Павел Вежинов
Голямата стъпка (8)

8

Обедът беше минал, двамата лежаха под чаршафосаните одеяла и почиваха, Проданов дори не можеше да си спомни от колко време не бе почивал в работен ден след ядене. Удоволствието беше толкова голямо, че той веднага се отдаде ма своето любимо занимание — да мърда бавно под завивката пръстите на краката си. Това толкова го увлече, че по едно време доволно измърка:

— Хубаво е у вас… Чистичко, приятно…

Бай Пешо се усмихна поласкан.

— Ергенски навици! — отвърна той добродушно. — Ако няма кой — сам се запретвам, но мръсно не търпя…

— Ерген ли сте? — запита инспекторът любезно, като продължаваше да мърда с наслада пръстите си…

— Охо!… Как щяло да съм ерген!… Син имам студент, другарю… И щерка в гимназията…

— Не — щото сам казахте… — смотолеви инспекторът.

Бай Пешо махна ръка.

— А бе то кажи-речи — работата е тъй! — въздъхна той. — Уж женен, пък колко съм у дома… Нали виждаш?… Туй е няколко пъти в годината… Пък като сложиш командировките, пътуванията в чужбина, разните първенства — колко ми се събира да стоя в къщи?… Няма как, свикнал съм да си шетам…

— Момчетата не помагат ли?

Бай Пешо искрено се разсмя.

— Момчетата ли?… Леле, да те чуят отнякъде!… Знаеш ли какви са моите момчета, другарю Проданов?… Бетер барони!… Не смее човек да ги пипне — кой шампион, кой майстор на спорта…

— Даже доматите не искат да носят…

— Не искат! — съгласи се унило бай Пешо. — Обидно им е… Какво да ги правиш, уж големи момчета, пък акълът им още детински… Кой ти гледа да шетат, ами поне да не ме ядосват… А те, кажи-речи, всеки ден ще ми сервират някоя беля…

Инспекторът моментално престана да мърда пръстите си.

— Каква беля? — попита той уж нехайно…

— А бе то една ли са и две ли са! — въздъхна бай Пешо. — Вчера се случи такава магария… Един от тях — от най-добрите при това — намерил тук някъде мотоциклет. И кой му дал акъл — започнал да се учи на него. Не щеш ли — още на първия завой се обърнал и — прас! — лявата ръка… В бюрото веднага ме подбраха — тебе, бай Пешо, ще държим отговорен… А бе отговорен, неотговорен — кой ти гледа, ама сега в тая категория няма кой да го замести…

Инспекторът се облегна разочарован на възглавницата си.

— Пък и момичета, другарю Проданов, знаете ли каква са напаст! — продължи бай Пешо със своя огорчен тон. — Не мога да ги увардя от тях… Не знам какво харесват на кривите им мутри… Искам — не искам и на вардиянин се обърнах… Вечер с часове обикалям край оградата…

Инспекторът лицемерно се прозя.

— Бели кахъри са това, бай Пешо! — каза той фамилиарно. — Друго е, ако почнат да се крадат един друг… Или пък нещо отвън да пипат…

Треньорът някак особено се намръщи, сякаш бе кацнала муха на лявата му буза.

— Преди година и туй стана! — каза той. — Започнаха да изчезват ту пари, ту часовници… Заложихме капан и го пипнахме… То се знае, веднага изхвърча от физкултурното движение, но не е там работата… Иначе способно момче беше…

— И оттогава — нищо?…

— Нищо — да не чуе дяволът…

— Тук нищо, пък вън знаеш ли?

— Не, добри са тоя път момчетата — каза бай Пешо уверено. — Поне за тия работи съм спокоен…

— Добре е — измънка инспекторът. — Стига да е вярно…

— Ами вярно е… Иначе шило в торба стои ли?… Все ще избие нанякъде… Пък тука аз съм торбата — мене пръв ще ме боднат… А вече остарях, не мога всичко да търпя…

— Кой ли може? — въздъхна инспекторът.

— Ааа, като бях млад — можех… Ако дип ми додееше някой, шляпна го зад врата и толкоз! Нали аз съм му и баща, и настойник… Сега дума не може да става за такива работи. Трябва все с думи да ги възпитаваш, все с пример…

Настана кратко мълчание.

