоволствие се смееше. Та как ще познае онова дванайсет-тринайсетгодишно момче, доста дребно, но яко и необикновено палаво, което с такъв респект и уважение го поздравяваше, когато се срещнеха по стълбите. Как може от такъв дребосък да израсне такъв гигант?

— Много се зарадвах, като ви видях в лагера — каза той и бегло се огледа. — Ако не е тайна, наистина ли като лектор, другарю Проданов, или по работа…

— Ти как мислиш? — попита леко забъркан инспекторът.

— Мисля, че като лектор…

— И двете — каза инспекторът.

— Аз за всеки случай си мълчах — каза младежът. — Никому нищо не съм казвал…

— За това наистина ти благодаря! — каза Проданов искрено.

— Еей, другарю Проданов, да знаете като момче как съм мечтал да работя при вас. Това ми е била най-голямата мечта в детството — да стана детектив — както ние момчетата казвахме…

— Още не е късно — усмихна се Проданов.

— А, не — късно е!… Какъв разузнавач ще бъда аз, като ме познава целия град… И като ще стърча една глава над всички…

В гардеробната влезе председателят на съюза и се упъти усмихнат към Богданов. Проданов скромно се оттегли настрана, но в последния момент председателят го забеляза и свойски му махна с ръка.

— Плодовете на просвещението, а? — усмихна се той. — Вървят напред като при атаката на Одрин. Отсега нататък за друг лектор няма и да помислиме…

— И аз тъй смятам, че всичко се дължи на мен! — отвърна инспекторът.

Проданов използува всеобщата залисия и неусетно се измъкна навън. За негова изненада Давидов все още го чакаше.

— Отписах и Богданов от тефтера! — каза той замислено.

— Как тъй?… По симпатия? — погледна го любопитно Давидов.

— Не — по факти…

Той въздъхна и добави:

— Каквото и да е — обявявам мораториум до вторник… Пък след туй ще видим…

— Нещо ви изчезна апетитът! — засмя се Давидов. — След мораториума да не последва амнистия?…

— Само това не може да стане! — отвърна Проданов сериозно.

— Да не забравите, че утре е нашата среща?…

— Ами! — едва не възкликна инспекторът. — Отсега нататък само по стадионите ще ме търсите…

— Вие се шегувате, но това наистина е един интересен живот — каза Давидов. — Тук човек може съвсем да се забрави.

— Наистина може! — съгласи се Проданов и посочи дискретно ревера на палтото му.

И наистина основният цвят на дрехата му твърде слабо личеше от цигарената пепел, с която писателят изобилно се бе наръсил.