Павел Вежинов
Голямата стъпка (5)

5

Един от тия спортни ръководители — и при това най-висшият — приветливо му отвори вратата на кабинета си. Щом влезе, инспекторът веднага реши, че тоя кабинет наистина си го биваше. Просторен, отлично мебелиран, с луксозно бюро — какво повече?… Но инспекторът беше потиснат от мисълта, че за нищо полезно не служи. Той бе виждал кабинети на висши научни институти в много по-окаяно положение. Младият човек все тъй приветливо се усмихваше и го гледаше очаквателно, без да каже нито дума. Дали не са го сбъркали с някой друг? Не, не бяха го сбъркали! Изненадан от доброто настроение на своя събеседник, инспекторът едва успя да промърмори:

— Моля да ме извините за безпокойството…

— Хайде, хайде! — каза свойски председателят. — Защо не седнете?

Председателят донесе кутия бонбони и я сложи на малката маса, край която бе седнал инспекторът. Сам той опъна леко гънките на изгладения си панталон и седна срещу него. Приветливото изражение все тъй не слизаше от лицето му.

— Та какво е станало?

— Малко неприятна история, другарю председател…

Инспекторът разви внимателно един бонбон. Беше от тия, които при липса на подходящ материал могат да служат и за лепило.

— Какво да правим? — засмя се председателят. — Не може всичко да бъде приятно на тоя свят…

Тая веселост се стори на инспектора доста неподходяща. Дали тоя млад човек няма да погледне на цялата тая история лекомислено? Освен с такава лоша мисъл доста трудно е да се говори и с лепкав бонбон в устата, но инспекторът успя да се справи със задачата си. Когато най-сетне свърши, той с известно удовлетворение забеляза, че лицето на председателя бе станало сериозно.

— Наистина интересно! — измърмори той. — На пръв поглед подозренията ви са съвсем убедителни… Само едно нещо ме смущава…

— А именно? — някак снизходително запита инспекторът.

— Как да ви кажа… Някак си много любителски е извършено всичко… Та специален отпечатък на обувката, та следи по оградата… Не намерихте ли случайно и някоя носна кърпичка с инициали?

— Крадците са очевидно неопитни — каза инспекторът, неприятно засегнат.

— Не знам… Не вярвам да има такива прости момчета между моите… За да бъдеш добър спортист, се иска не само сила, но и жив ум…

Инспекторът беше точно на обратното мнение, но се въздържа да го каже.

— А се иска и известно нахалство, май! — каза той отмъстително. — Цялата работа е извършена така спокойно, сякаш са били у дома си…

— Да, да — разбрах вашия намек! — ухили се председателят. — Е, не споря — има и такива между нашите… Та какво всъщност искате вие?

— Достъп до тях, другарю председател… И колкото е възможно по-дискретен…

— За това не се безпокойте! — кимна председателят. — Това най-лесно ще уредим…

Инспекторът успя най-сетне да глътне проклетия бонбон. Лошото му чувство се поразпръсна — в края на краищата не бе очаквал такава бърза отзивчивост. Каквото и да е — помисли той, — но отговорен човек не може да не мисли и за общите интереси. Лицето на отговорния човек срещу него издаваше напрегнато мислене.

— Имаме неколцина такива бабанки! — каза той най-сетне. — Но са свестни момчета, няма петънце по техните биографии…

— Зависи кой пише тия биографии! — подметна с невинен глас инспекторът. — Спортните дружества не се престарават много в това отношение.

— Сигурен ли сте? — за пръв път малко недоволно попита председателят.

— Напълно!… Аз водих следствието срещу контрабандистите на нивалина… Любопитно е да прочетете биографиите им… Всички там бяха като ангели…

— М-да! — с доза унилост измънка председателят. — Това наистина не беше по мое време…

— А как да се свържа с тях?…

Лицето на председателя се оживи.

— С бабанките ли? — усмихна се отново той. — Знаете ли, че имате късмет… Повечето от тях сега са събрани на подготовка — имат международни срещи… Ще ви изпратим там като лектор…

— Какво значи това? — попита инспекторът без въодушевление.

— Много просто — ще изнасяте там политически информации и беседи…

Много просто ли? Инспекторът усети как изведнъж вратът му изстина. От всичко на тоя свят той най-малко умееше да изнася информации и беседи.

— Не може ли нещо друго? — тъжно помоли той.

— Да, може! — усмихна се председателят. — Масажист, ако искате…

— Наистина предпочитам! — каза сериозно Проданов. — И ще се справя…

— Не, шегата настрана, работата е съвсем елементарна…

Председателят стана, порови нещо по бюрото си и скоро донесе неголям къс хартия. Като се увери, че работата е наистина съвсем елементарна, Проданов най-сетне каза:

— Добре, съгласен съм…

— Ето видите ли? — някак въодушевено възкликна председателят. — А тъкмо се чудех как да намеря лектор…

— Значи излезе нещо като капан?…

— Горе-долу…

— Сега остава да видим кой точно ще влезе в капана — каза Проданов и стана от мястото си. — Мога ли да почна утре?

— Още днес, ако искате… Вземете си необходимия багаж, малко литература и заминавайте… Ще бъдете там на храна и квартира…

— Никъде на света така лесно не се получава храна и квартира — каза Проданов, докато вървеше към изхода. — Изглежда, че точно тук е Ханаан…

Но дори и след тая бележка председателят не загуби доброто си настроение.

— И други са мислили, че е много лесно — отвърна той. — Но не са стояли дълго под нашия покрив…

Той му подаде сърдечно ръката си, инспекторът я стисна с удоволствие.

— И ще ви моля за пълна дискретност…

— Хайде, хайде — не сме деца! — отвърна председателят и все тъй вежливо отвори вратата пред претенциозния нос на инспектора.