— Не е лесно наистина — съгласи се инспекторът.

— Как ще е лесно… Колко ги молих нашите, от ръководството: а бе мина ми времето, другари. Дайте ми една юношеска школа, пък тогаз да говорим. Да ги почна още докато нямат ни характер, ни навици. Да ги науча не само на бокс, ами на честност, на трудолюбие, на другарство… Та като отговарям — поне да има защо… А сега само си дера гърлото с тях, а излязат ли оттук — знам ли къде отиват — при какви приятели, при какви майки, при какви бащи…

Инспекторът неволно погледна към своя събеседник. Сега лицето му бе съвсем сериозно, даже малко унило. Както често му се случваше — решението мигновено узря у него. На тоя човек наистина може да се довери. Той седна в леглото и впери в треньора пъстрите си очи.

— Слушай, бай Пешо, ще ти кажа искрено защо съм тук! — започна той решително. — Стига, разбира се, туй да си остане между нас…

— Ако трябва! — отвърна предпазливо бай Пешо и за пръв път някак си особено го обхвана с поглед.

— Наистина трябва! — каза твърдо инспекторът.

— Добре, да чуем…

Инспекторът бавно и внимателно му разказа за кражбата, като изпусна все пак някои съществени подробности. Той усещаше през цялото време как расте вниманието на неговия събеседник, как се превръща в жив интерес, как започна да работи и съобразява и неговият ум. Сега и бай Пешо се бе изправил в леглото, веждите му се доближиха, някак особено се набръчка немного високото му чело. Когато най-сетне свърши, настана дългичко мълчание — сигурен белег, че разказът му е направил впечатление.

— Гледай ти каква работа! — обади се най-сетне бай Пешо.

Помисли малко и добави:

— Не ми се вярва да са от нашите…

— Добре, да почнем отначало — каза инспекторът. — Не снощи, миналата вечер къде бяха момчетата?…

— Там е работата, че наистина ги бяхме пуснали из града…

— От кога до кога?

— Ами от обед… до към десет часа вечерта…

— До десет… — повтори замислено инспекторът. — А всички ли се върнаха?

— Всички… Не, не всички. Кацарски остана в града…

— Тъй ли? — трепна инспекторът.

— Така се бяхме уговорили, — понамръщи се бай Пешо. — На другия ден трябваше да му правят изследване в института и той помоли да си спи у дома…

— Какво изследване?…

— Как да ти кажа — все още е муден… Трябваше да се изследват координацията на движенията, бързината на рефлекса…

— За колко часа беше изследването?

— За десет…

— Значи имало е време да спи тук и пак да отиде…

— А бе време имаше, но защо да разкарвам момчето. — А освен туй ми каза, че рано сутринта имал проба при шивача… Шият му костюм — наш, на съюза, за официални случаи. Него с една проба мъчно можеш да го докараш…

— Това е интересно! — измърмори неволно инспекторът.

Треньорът го погледна втренчено, после бавно поклати глава.

— Не знам… но за него някак си ми е най-трудно да повярвам! — рече той. — Ако кажеш за него, че е скромен — малко ще бъде… Чисто и просто скромен е като момиче… Както виждаш, дори да удари не смее като хората…

— Не смее или не може?…

— Кажи не смее, пък няма да сбъркаш…

— В Мюнхен нокаутирал някакъв много силен противник…

Бай Пешо учудено го погледна.

— Нокаутът беше съвсем случаен — каза той убедено. — Онова говедо просто му се набоде на удара…

И като въздъхна, добави с искрено огорчение:

— Де да можеше да го прави нарочно…

— Отдавна ли го познаваш? — продължи неуморно инспекторът.

— От една година… Той ни е кажи-речи най-новият. Колко време пропиляхме, докато го убедим да боксира. Нямаме тежък боксьор, пък тоя — по удар, по фигура — да не намериш втори като него…

— И защо не искаше?

— Де да го знам — нямаше мерак момчето… Как не го кандърдисваме — ела при нас, ако не друго — поне свят ще видиш… Изглежда, че това подействува… И което е право — видя… Досега два пъти сме го водили в чужбина.

— И двата пъти ли спечели? — попита инспекторът.

— И двата… Особено първия път как му дадоха победата и досега не ми е ясно. Много коректно боксира момчето, пък умее да става симпатичен и на съдиите… Което е право — знае да се държи — такъв един любезен, внимателен. Докато пътувахме, нито веднъж не го видях да дремне — очите му все навън, през прозореца… Всичко гледа, всичко попива…

— Пешо, да е търгувал там, нещо да е купувал?

— Кажи-речи — нищо… Все на обувки налиташе. — Внезапно треньорът го погледна стреснато. — Няма що — вярно е, туй за обувките… Пък и прав е според мене — тука не вадят такива номера, гледа момчето да се запаси…

Инспекторът помълча малко.

— Ще се наложи май да му прегледаме шкафчето! — каза той внимателно.

— Туй е най-лесна работа! — кимна бай Пешо. — Но не вярвам да ги държи всичките тук…

— Знаеш ли къде живее?

— При своите… Някъде в Овча купел май беше… Да, да — там… Баща му е теляк в банята… Виждал съм го — простичък човек, но як като канара. Нещо и с масажи се занимава — да не му падне човек в ръцете… Но точно къде живее — не мога да ти кажа, трябва да питаме моя помощник…

— Ако стане нужда — каза инспекторът.

Бай Пешо погледна оживено своя събеседник.

— Трябва да видиш и другите — каза той. — Между борците има две грамади — бетер моя… Най-малко по сто и двайсет кила тежат единият… Ако влязат и двамата заедно в един асансьор — край!… Никога няма да тръгне…

— А щангистите?

— Там има само един малко над мярката… По килограми, не по бой. Иначе не ми се вижда много висок… Но ако е за сила — това е сила! Може да вдигне не каса, а вагон — честна дума ти казвам… Но довечера ще ги видиш всичките, като ги съберем да им говориш…

Докато Проданов записваше имената им, бай Пешо неспокойно измърмори:

— А сега какво ще кажеш — да дремнем малко? След обед работа ме чака.

Интересният разговор не попречи на бай Пешо, един миг след като бе положил глава на възглавницата, доста силничко да захърка. При тоя шум и с пламналата си от мисли глава инспекторът, то се знае, не можа да мигне нито минута. Точно в четири часа бай Пешо стана като някакъв автомат с навит в себе си часовник. Изглежда, че сънят бе обрал лошите му мисли, защото каза уверено.

— Дума да не става — не е моят!… Ще разбереш, като видиш и другите…

 

 

Още същата вечер Проданов проведе своята първа беседа със спортистите… Докато момчетата се събираха, той наблюдаваше внимателно лицата им. Бяха грубички лица безспорно, не можеше да се забележи в тях никаква изнеженост. Не, в никой случай не бяха мамини синчета, свикнали бяха на суров живот и на изпитания. Очите им живи и будни, движенията пъргави, нещо непринудено весело и жизнено имаше в държанието им. В края на краищата това беше елитът на тия три тежки спорта — помисли инспекторът. Тия момчета бяха ходили по света, виждали бяха различни хора и нрави — дали нямаше да сбърка със своята беседа, приготвена повече за големи деца?

В тоя миг вниманието му бе привлечено от двама млади гиганти, които седнаха на задните места. Единият от тях беше доста мургав — тъмни, бадемовидни очи и леко прегърбен нос — явно ориенталски тип. Малките му мустачки придаваха нещо комично на неговата мощна фигура със солидни и уверени движения. Вторият му се стори по-млад — рус и необикновено снажен, със самоуверено лице и малко присмехулни очи. В цялото му държане, едва-едва нехайно, се чувствуваше прекалено самочувствие. Инспекторът усети тъничко някаква неприязън към него — наистина никак не обичаше самоуверените хора с вирнати носове, не можеше да ги търпи ни в службата, ни в живота.

— Това ли са борците? — попита той тихичко бай Пешо, който беше седнал до него.

Треньорът поклати едва забележимо глава.

— Този с мустачките е Юсеин Алиев — каза му тихо. — Той е нашият световен шампион…

— А другият?

— Тоя, русият?… Това е Иван Богданов, също от тежката категория… Студент е момчето… Не се знае в момента кой от двамата е по-добър…

И като го погледна завистливо, някак недоволно измърмори:

— Пък и храбър е, спортна страст има у него… Ако беше дошъл при мене — човек щях да направя от него…

— Вижда ми се малко самонадеян…

— В спорта не е — сече му главата… А иначе…

Той повдигна очи, погледна някак гузно инспектора и измърмори:

— Виж от него можеш да се заинтересуваш… Чувал съм, че походва с разни компании…

— Какви разни?…

Но бай Пешо като че ли бе загубил всякакво желание да говори — доносите явно не бяха по характера му…

— Знам ли какви… Но не е от най-свестните… Я виж — ето щангиста…

С групата на щангистите бе дошъл някакъв спортист, който в първия момент не му бе направил никакво впечатление. Във всеки случай не беше гигант, ръстът му не правеше впечатление. С мощните си рамене и с масивната си фигура, издялана сякаш от груб камък, той изглеждаше по-скоро нисък, макар всъщност да беше доста по-висок от средния ръст. Могъщите му мускули не можеха да се сравнят с нищо, което бе видял досега — те сякаш му пречеха да се движи свободно и леко. Още по-як, по-набит и по-мускулест изглеждаше вратът му — по размери сякаш по-широк от лицето. Но за разлика от другите спортисти държанието му изглеждаше някак неуверено, движенията стеснени, изразът на лицето чужд и умислен.

— Как се казва? — запита инспекторът.

Бай Пешо набърчи силно малкия си нос.

— Такова едно име — Гончев се казваше май… Като че ли ще се намери кой да го гони… Някакъв нов е, не знам откъде са го домъкнали… Казват, че бил страшен…

Страшен, страшен, пък от тия страшни все някой е свършил работа — помисли инспекторът недоволно. Много му се искаше в тоя миг да види обувките на щангиста, но нямаше как — страшният бе седнал някъде по средата на редицата, лицето му изглеждаше отпуснато и сънливо. Изглежда, не блестеше нито с интелект, нито с особен интерес към живота, особено когато той му се поднася във вид на беседи. Инспекторът бавно измъкна от джоба си малък, тънък бележник. Изведнъж го обзе страх — истински, човешки страх, съвсем неподходящ за пазител на законите. Дали няма да се заплете? Дали няма да сбърка?… Страхът от словото бе за него един проблем, който винаги му се струваше непреодолим.

— Да почнем — каза бай Пешо. — Вече всички са тук…

— Да почнем — каза тъжно инспекторът.

 

 

Същата вечер той си легна като никога към девет и половина. Чувствуваше се така изтощен от половинчасовата беседа, че пръстите му все още леко потреперваха. Сполучлива ли беше беседата? Сам не знаеше. Бяха ли го слушали с интерес момчетата? Не можеше да разбере. На всичко отгоре бай Пешо се бе запилял някъде, та не можеше да чуе поне неговото мнение.

Най-после към десет часа бай Пешо се върна в стаичката.

— Браво! — възкликна той още от прага. — Те това е… А другото човек може да го намери и във вестника…

Инспекторът усети как неочаквано силно и предателски се изчервява. И наистина добре беше, че точно в тоя момент бай Пешо се бе навел над обувката си. Струваше му се, че нито е заслужил тоя комплимент, нито е очаквал да му направи такова неизразимо приятно впечатление. По-горд не беше се почувствувал даже когато техният генерал го бе споменал с особено отличие в доклада си.

Когато след пет минути бай Пешо звучно захърка, той все още лежеше в прохладното легло с широко отворени очи. Бе толкова тихо, че се чуваше даже шумоленето на листата през отворения прозорец. Прохладата слизаше от близката планина, боровата гора, която го обкръжаваше отвсякъде, я правеше ароматна и свежа. Даже когато в черния квадрат на прозореца се показа нащърбената луна, той все още не беше заспал, все още мислеше.

Отдавна, много отдавна не бе се чувствувал така доволен от себе си.